Людмила Павличенко
Аз — снайперистката (8) (В боевете за Севастопол и Одеса)

Осма глава
По горските пътеки

Въпреки това имението „Макензи“ се оказа костелив орех.

Последната си атака срещу него съветските части започнаха сутринта на 22 ноември. „Разинци“ атакуваха заедно с Втори Перекопски полк на морската пехота. Противникът отчаяно се съпротивляваше. Морските пехотинци успяха да завземат пътя от имението до село Черкез-Кермен, но по-нататък не напреднаха. В средата на деня сраженията бяха преустановени и от двете страни. Имението остана в ръцете на фрицовете.

„Чапаевци“ се закрепиха на коти 319,6-278,4-175,8, разположени на един километър западно от това злополучно имение.

Така приключи първият щурм на Севастопол, който продължи 25 дни. Окупаторите не постигнаха почти никакъв успех. Те успяха да изтласкат защитниците на 3–4 километра в Първи сектор на отбраната източно от рибарското селище Балаклава и на 1–2 километра в Трети сектор на СОР^[1] край селата Дуванкой, Черкез-Кермен и имението „Макензи“.

На отбранителните позиции започна сравнително спокоен живот.

Те се простираха на 46 км през кримските долини и планини, обрасли с гори, от морския бряг в Балаклава до плитката и бурна река Белбек. Същата дължина имаше и неутралната полоса, обозначена от двете страни с дълбоки траншеи, криволичещи съобщителни ходове, картечни гнезда, участъци с противотанкови ровове, минни полета и ограждения с бодлива тел (често я опъваха направо по дървесните стволове в гората). Тя достигаше ширина от 100–200 метра. Проходи през нея нямаше. Съвсем незабелязано, особено през нощта, ние, снайперистите, както и нашите полкови и дивизионни разузнавачи, можехме да я пресечем на Макензиевия хребет, тоест по високото било на Камишловската клисура (тя се простираше на няколко километра, започвайки недалеч от голямото село Дуванкой^[2] и продължаваше на северозапад към имението „Макензи“) и по склоновете на Тьомная балка, в непосредствена близост до дерето, чието дъно беше обрасло с камъш.

Същите проходи използваха и немските разузнавателни групи. Понякога през гората към нас проникваха две дузини автоматчици, въоръжени с картечни пистолети „МР-40“, по-известни у нас с популярното народно име „шмайзер“, макар че известният немски инженер Хуго Шмайзер нямаше никаква връзка с това оръжие, то се произвеждаше от фирмата „ERMA“. След като се натъкнеха на нашето бойно охранение, те бързо се оттегляха. Нямахме заповед да ги преследваме, но за тренировка можехме да водим прицелна стрелба, докато фашистите се скрият зад дърветата.

Така беше и този път. Барутният дим все още се стелеше над хълмовете над планините, ехото от последните изстрели се носеше над долините и клисурите, когато до окопите на Втора рота от гъсталака излезе белокос мъж в сиво цивилно сако с раница на гърба. Той много приличаше на горски дух със своята прегърбена, слаба фигура и рошава брада, която стигаше почти до очите му. От изненада войниците на снайперския взвод едва не го застреляха. Той вдигна двете си ръце и закрещя диво: „Свой съм!“. В ръцете си държеше отворен съветски паспорт и някакво удостоверение с кафяви корици и с виолетов печат.

Отпуснах винтовката си и го попитах кой е, какво прави в бойните позиции на 54-ти полк и как е успял да премине през вражеските патрули. Старецът отговори, че изобщо не било трудно, защото немците не влизат навътре в гората, страхуват се, а той е местният горски пазач и ги заобикаля по почти незабележими пътечки, които никой освен него не знае. После заплака. Сълзите се търкулнаха по бялата му брада и започнаха да падат върху сакото, препасано с ловджийски патрондаш, наистина незапълнен. Няма да скрия, че в първите минути бях объркана. Този инцидент ми изглеждаше много странен. Но по някаква причина Фьодор Седих веднага повярва на стареца. Той ме убеди да допусна горския пазач при нас, да чуем историята му.

Скоро на топла закуска, донесена в окопите на бойното охранение от старшината, ние обсъдихме историята на егера^[3] Анастас Вартанов. Тя беше много трагична като доста други събития от тази адска война. Фашистка разузнавателна група нахлула в Кордона на горската стража №2, като изпреварила бойните си части. Нещо не им харесали синът на Вартанов, внукът му, а и цялото семейство на горския, и хитлеристите ги застреляли до къщата. Самият Анастас, за щастие или нещастие, сутринта бил отишъл в градското управление, за да напише заявки и да получи овес и сено, за да храни горските обитатели през зимата.

Сега, по думите на горския, в стопанството „Макензи“ се бил настанил някакъв немски щаб. Край къщата, под дърветата стояли колесно-верижни бронетранспортьори с антени и картечници върху кабините, оръдия с влекачи, коли, мотоциклети с кошове. Там идвали хора, облечени не само в сиво-зелени униформи, но и в черни къси якета и с барети (тоест танкисти).

Главният обитател бил висок мъж със сини очи на около четиридесет години. Егерът го бил виждал в параден кител с преплетени сребърни пагони и с черно-бял кръст под яката на китела. Той живеел в стаята на разстреляния Вартанов-младши и всяка сутрин се обливал с вода до кладенеца, разтривал се с червена хавлиена кърпа и енергично правел гимнастика.

— Живеят си за собствено удоволствие — разказваше Анастас, като обираше с лъжицата остатъците от ечемичената каша на дъното на котелката. — Но те трябва да се страхуват.

— От кого? — попитах аз.

— От руснаците — отвърна Вартанов. — Казаха ми, че имате някакви пушки със специални прицели.

— Да, имаме.

— Трябва да стреляте. Ще ви покажа мястото. Имението ще се вижда много добре. Между другото, не е далеч оттук. През гората, заобикаляйки, на около пет километра. През нощта ще отидем лесно.

— Искате ли да дойдете с нас?

— Много искам. Ако не видя това, няма за какво да живея на този свят…

Желанието на стария горски пазач да накаже враговете за гибелта на семейството си беше ясно за мен. Смятах това за естествено и справедливо. Не може да има прошка за нашествениците за техните зверски действия, за безсмисленото убиване на мирни жители. Земята трябва да гори под краката им. Те трябва да бъдат намирани където и да са и да се унищожават по всякакъв начин. Анастас се обърна за помощ към нас, снайперистите, и ние щяхме да изпълним молбата му, ако информацията, предоставена от него, бъдеше потвърдена в щаба на Севастополския отбранителен район. Отговорът дойде след два дни. Вартанов ни беше казал истината.

Това запитване беше изпратено не от мен, а от помощник началник-щаба на полка по разузнаването (или ПНЩ-2), капитан Михаил Безродни. Той служеше в 54-ти полк, струва ми се, от юни 1941 г. и командваше двата разузнавателни взвода: конния и пехотния. От конното разузнаване сега нищо не беше останало, тъй като конете бяха изоставени в Одеса. Пехотното го имаше, но намаляло от 46 на 25 души. И преди ми се беше случвало при отбраната на Одеса да взаимодействам с разузнавачите, например да прикривам преходите им през фронтовата линия за „език“. Но тогава батальоните на нашия полк често се сражаваха поотделно, на различни участъци от фронта, и на практика не се срещах с офицерите от полковия щаб. Сега, когато „разинци“ се събраха заедно и на доста близки позиции, срещите с тях — поне с капитан Безродни — станаха по-чести и много полезни.

Капитанът одобри плана ми за марш до имението „Макензи“, при условие че егерът Анастас Вартанов ще бъде водач на групата. Обаче преди това трябваше да се установи къде точно минава маршрутът, каква е сега ситуацията около Кордона на горската стража №2, с какво може да сблъска групата снайперисти. Отидох на разузнаване на Макензиевия хребет заедно с горския.

Имах и друга цел. Докато германците провеждаха първия си щурм, трябваше да се мисли за отблъскване на атаките им срещу нашите укрепления, да действаме заедно с всички, да бъдем в общия строй. Със стабилизирането на фронта дойде време, подходящо за индивидуален снайперски „лов“. Но как да започнем, ако изобщо не познавам мястото, не съм свикнала да стрелям в планини, покрити с гъста гора? И изобщо, какво представлява тази гора, която стои като зелена стена и шумоли под поривите на буйния морски вятър?…

Разсъмването едва започваше.

Внезапно налетя порив на вятъра. Короните на дърветата се залюшкаха, голите им клони затропаха. В разсейващия се полумрак можеше да ги вземеш за оживели горски създания, а кратките потропвания — за техния тайнствен разговор. Вслушах се и надигнах глава. Над пътеката се беше надвесил странно извит кафяво-сив ствол на клен, наричан тук „лъжеплатан“. Няколко големи оранжеви лапести листа, приличащи малко на човешка длан, все още се държаха там на върха на дълги дръжки. Изведнъж един лист се откъсна и като се въртеше във въздуха, легна на пътечката точно до краката ми. Вартанов посочи с ръка към него: „Вземи го. Това е на късмет“.

Красивият кленов лист не подхождаше много на есенното ми снайперско облекло — камуфлажно яке с мръсножълт цвят на кафяви петна. Скрих го в джоба си, където лежаха индивидуалният ми санитарен пакет и бучка рафинирана захар, внимателно увита в станиол заедно с щипка сух чай. Захарта, ако се дъвче с чаените листенца, подкрепя добре силите по време на многочасова засада.

Не знаех каква засада ме чака сега. Просто вървях след горския по едва забележима ловджийска пътечка и оглеждах гората. След безкрайните и пусти одески степи тя ми се стори идеалното място за замаскиране, но изобщо не идеално за точна стрелба. Къде ще полети куршумът, нали той не е заек, та да криволичи между дънерите. Как правилно да изчислиш разстоянието до целта през долчинките, невидими заради избуялия храсталак?

— От кривия клен до кладенеца има осемдесет и пет метра — каза старият егер. — Запомни го, ще ти бъде полезно, момиче…

Анастас сякаш четеше мислите ми. Може би на разсъмване, в пълната горска тишина, те се предаваха с изключителна лекота между събеседници, близки по дух. Макар че преди седмица изобщо не подозирах за съществуването на Вартанов, роден в Крим през миналия век в семейство на порусили се арменци, служили предано сто години на императорското семейство Романови, които имали обширни ловни имения на полуострова.

Целият живот на Вартанов и неговото задружно семейство минал в Кордона на горската стража №2 до имението „Макензи“. Там имало цяло стопанство: жилищна сграда с четири стаи, лятна кухня, баня, плевници за дърва и сено, конюшня, оранжерия до зеленчуковата градина. Егерът работел от съмване до здрач, защото гората се нуждае от постоянна грижа, но се смятал за щастлив и късметлия човек. Къщата му била пълна, по-големият син вече му помагал, жена му била добра, трудолюбива, по-малките деца винаги били нагледани, облечени, обути. Какво толкова не се харесало на немците през онзи ноемврийски ден в неговата къща, проклети да са всичките…

От клена с извит ствол пътеката се разклоняваше в две посоки. Ако не беше Вартанов, дори не бих забелязала завоя надясно. Гъсти храсталаци, високи почти два метра, бяха избуяли навсякъде тук и като плътна завеса скриваха ниските дръвчета. Старият егер ми ги посочи с ръка и ги нарече „драки“ или „христови тръни“. Според легендата от такива клонки бил тръненият венец на Исус Христос. Те растат най-вече в Средиземноморието и в Северна Африка, но отдавна са се прихванали и в Крим.

През ноември листата на драките падат и в цялата си красота изпъква основното им оръжие — тръните. Голям брой зигзагообразни издънки, дълги и къси, израстват в различни посоки от сивкавия ствол и върху тях стърчат тръни. Някои са прави като игла, други са като рибарски кукички, остри и извити.

Обърнах се неловко и един такъв зловреден израстък веднага се закачи за ръкава на камуфлажното ми яке. Трънът беше се забил доста дълбоко в плата. Наложи се да пречупя цялото клонче, поради което в сутрешната тишина сухият пукащ звук прозвуча като сигнал за тревога. От най-близката акация излетя ято синигери. Вартанов се извърна към мен:

— По-внимателно, другарю командир!

Скоро видяхме старинен водопровод — ръждясала тръба с диаметър около двадесет сантиметра. Тя водеше до изоставен кладенец. За него подсказваше и „кобилицата“, стърчаща към небето. Гората тук беше по-гъста, дърветата се притискаха едно до друго край източника на животворна влага. Изведнъж отнякъде долетя дрезгава въздишка. Егерът замръзна като вкопан. Аз, като не прецених разстоянието, се блъснах в него.

В кладенеца — черна дупка в земята, която небрежно беше оградена с големи камъни и наполовина покрита с дъски, беше паднало едно глиганче, малко, със светлокафява четина и с непораснали още бивни. То не можеше само̀ да се измъкне от капана, въпреки че се опитваше. След като ни видя, горският обитател направи отчаян скок, но пак не успя да се измъкне. То обърна глава, погледна горския пазач с тъмнокафяви тъжни очи и изквича жално.

— Искаш ли да го застреляш? — попита Анастас. — Пресни свински пържолки, направо радост за войника…

— Не — отвърнах аз и любопитно разглеждах глиганчето. — Харесвам го. Още е малък. Нека живее.

Егерът някак се развесели. Намери един дълъг дебел клон недалеч от кладенеца, пъхна го под корема на глиганчето, вдигна го, пренесе го на земята и го пусна. Спасеното животно не се освести веднага. Като се обърна от едната страна към другата, глиганчето изквича, сякаш не вярваше в своето освобождение. После скочи на крака, отърси се и като трошеше нападалите сухи клони, хукна с всички сили далеч от проклетото място. Сред храстите се мярна само завитата му като тирбушон опашка.

Не можах да удържа смеха си.

Не одобрявах и сега не одобрявам лова на животни. Горските обитатели ми се струват беззащитни и нещастни пред хората, въоръжени със скорострелни пушки. Друго е било в древни времена, когато князът сам е излизал с копие срещу мечка. Такава борба според мен е била по-честна и справедлива.

Ако се съди по картата, с която ме беше снабдил капитан Безродни, неутралната полоса завършваше зад кладенеца и оттам започваше територията, завзета от немците. Седнахме да си починем. Не си струваше да пием вода от кладенеца, където току-що се бе изкъпало глиганчето. Имах манерка, пълна с преварена вода. Сухата дажба, дадена ми от ротната кухня, се състоеше от парче ръжен хляб и две резенчета розовееща сланина, поръсени с едра сол и смлян черен пипер. И на това бяхме доволни. Вартанов, който бе получил същата суха дажба, започна да ми разказва за кримската гора.

Егерът я обожаваше, познаваше я отлично и това знание беше наследствено, преминало у него от баща му. Анастас каза, че съм постъпила правилно, като пуснах на свобода глиганчето, и гората ще ми се отплати с добро, защото в гората като в храм трябва да спазваш нейните вековни обичаи и никога да не убиваш напразно, за забавление. Попитах егера дали е лесно да се намери пътят в горския гъсталак и да не се заблудиш сред дърветата.

— Лесно е — отвърна старецът. — В края на краищата те са като хора. Всяко си има характер. Дърветата се различават по видове, възраст, цъфтеж и плододаване. Аз виждам техните лица и фигури. Те са много различни. Ако искаш, и ти ще ги видиш…

Трудно беше да се възприемат сериозно тези аргументи. Те приличаха на приказка, на легенда, но аз не прекъсвах Вартанов. Нека говори, нека ме научи на горския живот. Досега не разбирах нищо и с известно объркване разглеждах дебелите стволове на брястовете и кленовете, които ограждаха кладенеца. Дъждовната студена сутрин им придаваше мрачни цветове. Нещо не ми се вярваше много, че ще мога да се адаптирам тук и да чета тайнствената горска книга…

Към имението „Макензи“ излязохме от северозападната страна, когато слънцето вече се издигаше. За да видя по-добре мястото, се наложи да се изкача на едно дърво. Доста дълго наблюдавах през бинокъла отмерения живот в тила на немската Единадесета армия. По пътя между имението и село Залинкой редовно се придвижваха немски коли и хора в куртки и шинели с миши цвят. Кримските татари с бели полицейски ленти на ръкавите се чувстваха прекрасно. Те охраняваха бариерата близо до имението и поздравяваха фрицовете, като се изпъваха в стойка „мирно“.

Около дванадесет часа по обед се появи полевата кухня и доловихме съблазнителната миризма на картофена супа с месо. Около петдесет войници с котелки се събраха край кухнята. След като получиха порциите си, те не се разотидоха веднага, разговаряха помежду си, пушеха, чакаха да им налеят кафе. На низшите чинове в германската армия не се полагаше истинско кафе, а заместител, и миризмата му не беше от най-приятните.

След обяда от къщата излезе онзи синеок офицер с преплетени сребърни пагони. Вече разпознавах вражеските униформи. Този беше майор от артилерията, награден с орден „Рицарския кръст“, както и със сребърен „Щурмови пехотен знак“. Вратата на къщата, от която се появи, беше на около сто метра от моето дърво. Отбелязах това върху хартиения лист, наречен „карта на стрелбата“, който беше прикрепен към полевата ми чанта.

Майорът запали пура и заедно с ординареца си, който държеше някаква папка в ръце, се качи в лек автомобил „Опел капитен“. Подскачайки по неравностите, колата пое по пътя, но не към село Залинкой, а към село Черкез-Кермен. Там, според докладите на нашето разузнаване, се намираше щабквартирата на Единадесетата армия, в която живееше и нейният командващ, генерал-полковник Ерих фон Манщайн.

Навярно майорът бързаше на съвещание при своя началник генерал.

На листа аз изобразих в условен вид цялото стопанство на горския: къщата във формата на квадрат, стопанския двор и хамбарите — като триъгълници, селския път — с извита дебела линия и с две чертички — бариерата на пътя. Разстоянията между тях определях на око. В центъра на композицията имаше много забележим ориентир — голям белезникав камък, набразден от дупки и пукнатини. Така излиза на повърхността скалният варовик, както често се вижда по склоновете и върховете на кримските хълмове и планини, принадлежащи към геоложкия тип „куеста“.

В планините вятърът на практика е постоянно явление.

Обърнах внимание на факта, че по дърветата около имението тънките клони се клатят, листата се люшкат силно, над пътя се върти бял прах. Значи скоростта на вятъра е умерена: 4 до 6 метра в секунда. Неслучайно снайперската поговорка казва: „Пушката стреля, вятърът носи куршума“. Ако изберем тази позиция, тогава вятърът ще бъде страничен за нас, духащ под ъгъл 90 градуса. При подобни условия и на разстояние 100 метра изчисленията на снайпериста са прости: хоризонталната странична корекция ще бъде 3 сантиметра, в хилядни — 0,15. Вярно е, че има още едно обстоятелство: когато теренът се издига над морското равнище, атмосферното налягане се променя (плътността на въздуха намалява). В този случай се увеличават далечината на траекторията и полетът на куршума. Обаче Потапов пишеше в книгата си „Ръководство за точни стрелци“, че в планини с височина, по-малка от 500 метра (тук височината не надвишаваше 310 метра), надлъжният вятър може да бъде пренебрегнат, но страничният непременно трябва да се вземе предвид, защото причинява значително отклонение на куршума.

След като слязох от дървото, показах работата си на Вартанов. Беше много изненадан. Нямаше смисъл да обяснявам всичко нарисувано на горския пазач, но егерът ми помогна, като ми каза разстоянието от портата на имота до варовиковия камък — 43 метра. Попитах го за вятъра и чух разказ за това, как през ноември-декември тук духат силни ветрове от север и североизток, които носят дъжд и мъгла.

Решихме да не се бавим с подготовката за операцията, тъй като данните можеха да остареят. След моя доклад капитан Безродни ме предупреди, че в нападението при имението „Макензи“ ще трябва да ръководя стрелбата на цялата група, защото във взвода имаше много новобранци. Още не бяха научили наизуст балистичните таблици, не бяха виждали изобщо забележителната книга на А. Потапов, не знаеха всички тънкости на точната стрелба в планините. А атаката щеше да бъде внезапна, бърза и всеки куршум трябваше да попадне в целта — в това беше ключът към успеха на цялата операция.

Състава на групата определихме веднага. Естествено, в нея влизаше Фьодор Седих, който по мое предложение наскоро бе произведен младши сержант. Фьодор, смел човек, изпитан в много битки, по някакъв начин се оправяше дори с балистичните таблици. Неговата физическа сила и издръжливост бяха извънредно големи. След като се посъветвахме, взехме с нас от новобранците Леонид Буров. Бившият морски пехотинец показваше голямо усърдие в службата и в обучението. Очевидно искаше някак да заличи впечатлението, което ми направи на първата ни среща. Трябва да отбележа, че той успя. Имаше способности за свръхточна стрелба. Третият снайперист бе землякът на Фьодор, сибирякът Иван Перегудов. Той дойде в полка с попълнението още в Одеса.

Капитан Безродни ни даде двама войници от взвода за пехотно разузнаване. Те стреляха с всички видове оръжие, владееха техники за ръкопашен бой, неведнъж бяха ходили в немския тил. Аз не ги познавах, но ПНЩ-2 ме увери, че това са най-добрите му хора. В полковото разузнаване най-добрите хора обикновено са твърде независими и аз помолих капитана да им обясни, че в този рейд няма да търпя никакви глупости, те трябва да ми се подчиняват безпрекословно. Той го направи по присъщия си ироничен начин:

— Момчета, предупреждавам ви, старши сержант Людмила Павличенко е сериозно момиче и не обича шегичките. Само нещо да сгафите — и ще получите удар с „финка“ в крака…

По заповед на Безродни дадоха на разузнавачите два съвсем новички автомата „ППШ-41“ и лека картечница „ДП“ с три резервни диска. Аз взех моята наградна „Света“, снайперите — винтовките си „Мосин“ с прицел „ПЕ“. Дълго мислих с какво да въоръжа Вартанов. Той умееше да стреля само с еднозарядна пушка „Бердан-2“ с надлъжно плъзгащ се затвор. Естествено, ние нямахме такива стари берданки, затова го въоръжихме с обикновена „трилинейка“. Освен оръжията взехме в похода сапьорни лопатки, бойни ножове „финки“, манерки с вода, сухи дажби, боезапас от по 200 патрона и пет гранати на човек. Както винаги на колана ми беше пистолетът „ТТ“ с два пълнителя — шестнадесет патрона. Впрочем, ако в такава акция се наложеше да използвам пистолет, то нещата отиваха на зле…

Но пистолетът не ми потрябва.

На разсъмване се приближихме до имението и заехме позиции според нашия план, в тила на хитлеристите. Аз, заедно със стария егер — срещу къщата, държейки на мушка входа към нея; тримата снайперисти — петнадесет крачки наляво; двамата разузнавачи — петнадесет крачки отдясно, тяхната цел беше средата на поляната и варовиковия камък, до който спираше полевата кухня. Вятърът се появи малко по-късно и задуха на пориви, като се усили до 8–9 метра в секунда. Неговата посока беше ясна: под ъгъл 90 градуса спрямо нашата позиция. Пресметнах страничната поправка на оптичния прицел и показах на подчинените си знак с пръсти, така че и те да нагласят прицелите на винтовките си.

Немците — много дисциплинирани войници, се събраха на нужното място в точното време, в нужния брой. Полевата кухня пристигна в 11:37 и започна да раздава храната.

Наблюдавах ги през бинокъла и чаках да се струпат по-близо до кухнята. Държах на прицел един висок унтерофицер с две напречни ивици на пагоните, тоест кандидат за офицерско звание. Той се открояваше между другите, говореше гръмогласно нещо, редниците го слушаха. Най-накрая унтерофицерът отиде до готвача, който разливаше супата с черпак. Главата му в униформеното сукнено кепе се озова точно между трите линии в окуляра на прицела ми. Май че моментът бе дошъл.

Командирът винаги стреля пръв и това е сигнал за останалите членове от групата, които го чакат с нетърпение и незабавно пристъпват към изпълнение на заповедта, дадена по такъв необичаен начин.

Открихме ураганен огън от три точки. Куршумите полетяха в сиво-зелената тълпа, започнаха да я разкъсват на парчета, да повалят враговете на земята. Немците нямаха оръжия и не можеха да ни отговорят веднага. Освен това мнозина бяха убити още в първите минути от нападението. Сред тях — унтерофицерът и готвачът, които получиха горещ подарък от моята „Света“.

Артилерийският майор изскочи от къщата, щом чу изстрелите и крясъците. Куршумът го прониза между веждите. Ненапразно посветих толкова време на изучаването на тази позиция. Старият егер също стреляше, и то доста точно. Той улучи ординареца. През поляна, покрита с труповете на фашистите, се втурнахме към къщата. Извадих документите на майора от джоба на китела му, отрязах с финката единия пагон и Рицарския кръст, измъкнах офицерския пистолет „Валтер“ от черния кожен кобур на колана му. В това време разузнавачите нахлуха в сградата, като стреляха с автоматите. Искаха да вземат щабните документи.

— Партизанен! — разнесе се вик оттам.

Свързочникът ефрейтор не успя да съобщи нищо повече на началството си, тъй като получи куршум в гърдите. Всичко, което лежеше пред него на масата — карти, заповеди, доклади, книга с кодове — се озова в смелите бойци от 54-ти пехотен полк „Степан Разин“. Докато се измъквали оттам, те грабнали и плътно натъпкана раница, висяща на стената, и свалили от гърдите на часовоя, паднал до вратата, картечен пистолет „МР-40“.

Групата ни напусна бойното поле така бързо, както и атакува. Тичахме през гората почти километър и половина. Оттегляхме се на югоизток по една ловна пътека, която знаеше Вартанов. Той ни водеше към неутралната полоса, но през деня не биваше да я пресичаме. Горският пазач си беше набелязал едно отдалечено убежище: дървена барака, наполовина враснала в земята, недалеч от извор сред високи дървета, чието подножие беше обрасло с гъст храсталак от „драки“ и бодлива хвойна. Там паднахме на земята от невероятна умора. Анастас, който не влезе в къщата, а наблюдаваше действията ни от поляната, благородно се самопредложи за часовой. Останалите, легнали върху меките рижави иглички под хвойната, заспахме непробуден войнишки сън.

Три часа по-късно сякаш ми зазвъня будилник. Отворих очи. Нещо се беше променило в гората. Вятърът бе утихнал, застудяло бе. Температурата на въздуха не надвишаваше пет градуса, а плътен облак с млечен цвят бавно се спускаше по склоновете на планината. Дърветата, очакващи да се потопят в него, сякаш бяха се вцепенили, източени нагоре. Истина ми беше казал старият егер: те се страхуват от есенната мъгла.

Вартанов и Фьодор Седих взеха да шетат край извора. Изкопаха дупка в земята и там запалиха малък огън. Пушекът му се смесваше с мъглата и затова не беше опасен за групата. Над огъня висеше доста голяма котелка, не наша, а взета назаем. Водата кипна. На плосък камък войниците наредиха канчета, манерки, хляб, нарязан на дебели филии, блокчета концентрат от грахова супа, които се канеха да разтворят във врящата вода.

Фьодор с усмивка ми показа немската раница, която разузнавачите ловко бяха отмъкнали в суматохата от стената на стаята в къщата. Плячката ни дойде много добре, защото съдържаше продукти, които бяха съвсем недостъпни за обикновените защитници на Севастопол. Дадох разрешение да ги използваме сега. Вероятно това беше дажбата на господин майора: консерви със сардини в олио, няколко шоколадови блокчета, пакети със сухари, щафета пушен салам, увит в станиол, половинлитрова бутилка коняк. В очакване на празника разузнавачите радостно потриваха ръце.

Нападението срещу щаба на врага сега им изглеждаше много успешно. Според тях аз имах главна заслуга за този успех и бойците с уважение разговаряха с мен.

Докато се приготвяше обядът, аз се заех със собствените си трофеи. Първо разгледах внимателно пистолета „Валтер“. Оръжие от тази система за първи път попадаше в ръцете ми. При румънските офицери ми попадаха доста остарели австрийски „Щайер“ модел 1912 г., леки италиански „Берета“ модел 1934 г., мощни немски „Лугер парабелум“ модел 1908 г. и белгийски револвери „Наган“ модел 1895 г., които изобщо не обичах заради трудностите при презареждането на барабана им.

„Валтер Р-38“, разбира се, бе един от най-добрите продукти на немската оръжейна индустрия по време на Втората световна война. Той беше компактен, лесен за употреба и поддръжка, подходящ за различни задачи. Пистолетът се отличаваше с надежден предпазител. Освен това спусъкът му беше мек. Спусъчният му механизъм позволяваше стрелба чрез самозареждане и с предварително дръпнато петле. Както се оказа по-късно, капитан Безродни също харесваше „валтерите“.

Успях да разбера едно-друго от документите на хитлеристкия офицер. Например неговото име, фамилия, дата на раждане, местата на сраженията, в които бе участвал майорът. Бойният му път, увенчан с лаври, минаваше през територията на Чехословакия, Франция, Полша. Една красива руса жена, прегърнала две момчета, гледаше право в обектива на фотоапарата и се усмихваше. На гърба на снимката чернееха ясни букви: „Herz! Mit Liebe, Anna…“^[4]. Писмото й, доста дълго, също беше тук. Не можех да го прочета, само видях, че майорът е написал отговор на жена си, но не бе успял да го изпрати.

„Да, драги ми бароне Клемент-Карл-Лудвиг фон Щайнгел, тук не ти е Франция. Руснаците не предават без бой своите главни градове. Така че напразно се появихте тук с танкове и оръдия…“ — помислих си и скрих вражеските книжа в полевата си чанта.

Вартанов и Седих наредиха истинска трапеза на плоския камък, отвориха консервите със сардини, нарязаха салама, сипаха супа в трофейните алуминиеви котелки, а в канчетата на войниците наляха коняка по братски — на седем порции. Леонид Буров предвидливо ми подаде канчето, а бойците, чакащи думите ми, замълчаха.

— Отлична работа, момчета! Така да ни върви винаги — казах аз.

Конякът ще изгори гърлото и ще сгрее вътрешностите ми, чуждата храна ще изостри вкуса, а походната супа от концентрат, приготвена на открит огън, ще е най-апетитна сред хората, с които наскоро си преживял смъртна опасност. Има невероятно усещане за единство в такъв празник и аз го ценя високо. Ненапразно нашите предци, побеждавайки враговете, са пирували на бойното поле. Братнината — голяма чаша, пълна с вино или бира — се предавала от ръка на ръка и всеки можел да накваси устни със сладката напитка на победата.

Докато цял час слушаше тихите ни разговори за това, кой и как е стрелял, къде е тичал и какво интересно е видял в кратките минути на битката, Вартанов мълчеше, но внезапно заговори. Старият егер тържествено помоли да го приемем в редиците на снайперския взвод, да го обучим на изкуството на снайперската стрелба, за да може, подобно на нас, да унищожава врага в тези позиции до къщата му, до гробовете на близките му. Той каза, че от сега нататък сърцето му се е успокоило и затова в знак на благодарност ще учи нас, смелите и успешни млади войници, да живеем и да ловуваме в кримската гора.

Долу-горе подобно решение чух от капитан Безродни, когато му занесох доклада и трофеите: немските щабни документи, открити в убития офицер, неговия орден и майорски пагон. ПНЩ-2 не криеше удовлетворението си от получената от нас информация. Възползвайки се от доброто му настроение, зададох въпрос за горския пазач и препоръчах да го вземем на постоянна служба независимо от немобилизационната му възраст. Подкрепих искането си с подарък — пистолетът на барон Фон Щайнгел, което направи нужното впечатление. Капитанът, след като скри подаръка в чекмеджето на масата, обеща да обсъди този въпрос с командира на полка майор Матусевич.

В крайна сметка доброволно встъпилият в редиците на Червената армия Анастас Арташесович Вартанов беше приет за боец в нашия взвод. По-късно в заповед до 54-и полк ни обявиха благодарност за проявената смелост и находчивост по време на нападението в тила на врага. На всички снайперисти, включително и на мен, записаха в личната сметка по седем унищожени фашисти. Макар че кой можеше да ги преброи тези войници и офицери в сиво-зелени униформи, които останаха да лежат край разстреляната полева кухня? Според мен имаше поне шестдесетима души: убити, тежко ранени (в корема) и леко ранени…

В началото на декември 1941 г. в Севастополския отбранителен район имаше мрачно лошо време с леки слани през нощта. Това не е попречи на защитниците на града да работят за подобряване на полевите укрепления, които бяха повредени по време на първия щурм.

Дълговременните огневи точки се ремонтираха, оборудваха се с кабелна телефонна връзка, траншеите и съобщителните ходове се задълбаваха. Работата по предните линии на нашата 25-а Чапаевска дивизия наблюдаваше дори най-висшето командване. Често ни посещаваха генерал-майор Петров, вицеадмирал Октябърски, членовете на Военния съвет на Приморската армия и Черноморския флот.

„Сред гъстия зелен храсталак ние слизаме в съобщителните ходове и аз водя моите началници към траншеята на първата линия на отбраната — спомня си впоследствие нашият командир на дивизията Т. К. Коломиец. — Криволичещият ход е почти незабележим отгоре. Изкопан е под гъсти храсти. Само на някои места е било необходимо да се закрие ходът с трупи, да се замаскира с камъни. Недалеч от траншеята — разклонение. В нишата има телефон. Табелка показва пътя към най-близкия медицински пункт… Ето я и траншеята. Няма нужда да се навеждаш — тя е изкопана в цял човешки ръст. Боецът от дежурната смяна съобщава, че на неговия участък за наблюдение врагът се държи спокойно. От траншеята тръгва ход към неутралната полоса, внимателно прикрит с привързани към колчета клонки от вечнозелени хвойнови храсти.

— Там има двойни окопи — обяснявам аз. — Те са изнесени на пет-шест метра напред. Такива окопи намаляват загубите по време на артилерийски обстрел. Врагът бие по траншеите, а нашите хора са напред. И да се наблюдава оттам е по-удобно.

… В окопа има двама бойци. Над тях козирка. На подложки от дъски са поставени гранати и резервни картечни дискове. На клин, забит в стената, виси бъчонка с вода…“^[5]

При нас се появиха и ротни, доста големи землянки, изкопани на 400–500 метра от предната линия. Там слагаха две или три печки „буржуйки“ и дълги пейки покрай стените, укрепени с дъски. Получаваше се нещо като клуб. Вечер там се събираха войниците, свободни от наряд. Там се провеждаха събранията, комсомолски и партийни, изнасяше се политическа информация за личния състав, провеждаха се срещи на командири.

За подобряването на живота на фронтовата линия до голяма степен помагаше и въвеждането в строя на банно-пералния комплекс на Северната страна. Сградата бе открита от интендантите и ремонтирана с помощта на местното население. Сега бойците от фронта редовно ходеха на баня. При това те сменяха бельото си и бичът на окопния живот — въшките, за щастие, не получи широко разпространение сред войските по време на отбраната на Севастопол.

Затишието и преходът към позиционна война изискваха промяна в тактиката на снайперистите. Те ставаха все по-важни участници в сблъсъка с фрицовете. Непрекъснатото наблюдение на неутралната полоса, разузнаването, ловът на вражески войници и офицери по техните предни линии — с това трябваше да се занимаваме сега. Най-напред трябваше внимателно да се разгледа стрелковата позиция, отредена за Първи батальон, пространството пред нея, включително неутралната полоса и позициите, които си бяха устроили фашистите от 132-ра пехотна дивизия на Вермахта.

Бяхме на северния склон на Камишловската клисура, на около километър и половина западно от кота 278,4. Дългият полегат склон имаше странна повърхност: падинки, хълмове, варовикови камъни. Гората го покриваше неравномерно, в нея имаше и обширни поляни, и непроходими гъсталаци, а също — купища паднали и пречупени от снаряди дървета. Тук растяха всички основни кримски породи: скален дъб, бял бряст, кленът на Стевен, дива ябълка, бяла акация, черен бъз (между другото и храст, и доста голямо дърво, високо до шест метра), хвойна (дървета и храсти). Натрупах всички тези знания от разказите на Вартанов, който придружаваше мен и моя снайперист наблюдател Фьодор Седих при рейдовете ни в неутралната полоса и някои прилежащи към нея райони на територията, окупирана от немците. Търсехме места, подходящи за снайперски засади: закрити, открити, главни, резервни, фалшиви, позиции за „скок“, отводни (тоест предназначени за бързо изтегляне).

Разклонените и дълбоки съобщителни ходове, изкопани в каменистата почва на полуострова от съветските сапьори и обикновените пехотинци, излизаха направо в неутралната полоса. Те ни помагаха да стигнем до нея незабележимо дори и на дневна светлина, въпреки че най-доброто време за снайпериста е час и половина след полунощ. Носехме си малки лопатки, понякога кирка, брадва, големи ножове. За устройване на закрита позиция използвахме сгъваеми метални рамки, бронирани щитове, фалшиви пънове, изработени от подръчни материали, по-специално от нарязани автомобилни гуми, облепени с дървесна кора. На фалшивите позиции слагахме „кукла“ — манекен, облечен в каска и шинел — и огледалце, закрепено на разцепено дървено колче.

Но имаше места, които особено харесвах.

Например един дълбок окоп в хвойновите гъсталаци, където земята, покрита с няколко слоя синкавозелени игли, беше не само мека и топла, но и запазваше приятната им миризма. Тя е абсолютно непоносима за всички видове горски паразити. Следователно няма комари, мравки, дървояди, оси, мухи и други врагове на снайпериста, които му пречат да се концентрира и да стои неподвижно в продължение на часове.

Зад белезникавосивия варовиков камък, добре прикриващ позицията отляво, лежеше голям скален дъб, повален от вятъра и полуизгнил от старост. Поветът странно беше оплел дебелите му могъщи клони, разперени в различни посоки. Оксидираната цев на винтовката, промушена между тях, разбира се, изглеждаше като клон на неопитния наблюдател. Беше много удобно да наместя винтовката сред клоните и да лежа облегната на дънера, когато земята в гората е влажна.

„Драките“ с неприятни тръни обикнах като прекрасно, невероятно растение. Издънките им, а тези тънки, ниски дървета винаги растат на групи, създаваха ефект като от тюлена завеса, метната върху подножието на брястове, кленове и акации. Всички ясно различими очертания изчезваха. А и димът от изстрела бързо се разсейваше сред тях…

За горски лов моят лична „СВТ-40“ не беше подходяща.

След като я почистих старателно (с промиване на канала на цевта с воден разтвор от калцирана сода) и я смазах с оръжейно масло, аз увих подаръка на генерал-майор Петров в зебло, после я прибрах в калъфа и я закачих на стената в моята землянка. Нека „Света“ да почива и за известно време да стане парадно оръжие. Работна винтовка ще ми бъде безпроблемната, надеждна „трилинейка“. Тя има по-тих изстрел, по-добра точност и прицелът „ПЕ“ е с четирикратно увеличение.

С винтовката „Мосин“ на рамо, на колана с паласки, пистолет „ТТ“, нож финка в метална ножница, манерка, малка лопатка в калъф и две гранати, отивах с Фьодор Седих след полунощ до неутралната полоса в една от „лисичите дупки“ (така наричахме нашите благоустроени снайперски постове или засади). Пътя намирахме по прорези на дърветата, по специални знаци, оставени предварително. Но местността въпреки това трябваше да се знае наизуст като стиховете на Пушкин в училището.

На позицията обикновено прекарвахме няколко часа, като наблюдавахме с бинокъл предния край на фрицовете. Промените, които се случваха там: появата на отделни войници и офицери, изкопни работи за укрепване или създаване на нови картечни гнезда, преминаване на превозни средства, смяна на караула, пристигане на полевата кухня, поява на куриер при щабната землянка, прокарване на телефонен кабел между различни участъци, работа на сапьорите на ново минно поле и други подобни неща — всичко това записвахме, нанасяхме го на картата и след това докладвахме на командира на нашия батальон лейтенант Дромин.

Трябва да кажа, че в началото на декември 1941 г. немците се държаха на фронтовата линия доста безгрижно. Те вървяха из позициите си в цял ръст. Вероятно мислеха, че руснаците нямат снайперисти и затова неутралната полоса с ширина 150–200 метра е непреодолимо препятствие за точни изстрели. Ние прекратихме това почти веднага, като унищожихме дванадесет души за два дни: десетина войници и двама офицери. Отговорът им беше бесен минохвъргачен обстрел. Фашистите стреляха час или два с леки минохвъргачки „5sm leGrWr.36“, каквито имаха във всеки пехотен взвод. От една „лисича дупка“ ние веднага се местехме в друга, оборудвана дълбоко в гората, и оттам наблюдавахме как мините, тежащи 910 грама, се пръскаха до бившето ни убежище сред дърветата, като припламваха с малки оранжеви кълбета и разпръсваха десетки дребни осколки наоколо. Наричах това действие на врага „концерт немска класическа музика“.

Но се случваше да отида и сама във вражеския тил. Това можеше да стане само на един много малък участък от неутралната полоса, където гората се превръщаше в непроходим гъсталак. Старият егер ми показа там едва забележима пътечка, скрита от високи шипкови храсти и габър. През храсталаците трябваше да се промъквам или пълзешком, или сгъната на три ката, или пък след като режа с нож наведените до земята клони. Затова пък пътечката извеждаше към черен път, минаващ на около половин километър от предната линия на немците. Оказа се, че войниците на 132-ра пехотна дивизия на Вермахта много обичат този път. Той свързваше (съдейки по документите, иззети впоследствие от загиналите) командните пунктове на двата й полка: 436-и и 438-и.

Позиция за стрелба си избрах зад един завой на пътя, обрасъл отстрани с шипки. Под храстите си направих плитък окоп, бруствера изградих от камъни, покрих го с торф. Земята тук беше рохка, затова работата ми спореше и не отне много време. Освен това използвах похват, който знаех още от времето, когато учех в Снайперската школа на Осоавиахим: заравях манерка, пълна до половината с вода, и вкарвах в гърлото й единия край на гумена тръба, а другия слагах в ухото си. Нали през почвата добре се предават звуците от стъпки, придвижване на техника и изкопни работи.

За да разпознае такива звуци, по-точно — сянката на звуците, снайперистът трябва, образно казано, „да се превърне в слух“, тоест да забрави за всичко наоколо и да концентрира вниманието си в най-висока степен, което изисква голям разход на енергия. Не по-малко вглъбяване изисква и вековната гора. Трябва да се разтвориш в нейното пространство, да останеш безмълвен, неподвижен, сякаш си някакво дървоподобно същество. Само Вартанов можеше да я усеща с кожата си, да диша в същия ритъм с нея, напълно да разбира всичките й знаци и явления. За мен, коренната гражданка, не беше лесно да постигна такова състояние. Изискваше се огромно усилие на волята…

Чух шум от двигател на мотоциклет през тръбата дълго преди самият мотоциклетист да се появи на пътя, извадих от вътрешния джоб на ватенката патрон с „тежък“ куршум и го заредих в цевта. Войник в черна кожена куртка спря до шипките, за да се наслади на тъмночервените им плодове. Шипките обикновено е най-добре да се берат в края на есента, да се сушат и консумират на чай. Може би фрицът не знаеше това. Той се увлече да бере замръзналите плодове в шепа и да се опитва да ги яде.

Изстрелът в тишината на ранната и студена зимна сутрин прозвуча силно, но пътят в този момент беше пуст и нищо не ме заплашваше. Бързо извадих документите от куртката му и свалих от рамото на убития издута полева чанта, висяща на дълъг ремък. Падна ми се и картечен пистолет „МР-40“ с два резервни пълнителя. Никакви други вещи, с изключение на кутия цигари и запалка, не намерих в мотоциклетиста. Машината му — едноцилиндров лек „DKW RT 125“ — стоеше отстрани на пътя. Техниката на врага задължително трябва да се поврежда. Наложи се да стрелям в мотора. Не посмях да стрелям в резервоара, защото огънят би привлякъл вниманието на врага към пътя, а аз все пак трябва да се махна някак си оттук.

Улучването на целта е само половината от работата на снайпериста. Втората половина, не по-малко важна, е да се върне безопасно до позицията на воинската си част. През август 1941 г. писах на сестра си, че се каня да докарам сметката си до хиляда хитлеристи. Но за да унищожиш хилядния фашистки бандит, трябва 999 пъти да останеш жив след точния изстрел по врага, който на всяка цена иска да се разправи с теб.

Разбира се, бих искала неотстъпно да следвам правилото, което си бях създала: нито ден без убити врагове. Но, уви, невинаги се получаваше.

Първо, фрицовете станаха много по-предпазливи. Започнаха като нас да се окопават дълбоко в земята. Второ, врагът засили наблюдението на неутралната полоса. Нощем фашистите често изстрелваха осветителни ракети, а през деня водеха обезпокоителен огън с картечници и минохвъргачки. Немски разузнавателни групи започнаха да действат на същата тази територия и ако откриеха наши засади, ги унищожаваха или минираха. На противопехотна мина, скрита до паднал дъб, се взриви на 11 декември наша снайперска двойка. Така загинаха Леонид Буров и друг боец от моя взвод, също постъпил в 54-ти полк от морската пехота.

Впрочем първата половина на декември 1941 г. на предните позиции на Севастополския отбранителен район премина относително спокойно.

При хубаво време извършваха въздушни нападения както нашата, така и немската авиация. Корабите на Черноморския флот: крайцерите „Червен Крим“ и „Червен Кавказ“, лидерът на разрушителите „Харков“, разрушителите „Железняков“, „Способни“ и „Незаможник“ — редовно обстрелваха с далекобойните си оръдия вражеските тилове. Радвахме се, когато над главите ни със свистене прелитаха техните снаряди калибър 180 и 102 мм. Случваше се съветски части със силите на една-две роти да провеждат разузнаване с бой в някои участъци на фронта. Фрицовете правеха същото. Например на 8 декември се чу силна канонада доста по̀ на запад от позициите на нашия батальон, зад Камишловския железопътен мост, взривен наскоро. Това бяха бойците от 8-а бригада на морската пехота, които с мощна поддръжка от артилерията отначало отблъснаха противника от позициите му, но на следващия ден, когато фрицовете вкараха в действие своята щурмова авиация и танкове, се оттеглиха.