Людмила Павличенко
Аз — снайперистката (4) (В боевете за Севастопол и Одеса)

Четвърта глава
На огневите рубежи

Съветските военноинженерни части, сапьорните батальони и жителите на града работиха славно, подготвяйки се за дълга обсада. Предният край на главния рубеж (дължина на фронта — 80 км, в дълбочина — 3,5 км) минаваше през най-близките до Одеса села и стопанства. Този рубеж имаше 32 батальонни отбранителни района, ротни и взводни опорни пунктове, огневи позиции за артилерията и минохвъргачките. До 10 август те успяха да изградят 256 дървено-земни, тухлени и стоманобетонни огневи точки, изкопаха 1500 окопа с различно предназначение, които бяха свързани в единна система чрез траншеи и дълги, криволичещи ходове за връзка. Окопите и траншеите бяха с пълен профил, тоест дълбоки над един метър и половина, със стени, укрепени с дъски. Имаше блиндажи „на три ката“, или по-просто — покрити с три слоя дебели трупи. Противотанкови ровове с ширина до седем метра и дълбочина до три метра пресичаха равните пространства на черноморската степ. Пред бойните позиции имаше минни полета и големи участъци с редици заграждения от стълбове с бодлива и гладка тел. Вторият рубеж на основната линия на отбраната беше на 40 км от града, третият — на 25–30 км, а четвъртият — на 12–13 км.^[1]

Ние мечтаехме за такива укрепления.

Тази мечта ни поддържаше както край Ново-Павловка, така и при Арциз, и при село Староказачие, когато набързо копаехме окопи със сапьорните лопатки ту нощем под светлината на луната, ту през деня под обстрела на вражеската далекобойна артилерия; когато вървяхме през степта без храна и вода; когато погребвахме загиналите другари в бомбени ями; когато, пестейки патроните, се бранехме срещу напиращите фашисти. Ние вярвахме, че хаосът и суматохата от първите дни на войната, предизвикани от внезапното, коварно нападение на агресора, ще бъдат прекратени. Кога и къде ще бъдат прекратени, не знаехме, но не се съмнявахме, че по нашия труден път скоро ще се появи някаква опора, непристъпна крепост, която ние, вече покръстени с огън, ще защитаваме до последна капка кръв, а наглият враг ще усети истинската сила на руското оръжие…

Обсадното положение в Одеса бе обявено на 8 август.

По това време военните части на нашата 25-а пехотна Чапаевска дивизия, под командването на полковник А. С. Захарченко, бяха на линията Беляевка — Манхайм — Бриновка. Ние отблъснахме натиска на превъзхождащите сили на врага и не позволихме на румънците да пробият на юг. После съветските войски се прегрупираха. В сборния отряд на комбриг^[2] С. Ф. Монахов, който бе изпратен в източния сектор на отбраната, заедно с Първи полк на морската пехота и 26-и полк на НКВД влизаше и 54-ти полк „Степан Разин“ (командир подполковник И. И. Свидницки), но не целият. Първи батальон остана на предишните си позиции и започна да се използва като щурмова част, която прехвърляха от един участък на фронта на друг, за да се ликвидират пробивите на врага.

Гръбнакът на батальона беше нашата Втора рота (командир — лейтенант Дмитрий Любиви). След като получехме заповед: „Да се възстанови положението край еди-кое си село!“, ние се качвахме в камионите „полуторки“ (но по-често се придвижвахме пеша), пристигахме на мястото и тръгвахме в атака, за да изтласкаме врага от позициите, които наскоро беше заел. Обикновено успявахме.

Сега ротата беше отлично въоръжена. Бяхме пленили много оръжия в боевете: различни видове винтовки, автомати (немски „MP-40“, по-известни у нас като „шмайзери“), съветски пистолети „ТТ“, чуждестранни — „Маузер“, „Берета“, „Щайер“, револвери „Наган“, гранати, леки картечници „ДП“, голям запас от патрони. Научени от горчивия опит на крайграничните битки, когато нямаше достатъчно оръжие, ние си създадохме свои ротни складове. Трудно беше да мъкнем всичко това от място на място, но не искахме да даваме нищо в полковия склад, въпреки че с нас провеждаха всякакви разяснителни разговори.

Боеспособността на нашата част се дължеше до голяма степен на сходството на личния й състав по възраст, възпитание и образование. Възрастта варираше от 20 до 25 години. Всички бяха членове на Комсомола, призовани основно от предприятия от тежката промишленост, или като мен, студенти доброволци от украинските университети. Армейското братство възникна още в боевете край река Прут. Научихме се да се доверяваме един на друг и знаехме, че суворовското правило: „Умри, но на другаря си помогни!“ — действа неизменно при нас.

В прекъсванията между боевете колективно четяхме писмата, получени от дома, и колективно пишехме отговори на тях, дори на годениците си. Всеки смяташе за свой дълг да предложи някаква удачна или остроумна фраза. Имахме хора с музикален слух и добър глас и често пеехме в хор. Репертоарът се състоеше от песни от времето на Гражданската война и от популярни филми: „Варшавянка“, „Тачанка“, „Там в далечината, през реката“, „Веселият вятър“ от филма „Децата на капитан Грант“ на В. Вайнщок, „Широка е моята родна страна“ от филма на Г. Александров „Цирк“, „Върти се, върти се синята топка“ от филма на Г. Козинцев и А. Трауберг „Младостта на Максим“ и много други.

Песните помагаха в боя. Понякога по време на силна престрелка някой изведнъж пропее в ухото ти с дрезгав глас, запее само един ред от любимата ти песен или, минавайки покрай теб, викне: „Дръж се, пехота!“, и веднага ти става по-леко на сърцето.

Преди атака винаги се чувстваш зле. В главата ти има някаква пустота, настроението пропада. Това е тежко, неприятно усещане. В нашата рота се бореха с него: разказваха се всякакви забавни истории, припомняха се успешни бойни епизоди, не позволяваха на хората да се отдадат на горчивото очакване. После се разнасяше гласът на лейтенант Любиви: „Рота, напред! За Родината, за Сталин, ура!“. В единен порив се хвърляхме в боя и забравяхме за всичко. Омразата към врага надделяваше над другите човешки чувства и румънците бягаха от нас като зайци.

Ето каква забележителна беше нашата Втора рота!…

 

 

Колкото и смело да действахме ние, „чапаевците“, понякога суровите обстоятелства на сраженията за Одеса надделяваха. Врагът имаше превъзходство в артилерията и — най-важното — голям боезапас за оръдията и минохвъргачките, какъвто защитниците на града не притежаваха. На три залпа на немско-румънските артилеристи отговаряхме само с един наш. Веднъж огнен вал се стовари върху нашата рота. Това стана сутринта на 19 август. Фугасен снаряд попадна в бруствера на окопа не точно пред мен, но на около два метра вляво. Ударната вълна разби на парчета любимата ми винтовка, а мен отхвърли на дъното на окопа и ме затрупа с пръст. Съвзех се чак в болницата: моите другари ме бяха откопали и закарали в Одеса заедно с други ранени и контузени червеноармейци от Първи батальон.

От прозореца на стаята ми, разположена на първия етаж на болничната сграда, се виждаше прекрасна картина. Под поривите на морския вятър се люшкаха клоните на ябълки, круши и праскови в изоставената градина, трептяха пожълтяващи листа, падаха на земята зрели плодове. Малки сиви врабчета и черноглави скворци прелитаха от клон на клон. Вероятно са си чуруликали помежду си, но аз не чувах нищо. Беззвучната гледка на настъпващата есен някак си успокояваше и навеждаше на размисли. Слухът ми се възвръщаше бавно. Нощем ме измъчваха болки в ставите и в гръбнака.

В чистата подредена стая, на пращящите от колосването чаршафи, докато пиех сладкия и силен сутрешен чай, който поднасяха точно в осем часа сутринта и неизменно — с кифличка, си спомнях жарката, гърмяща от експлозии степ. Тук, в пълна тишина, тя ми се струваше като сън, несвързан с реалността — далечен, странен, дори плашещ. Но другарите ми останаха там и моето място беше сред тях.

Скоро от полка ми предадоха няколко писма от моите роднини.

Добрата ми майчица Елена Трофимовна се тревожеше за здравето ми и ме съветваше в походите да не пия непреварена вода от открити водоизточници. Баща ми Михаил Иванович припомняше Първата световна и Гражданската война, като твърдеше, че Белови винаги са имали късмет в битките. По-голямата ми сестра Валентина разказваше как върви работата й на новото място. Всички те бяха много далеч от мен, в Удмуртия, където беше евакуиран от Киев завод „Арсенал“. Като събрах сили, седнах да отговоря на писмата им, старателно изписвайки буквите с дясната ръка, която постепенно си възвръщаше предишната сила и точност. Получаваше се малко тромаво, но пък искрено:

Удмуртска република

гр. Воткинск, Централна поща, до поискване

за Валентина Михайловна Белова

 

Здравей, скъпа Жучка!

Вчера се измъкнах от болницата в града. Получих Ленускината пощенска картичка, която е стигнала от Киев до Одеса само за месец и половина. Ленуся ми даде адреса ти. Защо не си я взела със себе си?… Аз съм в армията вече месец и десет дни. Успях да им дам да разберат на румънците и немците, бях на предната линия. Те, гадовете, ме засипаха с пръст… Сега съм в болница. След два дни излизам, връщам се в моята част, където специалността ми е снайперист. Мисля, ако не ме убият, да стигна до Берлин, да разгромя немците и да се върна в Киев. Моята сметка е проста — 1000 немци, на по-малко не оценявам главата си. Може да се каже, че след като съм преценила своите способности, за по-малко няма да се дам. Накратко, не скучая. Животът е весел. Ако не те мързи, пиши ми на адрес: Одеса, ул. „Пастьор“ №13, Научна библиотека, Чопак, за мен. Ще ми предадат писмото…^[3]

В предпоследния ден на август 1941 г. ме пуснаха от болницата на фронта с медицинска бележка за пълно възстановяване от тежка контузия. Реших да посетя моята приятелка София Чопак, която все още работеше в библиотеката. По пътя натам два пъти ме спираха патрули за проверка на документите. Вероятно подозрения предизвикваше гимнастьорката ми, изпрана в болницата и перфектно изгладена, с пришити върху яката парадни малинови петлици вместо полагащите се сега походно-полеви, тоест в цвят каки. А може би и самият ми вид. Все пак тогава имаше съвсем малко жени войници…

За двата месеца, изминали от началото на войната, безгрижната красавица Одеса и нейните весели жители много се бяха променили.

На някои улици бяха издигнати барикади от чували с пясък, върху които бяха направили площадки със зенитни оръдия. Много магазини бяха затворени, други бяха закрили стъклените си витрини с кръстосани хартиени ленти. Курортистите бяха изчезнали. Парковете, булевардите, улиците, площадите бяха опустели. Само патрули на народното опълчение с пушки на рамо трополяха по калдъръмената настилка. Под засилена охрана бяха промишлените предприятия, морското пристанище, транспортните и комуникационните обекти и източниците за водоснабдяване.

В града се бояха — и не без основание — от появата на диверсанти. Хитлеристите започнаха редовно да бомбардират Одеса. Няколко пъти се случваше някой да им подава сигнали от тавани на многоетажни сгради, да насочва бомбардировачите към целта. Особено беше пострадало морското пристанище.

Имаше и друг случай. Внезапно един малък необозначен самолет кацнал на гражданското летище на Одеса. Нашата противовъздушна отбрана, както се казва, го проспала. От самолета изскочили 17 немски автоматчици и открили огън. Те се опитали да превземат летището, за да приемат нов, по-многоброен десант. Бойците от изтребителния батальон на Иличовски район се окопитили доста бързо. Врагът бил обкръжен и унищожен. Самолетът бил завладян. Повече фрицовете не успяха да вкарат тук никакъв десант.

За това и за много други неща ми разказа Соня, когато се срещнахме в хранилището за редки книги и ръкописи на научната библиотека. Там кипеше много работа. Служителите прибираха в големи дървени сандъци старопечатни книги, кожени папки с древни ръкописи и ценни раритети, преномерираха ги, съставяха инвентарни списъци. След обявяването на обсадното положение в града много културни институции започнаха да се подготвят за евакуация в Кавказ. Научната библиотека също беше предвидена за евакуация. София Чопак все още не беше решила дали ще замине. Така че тази наша среща можеше и да е последната.

Прекарах с удоволствие останалата част от деня в приятелското и гостоприемно семейство Чопак, в апартамента им на улица „Греческа“, на скромна вечеря. От 25 август Изпълнителният комитет на Одеския областен съвет беше въвел купони за продажбата на хляб, захар, зърнени храни и мазнини. Въпреки това известният пазар „Привоз“ продължаваше да работи. Там все още имаше каквото ти душа иска, само цените се бяха увеличили два до три пъти.

Вечерта беше тиха.

Артилеристите на флагмана на разрушителите „Ташкент“ на 29 август бяха унищожили румънската батерия, стреляща от позиции на Големия Аджаликски лиман. Преди това в продължение на три дни тя водеше прицелен обстрел по града, пристанището и фарватера, като пречеше на Черноморския флот да разтоварва армейски батальони, оръжия, боеприпаси, храна и оборудване за обсадените съветски войски. Освен това Приморската армия беше отблъснала поредния румънски щурм, въпреки че нацистите бяха стигнали още по-близо до Одеса: в източния сектор на отбраната — до село Фонтанка, в западния сектор — до селата Фройдентал и Красний Переселенец…

Рано сутринта излязох от града с попътен камион към Куялницкия и Големия Аджаликски лиман. Командният пункт на Първи батальон се намираше близо до малко селце. Докладвах на капитан Сергиенко за пристигането си в частта за по-нататъшна служба. Завърших рапорта с думите: „червеноармеец Павличенко“. Капитанът се усмихна:

— Грешчица допусна, Людмила.

— Каква, другарю капитан?

— Сега не си червеноармеец, а ефрейтор. Поздравявам те.

— Служа на Съветския съюз!

От радост исках да извикам „Ура!“. Но трябваше да се държа солидно и сдържано. Все пак — първи армейски чин. След като постъпих като доброволец в Червената армия, се замислях за военна кариера, но не очаквах, че моето старание и успехи в снайперската работа ще бъдат оценени от началството само след месец и половина. Впрочем, големите загуби в нашите войски допринасяха много за бързото израстване по служебната стълбица. На оцелелите, разбира се.

Разговорът в КП^[4] продължи и научих, че по време на лечението ми в болницата са станали промени в нашата Втора рота. Първо, беше загинал командирът на моя взвод лейтенант Василий Ковтун и още около тридесет други човека. Това се случило по време на кръвопролитните боеве на 24, 25 и 26 август близо до Куялницкия лиман. Второ, наскоро в полка беше постъпило попълнение — моряци доброволци от Севастопол. Те горяха от желание да се бият с врага, но нямаха опит в пехотна служба. При нас дойдоха и други доброволци — около сто жители на Одеса.

— Радвам се, че се върна в полка — каза Иван Иванович Сергиенко. — Наистина се надявах на това и дори съм ти приготвил подаръци. Най-главният е нова снайперска винтовка „Мосин“ вместо разбитата.

— Благодаря, другарю капитан!

— Вторият подарък е по-обикновен. Но предполагам, че ще ти хареса и това. — Командирът на батальона ми подаде малка сива картонена кутийка, като онези, в които опаковат стоки във „Военторг“.

Отворих я. В нея имаше две месингови триъгълничета — знаците на новото ми военно звание. Необходимо беше да ги прикрепя към празните малинови петлици в горните ъгълчета на яката си. Къде бих могла да намеря такива метални нещица сега в степта, прострелвана, изровена от окопи и траншеи? Командирът се грижеше за мен и тази загриженост стопляше сърцето ми. Впрочем, капитан Сергиенко се грижеше не само за мен, но и за всички бойци от Първи батальон. Той беше много опитен, деен, строг офицер и справедлив човек. Когато подполковник Свидницки напусна нашия 54-ти полк след раняване, всички очаквахме, че за командир, заедно с чин „майор“ (което той заслужаваше), ще бъде назначен точно Сергиенко. Но началството реши друго и назначиха майор Н. М. Матусевич, човек на солидна възраст, участвал в Гражданската война като обикновен боец от Първа конна армия.

В командния пункт на батальона прикрепих триъгълничетата към петлиците си и вече като уставен ефрейтор тръгнах към огневите рубежи на Втора рота. Сергиенко ме напътстваше, че сред новобранците трябва да се намерят хора, способни да усвоят снайперската наука. За съжаление, в окопите ме поздравиха по име само няколко бойци от предишния ни състав. Другите ме наблюдаваха с любопитство. Моряците, досега браздили водните простори, дори не искаха да обличат зелената униформа, да свалят флотските безкозирки, тъмносините куртки, матроските фланелки, широките черни клошпанталони. Добри специалисти по корабите, те преди дори не бяха държали винтовки в ръцете си, думата „снайперист“ не им говореше нищо. Да се превърнат за кратко време моряците в свръхточни стрелци, честно казано, не беше лесна задача. Започнахме с убеждаването да носят каски, гимнастьорки и ботуши вместо обувки…

Междувременно командването на Одеския отбранителен район (ООР) постави определени задачи пред снайперистите: да заемат позиции, изгодни за наблюдение и стрелба, да не се дава мира на врага, да бъде лишен от възможността да се движи свободно към близкия тил до предната линия, да бъде деморализиран. В това нямаше нищо ново или необичайно. Но самият театър на бойните действия: равните голи степи, тук-там с хълмчета, с редки селища, предоставяше малко възможности за снайперски засади и безкрайно затрудняваше маскировката. Трябваше да се търсят други методи за успешна борба с нашествениците.

Решихме да организираме засади по-далеч от нашия преден край, да ги изнесем напред, до неутралната полоса, която на някои места достигаше 400–600 метра, тоест възможно най-близо до противника. Правехме това след старателно разузнаване, на което отивахме лично, като внимателно изучавахме терена, определяйки неговата пригодност за водене на прицелна стрелба, и пресмятахме как по-късно можем да се изтеглим от засадата и да се върнем в своята част.

Ще разкажа като пример за първата ни такава засада.

Всичко вече беше проучено и през нощта тръгнахме на мисия трима: един боец с ръчна картечница „Дегтярьов“ и двойката снайперист (това бях аз) и снайперист наблюдател Пьотър Колоколцев. Натъпкахме торбите на противогазите с боеприпаси, на коланите си накачихме гранати. Освен винтовките всеки имаше и пистолет „ТТ“ (предпочитам този вид огнестрелно оръжие заради мощния патрон). Отивайки на засадата, разбирахме, че не всеки изстрел е последен за врага. Точността на нашата стрелба ще зависи от много обстоятелства, които понякога не се поддават на контрол.

Избрахме мястото на засадата сред доста високи и гъсти храсталаци. Те бяха във формата на ромб и се простираха на 150 метра дължина и 12–15 метра ширина. Острият ъгъл на ромба се вклиняваше в отбранителната линия на румънците и завършваше с плитка долчинка във втория ешелон на врага. От предната линия на окопите на 54-ти полк мястото беше отдалечено на 600 м. Далечко, разбира се. Но ние се уговорихме с картечарите, че те ще ни наблюдават и по наш сигнал (повдигната нагоре сапьорна лопатка) ще прикрият оттеглянето ни с огън.

След полунощ излязохме от блиндажа и преминахме разстоянието до засадата за един час. Луната в безоблачното небе осветяваше околността и всички пътеки, неравности на почвата, ями от снаряди се очертаваха ясно. Тиха, топла, нежна черноморска нощ обгръщаше околността. И двете страни не водеха дори обичайния обезпокояващ пушечно-картечен огън. Наоколо беше толкова хубаво, толкова мирно! Само възможната среща с противника в самия храсталак разваляше настроението ни. Трябваше да се движим нащрек с готово за бой оръжие. Но се оказа, че в храсталака няма румънци. Защо не го бяха заели, дори не бяха оставили в него наблюдателен пост, не разбирахме. Обаче аз отдадох този факт на тяхното циганско безгрижие. Точните, пресметливи немци учеха непрекъснато своите съюзници на съвременна война, но така и не можаха да ги научат.

Останалата част от нощта посветихме на благоустрояване на позицията. Изкопахме окопи с малки бруствери, укрепихме ги с камъни и торф, поставихме винтовките върху тях, прицелвахме се, определяхме разстоянията. Картечарят инсталира картечницата.

Просветляваше. В пет часа сутринта в разположението на противника започна раздвижване. Войниците вървяха прави, викаха се един друг. В шест сутринта пристигна полевата кухня. Стана още по-оживено. Появиха се офицери, които крещяха заповеди. На някакво разстояние вероятно имаше санитарен пункт и там се мяркаха белите престилки на медици, които виждахме ясно.

Изобщо, имаше много цели.

Разпределихме силите си по следния начин: левият фланг бе мой, десният — на Пьотър Колоколцев. Наблюдението в центъра водеше картечарят. Чакахме до 10 часа сутринта, изучавайки навиците на врага, намиращ се на разстояние от предния край, после открихме огън.

Румънците се изплашиха. Няколко минути не можеха да определят откъде идва стрелбата и се мятаха от една страна на друга, като засилваха паниката с диви крясъци. Но ние бяхме измерили разстоянието, прицелите бяха уточнени. Почти всеки куршум намираше целта си. За около двадесет минути Колоколцев и аз изстреляхме по 17 куршума. Резултатът: аз имах 16 убити, Пьотър — 12. Картечарят, който трябваше да ни покрива в случай на директна атака от врага срещу нашата засада, не стреля, защото нямаше нужда от това.

След като се опомниха, фашистите откриха минохвъргачен и картечен огън по храсталаците. Но те не ни виждаха и затова стреляха напосоки. Налагаше се да се измъкваме. Добрахме се до нашите позиции благополучно, написахме доклад до командира на полка и получихме в заповед от него благодарност за смелите действия. Обмислихме и решихме през нощта да отидем в засада пак на същото място. Вървяхме спокойно, без да се вълнуваме, но когато стигнахме до храсталаците, се разтревожихме сериозно.

През първия ден си носехме бутилки с вода, а когато се изтеглихме, не взехме бутилките с нас. Вместо трите бутилки за вода, които оставихме, намерихме шест и всичките от сладко вино. Бутилките ни накараха да се замислим: „Дали да не се махнем оттук?“. Намерихме и два патрона, и тясна бразда по тревата от тежка картечница „Шварцлозе“. Следата водеше към врага. Стана ясно: през деня тук е имало румънско бойно охранение. Най-накрая те бяха разбрали, че храстите са много уязвимо място на предната им линия, но през нощта по някаква причина са се махнали. Вероятно не са очаквали повторна атака от същата позиция. Проучихме отново нашия участък, убедихме се, че всичко е наред и решихме… да останем.

Открихме огън в 12 часа. Повтори се вчерашната картина: аз имах 10 убити, двама от тях — офицери, а Пьотър Колоколцев — осем. Този път фашистите бързо се окопитиха и започнаха да обстрелват храстите с две картечници. Откосите биеха все по-близо до окопите ни. Спряхме стрелбата, отстъпихме и незабележимо се преместихме встрани, приближихме се към картечарите откъм фланга. От разстояние сто метра дадохме пет изстрела със снайперските винтовки и унищожихме разчетите. Пьотър хареса картечниците: новички, блестяха с всичките си части. Отмъкнахме едната картечница, а затвора на другата заровихме в земята. После полковите разузнавачи по нашите разяснения го намериха и го взеха като свой трофей заедно с картечницата. Там се търкаляха и много кутии с патрони и австрийските картечници още послужиха на Червената армия.

Да правим снайперска засада на същото място за трети път, щеше да бъде неразумно. Затова се огледахме за ново: бяла, наполовина разрушена и изоставена къща, която се намираше в същата неутрална полоса на около четиристотин метра от храсталаците. След като я заехме, на следващия ден наблюдавахме от тавана следната картина: в 7:30 ч. румънците откриха бесен минохвъргачен огън по храсталаците и непрекъснато ги обстрелваха около тридесет минути. Е, и това беше добре — врагът да харчи напразно боеприпасите си…

За 26-те румънци, които завинаги останаха в одеската степ (а общият ми резултат наближаваше шестдесет и пет), не ми се полагаше никаква награда. През първите месеци на войната не очаквахме никакви награди, повече мислехме как да защитим родината си от настървените нашественици. По-късно, през 1943 г., след учредяването на войнишкия орден „Слава“, започнаха да дават третата и втората степен на онези снайперисти, които бяха унищожили от 10 до 50–70 войници и офицери на противника. Например 14 момичета — възпитанички на Централната женска школа за снайперисти — получиха подобни двойни награди. Орден „Слава“ от всички степени: трета, втора и първа — получи само старшина Нина Павловна Петрова. Нейната сметка беше над 120 хитлеристи.

Така че при отбраната на Одеса в 54-ти пехотен полк „Степан Разин“ в най-известната героиня се превърнах не аз, а картечарката Нина Онилова.

Сираче, израснала в сиропиталище, след това работничка в някаква фабрика в Одеса, двадесетгодишната Нина дойде при нас през втората половина на август 1941 г. заедно с други доброволци от жителите на града и отначало попадна като санитарен инструктор в медицинската рота, но скоро си издейства да бъде изпратена в бойна част, защото в Осоавиахим беше изучавала картечарското дело. Тя беше зачислена в нашия батальон, служеше в Първа рота. Разбира се, ние се познавахме.

Но тъй като не съм свидетел на нейните подвизи, искам да цитирам спомените на онези участници в отбраната, които са виждали Нина Онилова както на бойното поле, така и извън него.

„За първи път започнаха да говорят за нея след битката край село Гилдендорф — пише вицеадмирал Азаров. — В критичния момент Нина заедно с втория номер в разчета, червеноармеецът Забродин, изтъркаляла картечницата на открито място и започнала да стреля по атакуващия враг. Обстрелът бил точен. Фашистите изпопадали, а оцелелите побързали да отпълзят към своите. Атаката била отблъсната…“^[5]

„Когато се прибрах, дойде началникът на политотдела старши батальонен комисар Н. А. Бердовски — спомня си генерал-лейтенант Т. К. Коломиец. — Заедно с него — невисоко момиче в червеноармейска униформа. След като забеляза въпросителния ми поглед, Бердовски я представи:

— Картечарката от Разинския полк Нина Онилова. По време на отбраната на Одеса е била ранена и евакуирана в тилова болница. Казва, че вече се е възстановила…

Ето значи каква била тази Нина Онилова, наречена «втората чапаевска Анка» и избила вече стотици фашисти. На външен вид — съвсем момиче. Заоблено загоряло лице, насмешливи очи, очарователна, леко смутена усмивка…

В Приморската армия навярно нямаше боец, който да не е чувал за нея…“^[6]

Комсомолският секретар на нашия полк Яков Васковски е описал по-подробно действията на славната Нина в мемоарите си:

„Поредната вражеска атака ме завари в командния пункт на Първи батальон. Командирът на батальона Иван Иванович Сергиенко, който наблюдаваше бойното поле през пролуката, внезапно извика заплашително в телефонната слушалка:

— Защо мълчи картечницата на левия фланг? Проверете веднага. Ако е необходимо — стреляйте сам!

Това беше адресирано до командира на ротата, лейтенант Иван Гринцов. Той се затича по траншеята към левия фланг. Ситуацията беше наистина опасна. Забелязвайки очевидно, че огънят там е по-слаб, атакуващите фашисти започнаха да се придвижват към този край. Разчетът на картечницата беше нов, току-що пристигнал в батальона, и командирът на ротата не беше успял да се срещне с хората преди боя.

Когато стигна до картечарите, Гринцов видя, че първият номер се беше навел напред неподвижно, а вторият номер, сякаш нищо не се случваше, стоеше отзад.

— Далеч е още. Нека се приближат още малко… — каза картечарят, без да се обръща, с напълно спокоен тон.

А до вражеската верига — някакви си седемдесет метра!…

Гринцов не издържа, изкрещя:

— Какво правиш? Сега ще те засипят с гранати! — Той беше готов да отблъсне картечаря и сам да открие огън.

Но в този момент картечницата затрака. Вражеските войници се бяха струпали в тесния участък. И първият откос преряза почти половината. Те бяха толкова близо, че нямаше вече и къде да се скрият. Последните паднаха на около тридесет метра от картечницата. В нашите окопи викаха «Ура!». Изглежда, че никой в ротата не бе виждал подобно действие на картечния огън.

— Браво! — възкликна Гринцов. — Виж само колко фашисти лежат там! И орден е малко за теб!

Картечарят най-после се обърна към командира на ротата и той видя, че пред него е момиче — загоряло, с кръгло весело лице, по момчешки остригано… Скоро за картечарката Онилова — «втората чапаевска Анка» — научи целият полк, а след това и цялата ни 25-а пехотна дивизия…“^[7]

Нина Онилова наистина получи орден „Червено знаме“. И то доста скоро, през декември 1941 г., вече в позициите край Севастопол. Тогава за резултатите от отбраната на Одеса в нашия славен, смел полк, който с гърдите си бранеше града и понесе значителни загуби в боевете с фашистите, ордени получиха… десет души.

Честно казано, не всички от нас бяха възхитени от тактическите открития на Нина. Особено нервничеше капитан Сергиенко, В крайна сметка Онилова заемаше едно картечно гнездо, а той отговаряше за предната линия на целия батальон. Командирът на батальона я извика, похвали я за смелостта, но я предупреди, че стрелбата от такива къси разстояния при фронтални атаки на противника е много голям риск. Достатъчно е само една група да пробие откъм фланга и да я обсипе с гранати. Самите картечници „Максим“ в полка бяха доста стари, произведени преди революцията, техните механизми при тежко натоварване често засичаха и тогава нищо нямаше да спаси Нина и другите бойци с нея. Това не ти е филмът „Чапаев“, където „белите“ никога не успяват да стигнат до „червените“. Това е истинска война и ситуациите на бойното поле са различни.

Ето защо рядко разрешаваха на Онилова да използва новаторския си метод, принуждаваха я да спазва стриктно служебните инструкции. Това обстоятелство обаче вече нямаше значение. Многотиражният вестник на 25-а дивизия „Червен боец“, а след това и други военни издания, публикуваха увлекателни разкази за действията на смелото момиче, а политическите работници, които се занимаваха с пропаганда в армията, взеха на въоръжение образа на забележителната картечарка, вдъхновена за подвиг от романтичните герои на Гражданската война.

Тогава никой не виждаше нищо романтично в снайперското дело.

Първо, думата бе някаква странна, чужда — „снайперист“. На второ място, работата на картечаря и картечницата е ефектна, тя изглежда много по-интересна от стрелбата от засада. Изтрещява откос и вражеската верига веднага пада на земята. Фактът, че снайперистът с един изстрел ще свали офицера от настъпващата верига, а атаката ще се задави, не може да бъде така красиво показан. Трето, самите снайперисти. Какви са тези хора? Мълчаливи, необщителни, дори мрачни. Не ги бива да разкажат подробно как точно издебват противника (между другото, не могат, дали са подписка за неразгласяване)…

В началото на септември 1941 г. (струва ми се към 3–5) научихме, че нашият полк, оставащ в източния сектор на Одеския отбранителен район, временно преминава в състава на новосформираната пехотна дивизия, която отначало се наричаше „Първа Одеска“, после й дадоха номер — 421-ва. Заедно с нас в нея се оказаха и нашите стари познати: Първи полк на морската пехота под командването на полковник Я. И. Осипов, сега — 1330-ти, 26-и полк на НКВД, сега — 1331-ви, подсилен с бойци от бившия 82-ри укрепен район, и още артилерийски полк, сапьорен батальон, картечен батальон и някои други части. За командир на дивизията беше назначен полковник Г. М. Коченов. Щабът му беше в санаториума „Куялник“, предният команден пункт — в село Терновка. Дивизията трябваше да удържа фронт от 17 км и да противостои на две румънски пехотни дивизии в пълен състав. Ние отбивахме атаките им през целия ден на 6 септември, а на 7-и сами преминахме в настъпление. Румънците се оттеглиха на север в различни участъци на фронта с 0,5 до 2 км, оставяйки около 700 убити и тежко ранени войници и офицери на бойното поле. Около двеста души бяха пленени от нас, сред трофеите имаше минохвъргачки, картечници, автомати и много боеприпаси.

На следващия ден, 8 септември, румънците атакуваха Трети батальон на нашия полк, който заемаше позиции на провлака между Хаджибейския и Куялницкия лиман. Втурнахме се на помощ на нашите полкови другари и заедно отблъснахме вражеската атака. Ожесточените сражения със силна артилерийска канонада продължиха на 9, 10 и 11 септември. Сега напред пробиваха бившите граничари, хора смели и дисциплинирани, вече от 1331-ви пехотен полк. Те се закрепиха на завоя село Болгарка — село Августовка — северните покрайнини на село Протопоповка.

В такива сблъсъци, когато на равно пространство взаимодействат големи маси от войници, какво трябва да прави снайперистът? Отговорът е прост — заедно с другите бойци да заеме предварително подготвени укрепления (такива имаше на тази територия) и да води прицелен огън от окопа. Особено след като врагът настъпва независимо от загубите.

Тук се случи да наблюдавам почти фантастична картина за Втората световна война. Румънците организираха „психическа“ атака.

Отначало, както обикновено, двадесет минути гърмя артилерийска подготовка. Съветските войници и офицери я изчакаха в добре оборудвани дълбоки блиндажи и окопи. Тя не причини големи загуби на 54-ти полк. После настъпи тишина. Бойците се върнаха на позициите си и започнаха да се вглеждат в далечината. Нещо необичайно се случваше там.

Чухме звуците на бравурна музика. Видяхме, че пехотинците в каските-гърнета не се разпръскват по степта, а напротив, събират се в гъсти, стегнати редици, рамо до рамо и маршируват като на парад, повдигайки краката си високо в такт с ритмичното биене на барабана.

Някъде във втората или третата редица над главите на войниците се развяваше знаме. Офицерите, спазвайки дистанция и с голи саби на рамо, вървяха между редиците. На левия фланг крачеше свещеник в пълно ритуално облекло. Одеждите му, бродирани със злато, блестящи под лъчите на яркото есенно слънце, изглеждаха странно на фона на еднообразния военен строй. Следваха го три църковни хоругви, носени от румънски войници. Свещеникът, както се изясни после, беше украинец.

Разглеждах не без удивление атакуващите през бинокъла. Те се приближаваха все повече. Скоро стана ясно, че войниците са пияни. Не удържаха строго равнението, не маршируваха така точно. А и възможно ли е да накараш трезви хора да излязат на абсолютно равно, добре прострелвано пространство, дори и да са убедени в расовото си превъзходство над онези, които се канеха да унищожат?

Вероятно увереност в победата им даваше друго обстоятелство: голямото числено превъзходство. Срещу нашия Първи батальон, в който бяха останали не повече от четиристотин души, маршируваше под силната музика на военния оркестър пехотен полк в пълен състав, тоест две хиляди щика.

Разстоянието неумолимо намаляваше.

Румънците се приближиха на 700 метра и нашата минохвъргачна батерия нанесе първия удар по тях. Фонтани пръст избухнаха към небето сред сиво-пясъчните редици. Строят им се разпадна за известно време. Обаче, оставяйки убитите зад гърба си, живите затвориха редиците и продължиха настъплението. По заповед на офицерите те ускориха крачка и взеха пушките „под ръка“. Остриетата на щиковете блеснаха като светкавица в прашната степна далечина.

Търпеливо чаках първата редица на врага да стигне до оградата на края на царевичното поле.

Предварително си бях приготвила „карта на стрелбата“ и бях маркирала разстоянията. Оградата отстоеше от моя окоп на 600 метра, храстите „вълчи ягоди“ — на 500 метра, единичното дърво с пречупена корона — на 400 метра, а войниците на крал Михай Първи излязоха, без да знаят, на дистанция за пряк изстрел.

А прекият снайперски изстрел е нещо абсолютно удивително!

При него траекторията на куршума не се издига над целта през цялото разстояние на полета си. Например, както в този случай, ако вземете прицел „6“ и точка за насочване по токовете на маршируващите вражески войници, може да стреляте без пренастройване на оптичния прицел. Врагът ще получи куршум първо в крака, като се приближи — в корема, още по-близо — на триста метра — в гърдите, после в главата. По-нататък, според приближаването до снайпериста, в обратен ред — в гърдите, в корема, в крака.

По това време любимият ми начин на стрелба беше куршум между веждите или в слепоочието на врага. Но като гледах пехотната армада, маршируваща под звуците на барабана, си помислих, че в тази ситуация изстрел само в главата е непростим лукс. Главното сега беше да се стреля, стреля и стреля. Само и само да се спре „психическата“ атака на пияните, нищо не съобразяващи войници, да не им се позволи да достигнат окопите ни. Та нали те, след като имат петкратно числено превъзходство, просто ще размажат нашия храбър батальон, ще унищожат всичките ми бойни другари.

Но те не достигнаха…

Слънцето залязваше, осветявайки със слаби полегати лъчи притихналата пелинова степ. След като се оттеглиха, румънците отнесоха ранените си, но убитите (до триста души според мен) останаха. Прекрачвайки през телата на повалените врагове, аз, заедно с лейтенант Воронин, който замени ранения ни ротен командир лейтенант Любиви, търсех „моите“ и ги отбелязвах в снайперската си книжка. Освен мен успешно водеха огън нашите картечари и други стрелци от Втора рота. Патроните ни бяха едни и същи, за винтовка, калибър 7,62 мм. За „мои“ броях тези, които имаха дупки от куршуми в главата, шията и лявата страна на гърдите. Наброих такива деветнадесет души — седем от тях офицери и унтерофицери.

— Специално ли се целехте в командирите? — попита лейтенантът.

— Да. Това е предписано в инструкцията.

— Отличен резултат, Людмила.

— Служа на Съветския съюз!

— Решили са се на психическа атака — замислено каза Воронин. — Наистина ли не жалят изобщо хората си?

— Те просто мислят, че сме слаби.

— За един час — две атаки. А сега отстъпиха на един километър. Не се чуват, нито се виждат.

— Нестабилна е румънската душа — пошегувах се аз. — Атакуват така масово, с шум и фанфари. Ако победата не се получи веднага, тогава бягат презглава…

Лейтенант Андрей Александрович Воронин беше завършил Ленинградското пехотно червенознаменно училище „С. М. Киров“, преди войната служил в Приволжкия военен окръг, попаднал беше наскоро в Одеса с попълнението и нямаше фронтови опит. Той много се интересуваше от снайперската служба и питаше за различни подробности. Намерението на лейтенанта беше да ме награди за точната стрелба с извънредно повишение във военен чин, което той изпълни. Станах младши сержант и бях изпълнена с уважение към младия офицер. Той беше от семейство на кореняци ленинградци. Баща му, кандидат на исторически науки, работеше в Ермитажа, и искал синът му да продължи неговото дело, но Андрей от детството си мечтаел за военна служба. Въпреки това той добре познаваше историята и понякога говорехме с него за делата на нашите войнствени предци.

Опитах се да изпълня новата заповед на командира на ротата колкото мога по-добре.

Той постави бойна задача: да унищожа картечницата на противника, която водеше наистина убийствено точен огън откъм село Гилдендорф^[8], без да позволява на нашите, както се казва, да надигнат глави.

На 20 септември съветското командване се готвеше да нанесе удар по противника в източния сектор със силите на 421-ва и 157-а пехотна дивизия. Последната пристигна в Одеса от Новоросийск на 17 септември, имаше личен състав над 12 хиляди души и артилерия: 24 оръдия калибър 76 мм, 36 гаубици калибър 152 мм с три комплекта боеприпаси^[9]. Това беше мощна помощ, тъй като полковете на 421-ва дивизия нямаха почти никакви оръдия (три оръдия на километър от фронта срещу осемдесет на румънците). Планирано бе настъплението да бъде подкрепено от нашата авиация, 37-а и 38-а брегова батарея, както и от корабите на Черноморския флот с техните оръдия. По посока на главната атака бяха разположени селата Гилдендорф, Болгарка, Александровка, колхоз „Ворошилов“. Нашите два батальона от 54-ти полк заедно с пет батальона от 157-а пехотна дивизия трябваше да щурмуват Гилдендорф.

Преди това моите полкови другари изхвърлиха противника от гробището, разположено на около двеста метра от южния край на селото. На гробището растяха дървета: пет високи клена с разклонени корони и дебели пепелносиви дънери, неизвестно как оцелели в горещите схватки по време на бомбардировки и артилерийски обстрел.

Трудностите, свързани с маскирането в степта, отпаднаха от само себе си. От книгата „Боевете във Финландия“ знаех, че в карелските гори финландските снайперисти „кукувици“ са водели прицелна стрелба по нашите войски, криейки се сред клоните на могъщите северни дървета — борове, смърчове, ели. Защо да не използвам този опит?

Лейтенантът одобри плана ми.

Цяла вечер ших новата си камуфлажна куртка с качулка в зеленикав цвят на кафяви петна. Старшината ми даде остатъци от камуфлажни мрежи и някаква стара гимнастьорка, която нарязах на ленти и малки парченца. С една разкъсана лента увих цевта на „снайперката“. Останалите, заедно с кленови листа, клонки и снопчета трева, прикрепих към куртката си, поради което тя загуби предишния си ясен силует и заприлича на дрехата на някакъв призрак или блатен дух.

Час и половина преди зазоряване отидох на гробището. В село Гилдендорф живееха съвсем не бедни хора, преселници от Германия. С немска прецизност те бяха облагородили не само селото, но и църковния двор близо до него: прави пътеки, гробове с каменни надгробни плочи, решетъчни огради. Дърветата засенчваха мястото на вечния покой на първия кмет на Гилдендорф, почитаемият Вилхелм Шмит, починал през 1899 г., както съобщаваше надписът, издълбан на мраморния паметник. Стъпих на черната плоча и започнах оттам да се катеря по ствола на един могъщ клен, надвесил се над гроба.

Моята екипировка се състоеше само от най-необходимите неща: снайперска винтовка „Мосин“ с прицел „ПЕ“, две паласки на колана, пълни с патрони с „леки“ куршуми модел 1908 г. и бронебойни куршуми модел 1930 г. с боядисани в черно върхове, тъй като се канех не само да застрелям картечарите, но и да извадя от строя тяхната адска машинка, манерка в калъф от плат, боен нож „финка“. Не взех бинокъла, стоманената каска — също, тъй като слухът ми след контузията се влоши, а каската ми пречеше да долавям слаби звуци.

Преди изгрев-слънце задуха вятър. Кленът зашумоля с листата си, но дебелите клони, разпростиращи се от могъщия му ствол, дори не се залюляха. Като опрях краката си в тях, удобно наместих винтовката на друг клон, примерно на нивото на раменете ми, и погледнах в окуляра на оптичния прицел към селото. Сега неговата улица, застроена с едноетажни каменни къщи, мелницата, църквата, училището лежаха пред мен като на длан. В градината, обграждаща голяма полуразрушена къща, видях универсална немска картечница „MG-34“ на лафет-тринога и кутии с патронни ленти, разположени близо до нея. Картечницата имаше оптичен прицел. Ето каква била тайната на нейната убийствена точност! Е, зли фашистки псета, ще ви науча сега…

В седем часа сутринта постовете бяха сменени. Но войниците с пушки не ме интересуваха. Чаках картечарите. Те се появиха по-късно. Тримата румънци в сиво-пясъчни куртки и кепета със забавни върхове, издължени отпред и отзад, се появиха по-късно. Отначало те се занимаваха с картечницата, след това седнаха под дърветата и взеха да се угощават с големи златистожълти круши от сорта „Бере“, много от които бяха нападали в градината под дърветата.

Очаквах да направя три изстрела, не повече. При това единият в затвора на картечницата.

След като заредих патрон с „лек“ куршум в цевта, затворих патронника и се прилепих към оптичния прицел. Целта — главата на висок войник, седнал до триногата на „MG-34“, беше между трите черни линии — и следователно до изстрела оставаха няколко секунди. Но изведнъж в градината стана някакво раздвижване. Картечарите скочиха, строиха се и застанаха мирно. Минута по-късно към тях се приближиха офицери с фуражки. Най-интересно изглеждаше един от тях: пура в устата, козирка на фуражката със златна ивица по ръба, от дясното му рамо висяха акселбанти, отстрани кафяв кожен планшет, в ръката дълъг кавалерийски стек. Като цяло — имаше надменен и решителен вид.

Знаех разстоянието: около двеста метра. Вятърът утихна. Температурата на въздуха се приближаваше до двадесет и пет градуса. Взех на прицел не войника, а мъжа с акселбантите, задържах дъха си, преброих до двадесет и две и плавно натиснах спусъка.

Румънците чуха изстрела.

И как да не го чуеш в тази утринна тишина? Но вероятно не им хрумна веднага, че работи снайперист. Адютантът (та нали акселбантите са част са тяхната униформа), без дори да извика, падна настрани. Те се засуетиха около него, но напразно, защото куршумът го улучи между веждите. Успях да презаредя винтовката два пъти и двамата картечари също се озоваха на земята. Бронебойният куршум от четвъртия изстрел улучи затвора на „MG-34“ и го разби.

Противникът се опомни и сега гърмеше по гробището с минохвъргачки и пушки. Край мен свистяха парчета от мини и куршуми. Притиснах се към дебелия кленов клон, но скоро разбрах, че той е лоша защита. Пет дървета не са вековна карелска гора, в която е трудно да се види нещо сред върховете на гигантските борове. Тук летяха парчета горещ метал като смъртоносен рояк, събаряха листа, трошаха тънки клони. Усещането за ужасна опасност вледени сърцето ми, но не ме обърка. Само новобранецът си мисли: „Това не може да се случи с мен“. Войникът, който е бил под обстрел, мисли по различен начин: „Това може да ми се случи, затова трябва да бъда по-предпазлив“.

Този, който многократно е виждал смъртта на другарите си, осъзнава: „Това трябва да ми се случи. Но то няма да ми се случи, ако просто не съм тук“.

Трябваше незабавно да скоча, въпреки че до земята имаше три метра. За да не се счупи скъпата оптика на „снайперката“, я закачих върху клон, който стърчеше доста по-ниско, и се свлякох надолу, имитирайки собствената си гибел. Паднах лошо, като ударих дясната си страна в някакъв надгробен камък, и не можах да се надигна поради силната болка. Воронин изпрати войници и те ми помогнаха да се изправя, заведоха ме в блиндажа.

В девет часа сутринта на 21 септември 1941 г. започна настъпателна операция. Тя беше предшествана от дълга артилерийска подготовка. От залповете на съветските оръдия и минохвъргачки земята се тресеше. Моите полкови другари се подготвяха за атака срещу Гилдендорф, а аз, измъчвана от болка в десния хълбок, лежах в блиндажа и си мислех, че в книгата „Боевете във Финландия“, разбира се, е написана истината, но все пак, като използваш чуждия опит, трябва да мислиш и със собствената си глава и да анализираш местните обстоятелства. Сега излизането на гробището и стрелбата от дървото ми се струваха пълна авантюра. Но… както казва поговорката, всичко е добре, когато свърши добре!

Някъде към единадесет часа врагът беше изхвърлен от Гилдендорф, а също и от совхоза „Иличовка“. Румънците безредно изтегляха войските си на север, като изоставяха на бойното поле убитите и ранените, оръжията, боеприпасите. Нашите започнаха да оглеждат завзетите позиции и откриха в селската градина разбита немска картечница, двама войници и един офицер с простреляни глави край нея. Това беше моят принос към общата победа, а лейтенант Воронин призна, че съм помогнала много на Втора рота.

Той поръча на санитарния инструктор Елена Палий, студентка втори курс в Одеския медицински институт, която доброволно беше постъпила в Червената армия през август, да ме лекува, което дисциплинираната Лена вършеше много усърдно: даваше ми болкоуспокояващи, слагаше студени компреси на черния ми дроб, хранеше ме с диетична храна, тоест с елдена каша, сварена без мазнини. Но по-добре от елдената каша ми помагаха грижата и вниманието, с което моите колеги ме обгръщаха като награда за ликвидирането на вражеската картечница. Те ми носеха подаръци: сочни златни круши „Бере“ от градината, тоалетен сапун и шишенца с одеколон от завладения румънски обоз.

Командирът на ротата също ме навести.

Лейтенантът каза, че напереният мъж с акселбантите, застрелян от мен, се е оказал адютант на диктатора Антонеску, майор Георги Караджа. В него намерили някакви важни щабни документи, писма, снимки и дневник. Майорът пишел за тежкото морално състояние на румънската армия, която край Одеса се сблъскала с яростната съпротива на руснаците. Дневникът бил предаден в щаба на Приморската армия, оттам в Москва, фрагменти от него публикува вестник „Правда“ през октомври 1941 година.

Споменът за историята с петте клена на гробището край село Гилдендорф остана с мен под формата на сребриста табакера с изящна гравюра на капака — красива жена в луксозна шапка с панделки и пера. Поднесе ми я Андрей Воронин като трофей, открит в убития румънски майор. Натиснах бутона на ключалката, табакерата се отвори и видяхме плътно подредени в нея дълги кафяви пурети. Предложих ги на лейтенанта. Той отказа:

— Не пуша. Отдавна ли пушите, Людмила?

— Не. Научих се на фронта. Понякога това помага за облекчаване на нервното напрежение.

— И често ли се случва? — попита командирът на ротата.

— Обикновено след лова, когато врагът е унищожен. В засада не изпитвам никакви чувства. Просто чакам и мисля как винтовката ще действа без засечка.

— Мислиш ли за оръжието? — изненада се лейтенантът.

— Разбира се. Оръжието за снайпериста е почти свещен предмет…

Разговорът ни беше прекъснат от появата на Лена Палий. Тя донесе три чаши горещ чай, щедро подсладени с мед (подарък от местните жители за доблестните бойци от Червената армия), и се отдадохме на спомени за предвоенния живот. Андрей се оказа интересен събеседник и картинно ми разказваше за… Ермитажа. Той обичаше този музей, познаваше колекциите му, особено колекцията от скитско злато, която баща му изучаваше. Аз, от своя страна, разказах как след първата година в университета отидох на археологическа практика на разкопки близо до град Чернигов. Там пред очите ми откриха железен сфероконичен шлем от десети век, много накрайници на стрели и копия, детайли от ризница.

Съжалявам, че не мога да обрисувам по-подробен портрет на командира на Втора рота Андрей Воронин. Моето познанство с него не продължи дълго. Но той беше ярък представител на това прекрасно поколение младежи, израснало в следреволюционните години, учило в съветските университети, после закалено в пещта на Великата отечествена война. Истински патриоти на родината, хора благородни, смели, твърди, те без колебание отдаваха живота си за нейната свобода и независимост. Същото направи и Андрей. Той заемаше длъжността командир на ротата за малко повече от месец. Загина в боевете край село Татарка, докато вдигаше бойците за контраатака. Вражески куршум прониза сърцето му и ние погребахме лейтенанта на селското гробище под червена звезда от шперплат…

След победата над части от румънската Четвърта армия на 21 и 22 септември в източния сектор на Одеския отбранителен район съветското командване планираше да нанесе подобен силен удар срещу врага в западния и южния сектор. Получихме заповед да се прехвърлим на линията село Далник — Татарка — българските села — и така най-после да се съберем с другите два батальона от 54-ти пехотен полк, като заемем място в резерва на 25-а Чапаевска дивизия. Пътят ни минаваше през Одеса и се радвахме, че ще видим красивия черноморски град, който защитавахме, без да жалим живота си.

Картината не ни радваше. Първо минахме през района Пересип. Само електроцентралата работеше там, заводите бяха с разрушени цехове и комини. Самият град също беше силно пострадал от бомбардировките и артилерийския обстрел. Вървяхме по паважа, а на тротоарите стояха жени и деца. Те държаха чайници, кани, кофи и ни даваха вода, черпеха ни с цигари (помня техните марки: „Киев“ и „Литке“), говореха ни някакви любезни, мили и окуражаващи думи. Едва след това научихме, че одесчани споделят с нас своята оскъдна водна дажба, която била само кофа вода дневно на човек.

После на новото място ни дадоха една седмица почивка и аз бях извикана от капитан Сергиенко. Той каза, че сега се занимавал с докладите на командирите на роти, проверявал документите и се оказало, че снайперската ми сметка е повече от сто унищожени фашисти. Потвърдих тази информация. Командирът на батальона леко ме смъмри за излишната скромност, като каза, че и аз самата трябвало да му напомня за това постижение. Помислих си: „И какво би се случило? Десетки пъти отчаяно смели мъже пред очите ми се хвърляха с гранати срещу румънските танкове, отбраняваха се до последния куршум в окопите, в ръкопашен бой с щикове и приклади се бранеха срещу атакуващия ги враг. Кой от високото началство и кога оцени подвизите им? Но те изобщо не се огорчаваха, та нали не се бием за медали и ордени тук, в голата степ, под адския огън…“. Може би Иван Иванович някак се досети за мислите ми. Той се усмихна, каза, че скоро ще поправи всичко, а на мен ми предстои да отида в щаба на дивизията в село Далник. Не му повярвах много, отговорих: „Слушам, другарю капитан!“ — и забравих за разговора ни.

Но все пак се наложи да отида. Не знаех нищо за новия командир на нашата дивизия, генерал-майор Иван Ефимович Петров, но не бях особено опечалена от това. Както се казва, дистанцията от командира на дивизията до командира на отделение в пехотен полк, каквато станах с леката ръка на лейтенант Воронин, е „от земята до небето“. До младши сержанти ли им е на генералите?

Адютантът на Петров ме покани да вляза. В стаята видях мъж на около четиридесет и пет години, над среден ръст, слаб, рижав, с твърда четчица мустаци над горната устна, с властно, интелигентно, решително лице. Носеше пенсне, през раменете на китела му минаваше кавалерийски портупей, защото съвсем доскоро Петров беше командвал Първа кавалерийска дивизия, която също воюваше край Одеса.

От пръв поглед той ми се стори роден военен, офицер от семейство на офицери. Едва после разбрах, че произходът му е пролетарски. Баща му бил обущар в град Трубчевск, но успял да даде образование на сина си. Първо той завършил гимназия, след това — Карачевската учителска семинария и от нея през януари 1917 г. постъпил в Алексеевското кадетско училище в Москва.

Генералът ме погледна спокойно, дори безразлично.

— Другарю младши сержант — каза той с нисък, дрезгав глас. — За успехи на фронта командването ви връчва лична снайперска винтовка. Бийте фашистите без жалост.

Адютантът на командира на дивизията ми подаде новичка винтовка „СВТ-40“ с оптичен прицел „ПУ“, по-къс и по-лек от прицела „ПЕ“. На металната тръбичка на прицела беше гравирано красиво: „100. За първите сто на мл. с-т Павличенко Л. М. от команд. 25-а див. ген. м-р Петров И. Е“.

— Служа на Съветския съюз! — тържествено рапортувах аз, след това докоснах с устни оксидираната цев и сложих винтовката при нозе.

Изглежда генералът беше изненадан от постъпката ми. Но нали това не беше просто оръжие, а награда, свещен предмет, даден ми за свещена война и отмъщение срещу коварния враг. Петров пристъпи напред, срещнах погледа му, внимателен и заинтересован.

— Отдавна ли сте в армията, Людмила Михайловна? — попита той.

— Не, другарю генерал-майор. Постъпих като доброволец в края на юни.

— А преди армията какво правехте?

— Учех в Киевския университет. Исторически факултет, четвърти курс.

— Превъзходно владеете винтовката — отбеляза Петров.

— Завършила съм с отличие Снайперската школа на Осоавиахим пак там, в Киев — докладвах кратко.

— Украинка? — каза той е някакъв странен, недоволен тон.

— Не, другарю генерал-майор! — отговорих бързо, защото тези въпроси за националността винаги ме дразнеха. — Аз съм рускиня. Моята моминска фамилия е Белова. Павличенко съм само по мъж.

— Просто удивително, Людмила — разходи се из стаята Петров. — Познавах един Белов, Михаил Иванович, но по време на Гражданската война. Той беше комисар в полка, още при Чапаев. Отчаяно смел човек. Заедно с него получих орден „Червено знаме“ за атаката край Уфа и Белебей. Тогава разбихме на пух и прах белите!

— Това е баща ми, другарю генерал-майор.

— Знаменателна среща! — каза командирът на дивизията и се обърна към мен с весела усмивка. — Значи семейните традиции са живи. Според мен вие приличате на вашия баща не само по характер, но и като външност.

— Всички така казват, другарю генерал-майор…

Разбира се, командирът на дивизията имаше спешни дела, но сметна за необходимо да почерпи дъщерята на стария си приятел с чай и да попита за семейството ни, за живота на баща ми в мирно време, за моята служба в 54-ти полк. Аз отговарях кратко и ясно, както подобава на войник.

— Не те ли обиждат? — попита Петров, завършвайки разговора.

— Не, Иван Ефимович. Държат се любезно, помагат, ако е необходимо. Още повече че аз обичам военната служба.

— Браво, дъще! — На раздяла генералът ми стисна здраво ръката.

Върнах се въодушевена в Първи батальон и веднага докладвах на капитан Сергиенко за подаръка на командването, похвалих се с винтовката с паметен надпис, но не казах нищо за личния си разговор с Петров. Струваше ми се, че личното познанство с командира на дивизията не е толкова важно обстоятелство. По-добре е да си остана снайперист, отколкото да бъда известна сред бойните си другари като момиче, протежирано от висшето началство. Обаче генерал-майорът не беше забравил нашата среща. Три дни по-късно от щаба на дивизията дойде заповед за повишаването ми в поредното воинско звание „сержант“.