Людмила Павличенко
Аз — снайперистката (9) (В боевете за Севастопол и Одеса)

Девета глава
Вторият щурм

На 16 декември ни очакваше тържествено събитие.

На командния пункт на 54-и полк, разположен в Камишловската клисура край село Камишли, командирът на дивизията, генерал-майор Коломиец, щеше да връчи правителствени награди на десетина от моите полкови другари, които се бяха отличили при отбраната на Одеса. Този ден се върнах от снайперска вахта в гората доста късно и веднага си легнах. Но лейтенант Дромин ми нареди да отида там, за да поздравя наградените от името на Втора рота. Освен мен имаше и представители на другите ни подразделения, около четиридесет души.

Първи произнесе слово Т. К. Коломиец. Той говореше, че нашата велика родина винаги отбелязва подвизите на командирите и бойците от Червената армия и призова да се сражаваме край стените на Севастопол толкова смело, колкото и при Одеса. Втори говори командирът на полка, майор Матусевич. Той увери генерала, че „разинци“ ще оправдаят оказаната им чест. Трети, както се полагаше, взе думата военния комисар на нашия полк, старши батальонен комисар Малцев. Той говори за комунистите и комсомолците, даващи пример за смелост и мъжество в боевете.

След това пристъпиха към връчването на наградите. Така лично видях триумфа на доблестния сержант от картечната рота Нина Онилова, която получи орден „Червено знаме“. Когато дойде моят ред, аз произнесох, обръщайки се към нея, подходяща за случая реч, наистина съвсем кратка.

Денят беше ясен, слънчев, немного студен. Зимната вечер догаряше бързо. Когато се върнах на позициите на Втора рота, седнах върху едно паднало дърво и запалих лулата си^[1]. Подари ми я Анастас Вартанов след успешното ни нападение срещу имението „Макензи“. Тя беше единствената ценна вещ, която му останала, след като германците опустошили къщата му. Старинната турска лула, направена от корен на круша и с кехлибарен мундщук, изглеждаше необичайно. И това беше награда, само че от обикновен човек.

Лесно се научих да я използвам: да я натъпквам правилно, да я разпалвам бавно и да поддържам тлеенето на сухите трошички тютюн в полираната до блясък чашка от тъмнокафяво дърво. Чашката приятно топлеше ръката ми. Мундщукът сякаш омекотяваше дима и удължаваше удоволствието на пушача, което неволно предразполагаше към размисли.

Щом днес другарите командири си припомниха сраженията за Одеса, то и моите мисли се върнаха към тези скорошни събития. Първите уроци в трудната и опасна школа на войната преминахме с голяма полза за себе си, станахме по-зрели, поумняхме, закалихме характерите си, привикнахме спокойно да гледаме смъртта в очите и умело да я мамим. Без такива умения няма истински войник.

С Нина Онилова ли да се мерим по броя на унищожените врагове? В щаба на 25-а пехотна дивизия й бяха зачели 500 фашисти, пратени на оня свят. До средата на декември 1941 г. аз имах малко повече от двеста. Но най-важното е, че те спряха да воюват, да тъпчат земята ни, да убиват нашите сънародници. Може би внезапната им гибел щеше да вразуми другите нашественици, които идваха тук, надявайки се на лесна и бърза плячка…

— За първи път виждам момиче да пуши с лула — чух зад гърба си приятен баритон.

Огледах се. Към поваленото дърво се приближаваше един младши лейтенант. Вече го бях виждала някъде. Не в 54-ти полк, но много вероятно в 287-и или 31-ви, които също воюваха с нашата дивизия в Одеса. Той беше висок, строен, широкоплещест мъж със сини очи и тъмноруса коса, на около тридесет и пет години. Седна на падналото дърво до мен, извади табакера от джоба на шинела си и я отвори. Там имаше цигари „Казбек“ от офицерската дажба. Младши лейтенантът ми ги предложи. След като се поколебах, взех една. Той също си извади цигара, после щракна със запалката. Запушихме.

— С какво пълните лулата? — попита офицерът.

— С махорка — отвърнах аз.

— И не е ли силна?

— Силна е. Но свикнах.

— Забавно — продължи той. — Красивите момичета обикновено не пушат лули.

— Значи аз съм некрасива и необикновена.

— За това, че сте необикновена, знае целият петдесет и четвърти полк, Людмила Михайловна — каза той с уважение и ме погледна. — Но въпросът за женската красота е доста сложен. Какъв да бъде нашият идеал диктуват времето, модата, обичаите. Аз например мисля, че сте красива…

В този наш първи разговор той се държеше вежливо и деликатно. Веднага се представи: Алексей Аркадиевич Киценко от град Донецк, призован в армията през юни 1941 г., воювал в редиците на 287-и полк, имал средно техническо образование (електротехник), бил сержант, след това старши сержант, а офицер станал наскоро, на 30 ноември тази година, след като завършил ускорените курсове за среден команден състав към щаба на Приморската армия. Причината за неговото запознанство с мен беше много проста. Киценко бе назначен за командир на нашата Втора рота и сега обикаляше бойните й позиции, за да се запознае с личния състав и да проучи отбранителните съоръжения, които предстоеше да се защитават.

Алексей Аркадиевич говореше гладко, граматически правилно и дори остроумно. Той завърши историята си със смешен разказ за изпитите в офицерските курсове. Негов приятел при сглобяването на пистолета „ТТ“ толкова се развълнувал, че загубил някакъв детайл. Сглобил пистолета, но той вече не можел да се разглоби и не стрелял. След продължителни консултации комисията решила, че изпитът е издържан: знанията за личното оръжие са налице, а какво ще става по-нататък, вече не е в нейната компетентност.

Накратко, той ми направи добро впечатление. Надявах се, че няма да изчезне при по-нататъшната съвместна служба. Към това мога да добавя, че мъже от този тип: високи, представителни, синеоки блондини — обикновено ми харесваха. В себе си ги наричах „викинги“, смели воини от далечните северни морета…

Откъде можехме да знаем, че през тази тиха вечер окупаторите завършват подготовката за втория щурм срещу Севастопол, като докарват последните от 645 полеви и 252 противотанкови оръдия. Освен това те вече са разположили зад неутралната полоса 378 минохвъргачки от различни калибри и сега имат по 27 оръдия на един километър от фронта, а ние — само 9. Повече от двеста бомбардировача и изтребителя ще атакуват съветските позиции, а ние имахме само деветдесет самолета.

Зад билото на Макензиевия хребет, покрито с къдрави гори, се бяха строили в бойни формации три германски пехотни дивизии: 22-ра, 24-та и 132-ра. Те се готвеха да нанесат удар между Трети и Четвърти сектор на Севастополската отбрана, тоест на тесния участък между имението „Макензи“ и връх Азиз-Оба, за да пробият към северната страна на най-големия залив на Главната военноморска база на Черноморския флот. Ако фашистите стигнеха до неговите брегове, градът, напълно обграден откъм сушата, вече нямаше да може да устои. Доставките по море — а вече беше останал само този път — на попълнение, боеприпаси, оръжие, храна тогава щяха да спрат.

В 6:10 ч. на 17 декември 1941 г. фрицовете откриха ураганен артилерийски и минохвъргачен огън по позициите на защитниците на града. Земята се разтресе. Грохотът, воят, свистенето на снарядите и мините бяха оглушителни и изглеждаха непоносими. Ние, скрити в нашите дълбоки убежища в земята, очаквахме края на тази какофония. Боеприпасите на врага, дори такъв пресметлив като германците, не можеха да бъдат безкрайни. Артилерийският обстрел наистина продължи около двайсет минути. После вражеската пехота премина в настъпление по всички направления. В небето се появиха двумоторни „юнкерси“ и „хайнкели“. Те бомбардираха не само града, но и предната линия на съветските войски.

За това писах вече след войната:

… Сега врагът смяташе да нанесе главния удар в друго направление, от района на Дуванкой през долината на река Белбек и село Камишли към североизточния край на Северния залив. Нашествениците възнамеряваха да разсекат предната линия на отбраната, да обкръжат части от Четвърти сектор и да стигнат до Севастопол. В района на връх Азиз-Оба, на север от Макензиевия хребет, хитлеристите съсредоточаваха основните сили на своята 11-а армия. Освен това, за да си осигурят успешни бойни действия, там струпваха спомагателни резерви… Противникът възнамеряваше да завърши тази операция за четири дни, на 21 декември.

Използвайки естествените условия на района, в някои части на фронта фашистките автоматчици успяха да проникнат в тила на нашата отбрана. Те разчитаха да обкръжат съветските подразделения. Маньовърът на хитлеристите се провали. Нашите изтребителни групи, състоящи се главно от комунисти и комсомолци, локализираха действията на противника. Вражеските автоматчици бяха обкръжени и унищожени.

Първият ден на втория щурм не донесе успех на хитлеристите. Във въздушните боеве и от огъня на зенитната артилерия те загубиха девет самолета. Имаха големи загуби на танкове^[2] и жива сила. Врагът се сблъскваше с все по-нарастващата съпротива на пехотните части и подразделенията на морската пехота, които го въвличаха в тежък и продължителен бой.

Сред частите на Приморската армия славно воюваха бойците от артилерийския полк, командван от подполковник Богданов. Преди това те се сражаваха геройски край Одеса.

Артилеристите на Богданов винаги стояха близо до предния край и имаше случаи, когато трябваше да отблъскват атакуващата пехота на врага. В трудните моменти на големи настъпления самият Богданов излизаше в неутралната полоса и коригираше огъня на полка си. Безстрашието и мъжеството бяха основни качества на артилеристите.

Боевете се водеха не само на сушата, но и по море.

Моряците от крайцера „Червен Крим“, командван от капитан втори ранг Зубков, се сражаваха смело в тези дни. Неговият екипаж — артилеристи, машинисти, електротехници, торпедисти — самоотвержено отразяваше яростните атаки на фашистките бомбардировачи. Плаващата крепост прикриваше съветските кораби, които влизаха в Севастополския залив, водеше унищожителен огън по пехотата и техниката на врага. Артилеристите на кораба не знаеха умора. Те нанасяха смъртоносни удари, зашеметяваха врага с изненадващи атаки.

Веднъж в разгара на битката вражески снаряд избухна до оръдието на старшина 2-ри клас Михайленко. Командирът на оръдието и част от разчета бяха ранени. Но оръдието не спря да стреля. Старшината бе заменен от матрос. Въпреки загубите, корабната артилерия действаше безотказно.

В града знаеха по име много герои от Севастополската отбрана.

Популярно беше името на командира на миночистач Дмитрий Андреевич Глухов. Неговият катер първи излезе да обезврежда акустичните мини. Да ги хващат, беше много опасно. Тези мини затова и се наричаха акустични, защото избухваха от незначителни звукови вибрации… Без страх от опасността миночистачът на Глухов обезвреждаше тези мини. Само няколко часа трябваха на екипажа от смелчаци, за да разчистят напълно подхода на корабите към залива.

Спомням си друг подвиг на този екипаж. Керван от тежко натоварени съветски транспортни съдове плаваше към Севастопол. Охраняваше го звено катери под командването на Глухов. Фашистките разузнавателни самолети откриха корабите и насочиха към тях своите бомбардировачи. Бомбите летяха със свистене и вдигаха огромни водни стълбове. Много пъти бомбардировачите се опитваха да атакуват транспортните кораби, но огънят на нашите катери ги прогонваше. Съветските кораби стигнаха невредими до местоназначението си.

Славните защитници на Севастопол бяха вдъхновени от първите победи на съветската армия край Москва.

В опит да обезцени значимостта на нашите победи и някак си да възкреси мита за „непобедимостта“ на своята армия, хитлеристкото командване постави пред своите войски, разположени край Севастопол, задачата да превземат града без оглед на загубите.

21 декември беше срокът, определен от фашистите за нахлуване в града. Те искаха превземането на Севастопол да съвпадне с половингодишнината на войната със Съветския съюз. Врагът напредваше. За Севастопол се създаде изключително трудна ситуация. Решаваше се съдбата на по-нататъшната му отбрана. На 20 декември в Ставката на Върховното главно командване беше изпратен доклад за сериозната ситуация. В отговора на Ставката, получен четири часа по-късно, се съобщаваше, че на командващия Черноморския флот е наредено да изпрати в Севастопол части от морската пехота, попълнение и снаряди…^[3]

Сред военните съединения на 25-а Чапаевска дивизия сутринта на 17 декември, първият ден на щурма, особено тежко беше положението на бойците и командирите от 287-и пехотен полк, които заемаха позиции край връх Яйла-Баш и южния край на Камишловската клисура. Срещу тях настъпваше немска пехота от няколко батальона с подкрепата на десет танка. Скоро ръкопашният бой вече се водеше в окопите на 5-а рота от Втори батальон на този полк. В него се отличи младши политрук Голубични. Той прободе с щик шестима фашисти, беше ранен, но остана в строя.

По обед се наложи бойците на 287-и полк да се оттеглят в село Камишли. В пет часа вечерта вече бяха на 800 метра източно от селото, а 9-а рота беше обкръжена и геройски отблъскваше атаките на хитлеристките автоматчици. Към края на деня полкът отстъпи още по-далеч — на североизточните склонове на Камишловската клисура.

Тежък удар издържаха и войниците от 2-ри Перекопски полк на морската пехота, които бяха част от нашата дивизия. Като се хвърляха в атаки с щикове, те удържаха настъплението на фрицовете, но бяха принудени постепенно да отстъпват и се закрепиха чак на позициите до западните склонове на кота 264,1. Артилеристите от 69-и полк им помогнаха да се откъснат от врага. Те стреляха с оръдия калибър 76 мм с право мерене и унищожиха десет вражески танка.

Тези яростни схватки се водеха на около километър отляво на разположението на 54-ти полк. „Разинци“ също водеха престрелки с хитлеристите, но не бяха подложени на такъв силен вражески натиск. Няколко пъти немските пехотни вериги навлизаха в неутралната полоса, разчистена от храсти и дървета, но посрещнати с плътен картечен, автоматен и пушечен огън, поддържан от минохвъргачките, те залягаха и след това се изтегляха назад.

Два дни гърмя канонадата на Макензиевия хребет. Фашистите не успяха да разбият нашия фронт, да постигнат решаващ превес над защитниците на Севастопол. Руснаците се хвърляха в контраатаки и завладяваха отново предните си позиции, превзети от немците.

На участъка на Първи батальон сутринта на 19 декември настъпи тишина. Но изведнъж врагът започна интензивен обстрел с големокалибрени оръдия и минохвъргачки. Свикнали бяхме вече и се скрихме в нашите землянки с покриви „на три ката“. После бойното охранение съобщи за появата на немска техника. На поляната, дрънчейки с веригите си, изпълзяха щурмово оръдие „StuG III“ с късо, като отсечено оръдие, и бронетранспортьор „Sd.Kfz. 250/1“, който непрекъснато стреляше с картечницата, монтирана зад брониран щит върху кабината. Веднага след бойните машини се движеха около два батальона стрелци и автоматчици. Нашата противотанкова батарея взе на прицел щурмовото оръдие. Пехотата трябваше да се справи с верижния бронетранспортьор.

Според плана на комбата Дромин, при общото настъпление на немците срещу позициите на Първи батальон бойците от снайперския взвод трябваше да се намират до картечарите и заедно с тях да отблъскват вражеските атаки, целейки се в офицери и унтерофицери. Беше ми разрешено да заема предварително подготвен скрит окоп в неутралната полоса, за да стрелям от засада по фланга на настъпващите, да унищожавам картечните гнезда и разчетите на минохвъргачките.

В момента картечното гнездо само се приближаваше със скорост около 25 км в час. Ниската и немного голяма на размери почти шесттонна бронирана машина „Sd.Kfz. 250/1“ в бежов цвят на кафяви и зелени петна се обръщаше с лявата си страна, като непрекъснато обсипваше с куршуми пространството пред окопите на Първи батальон. На борда й ясно се виждаха черно-бял кръст и тактическият номер „323“, което означаваше: 3-ти бронетранспортьор от Втори взвод на Трета рота. Разстоянието намаляваше. Бронетранспортьорът се приближаваше до отдавна прострелян ориентир — нисък пречупен ствол на млад бряст. Погледнах през оптичния прицел „ПЕ“ на моята „трилинейка“.

Предстоеше за една минута да реша задачка по балистика.

Първо, бронетранспортьорът имаше доста високи бордове и следователно главите на картечарите, които така безстрашно работеха с „MG-34“, бяха на разстояние повече от два метра над земята. Моят окоп, дълбоко вкопан в земята, имаше бруствер, висок 20 сантиметра, а „снайперката“ беше поставена върху него. Между линията на прицелване и хоризонта на оръжието се образуваше ъгъл от тридесет и пет градуса, наречен „ъгъл до мястото на целта“, и сега той беше положителен. Следователно прицелът трябваше да се установи с понижение.

Второ, бронетранспортьорът се придвижваше. Това означаваше, че е необходимо „изпреварване“, тоест дулото на оръжието трябва да се води по посока на движението на целта и пред нея в зависимост от скоростта й. Да се пресметне изпреварването на дистанция 200 метра, е лесно. Куршумът от „трилинейката“ ще стигне до нея за 0,25 секунди. През това време немският бронетранспортьор щеше да измине четири метра. След като използвах в изчисленията си понятието „една хилядна“, завъртях страничния барабан върху металната тръбичка на прицела с няколко деления, после леко натиснах спусъка с показалеца си. Винтовката привично ритна с приклада си рамото ми, от дулото проблесна мигновено пламъче.

С това стрелбата на картечницата от купола на „Sd.Kfz. 250/1“ приключи.

Войниците се свлякоха на дъното на бронетранспортьора. Каските не ги спасиха. Руските куршуми долетяха отдолу и ги улучиха в очните кухини. Унтерофицерът, командир на екипажа на бронетранспортьора, постъпи много глупаво. Изненадан, той се надигна от задната част на кабината, за да разбере защо замълча картечницата. Нали врагът стреляше само отпред, а предната част на машината беше защитена с бронирани плочи, дебели около сантиметър и половина. Нямаше време да помисли за снайперист: куршумът ми прониза слепоочието му.

Но тези, които внимателно наблюдаваха атаката от командния пункт на немския разузнавателен батальон, естествено, се сетиха.

Буквално минута по-късно върху горичката, където се намирах, се стовариха залпове от 81-милиметрови немски минохвъргачки „Gr.W“. Имах тук и резервно, по-дълбоко и по-добре оборудвано укритие. Като се претърколих три пъти през лявата си страна, почти стигнах до него. Обаче не мина, а тежък снаряд изведнъж раздра въздуха, изхвърли нагоре буци пръст, клони, парчета дърво и паднали листа. Сякаш горещата лапа на огромен звяр ме блъсна в дясното рамо, остра болка прониза дясната ми плешка, а после настъпи тъмнина.

Съвзех се от студа.

Шинелът и маскировъчният халат на дясното ми рамо и на гърба се бяха превърнали в парцали. Каската с разкъсана каишка се търкаляше наоколо. Дървената ложа на винтовката беше строшена, цевта се бе изкривила, оптичния прицел изобщо го нямаше. Най-лошото беше, че короната на акациевото дърво, пречупено от снаряда, беше паднала и ме притискаше към земята, без да мога да се надигна. Болката бе концентрирана между гръбначния стълб и дясното ми рамо. Но не можех да стигна до раната и сама да я превържа. Чувствах само, че кръвта ми изтича. От нея подгизваха фланелката и гимнастьорката на гърба ми.

Притъмняваше. В гората беше много тихо. Отнякъде се носеше ехото на далечна канонада. Но тук боят вероятно беше приключил. Как е завършил? Къде са моите другари сега? Докъде са успели да стигнат фрицовете? Ще ме потърсят ли?…

В мозъка ми, замъглен от болката, голямата загуба на кръв и все по-засилващия се студ, думите се разпадаха на срички, губеха смисъла си, изчезваха. Вместо тях идваха видения. Първо неясни и смътни. После — други, които имаха очертания, фигури, лица. Но аз се подготвях за смъртта и си мислех, че сега трябва да видя хората, които бях загубила след няколко месеца война. Към мен се приближи майка ми Елена Трофимовна, галено наричана в нашето семейство Ленуся, мой добър приятел и съветник, която сега живееше в далечната Удмуртия. Появи се и строгото лице на баща ми. „Белови не си отиват толкова лесно!“ — фразата му не прозвуча, а сякаш се отпечата в мозъка ми. Ето го сина ми Ростислав, моят скъп и любим Моржик, пораснал много за шестте месеца, в които не се бяхме виждали, вече не дете, а издължило се момче. Той протегна ръка към мен: „Мамичко!“. Ръката беше топла. Усетих докосването й и с мъка отворих очи.

Голите клони на дърветата, осакатени от артилерийския обстрел, чернееха на фона на сивото зимно небе. Последният лъч на залязващото слънце все пак се промъкна през печалната им плетеница и падна върху блестящите доспехи на викинг. Ярки проблясъци пламнаха на шлема му с вдигнато забрало.

Но това беше последното видение на замъгленото ми съзнание. Всъщност над мен се беше надвесил младши лейтенант Алексей Киценко, облечен в шинел, с каска, леко бутната към тила, с автомат, преметнат през рамото. Той говореше нещо и аз чух думите му:

— Люся, не умирай!… Люся, моля те! Люся, недей, моля те!

Как командирът на Втора рота беше успял да ме намери в тази гора, просто не можех да си представя. След него се появиха и войници. Те раздигнаха отломките от акацията. Алексей ме взе на ръце и ме занесе от горичката до окопите. Там нашата санитарна инструкторка Елена Палий разряза шинела и гимнастьорката ми, стегнато превърза раната и така спря кървенето. Киценко помоли командира на полка за неговия лек автомобил. С колата за двайсет минути бях закарана от склона на Камишловската клисура до Инкерман, където в подземни галерии се намираше дивизионният медсанбат №47, както и полевите болници №316, 76 и 356.

За трите дни на втория щурм там бяха попаднали около три хиляди ранени войници и командири от Приморската армия. Но този огромен подземен медицински център беше предвиден да помогне на много хора. Имаше две добре оборудвани операционни зали, превързочни, изолатори, различни медицински кабинети (физиотерапия, стоматология и др.), стаи за лечение на болните.

В приемното отделение разпределяха бързо ранените и аз попаднах в операционната зала, където едновременно оперираха на четири маси ранени в корема и в гърдите. Имах късмет. Хирургът на нашия дивизионен медицински батальон Владимир Фьодорович Пишел-Гаек, отличен лекар и прекрасен човек, извади осколката от гърба ми и затвори раната с три шева. Тъй като загубата на кръв беше голяма и общото ми състояние бе доста тежко, той възнамеряваше да ме изпрати на Голямата земя. Късно вечерта на 19 декември от Каменния пристан в Южния залив щеше да отплава транспортният кораб „Чехов“, на него вече бяха качили над четиристотин тежко ранени войници и офицери, които бяха оперирани в подземните галерии.

Ако това се беше случило, ние с Алексей Киценко никога повече нямаше да се видим. Вероятно и моята военна кариера тогава щеше да бъде по-различна. Но командирът на Втора рота изчакал до края на операцията, придружил ме до стаята и след това поговорил с хирурга. Помолил го да не изпраща старши сержант Павличенко от Севастопол, като обещал, че кръв за мен охотно ще дадат не само червеноармейците от Втора рота, но и целият Първи батальон на 54-ти пехотен полк — и то не само за мен. Като начало младши лейтенантът предложил хирургът да вземе кръв от него.

Предложението относно червеноармейците от ротата и батальона беше малко вероятно. Никой не би пуснал бойците от предната линия в тила, докато фашистите настъпват. Обаче очевидно Алексей Киценко имаше дар да убеждава и Пишел-Гаек му повярвал. Какви специални думи беше намерил Алексей за разговора с лекаря, не знам. Може би неговата любов ги е подсказвала. Лекарят разбрал това и променил решението си. Останах в болницата две седмици и половина, през които младши лейтенантът ме навести няколко пъти.

Кратките ни срещи бяха много сърдечни.

Командирът на ротата идваше при мен с различни подаръци: ту с блокче трофеен белгийски шоколад, намерен в чантата на убит немски офицер, ту с малък флакон парфюм „Красная Москва“ (в обсадения Севастопол някои магазини все още работеха), ту с половин дузина копринени носни кърпички, поръбени с дантела (подарък от прекрасните севастополски жени). Той разказваше подробно и увлекателно за фронтовия живот на нашия роден 54-ти пехотен полк „Степан Разин“.

Например на 20 декември голяма група вражески автоматчици под прикритието на танкове пробила в съветския тил между 54-ти полк, 3-ти и 2-ри Перекопски полк на морската пехота, но я унищожили с помощта на пристигналите навреме морски пехотинци от 7-а бригада. Немците не се кротнали и в нощта на 22 декември един батальон фрицове отново пробил между „разинци“ и морските пехотинци от 3-ти полк. Пробивът бил ликвидиран с помощта на дивизионния резерв, изпратен от генерал-майор Коломиец. Това била рота от моряци в безкозирки (въпреки студа) от Перекопския полк. Освен това те си донесли… матраци. Но ги оставили на позициите и тръгнали в атака. Немците открили бесен огън, но моряците въпреки това настъпвали и в края на краищата ги разбили. На бойното поле останали 300 убити хитлеристи, както и техните оръжия: 11 тежки и 7 леки картечници, 2 минохвъргачки и 300 карабини. „Разинци“ също участвали в това славно дело, хвърлили се в атака на нож. За да им помогне, командващият Приморската армия изпратил и три танкетки. Наистина от тях нямало никаква полза: затънали в гората сред падналите дървета, наложило се после да ги изтеглят на буксир.

Затова пък на 22 декември блестящо се проявили войниците и офицерите от един дивизион на корпусния 265-и артилерийски полк. След като останали без пехотно прикритие, те стреляли с оръдията и гаубиците с право мерене на дистанция 300–400 метра по тълпата атакуващи хитлеристи и спрели врага.

На 24 декември фашистите възобновили настъплението си срещу позициите на 54-ти полк, положението станало много трудно, но нашите удържали. В същото време от щаба на армията дошла заповед: да се събере оръжието, останало на бойното поле, както наше, така и вражеско. Вечерта на 29 декември два батальона немци внезапно атакували позициите ни на североизток от имението „Макензи“. Тази атака също била отблъсната от полковата артилерия.

Плановете на командващия Единадесета армия на Вермахта, генерал-полковник Ерих фон Манщайн, който искал да посрещне новата 1942 г. в Севастопол, не се осъществиха. Жалко е, че аз не успях да дам своя принос към действията на защитниците на града и завинаги да положа на кримска земя дузина-две поборници за „европейска цивилизация“.

Аз не можех да разкажа на Алексей Киценко нищо интересно. Той знаеше за точните ми изстрели по бронетранспортьора, както и за артилерийския обстрел, който последва, иначе нямаше да ме търси в гората. Странните видения на тежко ранената снайперистка за него едва ли имаха никаква стойност.

Никога не бих му признала моите фантазии, които и досега ме изненадват със съвпадението си с реалността. В ушите ми звучаха думите му: „Люся, не умирай!“ — и в очите ми неволно нахлуваха сълзи, макар че изобщо не съм сантиментален човек.

Всичко останало се случи някак от само себе си.

След като ме изписаха от болницата, Алексей ме заведе на позициите на нашия Първи батальон — направо в командирската си землянка. Беше я украсил: на масата, скована от току-що рендосани дъски и покрита с плат, бе сложил гилза от 45-милиметров снаряд със зимен букет от зелени хвойнови издънки и клончета клен с по чудо оцелели жълто-червени листа. В подземното помещение, осветено от мъждива акумулаторна лампичка, те светеха като два фенера. Сервиран беше и обяд: калайдисани чинии с тънко нарязан черен хляб и салам, отворена консерва със задушено месо, варени картофи в котелка, манерка с водка.

— Днес е специален ден, Люся — каза той много тържествено, наведе се към вазата, откъсна един лист, приличащ на човешка длан, и ми го подаде. — Малък сувенир за теб, единствена моя. Сега ти предлагам ръката и сърцето си.

Съгласих се. Няма да крия, събитията се развиваха твърде бързо, но на война няма време да мислиш особено дълго. Днес сме живи, а утре… Никой не знаеше какво щеше да се случи утре. Имах една-единствена молба и тя първоначално учуди Киценко. Казах му, че първият ми съпруг също се казваше Алексей. Не исках да си спомням за този човек и ще наричам младши лейтенанта другояче: Льоня. Той се засмя, прегърна ме и разреши:

— Наричай ме както искаш, скъпа!

Ние с него наистина подадохме рапорт до командването с молба да оформим нашите отношения по установения начин. Рапорта подписаха и командирът на батальона лейтенант Дромин, и полковият командир майор Матусевич. Този документ, заверен с полковия печат, беше приет за изпълнение в щаба на 25-а Чапаевска дивизия. Нашите бойни другари ни намекваха за сватбено тържество, но по-скоро на шега, отколкото сериозно. Севастополци бяха отбили втория щурм, но бяха понесли и тежки загуби — 23 хиляди убити, ранени, безследно изчезнали. В някои роти от нашия полк бяха останали по 60–70 бойци. Тежки загуби имаше например сражаващата се недалеч от нас в Четвърти сектор на отбраната край връх Азиз-Оба и село Аранча 8-а бригада на морската пехота. В началото на втория щурм тя наброяваше около три и половина хиляди души, а към 31 декември бяха останали малко над петстотин. На такава ситуация подхождаше повече не весел сватбен пир, а тъжен помен… Съпругът ми Алексей Аркадиевич Киценко беше с единадесет години по-възрастен от мен. Семейният му живот, подобно на моя, отначало не бил особено успешен. По настояване на властната си майка той се оженил рано и за жена, която тя избрала за него. Последвал скандален развод, придружен от различни неприятни детайли. Въпреки това на тридесет и шест годишна възраст неговият характер, добър и благ по природа, се бе закалил и вече нищо не можеше да отклони младши лейтенанта от избрания от него път. Като командир той имаше безспорен авторитет сред подчинените си. Като съпруг винаги се грижеше за мен и ме предпазваше от всякакви беди, доколкото това е възможно на предната линия на фронта. С него за първи път почувствах какво е любов, взаимна и всепоглъщаща, и бях напълно щастлива в онези дни.

Навярно блиндажът с пръстени стени и нисък покрив от три реда трупи не прилича на уютно семейно гнездо. Но ние си живеехме добре в него, с комфорта, който можеха да си позволят един фронтови офицер и съпругата му. Оттам отивах в гората на лов за врагове, пак тук се връщах, знаейки, че по всяко време на денонощието ме чака бака с гореща вода на печката-буржуйка, чаша сладък чай, чиста фланелка, нар, застлан с ватирано одеяло. А ординарецът на командира на Втора рота ще вземе от кухнята обяд или вечеря и ще ни ги донесе.

Меденият месец много положително се отрази на стрелбата ми със снайперската винтовка. Куршумите летяха отлично — само по зададената траектория — и сякаш сами откриваха целта. Понякога ми се струваше, че омагьосаната гора е одобрила моя брак и ми помага, като избутва самоуверените фрицове ту на заснежена поляна (да проверят заложените мини), ту на пътя (да свържат разкъсан телефонен кабел), ту на най-високото дърво (да коригират артилерийския обстрел). От гъсталака на гората, вледенена от януарския вятър, любовта ме водеше обратно. Противникът често съпровождаше моето преминаване през неутралната полоса с обичайния си „концерт немска класическа музика“, изпълняван от минохвъргачки. Молех за помощ нашите картечари, като ги виках или вдигах над храстите малката сапьорна лопатка. Те започваха престрелка и така се измъквах жива от гората.

Към моите лични успехи редниците от снайперския взвод се отнасяха правилно: опитваха да вземат пример, бързо да усвоят различните методи за маскировка и да подобрят владеенето на оръжието. Значителна част от първоначалното обучение на бойците, които дойдоха при нас от походните роти, докарани от Новоросийск, сега пое Фьодор Седих. За храброст и мъжество по време на втория щурм той получи воинско звание сержант. Помагаше му редник Анастас Вартанов, който отдавна вече беше изучил „снайперката“ и прилагаше с хитрина ловджийските си умения срещу окупаторите. Понякога за нагледно обучение вземах със себе си в гората като наблюдатели тези новаци, които показаха способности за точна стрелба. Нали този тънък занаят е по-лесен за разбиране, когато работиш редом до майстора.

Знаех и какво говореха войниците за мен.

Първо, те мислеха, че съм омагьосана, а магия срещу смъртта ми е направила в едно стопанство край Одеса някаква баба-знахарка, която съм спасила от румънците. Второ, те твърдяха, че никой не може да ме открие в гората, защото там зад мен върви без страх от нищо самият господар на гората — Леший. Той ме защитава с огромното си дървесно тяло от враговете и с ръцете си коренища привлича куршумите и осколките, насочени срещу мен. Третата легенда (според мен всички те бяха съчинени от стария егер) се отнасяше до моите способности. Аз, видиш ли, съм се научила от Леший да чувам какво се случва на километър наоколо, да виждам нощем както през деня, да се движа из горските пътечки абсолютно безшумно, да се крия там, където никой не би могъл. Затова и прякорът ми в полка е толкова странен — Рисът.