Людмила Павличенко
Аз — снайперистката (15) (В боевете за Севастопол и Одеса)

Петнадесета глава
Мисия във Вашингтон

В долината на река Потомак се стелеше гъста предутринна мъгла. Полегатите хълмове, зелените ливади, горичките, градините и селищата тънеха в прокъсаната й пелена. Железопътният експрес Маями-Вашингтон, който се приближаваше към крайната си гара, се носеше със скорост шестдесет километра в час. Той проряза белия облак, спуснал се върху земята, като нажежен меч.

От ритмичното поклащане и бързото потракване на колелата често се събуждах, после пак заспивах. Бях сама в двойното купе и затова можех да сваля връхните дрехи и бельото си, да се завия презглава с колосания чаршаф и спокойно да си почивам. Наблизо, на масичката в купето, се подрусваше малкото томче на речника, дебело три пръста, което удобно се побираше в джоба ми. Върховният главнокомандващ на въоръжените сили на СССР удържа на думата си. Прелиствах го всеки ден, обикновено преди лягане, за да проверя своите знания, виждах неговия ясен подпис отстрани на титулната страница: „И. Сталин“.

В съседното купе се бяха настанили Николай Красавченко и Владимир Пчелинцев, моите спътници в това двуседмично пътешествие през планини, пустини и водите на Атлантическия океан. Честно казано, малко бях изморена от постоянното им присъствие. Те бяха добри момчета, но снайперистът е самотен боец. Той се нуждае от тишина, покой, време за мислене. Той сам трябва да наблюдава промените в околната обстановка.

Отношенията между нас вече се бяха установили: учтиви, приятелски, с ясно определени граници на възможното и невъзможното. Изпращайки разнополова компания на дълъг път, в Москва проведоха с нас необходимия инструктаж и на четири очи дадоха на всеки строго наставление. Навярно повече на любителя на танците Пчелинцев и на мълчаливия комсомолски вожд Красавченко, отколкото на мен, тъй като първият секретар на ЦК на Комсомола в общи линии знаеше за гибелта на Алексей Киценко и за моята клетва да отмъстя на враговете.

Николай се държеше някак настрана, напомняйки ни, че той е ръководителят. Ние с Пчелинцев по неволя се сближихме повече и се сдружихме, като забравихме разликата в снайперската сметка и военните звания. При дългите спирания — например за три дни в Кайро — ходехме на разходки из града заедно и правехме дребни покупки. По-специално, Владимир не можа да устои и си купи от магазина на един арабин швейцарски часовник за четиридесет долара. Оказа се, че различните вградени в часовника устройства позволяват не само да се броят дните и секундите, но и по звука на изстрела да се измерва разстоянието. Изключително необходима вещ за снайпериста!

В Кайро се наложи да се представим на британския губернатор и на американския посланик. За първи път облякох тук една от елегантните рокли, получени в подземието на Народния комисариат на външните работи. Много се страхувах, че няма да мога да се държа с нея свободно и естествено. Но къде по-трудно ми беше на обувките с токчета. За една година военна служба бях отвикнала от тях! Краката ми постоянно се подхлъзваха на излъскания до блясък паркет в разкошния дворец на губернатора. Тогава Владимир галантно ми предложи ръката си. Аудиенцията премина отлично. Наистина след това британецът изрази съмнение, че ние двамата сме фронтоваци и снайперисти.

В Маями, където долетяхме от Африка, се задържахме едно денонощие. Океанът шумеше съвсем наблизо и ние с Пчелинцев отидохме на плажа. Златистият пясък, бавните мързеливи вълни със зеленикав цвят и ослепителното слънце ни задържаха там три часа. Красавченко, който се беше простудил при пътуването, остана в хотелската стая…

Зад плътно затворената врата на купето се чуха стъпките на стюарда. Той обикаляше пътниците и ги предупреждаваше тридесет минути преди края на пътуването. Леко чукане на вратата, тих глас:

— Washington, ma’am!

— Yes, thanks — отвърнах и започнах да се обличам.

Експресът пристигна във Вашингтон точно по разписание: на 27 август 1942 г. в 5 часа и 45 минути. Нашият вагон спря под сводовете на столичната гара. Но сградата трудно можеше да се разгледа заради здрача, царящ там. Междувременно на перона се събра доста голяма тълпа. Нямахме представа, че това е заради нас, и се готвехме да мъкнем тежките си куфари първо по коридора на вагона, после по перона. Не знаехме, че на 25 август Телеграфната агенция на Съветския съюз (ТАСС) е разпространила съобщение за пристигането на съветска студентска делегация в САЩ и някои американски вестници са го препечатали.

Така че нямахме никакви проблеми с багажа. Напротив, заобиколиха ни радостни служители на съветското посолство и търговската мисия, а след това — настойчиви американски журналисти. В тази шумна тълпа преминахме по перона до гаровия площад, където в суматоха и глъчка се качихме в голяма лимузина и потеглихме — само си го представете! — направо към Белия дом, домът на американските президенти.

Въпреки този ранен час на входа ни посрещна самата Елинор Рузвелт, съпругата на президента. Тя поздрави руските гости за благополучното пристигане и каза, че ще прекараме първото денонощие на земята на Съединените американски щати под покрива на Белия дом. Така решил съпругът й, Франклин Делано Рузвелт, 32-рият президент, обичан от хората и досега единственият в историята на САЩ, избран за трети мандат.

Първата дама ни придружи лично на втория етаж, показа апартамента, предложи ни малко да си починем от пътя и каза, че закуската ще бъде сервирана в 8:30 ч. в малката трапезария на първия етаж.

Отидох до прозореца в малката си, просто, но комфортно обзаведена стая. Слънцето изгря и първите му лъчи осветиха пространството пред бялата сграда. Беше заобиколена от добре поддържан френски парк с алеи, посипани с жълтеникав речен пясък, с подстригани морави, ярки цветни лехи и малки групи дървета, разпръснати тук и там. В басейна пред главния вход шумяха пръскащи фонтани. Резиденцията на президентите изглеждаше като селско имение на някакъв джентълмен със стабилен, но далеч не прекомерен доход.

В определеното време слязохме в малката трапезария и заварихме там освен съпругата на президента Рузвелт и други хора. Първо ни беше представена Гертруда Прат, генерален секретар на Американския комитет на Международната студентска организация „International Student Service“, която, както се оказа, бе организатор на Световната асамблея. Госпожа Прат, ефектна, стройна блондинка на около двадесет и пет години, енергично се ръкува с всички, каза, че безкрайно се радва да види руските гости и ни запозна с Хенри Лаш, вицепрезидент на същата „Интернешънъл Стюдънт Сървис“. Трима млади мъже в униформа на офицери от американската армия, които говореха нелошо руски, помагаха да разговаряме.

Госпожа Рузвелт покани всички на масата.

С усмивка тя каза, че запознаването с начина на живот на американците може да започне направо сега, с традиционната американска закуска. Тя е наследила нещо от не по-малко традиционната английска закуска, но все пак има и различия. На масата има не само бъркани яйца, запържени тънки резенчета бекон, наденички, мариновани гъби, но и малки пухкави палачинки с кленов сироп. Храната върви най-добре с портокалов сок, кафе или студен чай.

Гастрономията е чудесна тема за започване на разговор с непознати хора. Но закуската продължаваше и Николай Красавченко, като ръководител на делегацията, започна скучен разговор за дневния ред на първото заседание на Световната студентска асамблея. Американците повече се интересуваха от разкази за бойните действия, които сега се водеха на територията на Съветския съюз. Владимир Пчелинцев с удоволствие разказа за особеностите на снайперското дело: винтовката с оптичен прицел, маскировката, наблюдението на противника. Не участвах в разговора, а слушах внимателно, но не него, а преводачите. Те превеждаха твърде набързо и неточно.

Изведнъж Елинор Рузвелт се обърна към мен с въпрос и на руски го преведе един младеж с лейтенантски пагони:

— Ако добре виждате лицата на вашите противници през оптичния прицел, но въпреки това правите смъртоносния си изстрел, за американските жени ще бъде трудно да ви разберат, скъпа Людмила…

Преводачът се опита по някакъв начин да смекчи тази фраза. Тя звучеше учтиво, но имаше някакъв неприятен подтекст. Първата дама ме гледаше внимателно, без да откъсва очи. Не ми беше съвсем ясно защо тя попита за това. Може би беше решила да ми направи проверка? Вече бяхме информирани за публикации в някои британски и американски вестници, които пишели, че не сме фронтоваци, нито снайперисти, а просто комунистически пропагандатори, специално изпратени за изявления на Световната студентска асамблея. Значи трябваше да отговоря ясно и разбрано на съпругата на президента.

— Missis Roosevelt, we are glad to visit your beautiful prosperity country. Many years you do not know the wars. Nobody destroys your towns, villages, plants. Nobody kills your inhabitants, your sisters, brothers, fathers…^[1] — бавно заговорих аз и това кой знае защо изуми присъстващите.

Разбира се, моята реч не се отличаваше с изтънченост: имах някои грешки в произношението, в използването на глаголите, твърде проста конструкция на фразите. Но американците схванаха смисъла. Обясних на тези хора, живеещи в държава далеч от битките с фашизма, че сме дошли оттам, където бомби унищожават градове и села, където се пролива кръв, където убиват невинни хора и моята родина преживява тежки изпитания. Точният куршум е само отговор на злобния враг. Съпругът ми загина в Севастопол пред очите ми и човекът, когото виждам в окуляра на оптичния прицел, е този, който го е убил…

Колкото и да е странно, Елинор се смути.

Тя бързо отмести поглед и каза, че не е искала да ме обиди, но този разговор й изглежда много актуален и ние ще го продължим в по-подходяща обстановка, а сега, за съжаление, е време да тръгваме. Първата дама стана от масата и след като набързо се сбогува с нас, излезе от малката трапезария.

— Ти какво й наговори сега? — Николай Красавченко повдигна вежди и от положението си на ръководител ме изгледа много строго.

— Нищо особено — казах аз. — Да не се навират с рогата напред, нахални американци…

След закуската Гертруда Прат ни устрои кратка екскурзия из Белия дом. Посетихме заседателната зала на министрите, кабинета на Първата дама и Овалния кабинет на президента. Там вниманието ни беше привлечено от снимка на усмихнати младежи във военна униформа. Това бяха синовете на Рузвелт: Елиът, капитан от авиацията, Франклин, младши лейтенант от флота, и Джеймс, който бе в резервния корпус на морската пехота. Изобщо Елинор беше родила на съпруга си шест деца и само едно от тях починало в ранна възраст.

Сега времето на нашата делегация се подчиняваше на строг график. Ние с Пчелинцев побързахме да се върнем в стаите си и да се преоблечем във военна униформа. За първи път след отпътуването от Москва трябваше да я облечем. Тази заповед даде Максим Максимович Литвинов, посланикът на Съветския съюз в САЩ. В 10:00 ч. пред нашето посолство се събраха фоторепортери и кинооператори. Те искаха да заснемат героите на антифашистката борба в цялата им воинска красота, за да излязат тези снимки в сутрешните вестници.

Пристигнахме с кола на посолството. Тълпата журналисти веднага я заобиколи. С мъка стигнахме до верандата, където по молба на представителите на пресата спряхме, за да ни снимат фотографите и кинооператорите. Кинаджиите бързо бяха изтласкани от репортерите. Те протягаха микрофони към нас, извикваха въпросите си. Преводачите работеха с пълна пара. Постепенно стана ясно, че повечето въпроси са адресирани към мен.

След тридесет минути тази суматоха свърши и влязохме в сградата на посолството. Един възрастен, възпълен, кръглолик мъж с пенсне — посланикът Литвинов — пристъпи към нас и ни поздрави за благополучното пристигане. Наложи се отново да се появим на верандата; сега вече с него, приятелски стиснали ръце. Публичната акция продължаваше и трябваше да донесе максимална полза за съветската държава.

Тържественият обяд в посолството мина чинно и тихо. На него присъстваха служители на Народния комисариат на външните работи, със своите съпруги. Произнесоха се тостове на руски, водеха се подходящи за случая разговори, а именно: Красавченко подробно разказа за полета ни от Москва до Техеран, Кайро, Маями. Понякога се оглеждаше към мен. Очевидно се страхуваше дали и тук няма да изтърся нещо непредвидено от дипломатическия протокол. Но съвсем напразно. Ако не ме дразнят, аз съм разумен човек, спокоен и мълчалив.

В шест часа вечерта се проведе още една двучасова пресконференция, която се излъчваше по радиото в цяла Америка. В нея участваха представители на 52 вестника и списания и 12 радиостанции. Сега всичко беше организирано по различен начин. Първо дадоха думата на членовете на студентската делегация. Красавченко в кратък доклад, тезисите за който беше получил в Москва от завеждащия отдел в ЦК на ВКП(б) Александров, описа общата ситуация в нашата страна: тилът помага на фронта. Пчелинцев разказа за състоянието на Червената армия: тя е готова да нанесе нови удари по германските въоръжени сили. И аз имах съгласуван текст в ЦК на ВКП(б):

Скъпи приятели! Радвам се да ви предам поздрави от съветските жени и съветските младежи, които се борят в първите редици с кървавия фашизъм. Съветският съюз се бори не само за своята свобода, но и за свободата на всички нации и народи на Земята. От първите дни на борбата съветските хора вложиха всичките си възможности, цялата си енергия в отбраната на страната. Съветските жени замениха своите съпрузи, бащи и братя в производството. Те правят всичко, за да могат мъжете да воюват. Съветският народ ви благодари за помощта, но борбата, която води Русия, изисква все повече и повече средства. Очакваме активна помощ, откриването на втори фронт. Искам да ви заявя, че ние ще победим, че няма такава сила, която да попречи на победоносния поход на свободните народи по света. Трябва да се обединим. Като руски войник, ви протягам ръката си. Заедно сме длъжни да унищожим фашисткото чудовище!

След това добавих от себе си на английски:

— Fellow soldiers, forward to victory!^[2]

Журналистите вяло поръкопляскаха, но след това се оживиха. Водещият пресконференцията посланик Литвинов ги покани да задават въпроси. За да направи това, всеки трябваше да стане, да каже фамилията си, печатния орган, който представлява, и да посочи на кого от членовете на студентската делегация задава въпроса.

Отначало поведението на журналистите ни обърка.

Очаквахме, че ще започнат да задават въпроси относно нашите изказвания, да уточнят, да разберат какво в тях е казано твърде накратко. Нищо подобно не се случи. Американците просто пренебрегнаха тези доста официални доклади и се опитаха да извлекат от нас нещо, което не сме казали в тях. Към мен се обръщаха най-често. Докато гледах възбудените хора в залата, които крещяха въпросите си — според мен понякога просто глупави — кой знае защо си припомних „психическите атаки“ на румънците и немците. Там враговете искаха да ни уплашат, да ни зашеметят, да ни изхвърлят от позициите и в крайна сметка да ни унищожат. Тук се усещаше долу-горе същото желание: да ни объркат, да ни принудят да кажем нещо, излизащо извън рамките на официалното, да поставят докладчика в неизгодно положение, да му се надсмеят.

Ето част от стенограмата на тази пресконференция:

ВЪПРОС: Вие, Людмила, вземате ли гореща вана на фронта?

ОТГОВОР: Непременно и по няколко пъти на ден. Ако седиш в окопа и започва обстрел, става горещо. Много горещо. Това си е истинска вана, само че с пръст.

ВЪПРОС: Имате ли охрана?

ОТГОВОР: Само моята винтовка.

ВЪПРОС: Могат ли жените на война да си червят устните?

ОТГОВОР: Могат. Но невинаги успяват. Трябва да хващат ту картечницата, ту винтовката, ту пистолета, ту гранатите.

ВЪПРОС: Какъв цвят на бельото предпочитате, Людмила?

ОТГОВОР: За подобен въпрос в Русия може и по физиономията да ви цапардосат. Защото обикновено се задава на съпругата или на любовницата. Ние с вас не сме в такива отношения. Затова с удоволствие ще ви ударя един шамар. Приближете се…

ВЪПРОС (зададен от жена журналист): Това вашата парадна униформа ли е, или всекидневната?

ОТГОВОР: На нас сега не ни е до паради.

ВЪПРОС (също от дама): Но униформата ви прави по-пълна. Или ви е все едно?

ОТГОВОР: Гордея се с униформата на легендарната Червена армия. Тя е осветена с кръвта на моите другари, загинали в боевете с хитлеристите. На нея е орденът „Ленин“, който е бойно отличие. А на вас желая поне веднъж да попаднете под бомбардировка. Честна дума, веднага ще забравите за кройката на вашия тоалет.

ВЪПРОС: Цигарената компания „Филип Морис“ ви предлага договор: те са готови да платят половин милион долара за вашия портрет, отпечатан върху кутиите цигари. Ще се съгласите ли?

ОТГОВОР: Не. Ще ги пратя по дяволите…

Литвинов седеше до мен. Отначало не знаех как ще реагира на подобна словесна престрелка. Но не можех да отговарям по друг начин на американците, защото ме бяха обхванали спортната злоба и веселието. Отначало посланикът ме гледаше с учудване, после се усмихна и взе да ме подкокоросва: „Браво, Людмила! Така им се пада на тия вашингтонски хлебарки!“.

След пресконференцията студентската делегация се върна в Белия дом. Там ни чакаше най-близкият съветник на президента и негов стар приятел Хари Лойд Хопкинс. По поръчение на Рузвелт той посети СССР през лятото на 1941 г., когато хитлеристка Германия нахлу в нашата страна, срещна се със Сталин, който много го хареса. Тази симпатия се оказа взаимна. Когато се върна в САЩ, Хопкинс призова за сближаване със Съветския съюз. Той увери президента, че руснаците ще устоят на удара с невиждана сила, че трябва да им се помогне. Сега Хари Лойд, слаб мъж с болезнен вид, подробно разпита нас, фронтоваците, за боевете край Ленинград, Одеса и Севастопол. Той наистина се интересуваше от събитията в нашата война и искаше да знае всички подробности. Но защо американската преса не желаеше това?

В разгара на нашия разговор госпожа Рузвелт влезе в стаята и обяви, че сме поканени на вечеря от Вирджиния Хаабе, дъщерята на Джоузеф Дейвис, който преди е бил посланик на САЩ в СССР. Хопкинс каза, че ще дойде с нас. С колата обаче стана проблем. В кадилака се побраха само Красавченко, Пчелинцев, Хопкинс и двамата преводачи от съветското посолство. Тогава Първата дама ме покани да пътувам с нея в двуместния кабриолет, който сама караше.

Бях изненадана, защото не очаквах, че благородната дама толкова бързо ще забрави моя дързък отговор в сутрешния разговор на закуската. Но съпругата на президента от височината на своя ръст (около 180 см) ме погледна доста добродушно и отново повтори поканата си.

Малката тъмносиня кола изглеждаше елегантно. Вдигаше и прилична скорост. Елинор, на 58-годишна възраст, караше колата като истински състезател. Мигновено се откъснахме от охраната, придружаваща кадилака, и като вихрушка се понесохме по улиците на Вашингтон. На завоите госпожа Рузвелт рязко намаляваше оборотите на двигателя и той ревеше като звяр. Преди кръстовищата със светофари тя натискаше здраво спирачките, а блокираните колела с писък чертаеха черни ивици по асфалта. Не очаквах такова нещо и от страх ту сграбчвах дръжката на вратата, ту се залепвах за меката облегалка на седалката до Елинор. Тя ме поглеждаше лукаво, но не намаляваше скоростта. А и аз не я помолих да кара по-бавно.

Скоро се озовахме в едно предградие, застроено с богати къщи, потънали в зеленината на градините. Когато кабриолетът спря, си поех дъх с облекчение. Аз, естествено, нямах навици за такова отчаяно препускане с лека кола. Ние сме пехота и за нас е по-удобно да се придвижваме по земята на нашите собствени крака.

Виржиния Хаабе, миловидна жена на около 30 години, излезе на стълбите, за да посрещне Първата дама. Вирджиния беше живяла няколко години с баща си дипломат в Москва и добре знаеше руски език. Тя беше голяма почитателка на руската класическа музика, за което веднага ме информира. Разговаряйки, стигнахме до масата с аперитивите. Купички, пълни с различни видове солени ядки и малки бисквитки, бяха поставени до чаши и бутилки с някакви напитки.

Кой да знае, че са много силни?

Аз изобщо си мислех, че до бисквитките и ядките може да има само сок и когато сервитьорът в бяла риза, черна жилетка и папийонка ми посочи бутилка с кафеникава течност, кимнах в знак на съгласие. Той напълни чашата ми около една трета. Изпих я на една глътка, закашлях се силно и се хванах за гърлото. В чашата имаше истински шотландски самогон, тоест уиски.

— Be careful!^[3] — каза съчувствено госпожа Рузвелт, хвана ме за ръка и ме заведе в трапезарията.

Очевидно на вечерята се бяха събрали хора, които отдавна се познаваха и се придържаха към еднакви възгледи за живота. За тях пристигането на съветската младежка делегация беше важно събитие, което би могло да повлияе на текущата политика на Съединените американски щати. Разговорът вървеше леко и еднакво интересуваше както гостите, така и домакините. Но Елинор, след като ме настани до себе си, ме разсейваше от разговора с различни въпроси.

— Говорите добре английски — прошепна ми тя.

— Благодаря. Но това е само комплимент. За съжаление, говоря зле.

— Къде научихте езика?

— Първите уроци в детството ми даде майка ми.

— Тя учителка ли е?

— Да.

Опитвах се да отговарям кратко, защото исках да чуя какво говори в момента господин Дейвис, бившият американски посланик в Москва, описвайки дипломацията на хитлеровска Германия през 30-те години.

— А баща ви? — продължаваше да разпитва Елинор.

— След революцията служи като офицер в Червената армия.

— Любовта ви към оръжието от него ли е?

— Може би…

На инструктажа преди пътуването ни разказаха за Франклин Делано Рузвелт и съпругата му. Елинор Рузвелт (1884–1962) произхожда от богато и аристократично семейство, получила отлично домашно образование, прекарала три години в Лондон във висшата школа за жени „Елънсвуд“ и след това направила обиколка в страните от Западна Европа, През март 1905 г. Елинор се омъжила за далечния си роднина — Франклин, студент по право в Колумбийския университет. До олтара вместо рано починалия й баща я завел чичото, тогавашният президент на САЩ Теодор Рузвелт.

Като Първа дама, тя контролирала различни младежки и женски организации, непрекъснато се занимавала с благотворителност, станала много известна и уважавана обществена личност, журналист, „министър без портфейл“ в правителството на Франклин Делано Рузвелт. Откакто през 1921 г. съпругът й се разболял от полиомиелит и частично загубил подвижност, тя водела всичките му предизборни кампании, шофирайки из страната, говорейки на митинга, срещайки се с избирателите. Наричали я „очите, ушите и краката на президента“, защото отивала там, където той не можел да стигне, и влияела на решенията му.

Елинор си спечелила любовта и уважението на хората. Не е случайно, че според проучванията на общественото мнение през 1939 г. Първата дама изпреварила по популярност съпруга си. Нейната дейност оценили като „добра“ 67% от американците, а тази на Франклин Делано — 58%…

Госпожа Рузвелт не се отличаваше с външна красота. Чертите на лицето й бяха грубовати, не съвсем правилни. Но огромното обаяние, интелигентността и добротата й я правеха абсолютно неотразима, привличаха към нея много хора. Честно казано, в началото на посещението ми в САЩ имах предубеждения към Елинор. Мислех си: аристократка, милионерка, принадлежи към класата на експлоататорите. А че мога да заинтересувам тази прекрасна жена, дори не ми хрумваше…

Сутрешните издания на вестниците, които донесоха в Белия дом на 28 август на закуската, свидетелстваха за успеха на нашата пресконференция. Снимките ни се мъдреха на първите страници на вестниците. „Свободната преса“ на САЩ беше обърнала внимание на моята скромна личност. Те клюкарстваха за кройката на гимнастьорката ми, цитираха моите отговори на въпросите, спореха дали представителките на по-слабия пол могат да служат в бойни части. Имаше и такива, които ме наричаха хладнокръвен убиец, който няма милост към нещастните немски войници, които само изпълняват заповедите на командването си.

Елинор, след като отмести чашата си с горещо кафе, ми подаде последния брой на вестник „Ню Йорк Поуст“ и посочи една дълга колонка, подписана с името Елза Мак-Суели.

— Това е моя стара приятелка — каза Първата дама. — Тя беше на вашата пресконференция, харесало й е всичко. Вие сте се държали добре… Елза е опитна, наблюдателна и владее отлично перото. Мисля, че ви е описала правилно. По-скоро впечатлението, което правите…

… това, което притежава лейтенант Павличенко, е нещо повече от красота. Нейното невъзмутимо спокойствие и увереност се пораждат от това, което е изпитала и преживяла. Тя има лицето на Мадона от картина на Кореджо и ръцете на дете, а гимнастьорката й с маслинен цвят и червени петлици е обгорена от огъня на жестоките сражения. Една от участващите в пресконференцията журналистки, която седеше до мен в модерна, елегантно ушита рокля, попита Людмила с известна доза сарказъм: „Чудя се дали това е вашата всекидневна или парадна униформа?“. Людмила погледна някак безразлично към моята елегантна съседка: „Да ви осведомя, че в Русия сега няма паради. Мислите ни са заети с друго…“.

Оказа се, че отзвукът от женските спорове за дрехите занимаваше и мъжете. Той беше попаднал на страниците на деловия, строго информационен вестник „Дейли Нюз“. Изданието беше поместило снимката ми в пълен ръст и дълъг надпис под нея: „Снайперистът Людмила Павличенко: Нося моята военна униформа с гордост! Тя е осветена с кръвта на моите бойни другари, които паднаха на бойното поле. Затова я ценя повече от най-красивата рокля на най-добрия моделиер!“.

След закуската Елинор сърдечно се сбогува с нас. Престоят ни в Белия дом приключи, отивахме в съветското посолство. Там ни чакаше нова пресконференция, сега за сътрудниците на международните информационни агенции „Ройтерс“ и „Асошиейтед прес“.

Докато подреждах в куфара многостранични вестници със собствения ми образ, необходими за отчета в Москва, мислех, че новият участък от фронта, където ме изпрати командването на РККА, постепенно придобиваше ясни очертания. Това беше битка с журналистите. Не че те са толкова лоши и противни хора. Те просто имат собствена представа за това, какво е добро, какво е лошо, какво е интересно и какво е скучно. Но те стоят между мен и онези милиони читатели, слушатели и зрители в Америка, на които другарят Сталин ми е заповядал да предам истината за войната. Затова трябва да бъда по-искрена, самоуверена, пределно концентрирана, весела, остроумна. Тогава те ще повярват…

Вечерта на същия ден тримата: Красавченко, Пчелинцев и аз — отидохме на спектакъл в Националния театър, най-старият в Съединените щати, разположен на авеню „Пенсилвания“, недалеч от Белия дом. Там даваха операта на италианския композитор Джакомо Пучини „Мадам Бътерфлай“. Залата беше изпълнена с елегантна, богата публика. В началото никой не ни обръщаше внимание, защото облякохме цивилни дрехи. Но по време на антракта между второ и трето действие, когато светлината грейна в залата, разпоредителят излезе на сцената и обяви, че сред публиката има съветска делегация. Разнесоха се бурни аплодисменти. Наложи се да излезем на сцената. Владимир Пчелинцев говори от името на делегацията и словото му продължи не повече от пет минути. След това в залата се появиха добре облечени момичета с цветни кутии-касички и започнаха да събират пари за фонда за подпомагане на Червената армия. Акцията мина много успешно. Мнозина, след като даряха парите си, ставаха и се приближаваха до сцената, опитваха се да се ръкуват с нас, говореха одобрителни думи.

След това в пътуването из Америка такива действия се повтаряха много пъти.

Общо нашата делегация събра и предаде в съветското посолство около осемстотин хиляди долара — значителна сума. Помежду си обаче ние често спорехме как да се отнасяме към такава процедура. Пчелинцев казваше, че в нея има нещо унизително. Сякаш нашата велика страна и нейната непобедима армия просят от богатите американци милостиня. Красавченко, като ръководител на делегацията, не се умори да обяснява на пламенния Володя същността на явлението: с тези пари ще се купят храна и основни стоки за съветските хора, които са загубили домовете и цялото си имущество, когато са се евакуирали. Всичко това беше правилно, но… някак неприятно…

Въпреки това нашето пътуване имаше характер на официално посещение и ТАСС публикува следното съобщение на 30 август 1942 г.:

Посещението във Вашингтон на съветските делегати на Международния конгрес на студентите

Съветските делегати, които пристигнаха във Вашингтон на Международния конгрес на студентите, другарите Красавченко, Пчелинцев и Людмила Павличенко, бяха поканени в деня на пристигането си в Белия дом, където пренощуваха като гости на президента. На третия ден съветските делегати говориха по радиото. Речите им бяха излъчени от голяма радиостанция във Вашингтон. Съветските делегати разказаха за своя опит в борбата с хитлеристите.

В специално радиопредаване, излъчено в Съединените щати, пристигането на Павличенко, Красавченко и Пчелинцев беше подробно описано. Сутрешните вестници публикуваха снимки на съветските студенти, разговор с тях и подробно описание на пристигането им във Вашингтон.

В интервю с журналисти Красавченко ги помоли да предадат на американската младеж и на целия американски народ поздрави от съветските хора, воюващи на фронта срещу хитлеристките орди. Красавченко накратко описа многостранното участие на съветските младежи в борбата срещу агресора… Людмила Павличенко предаде на американските жени бойния поздрав на съветските жени и разказа за самоотвержената работа на съветските жени, вдъхновени от омразата към врага. Пчелинцев разказа за изкуството на снайпериста и заяви: „Ние можем да победим и ще победим. Така каза Сталин, така и ще бъде“.

Съветските студенти изразиха благодарност на г-н Рузвелт за гостоприемството, което им беше оказано в Белия дом…

Сутринта на 2 септември се приготвихме за първото заседание на Световната студентска асамблея. Облякохме униформите си, проверихме дали всичко е наред и не без вълнение обсъждахме как ще се проведе това заседание, как ще ни посрещнат там. „Световна асамблея!“ — повтаряхме си един на друг, без да знаем, че американците са големи майстори да ти хвърлят прах в очите. В залата седяха не повече от четиристотин души, това беше цялото световно представителство. Вярно е, че бяха дошли студенти от петдесет и три страни. Имаше испанци, африканци, азиатци, европейци. Излишно е да казвам, че нямаше делегати от Германия и съюзническите й държави.

Николай Красавченко, опитен апаратчик, след като се запозна със списъка, каза, че идеята за организаторите на Световната студентска асамблея му е ясна. Консолидираното мнозинство бе съставено от представители на Съединените американски щати, Обединеното кралство и Канада. Следователно те ще влияят на гласуването. Каквото поискат, това ще наложат на останалите, използвайки това мнозинство при гласуването. Затова, заключи Николай, трябва да изискаме регламентът да съдържа клауза: една делегация — един глас, а не според общия брой на включените в нея хора.

Тъй като пристигнахме облечени в униформи на Червената армия, веднага привлякохме вниманието на всички. Кореспондентите отново ни атакуваха на входа. Забляскаха светкавици на фотоапарати, посипаха се въпроси. След като с мъка си пробихме път през тълпата във фоайето, заварихме там… госпожа Рузвелт. Тя посрещаше делегатите. Журналистите веднага наобиколиха Първата дама и я помолиха да се снима с нас.

Елинор не възрази. Вляво от нея застана старши лейтенант Пчелинцев, вдясно — аз. Тя ни хвана под ръце. Така руско-американският военен съюз срещу фашизма получи конкретна и ярка илюстрация. На следващия ден снимката се появи във вестниците, а коментаторите мъдруваха в предположенията си, тълкувайки я как ли не.

През първия ден на асамблеята освен представянето на делегациите и гласуването по дневния ред се състоя пленарно заседание и дискусия на тема „Университетите във войната“. Един от докладите изнесе Николай Красавченко, като разказа подробно и обстоятелствено за участието на съветските студенти в бойните действия и в работата в тила. Вечерта се състоя тържественото откриване на мероприятието, на което присъстваха редица почетни гости: представители на американски обществени организации, официални лица от администрацията на президента и неговата съпруга. Приемът още не беше завършил, когато госпожа Рузвелт се приближи до нас и каза, че съветската делегация е поканена на вечеря в Белия дом и трябва веднага да тръгнем.

Скоро разбрахме причината за това бързане. В Белия дом, сякаш случайно, се срещнахме с президента на САЩ Франклин Делано Рузвелт. Той се намираше в една от стаите, където седеше в дървен стол с висока облегалка и широки подлакътници, подпрял ръце на тях. Краката му бяха покрити с одеяло на шотландско каре.

— Франк — каза Първата дама, — искам да ти представя новите ни съветски приятели…

Безспорно това беше забележителен човек, притежаващ остър ум и силна воля. Помислих си го веднага, след като срещнах пронизващия му поглед и стиснах тънката му твърда длан. Той слушаше внимателно преводача, който ни представяше, и повтаряше след него имената на градовете, от които идвахме: „Москва… Ленинград… Одеса и Севастопол… О, прекрасно! Истинска кратка история на сегашната война с немците в Русия!“. Като истински джентълмен той отначало говори с мен, питаше как съм воювала, за какво съм получила бойните си награди, как са се сражавали моите полкови другари. Като цяло, той знаеше хода на операциите на нашите фронтове, но го интересуваха подробностите, впечатленията на непосредствените участници в тях.

През четирите години на Втората световна война англо-американците никога не се бяха съпротивлявали толкова дълго на противника си, колкото руснаците край Москва, Ленинград, Одеса и Севастопол. Президентът искаше да разбере как сме успели. Помагал ли е традиционният за Русия висок боен дух, военната подготовка на войниците, уменията на офицерите, стратегическите таланти на генералите, отличното въоръжение, или най-важното е единството на армията и народа, които се опълчиха срещу нашествениците?

Най-вероятно Рузвелт вече правеше планове за бъдещето. След като на 7 декември 1941 г. съюзниците на Германия, японците, разгромиха американския военноморски флот в Пърл Харбър, а после бързо изхвърлиха американците от Югоизточна Азия, президентът търсеше отговор на въпроса: кой ще помогне на Америка да се върне там?

Държавите от антихитлеристката коалиция не му вдъхваха особени надежди. Силата на Британската империя отслабна в хода на бойните действия. Хитлеристите окупираха половината от Франция, а другата половина се управляваше от правителството във Виши, което сътрудничеше на Хитлер. В Китай се водеше гражданска война. Оставаше Съветска Русия. Ако тя, разбира се, разбие немците при Сталинград и прогони техните войски от своята територия, ако възстанови промишления си потенциал.

Завършвайки разговора с мен, Рузвелт попита:

— Как се чувствате в нашата страна?

— Превъзходно, господин президент — отвърнах аз.

— Американците сърдечно ли се отнасят с вас?

— Навсякъде ни посрещат като скъпи гости. Понякога обаче ставаме обект на внезапни атаки.

— Наистина ли? — изненада се Рузвелт.

— Имам предвид атаките на вашите репортери — казах аз, запазвайки сериозност. — Много упорити хора. Да се устои на техния натиск просто е невъзможно. Налага да разкрием всичките си тайни…

Президентът се усмихна. Хареса му тази забележка.

Бих могла да се шегувам още, но ми се искаше да задам на Рузвелт онзи, най-важния въпрос — за по-действена помощ за Съветския съюз, за откриването на втори фронт в Западна Европа, който да изтегли част от германските дивизии, които сега воюваха на бреговете на Волга. Франклин Делано сякаш отгатна мислите ми.

— Предайте на съветското правителство и лично на господин Сталин — замислено каза той, — че засега ми е трудно да окажа по-реална помощ на вашата страна. Ние, американците, още не сме готови за решителни действия. Задържат ни нашите британски партньори. Но сърцето и душата на американския народ са с нашите руски съюзници…

Работата на Световната студентска асамблея продължаваше по реда си. В нея имаше интересни доклади, имаше и разгорещени дискусии, в които спорещите почти се нахвърляха един срещу друг с юмруци. Например при обсъждането на така наречения индийски въпрос мургав студент от университета в Бомбай с тюрбан, завит на главата му, крещеше срещу бледолик британец от Оксфорд: „Колониален пес! Рано или късно ще ви избием всичките и ще завоюваме независимостта си!“. С мъка разтърваха индийците и англичаните и бомбаецът притича при руснаците да се оплаче. Ние много съчувствахме на потиснатите народи от Малайзия и Югоизточна Азия, но никой в Москва не беше ни дал заповед да устройваме скандал на международно събитие…

Ще кажа веднага, че не успяхме да включим в декларацията, приета на последното заседание на Световната студентска асамблея, точка за откриването на втори фронт в Европа. Впрочем организаторите все пак направиха компромис с нас. Вместо това делегатите приеха „Славянски меморандум“, който в остра форма осъждаше германския фашизъм и призоваваше за обединение на всички народи в борбата срещу него. За приемането на този меморандум съобщиха много вестници и радиостанции, а най-подробно го публикува Телеграфната агенция на Съветския съюз.

Топлата слънчева вечер на 5 септември 1942 г. участниците в асамблеята прекараха на поляната до Белия дом. Правителството на САЩ организира там прием в чест на завършването на тази международна среща. Домакин беше Елинор Рузвелт. Десетки млади мъже и момичета с хартиени чинии, сандвичи и бутилки с безалкохолни напитки се разхождаха сами и на групи по алеите на прекрасния френски парк и обсъждаха целите и задачите на демократичното младежко движение.

Първата дама обърна най-голямо внимание на нашата делегация. Тя вече знаеше пет руски думи: „спасибо“, „хорошо“, „да“, „нет“, „конечно“. Разговорите ни с нея станаха не съвсем официални, започнахме да се държим по-свободно. Елинор се шегуваше, смееше се, разказваше ни как е замислила и подготвила това събитие. Според плана й асамблеята трябвало да има чисто културно-образователен характер и да насърчава разпространението на ценностите на американския начин на живот в международната младежка среда. Но появата на руснаците промени много нещата. Ние говорихме за войната твърде страстно, твърде развълнувано. Знаехме много за нея. Така войната, досега далечна и дори неразбираема за американците, внезапно придоби видими черти: страданията на обикновените хора, кръвта, пролята в боевете, смъртта, която те застига мигновено. Госпожа Рузвелт ни благодари за това и изрази надежда, че нашите разкази ще бъдат чути и от другите жители на нейната родина, от целия континент.