Людмила Павличенко
Аз — снайперистката (3) (В боевете за Севастопол и Одеса)

Трета глава
От река Прут до река Днестър

Нямаше нищо необичайно в началото на тази вече паметна за всички неделя на 22 юни 1941 г. Над Одеса сияеше прозрачно небе, грееше жаркото южно слънце. Морето беше спокойно. Гладката синя повърхност се простираше до самия хоризонт и изглеждаше сякаш някъде далеч се слива със също такова синьо небе.

Ранната сутрин аз, моята приятелка София Чопак, която работеше в Одеската обществена библиотека, и по-големият й брат прекарахме на плажа. Решихме да обядваме в „Чебуречната“^[1] на улица „Пушкинска“. Предварително си бяхме купили билети и планирахме да прекараме вечерта в театъра, на операта „Травиата“ от Верди, изпълнявана от местни артисти.

В дванадесет часа, седнали на открита тераса на „Чебуречната“ в очакване на поръчката си, чухме от високоговорителя на улицата съобщение, че сега ще говори заместник-председателят на Съвета на народните комисари, народният комисар на външните работи другарят Молотов. Това, което каза наркомът^[2], ни се стори невероятно: днес, в четири часа сутринта Германия вероломно е нападнала Съветския съюз…

— Сега целият наш народ трябва да бъде сплотен и единен, както никога — звучеше развълнувано, но твърдо гласът на Молотов. — Всеки от нас трябва да изисква от себе си и от другите дисциплина, организираност, самоотверженост, достойни за истинския съветски патриот, за да отговори на всички нужди на Червената армия, флота и авиацията, за да осигури победа над врага… Нашето дело е справедливо. Врагът ще бъде разбит. Победата ще бъде наша!…

Речта продължи само няколко минути и беше трудно веднага да се осъзнае какво се е случило. Като омагьосани седяхме на масата и се гледахме объркани. Но скоро сервитьорът донесе чиния с чебуреки и бутилка бяло вино. Сякаш връщайки се към обикновения свят от някакъв друг, огледален, започнахме да си говорим гръмогласно и безсмислено.

Междувременно улица „Пушкинска“ постепенно се изпълваше с хора. Те се събираха под високоговорителя, като разговаряха оживено. Вълнението ги беше прогонило от домовете им на улицата. Искаха да видят съгражданите си, да разберат как другите са възприели страшната новина. Да разберат общото настроение, да почувстват онова единство, за което призова народният комисар на външните работи. Паника и объркване сред тълпата не се усещаше. Всички уверено казваха: ще разбием фашистите!

Никой в Одеса дори не помисли да отмени прожекциите в кината, спектаклите, концертите, традиционната неделна разходка по крайбрежния булевард, където свиреше духов оркестър. Напротив, залите бяха претъпкани, както операта, така и Руският драматичен театър, и Театърът на младия зрител, разположени недалеч един от друг на улица „Греческа“, и градската филхармония. Публиката се тълпеше и в цирка на представление с дресирани тигри…

И ние не се отказахме от операта и в осем часа вечерта седяхме на своите места в 16-а ложа на белетажа и гледахме сцената, където течеше първо действие на „Травиата“. Одесчани и гостите на града можеха да повярват, че сякаш са в луксозната къща на парижката куртизанка Виолета Валери. Декорът, костюмите, гласовете на певците, изпълнението на оркестъра, самото оформление на залата с позлатени гипсови орнаменти, огромният кристален полилей и таванът, красиво изрисуван от френски художник, бяха в пълна хармония. Но нещо ни пречеше да се насладим на това изискано зрелище. Като че ли то принадлежеше на друг, стремително напускащ ни живот. В антракта след първото действие предложих на моите приятели да си тръгнем от театъра.

Отидохме до морето. На лятната естрада на крайбрежния булевард духовият оркестър изпълняваше бодри военни маршове. Звънките трели на тромпетите и силните удари на барабана се носеха над брега. Върху гладката водна повърхност на Одеския залив се виждаха силуетите на бойните кораби на Черноморския флот: старият крайцер „Коминтерн“, превърнат в минен заградител, разрушителите „Шаумян“, „Бойки“ и „Безупречни“, канонерките „Червена Абхазия“, „Червена Грузия“, „Червена Армения“. Стоманените корпуси, мачтите, мощните оръдейни кули с дълги дула повече съответстваха на нашето настроение. Все пак бе обявена война…

Според мобилизацията, за която беше съобщено още на следващия ден, в армията призоваваха подлежащите на военна служба от четиринадесет набора — родените от 1905 до 1918 г. Аз, родена през 1916 г., попадах сред тях. Без никакво съмнение, че ще ме приемат веднага и с радост, отидох във военния комисариат на Воднотранспортния район на Одеса. Предстоящата среща с военния комисар ми изглеждаше доста тържествена, затова си облякох най-хубавата рокля от крепдешин и обух красиви бели сандали с високи токчета. В чантичката си носех паспорта, студентската книжка и удостоверението за завършване на Снайперската школа на Осоавиахим.

Пред вратата на военкомата^[3] се тълпяха много хора. Успях да вляза в кабинета на военния комисар чак след два часа. В стаята беше задушно и опушено. Вратата всяка минута се отваряше и затръшваше. Военният комисар с пресипнал глас и сивкаво почервеняло лице доказваше нещо на две момчета със селски вид, които бяха дошли при него. Той ме погледна замаяно и каза:

— Медицинският персонал ще се привиква от утре…

— Аз не съм медик.

Но той веднага се обърна и показа, че разговорът с мен е свършил. Обаче аз не мислех така и поставих снайперското си свидетелство на масата пред него. Военният комисар раздразнено заяви, че военна специалност „Снайперист“ в неговия списък няма. След това добави нещо иронично за Осоавиахим и за жените, които искат да бъдат войници, но не разбират колко е трудно това. Накратко, той ме накара да напусна кабинета му.

На връщане от военкомата размишлявах върху създалата се ситуация и стигнах до извода, че целият проблем идва от мястото на регистрацията ми. Моето фамилно име беше включено в списъка на снайперистите, намиращ се във военния комисариат на Печерски район на град Киев. Миналата година успешно участвах в градските състезания по стрелба, преминах и преподготовка. Може би те вече ме търсят в столицата на Украйна, а аз съм тук, на брега на Черно море. Трябваше да помоля местния военен комисар да се обади в Киев…

На следващия ден отново отидох във военния комисариат на Воднотранспортния район. Военният комисар ме срещна много по-приветливо. Очевидно вече знаеше какво е снайперист. Той прелисти паспорта ми, видя печат за брака ми с А. Павличенко и попита дали съпругът ми не възразява срещу моето постъпване като доброволец в редовете на Работническо-селската Червена армия. Не бях виждала Алексей Павличенко от около три години и отговорих, че той няма възражения. Паспортът ми остана при военния комисар, а аз започнах да оформям армейските си документи в съседната стая до кабинета му.

Вечерта на 24 юни 1941 г. след митинг на гарата всички войници, част от тях облечени във военни униформи, други все още в цивилни дрехи, се качиха във военния ешелон. Влакът се движеше бавно и пътуваше на запад по линията, прокарана в черноморската степ. Скоро отдясно блесна гладката повърхност на Днестърския лиман, след което отминахме гарите Шабо, Колесное, Сарата, Арциз, Главан. На гарите влакът понякога стоеше дълго. Там ни хранеха. Но никой не обясняваше нищо, не разказваше за крайното местоназначение. Казваха само, че отиваме на фронта, и сърцето ми неволно биеше: „По-бързо, по-бързо!“. Младежите в нашия вагон се горещяха: „Няма да успеем! Фашистите ще бъдат разбити без нас!“. Толкова слабо тогава си представяхме размера на бедствието, което внезапно се стовари върху нашата красива процъфтяваща страна.

Ешелонът спря на някаква малка гара в три часа сутринта на 26 юни. Наредиха ни да слезем от вагоните и да се строим в колона. Треперейки от сутрешната прохлада и влажност, новобранците закрачихме по междуселския път и към седем часа сутринта стигахме до някаква доста гъста гора. Оказа се, че се намираме в земята на Бесарабия, в тиловите части на 25-а Чапаевска пехотна дивизия.

Тук получих първата си военна униформа и станах червеноармеец от 54-ти стрелкови полк „Степан Разин“. Всичко беше съвсем ново, което свидетелстваше за доброто състояние на дивизионната интендантска служба и за реда в складовете й. Това бяха изработени от зелен памучен плат пилотка, гимнастьорка с отворена яка, брич, брезентови ботуши (два номера по-големи от необходимия). Полагаше ми се също колан с месингова катарама, противогаз в брезентова торба, малка сапьорна лопатка в калъф, алуминиева манерка (също в калъф), каска СШ-40 (доста тежка), раница и в нея различни принадлежности като кърпа, резервно бельо, резервен чифт партенки, торбички за продуктовата дажба, за хигиенни неща и др.

В раницата скрих роклята си от щампована коприна с дантелена яка и удобните платнени обувки с връзки. Сбогом, цивилен живот!

Първата армейска закуска ми се стори много вкусна: гореща каша от елда, сладък чай с голямо парче хляб. Тя премина в обстановка, близка до бойната. От време на време чувахме някъде далече на запад откоси на картечници и експлозии на снаряди. При експлозиите всички ние, новобранците, потръпвахме. И печените сержанти и старшини от 54-ти полк обясняваха: няма защо да се страхувате от профучал или експлодирал снаряд, той вече няма да навреди на никого. Така в разговори мина и този ден. Дадоха ни почивка, но ни беше забранено да напускаме гората.

Церемонията по полагане на военната клетва се състоя на 28 юни.

При нас дойде военният комисар на 54-ти полк, старши политрук^[4] Ефим Андреевич Малцев. Той разказа за бойния път на 25-а Чапаевска пехотна дивизия, която през 1919 г. наистина е била командвана от легендарния герой от Гражданската война Василий Иванович Чапаев, за нейните славни пехотни полкове: 31-ви Пугачовски „Фурманов“, нашият 54-ти „Степан Разин“ и 225-и Домашкински „М. В. Фрунзе“. През 1933 г. дивизията първа в Червената армия е удостоена с новосъздадената най-висша награда на СССР — орден „Ленин“. Това е признание за нейните изключителни подвизи по фронтовете на Гражданската война и блестящите й постижения във военното обучение по време на мирния период.

После се разнесе командата: „Мирно!“. Пред строя изнесоха знамето на 54-ти полк. С вълнение повторихме думите от „Клетва на боеца от РККА“: „Аз, гражданинът на Съюза на съветските социалистически републики, встъпвайки в редиците на Работническо-селската Червена армия, тържествено се заклевам да бъда честен, смел, дисциплиниран, бдителен боец, строго опазващ военната и държавната тайна…“. После се подписахме на листовете с отпечатания текст на клетвата и така се превърнахме в хора, чийто живот изцяло и напълно принадлежи на отечеството. Бяхме разпределени в подразделенията на 54-ти полк. Аз попаднах в Първи батальон, Втора рота, Първи взвод.

Взвода командваше младши лейтенант Василий Ковтун, който предишната година бе завършил Могильовското военнопехотно училище и беше по-млад от мен. Първото, което попита, беше: защо съм влязла като доброволец в армията, та нали войната изобщо не е женска работа. Извадих „вълшебната си пръчица“ — удостоверението за завършване на Снайперската школа на Осоавиахим. Лейтенантът се отнесе към него с голямо недоверие и каза, че ще ходатайства пред командира на батальона, капитан Сергиенко, за прехвърлянето ми в санитарния взвод, тъй като единствената възможна работа за жените на фронта е санитарен инструктор.

Отидохме в командния пункт на Първи батальон. Там се повтори същият разговор: защо, как, разбирам ли колко е опасно и т.н. и т.н. В отговор разказах за баща си, който по време на Гражданската война е служил известно време в Самарската дивизия (бъдещата 25-а Чапаевска) и се срещал с Чапаев, за работата си в завод „Арсенал“, изпълняващ поръчки на Народния комисариат на отбраната, за военното минало на нашата страна, което изучавахме подробно в историческия факултет на Киевския университет.

Иван Иванович Сергиенко — мислещ, опитен, сериозен човек — ме изслуша внимателно и нареди на Ковтун да забрави нелепата си идея за прехвърляне на боеца снайперист Павличенко в медицинската част. Зарадвах се:

— Другарю капитан, готова съм да получа полагащото ми се оръжие!

— Нямаме снайперски винтовки, Людмила — отговори той.

— Е, тогава обикновена трилинейка.

— И такива нямаме.

— Как тогава да се бия, другарю капитан? — попитах с недоумение.

— За вас, новобранците, засега основното оръжие ще бъде лопатата. Ще помагате на бойците да копаят окопи и траншеи, да ги възстановяват след артилерийски обстрел и бомбардировки. Освен това ще ви дадем по една граната РГД-33, в случай че фашистите пробият. Познавате ли устройството на тази граната?

— Знам го, другарю капитан.

— Е, отлично — усмихна се той. — Засега други действия от вас не се изискват…

Чела съм много спомени за първите дни на Великата отечествена война. Писали са ги и генерали, командващи големи военни съединения, и офицери, командващи полкове, роти, взводове, и политически работници. Тъй като сраженията се разгърнаха по цялото протежение на нашите граници, то и участниците в тези боеве рисуват съвсем различни картини. Например за Брестската крепост, чиито защитници са се сражавали почти месец. Или за ожесточени двудневни сблъсъци, които завършвали с почти паническо отстъпление със загуба на управлението на корпуси и дивизии, с изоставяне на военна техника, с обкръжаване и предаване в плен на много подразделения на съветските войски. Така се е случвало например на Северозападния, Западния и Югозападния фронт. Там за три седмици немско-фашистките нашественици напреднаха в територията на СССР на разстояние от 300 до 600 километра. Но нашата 25-а Чапаевска дивизия се намираше на Южния фронт, на крайния й ляв фланг, и заемаше предварително подготвена отбранителна линия (около шестдесет километра) покрай река Прут. Тук първоначално ситуацията беше различна, по-благоприятна за нас.

Румънците, съюзници на хитлеристка Германия, на 22 юни 1941 г. се опитаха да форсират реката и бяха отблъснати. Следващата седмица премина в малки престрелки и артилерийски двубои, а „чапаевци“ продължаваха да удържат позициите си. Имаше и опити да се прехвърлят бойните действия на територията на врага. Един батальон от нашия полк (базиран в град Кагул) се прехвърли на румънския бряг и там разгроми две роти фашисти, като плени около седемдесет войници и офицери. Нашите войски превзеха и румънския град Килия Веке, където взеха като трофеи 8 оръдия и 30 картечници. Румънските части, които се прехвърлиха през Прут на 23 юни, също получиха достоен отпор. Около 500 вражески войници тогава се предадоха в плен. Общо за осем дни, от 22 до 30 юни, врагът загуби до хиляда и петстотин души, без да успее да завладее дори педя съветска земя^[5].

След това събитията получиха друго развитие.

В първите дни на юли нашата отбрана по река Прут бе пробита доста по̀ на север, по посока към градовете Яш-Белци и град Могильов-Подолски. Притежавайки голямо превъзходство в жива сила и техника, нашествениците бързо развиха настъплението си и Южният фронт се пропука. Възникна „Бесарабският чувал“; от който се налагаше спешно да се изтеглят 25-а, 95-а, 51-ва и 176-а пехотна дивизия. Ето защо от средата на юли започна тежкото ни отстъпление по черноморските степи, съпроводено с упорити ариергардни боеве.

Нашият доблестен полк на 19 юли се намираше на рубежа Кайраклия — Българийка; на 21 юли — на рубежа Ново-Павловка — Нови Арциз; на 22 юли — на рубежа Арциз; на 23 юли на рубежа Каролино-Бугаз — Днестърския лиман; на 24 юли полковете на дивизията стояха на различни рубежи: близо до Староказачие, край кота 67 — Черкеси, близо до село Софиентал.

Проведохме отстъплението на така наречените стъпала. Някой прикриваше отстъпващите, друг се изтегляше, трети подготвяше нови стрелкови позиции. Това ставаше по следния начин:

31-ви Пугачовски и 287-и пехотен полк бяха в отбрана, 54-ти Разински полк отстъпваше, а 225-и Домашкински се окопаваше. После военните части сменяха местата си: „домашинци“ воюваха, „пугачовци“ отстъпваха, „разинци“ копаеха окопи и траншеи.

Понякога отстъпвахме през деня, понякога нощем, за да не попаднем под ударите на немско-румънската авиация. Движехме се с камиони, но в полка имаше малко — само 18, а 9 от тях принадлежаха на санитарната рота („полуторки“ или „ГАЗ-АА“). Затова пък имаше голям брой каруци (по щат — 233, но в средата на юли бяха с около една трета по-малко). Правехме и ускорени пешеходни преходи.

Степта се простираше от двете страни на пътя като отворена книга. В топлата юлска нощ тя лежеше пред нас тайнствена и тиха. Но през деня се тресеше от оръдейни залпове, пламтеше в пожари, лъхаше на барут. Населението напускаше Бесарабия с нас. По пътищата се движеше селскостопанска техника (комбайни, трактори, сеялки и др.). Срещаха се цели кервани камиони с големи дървени сандъци: очевидно в тях откарваха заводско оборудване. Колхозници караха добитък, заедно с него се точеха обози от разни каруци и колички с домакински вещи. Без да говорим, че много жени с малки деца, подрастващи, стари хора уморено крачеха по прашните пътища, тревожно поглеждайки към небето, треперейки от артилерийската канонада.

Често над степните пътища кръжеше „рама“ — двукорпусен двумоторен самолет „Фоке-Вулф-189“, който германците наричаха „летящото око на армията“. Той водеше разузнаване, насочваше бомбардировачи към колоните, отстъпващи към река Днестър, коригираше артилерийския огън на далекобойната артилерия. „Рамата“ летеше бавно, но достатъчно високо. Всички атаки на „ястребчетата“ с червени звезди срещу нея бяха безуспешни, а и те бяха малко.

Фашистите редовно извършваха въздушни нападения. Те бомбардираха пътищата и разположените край тях села. Виждахме напълно изгорели ниви с пшеница, унищожени от бомби жилищни сгради, складови, административни и стопански постройки, изоставени и изгорели коли. Понякога пред очите ни бомбардировачите „Юнкерс-87“ внезапно изплуваха от облаците, пикираха с вой над пътя, бомбардираха и разстрелваха с картечници цивилни, които не можеха да се защитят по никакъв начин. Всичко това не приличаше на обикновена война, където се противопоставят еднакво силни армии, а на целенасочено унищожение на нашия народ.

Ние, неговите защитници, или се криехме в гората, или вървяхме на изток по същите пътища. Обикновените хора, които не виждаха никаква помощ от нас, враждебно говореха: „Да бяхте се провалили вдън земя! Защо не се биете с врага, защо не му дадете отпор?“.

Картините на ужасна разруха и огромна човешка мъка предизвикваха болка в сърцата ни, с която е невъзможно да се живее спокойно. Някои се обезсърчаваха, други загубваха вяра в победата и се страхуваха от бъдещето. Но аз си мислех за отмъщение, неизбежно и неотвратимо. Пришълците от запада, които коварно нарушиха мирния живот на родната ми страна, трябваше да бъдат наказани сурово и аз ще мога да ги накажа. Ще мога, веднага щом в ръцете ми попадне оръжие. Но с оръжията ситуацията не беше добра. Не само че не достигаха снаряди за полковата и дивизионната артилерия, нямаше дори винтовки.

В книгата със спомени на вицеадмирал Иля Азаров, който през лятото на 1941 г. бе член на Военния съвет на Одеския отбранителен район, има една глава с изразително заглавие: „Дайте оръжие!“. Той разказва как при стремителното настъпление на фашистите търсел из армейските складове винтовки, автомати, тежки и леки картечници и навсякъде му отказвали. Само по случайност той успял да въоръжи една новосформирана военна част на Южния фронт: „Имахме петстотин учебни винтовки… Всичките бяха с пробити патронници. По наша молба в един завод завариха дупките. Успяха да възстановят повечето от винтовките. Изпробвахме ги на стрелбището — за наша радост те се оказаха годни…“.^[6]

Обикновена винтовка „Мосин“ модел 1891/1930 г. ми попадна през втората половина на юли, когато нашият полк удържаше под силен артилерийски обстрел рубежа Ново-Павловка — Нови Арциз. Много е обидно да наблюдаваш хода на боя с една-единствена граната в ръка. Но един милион пъти по-горчиво е да чакаш другарят ти, стоящ наблизо, да бъде ранен и оръжието му да премине в теб. Парче от снаряд тежко рани мой полкови другар, който се криеше в окопа. С изтичаща кръв той ми предаде „трилинейката“ си.

След артилерийската подготовка румънците се подготвиха за атака и аз, заедно с други войници от нашия Първи взвод, положих винтовката на бруствера на плиткия окоп, поставих селектора на секторния прицел на отметката „3“ (тоест за разстояние 300 метра) и издърпах затвора.

Патронът влезе в канала на цевта, лекият куршум модел 1908 г. чакаше своето изстрелване. Открихме огън по команда на младши лейтенант Ковтун. Затракаха и ротните леки картечници. Изходът на тази малка битка бе решен от нашата успешна контраатака. След като се надигнахме от окопите, ние отблъснахме фашистите доста далеч. Бойното поле остана в наше владение и бойците от 54-ти пехотен полк започнаха да събират оръжията на убитите врагове. Като трофеи получихме чешки винтовки „ZB-24“ калибър 7,92 мм. Нашите патрони не ставаха за тях, затова трябваше да се свалят и паласките с патрони от труповете. Разбира се, това разрешаваше само частично трудностите с въоръжаването на войниците.

Младши лейтенант Ковтун, като ме видя с „трилинейката“, окачена на рамо, се приближи. Страхувах се, че ще нареди да я дам на някой от бойците. Но след неотдавнашната победа над врага командирът на взвода беше в благодушно настроение.

— Значи, заедно с всички си ходила в атака, червеноармеец Людмила?

— Тъй вярно, другарю командир! — докладвах.

— Е, как е настроението?

— Отлично, другарю командир!

— Стреля ли? — попита той.

— Да. Изстрелях пълнителя.

— Добре. Старшината ще ти зачисли тази винтовка. Ще видим какъв снайперист си.

— Да бяхте ми дали оръжие с оптичен прицел, другарю командир — помолих аз. — Тогава и резултатите ще бъдат различни.

— Засега не мога да ти обещая. Но при първа възможност ще се опитам да изпълня твоята сърдечна молба — усмихна се младши лейтенантът и аз осъзнах, че сега вече наистина влизам в състава на поверената му част…

Междувременно продължихме отстъплението си. „Чапаевци“ стигнаха до западния бряг на река Днестър, прекосиха я и на 26 юли заеха отбранителни позиции на източния бряг на рубежа Граденица — село Маяки — Францфелд — Каролино-Бугаз. По на север се намираха фортификационните съоръжения на Тирасполския укрепен район №82.

Той бе построен много преди войната и добре оборудван: бетонни, дървено-земни, каменни огневи точки, землянки, дълбоки окопи и траншеи. Тук, в капонири и полукапонири бяха разположени около сто оръдия от различни калибри, няколкостотин тежки и леки картечници. Също така в УР-82 имаше подземни складове с различно военно имущество. Съветското командване е планирало да спре тук валяка на вражеското настъпление, да смели на бреговете на Днестър румънските и германските пехотни дивизии и след това да ги отблъсне обратно към западната граница. Пиша подробно за УР-82, защото неговите военни складове бяха много полезни за 25-а и 95-а пехотна дивизия. Само нашият 54-ти полк получи тежки картечници „Максим“, леки картечници „Дегтярьов пехотна“, „трилинейки“ и винтовки „СВТ-40“, като сериозно попълни боеприпасите си. А на мен най-после връчиха съвсем нова, във фабрична смазка, снайперска винтовка „Мосин“ с оптичен прицел „ПЕ“ (прицел на Емелянов).

Но сметките на нашите генерали за коренен прелом в бойните действия при УР-82 не се сбъднаха. Румънците и немците, които имаха петкратно числено превъзходство, напираха силно. На рубежите на Тирасполския укрепен район от 26 юли до 8 август се водиха ожесточени боеве. После се наложи военните части на Южния фронт да се оттеглят към далечните предградия на Одеса. Линията на съветската отбрана сега преминаваше през селищата: Александровка — Буялик — Бриновка — Карпово — Беляевка — Овидиопол — Каролино-Бугаз…

Беляевка, 8 август 1941 г. — мястото и датата на моя снайперски, така да се каже, дебют във войната. Никога няма да забравя този ден.

Беляевка е доста голямо старинно селище, основано от запорожките казаци край езерото Белое, и се намира на 40 километра от Одеса. Повечето от постройките в селището бяха измазани с глина колиби с тръстикови покриви. Но имаше и каменни сгради: църква, едноетажно училище, няколко къщи, които преди революцията вероятно са принадлежали на местни богаташи. Сега в една от тях се намираше селсъветът. След дълга битка западната част на Беляевка остана в ръцете на войниците на румънския крал Михай Първи. Въпреки значителните си загуби, те не можаха да напреднат. Привечер в източната част на селото се закрепи нашият Първи батальон. Капитан Сергиенко ме извика в командния пункт и ми показа далечния край на Беляевка. Там сред разклонени дървета се виждаше голяма къща с тераса под двускатен покрив, добре осветена от залязващото слънце. На терасата излязоха двама души в офицерски униформи и каски, наподобяващи селски глинени купи. Тези стоманени каски са били купени от Кралство Румъния преди войната за нейната армия от холандски доставчици.

— Изглежда там им е щабът. Ще ги улучиш ли? — попита командирът на батальона.

— Ще се опитам, другарю капитан — отвърнах аз.

— Давай — каза той и се дръпна малко настрани, за да наблюдава моите действия.

Нашият престой в продължение на една седмица край УР-82 беше що-годе спокоен и аз, отивайки в тила, успях да приведа новата си „снайперка“ в бойно състояние. За това винтовката трябва да бъде напълно разглобена и да се извърши известна работа с нейните части. Например да се премахне излишният слой дърво по цялата дължина на жлеба на ложата, да се изпилят накрайниците на ложата и ствола, да се напасне фино цевта към ложата, да се поставят уплътнения между кутията на затвора и пълнителя. За перфектно напасване на някои части на затвора една към друга е препоръчително внимателно да се обработят с фина като кадифе пиличка. Та нали спусъкът на пушката трябва да бъде чувствителен, надежден, стабилен.

Ясното и безветрено време, което се беше установило тогава в степните пространства на източния бряг на Днестър, благоприятстваше за прострелването на винтовката, отначало с открития мерник, след това с оптичния прицел. Такова прострелване на първия етап се извършва от разстояние сто метра по черен квадрат с размери 25×35 см. На втория етап винтовката се фиксира в лафет (или в нещо друго), за да бъде неподвижна. Задачата е да се регулира оптичният прицел с помощта на открития мерник…

„Снайперката“ висеше на рамото ми, на колана ми бяха закачени три паласки с подредени по тип патрони: първата с „леки“ куршуми модел 1908 г., втората с „тежки“ куршуми модел 1930 г., а третата с бронебойни запалителни куршуми модел 1932 г.

Взех винтовката в ръце и погледнах в окуляра на оптичния прицел. Хоризонталната линия закриваше фигурата на офицера, слизащ надолу по стълбите, приблизително до кръста. Това беше уравнение от курса по практическа балистика, който ни четяха в школата, и неговото решение бе следното: разстоянието до целта е 400 метра. След като заредих патрон с „лек“ куршум, аз се огледах, за да си избера място за стрелбата.

Двамата с капитана се намирахме насред селска колиба, разбита от пряко попадение на снаряд. Разрушена стена, разпръснати камъни и овъглени парчета от греди навсякъде. Стрелба от легнало положение не беше възможна. Реших да стрелям, прикрита зад стената, тоест от коляно, използвайки ремъка: приседнала на тока на десния ботуш, а на левия крак, сгънат в коляното, да подпра левия си лакът, тежестта на винтовката да падне върху ремъка, прокаран под левия лакът. Ех, ненапразно Потапов често ни напомняше снайперската пословица: „Стреля цевта, но улучва ложата!“. От позицията, която е заел стрелецът, докато удържа винтовката, зависи много.

Накратко, улучих първата цел с третия изстрел, втората с четвъртия, като заредих винтовката с дефицитен патрон с „тежък“ куршум. Не мога да кажа, че съм се вълнувала или колебала. Какви колебания може да имаш след три седмици отчаяно отстъпление под вражеските бомби и снаряди? Но нещо ми пречеше да се съсредоточа. Казват, че понякога това се случва, когато снайперистът за първи път минава от стрелба по тренировъчни мишени към стрелба срещу жив противник.

— Люся — ласкаво каза комбатът, гледайки през бинокъла вражеските офицери, които лежаха неподвижно на терасата. — Патроните все пак трябва да се пестят. Седем патрона за двама фашисти са много.

— Виновата, другарю командир. Ще се поправя.

— Опитай се. Че тия са безброй и са плъзнали тук като хлебарки. В края на краищата освен нас няма кой да спре окупаторите…

Междувременно румънците се чувстваха като победители.

Диктаторът Йон Антонеску на 8 август съобщи, че на 15 август 1941 г. неговите храбри войски, след като разгромят руснаците, ще влязат в Одеса и ще минат по улиците й в тържествен марш. Имаше основания за такова „главозамайване от успехите“. След като превзеха Кишинев на 16 юли, съюзническите немско-румънски войски се придвижиха от Прут към Днестър доста бързо и за 33 дни завладяха значителна съветска територия, която нарекоха Транснистрия — тя уж от древни времена принадлежала на румънското кралство. Сега се канеха да я прочистят от руснаци, украинци, евреи и цигани (тоест да ги унищожат в концентрационни лагери), да дадат техните земи и къщи на офицерите и войниците от своята армия, да забранят употребата на руски и украински език „като унижаващи достойнството на великата румънска нация“, да съборят всички паметници, да преименуват всички градове и села, по-специално да нарекат Одеса град Антонеску.

Обаче румънците искаха да влязат в рая на чужд гръб.

Ако не беше хитлеристка Германия с нейната мощна промишленост, отлична военна техника, добре обучени и притежаващи боен опит въоръжени сили, с нейния стратегическия план „Барбароса“, то за никаква Транснистрия не можеше и да мечтаят поданиците на крал Михай Първи. През 1940 г. Съветският съюз си възвърна Бесарабия и Северна Буковина, които румънците изтръгнали от Русия в бурните времена на революцията и Гражданската война. Тогава пред нашите настъпващи 5-а, 12-а и 9-а армия кралските войски се оттегляха много бързо, като избягваха бойни сблъсъци и зарязваха складове с оръжия.

Сега триумфалният път по черноморските степи породи у воините на полуфеодалната, изостанала държава илюзията за победа над страховития северен съсед. Вероятно кралските генерали бяха решили, че Червената армия е деморализирана и няма да оказва повече съпротива. Тази илюзия струваше скъпо на румънците край Одеса.

В окуляра на оптичния прицел често виждах техните мургави, гърбоноси, полуцигански-полуизточни физиономии. Наистина господин Антонеску твърдеше, че румънците са потомци на древните римски легионери. Всъщност от XV век Влашкото княжество е под властта на Османската империя. Ако някой е повлиял на населението тук, то това са турците, които държали гарнизони в големите градове до 70-те години на XIX век, въртели търговия и принуждавали румънците да служат в тяхната армия. А също така имало много цигански катуни, свободно странстващи край градовете и паланките на тази селска страна.

Облечени в пясъчно-сивкави униформи, с каски-гърнета или с платнени кепета със забавна връхна част, издължена под ъгъл отпред и отзад, румънците в началото на август 1941 г. се държаха твърде уверено и безгрижно, демонстрирайки пренебрежение към законите на войната. Те се разхождаха прави из позициите си, далеч не навсякъде поставяха бойно охранение, недостатъчно водеха разузнаване, разполагаха тиловите си части (медицински батальони, кухни, коневръзи, каруци, работилници и др.) близо до предната линия на фронта. Накратко, те създаваха отлични условия за работата на снайпериста. Не е изненадващо, че снайперската ми сметка нарастваше с всеки изминал ден.

Излишно е да казвам, че безумната заповед на Антонеску за превземането на Одеса на 15 август 1941 г. остана неизпълнена, въпреки че Четвърта армия под командването на генерал Николае Чуперке имаше над 300 000 войници и офицери, разполагаше с 80 бойни самолети и 60 танка. Към нея спадаха и някои подразделения на немската 72-ра пехотна дивизия. Нашите тогава можеха да им противопоставят 35 самолета, 5 до 7 изправни танка и 50–60 хиляди бойци.