Кейти Марш
Ти си всичко за мен (5)

Пет

— Хапни нещо.

Хана продължава да печата.

— Трябва да довърша това и да го пратя.

Голямо парче пица се появява пред екрана на лаптопа й.

— Хайде. — Най-добрата й приятелка разклаща парчето пред очите й. — Знаеш, че го искаш.

— След секунда — избутва го Хана настрана. — Трябва да пратя проклетите анотации за уроците. — Приключва с писането и натиска „Изпращане“. — Пфу-у-у…

Пицата отново се появява. Този път на ръбчето е залепено листче, на което пише: „Изяж ме“.

— Почакай, Стеф. Искам да се уверя, че имейлът е изпратен. — Хана преглежда кутията с изпратени писма. — Добре, заминал е. Да се надяваме, че през следващите двайсет и четири часа злата Маргарет няма да има за какво да се заяжда с мен.

Дългата руса коса на Стеф се развява, защото тя енергично клати глава.

— Съмнявам се това да я спре. — Изважда останалите парчета пипа и ги разпределя в две чинии. — Липсва ми Оливър. Той беше шеф, който ми допадаше.

— Знам. — Хана се надига от дивана на Стеф. — При него имах чувството, че наистина ме бива да преподавам.

— Да. — Стеф отмества купчина списания и книги настрана и поставя чиниите на масата. — Мина време, откакто и аз се чувствах така.

Хана чува леко изпукване, докато протяга ръце над главата си. Чувства се стара. Изтощена.

— Ти щеше да си много по-добър ръководител на отдела, Стеф. Далеч по-добър.

Стеф отваря шкаф и изважда две огромни чаши за вино.

— Така е.

Налива по половин бутилка бяло вино във всяка.

— Знаеш ли какво каза мама по този повод?

— Не.

— Трябвало да се кандидатирам за поста. Хана отпива първата си глътка. — Щяло да бъде идеалната стъпка за изкачване по служебната стълбица. Трябвало да го включа в петгодишния си план.

— Какъв проклет петгодишен план?

— Това питам и аз. — Хана се сеща за напрегнатото изражение на майка си и й иде да се удари с нещо по главата. Никога не съм искала да ставам ръководител на отдела. Цялата тази бумащина ме отблъсква.

— Убедена съм — кимва Стеф. — Но се обзалагам, че Маргарет няма нищо против.

— Бас държа, че я обожава. — Хана разкършва шия, за да облекчи болката в раменете. — Вероятно я възбужда. Представата й за чудесно прекарана вечер сигурно е да е в леглото с формуляри за графици пред себе си и чаша шери до нея.

— И не забравяй за диска със самоучител по китайски, който звучи тихо от уредбата. За да придаде малко лекомислие на сцената. — Стеф оставя чашата върху масата и издърпва един от разностилните дървени столове. — Хайде да ядем. Изглеждаш ужасно.

— Благодаря, Стеф. Точно това ми трябваше да чуя.

Хана сяда и прокарва пръст над едно от парчетата в чинията. Усеща как стомахът и започва да се бунтува и бързо отмества ръка.

Стеф издухва бретона от челото си.

— Хан, последните две седмици ти стоя затворена в болница, заобиколена от пенсионери и болести. Няма как да приличаш на рекламно лице на „Лореал“.

Едната вежда на Хана се стрелва във въздуха:

— По-точно е да се каже, че дори обстоятелствата да не бяха такива, пак не бих била рекламно лице на „Лореал“.

— Глупости. — Стеф отхапва солидно парче от пицата. Биха те грабнали без колебание. Единственото, което възпрепятства кариерата ти на модел, е височината ти. Или по-скоро — липсата й.

— Нахална си. — Хана отпива от виното. — Със среден ръст съм, ако искаш да знаеш.

— Да, бе. — На Стеф очевидно й е смешно и това не се харесва на Хана. — Дори да си на десетсантиметрови токчета, едва ще достигнеш звънеца на вратата. — Побутва чинията на Хана по-близо, а очите й изведнъж са станали сериозни. — Хайде, моля те, хапни нещо. Изглеждаш страшно слаба.

— Добре.

Хана взема парче пица и отхапва. Съмнява се дали ще успее да преглътне, но усеща аромата на доматите и пеперонито и устата й се изпълва със слюнка. Дъвче, преглъща и отхапва още един голям залък. Стомахът й се свива от удоволствие.

— Така е по-добре — отбелязва Стеф и се обляга назад в стола. — Сега, когато покачихме отново нивото на кръвната ти захар, ми кажи как си.

На Хана не й се говори за това. Бързо пъха в устата си още един залък, за да има оправдание да отвърне само със свиване на рамене.

— Отговаряш ми доста красноречиво — подмята Стеф и отпива отново от виното.

Хана преглъща.

— Какво очакваш да ти кажа? Да не мислиш, че ми е забавно?

— Не — поклаща глава Стеф. — Никак не те бива да лъжеш и затова не бих ти повярвала.

Хана пъха още пица в устата си. Далеч по-лесно е да яде, отколкото да говори. Много по-лесно е, вместо да се обърне с лице към бъдещето.

Стеф се навежда напред и вече с по-мек тон пита:

— Как е той? По-добре ли е?

Хана поклаща глава.

— Не. Лявата му страна е скована. Напълно. Не е в състояние да се облече, да се избръсне или да вземе душ.

Млъква. Списъкът от действия, които не умее да прави, с безкраен.

Поглежда към масата. После — отново към Стеф. Думите няма да й помогнат. Само ще напомнят какво е изгубено.

— Боже, страшно съжалявам, Хан.

От съчувствието, изписано върху лицето на Стеф, на Хана й става само още по-зле.

Време е за още вино.

Стеф прокарва пръст по ръба на чашата.

— И какво възнамеряваш да правиш?

— Какво ми остава? — Апетитът на Хана отново изчезва и тя връща парчето пица в чинията. — Ще прибера всичко, което пренесох в стаята ти за гости, ще го върна вкъщи и ще го разопаковам. След това ще се опитам да помогна на Том да се оправи. А и за да е още по-забавно — тонът й вече е горчив, — ще продължа да ходя на скапаната си работа, където шибаната ми началничка ми диша във врата, защото постиженията ми не са от най-добрите. Нищо, че ми е дала най-слабите ученици, докато тя самата преподава на очерталите се отличници.

Стеф се усмихва кисело.

— Не е честно…

— Знам. Хана премигва, за да възпре напиращите гневни сълзи, които заплашват да бликнат всеки момент. — Но нищо от това няма значение в момента. — Сеща се за Том и как го остави днес. Медицинска сестра го отвеждаше с инвалидна количка до тоалетната. — Да беше видяла Том… Толкова е тъжно.

— Не се съмнявам. — Стеф хваща ръката на Хана. — Но не е тъжно само за него. И за теб е страшно трудно.

— На него му е по-трудно.

Стеф въздиша.

— Да, но…

— Няма „но“. — Хана си дава сметка, че е изпила виното си. Откакто Том прекара инсулта, махмурлукът не я напуска. — Не пожелавам онова, което преживява, и на най-големия си враг.

Стеф вирва вежди.

— Дори и на Маргарет ли?

— Дори и на нея.

Стеф става и взема нова бутилка бяло вино от хладилника.

— Само ми кажи: нали не си направила глупостта да отмениш преместването си, например?

— Отказах го, естествено. — Капки дъжд започват да бият по прозореца на Стеф и прехвърча празна найлонова торбичка от супермаркета „Сейнсъбирс“. Хана въздиша. Танзания й се струва страшно далечна в момента. Вероятно никога няма да стъпи там сега. Побутва чашата си към Стеф, за да й я напълно отново. — Лекарите не са в състояние да определят колко време ще мине, преди Том да се възстанови. Не върви да си взема шапката и да замина за една година, нали?

— Но, Хан, това е работа, за която винаги си мечтала. — Стеф сяда и отваря бутилката. — Толкова се вълнуваше, че дори ме убеди да замина с теб.

— Знам. — Хана въздъхва. — Но понеже не те направиха ръководител на отдела ми беше по-лесно да те убедя.

Стеф поклаща глава.

— Не затова ме убеди.

— Е, можеш да ми пратиш имейл и да ми кажеш как е — заявява Хана и взема парче пица.

Стеф й налива вино в чашата.

— Сега сме още февруари. Нищо чудно нещата да се променят. Например той да се възстанови по чародеен начин.

— Едва ли. Та той дори не е в състояние да ходи, за бога.

Стеф поставя лакти на масата.

— Всичко е страшно скапано! След толкова гадости от него през изминалата година просто не е за вярване, че това се случва.

Хана отново отпива.

— И на мен ми е трудно да го повярвам. — Прехапва устни, но изведнъж осъзнава нещо. — Боже, нали не ми се сърдиш? Задето няма да дойда с теб, имам предвид.

— Не, разбира се. Просто ми е тъжно. За теб.

— И аз искрено съжалявам.

— Хан…

Хана обаче не спира.

— Ще ти платя наем за месец-два, ако искаш, независимо, че няма да живея тук.

— Хан! — Стеф я поглежда строго. — Престани! Това, че няма да се нанесеш тук, ми дава чудесна възможност да намеря напълно неподходящ съквартирант по интернет. Някой, който ще ми изпива джина и ще ми показва голи части от тялото си през нощта.

— Боже, сега ме караш да се чувствам още по-зле.

— Шегувам се. — Стеф се ухилва, а сините й очи сияят. — И естествено не се сърдя. Поне не на теб. Но бих шамаросала съдбата, ако имах възможност. — Избърсва ръцете си с кърпа. — Но, слава богу, че не му беше съобщила. За намерението си да го напуснеш. Представяш ли си, ако беше?

Хана потреперва.

— Не, не мога.

Стеф отпива от виното.

— Поне за това може да сме благодарни.

— Да. — Хана забелва очи. — Ура!

— Той знае ли за другото?

Хана се размърдва на стола.

— Кое друго? — пита тя.

— Знаеш за какво говоря. — Стеф взема гъбка от парче пица и го пъха в устата си. — Какво се случи след събирането, което организира.

Страните на Хана поруменя ват.

— А, това ли?

— Да, това! — Стеф присвила очи. — Или по-точно — за него. За Раж.

— Не. — Хана е обзета от чувство за вина. — Том не знае за него.

— Продължава ли да ти праща съобщения?

— Не и през последните два дни. Но в момента той и без това е в Брайтън. Отново преподава там. И се опитва да изглади отношенията с бившата си, според мен. Няма да ме потърси повече.

— Така ли смяташ? — Очите на Стеф се разширяват. — Беше страшно хлътнал по теб. И е толкова висок. И тъмен. И какви скули. Леле!

Хана въздиша. Има чувството, че купонът се е състоял преди години. С друга Хана. В друг живот.

— Ти май си го харесвала — подмята тя.

— Не е моят тип.

— Не е ли?

— Не. — Стеф се изправя и оставя чинията си в мивката. — Познаваш ме. Харесвам мъже, които биха те наранили сериозно в меле на ръгби.

— Да, вярно…

— Освен това не е австралиец. Нито е на път да напусне страната. А аз май държа на тези две неща.

Стеф завърта кранчето, за да потече вода.

— Което вероятно обяснява защо още не си омъжена.

— Може би — кимва Стеф в знак на съгласие. — Но предпочитам да си го обяснявам със своята придирчивост.

— Продължавай да разсъждаваш така. — Хана взема чашата си и се изправя. — Най-добре да се кача и да започна да опаковам, преди да се напия толкова, че да не съм в състояние да помръдна. Казах, че ще отида да видя Том отново в седем, а вече е почти шест.

— Защо не си спестиш едно вечерно посещение?

— Няма. — Хана се отправя към всекидневната. — Странно е. След толкова месеци викове по мен и опити да ме избягва, сега сякаш му е неприятно, когато не съм там. Постоянно пита къде съм ходила, какво съм правила. Сега вече дори плаче. И постоянно се пресяга и хваща ръката ми. Все едно е спасителен пояс.

— Може и така да е. Ще ти помогна да опаковаш.

— Няма нужда. — На прага Хана се обръща. — Най-добре е да го направя сама.

Стеф се готви да възрази, но накрая кимва в знак на съгласие.

— Добре. Но ще бъда тук, ако ти трябвам. И имам шоколад. Както и джин.

Хана се усмихва.

— Благодаря.

Върви към стълбището в края на тесния коридор и си мисли колко различно си представяше този момент. Преди две седмици щеше да тича към стаята за гости на Стеф, изпълнена с облекчение, че най-после е свободна. Освободена от постоянните отровни забележки на Том за недостатъците й; отърсила се от болката да се вижда през неговите очи.

Сега всичките тези надежди са зад гърба й.

Качва се и отваря вратата. Поглежда двойното легло в ъгъла. Дъхът й секва при вида на пачуърка от розови и сини парченца плат по кувертюрата. Изглежда толкова топла и примамлива; много по-приятна от сивите и черни чаршафи, които Том предпочита у тях. Сяда на леглото и си припомня вечерта, когато Стеф й я донесе с уверението, че винаги е добре дошла, щом се реши да напусне Том.

Хана се оглежда и съзира старото си плюшено мече на прозореца и топлите чехли, които се подават изпод скрина. Погледът й попада върху броя за Танзания на „Лонли планет“ върху нощното шкафче. Взема го и прокарва пръсти по страниците, над които прекара толкова дълго време да планира голямото си приключение. Поглежда и вестникарските изрезки — разкази за усмихнати деца, които пеят под звездите. Събираше ги месеци наред.

Веднъж откъсваше статия от неделен вестник, а Том я попита защо изглежда толкова щастлива. Не му каза. Знаеше, че само ще й се присмее; ще я обяви за фантазьорка; ще я посъветва да се стегне и да се върне в действителността. Престани да си представяш невъзможното, Хана.

Отваря пътеводителя и съзира посвещението с почерка на Стеф.

На моята изумителна приятелка Хана, заслужила цялата забава, която и предстои. Това е твоята година. Целувки, С.

Докато чете, от очите й потичат сълзи.

Половин час по-късно избърсва лицето си и прибира книгата в черната раница, закачена на вратата. Движи се из стаята, вади обувки от гардероба, дрехи от чекмеджетата и накрая вече нищо не подсказва, че е възнамерявала да живее тук.

* * *

Докато Хана наближава отделението, се чува аларма. Персоналът тича; отправи се към мястото, където лежи Том.

Адреналинът й се покачва. Том вероятно умира. Обзема я страх. Отначало продължава да върви бавно, но после се забързва. Скоро е сред другите и ръката й се опира в подвижното легло, което доктор Малик бута пред себе си.

— Моля те, отстъпи — смъмря я лекарят.

Хана спира, но продължава да гледа. Завесите около леглото на Том са спуснати. Усеща вкуса на жлъчен сок в устата си. Той не може да умре; не бива да умре. Затаява дъх, а в съзнанието й се мяркат безчет образи: приближаващото се лице на Том, готов да я целуне; възторжените му викове след гола на футболния му отбор; тъмната му щръкнала коса на фона на болничните възглавници…

Нейният Том.

Премигва, защото дежурният екип дръпва завесите в съседство с леглото на Том. Става въпрос за Джон, а не за Том. Поема дълбоко въздух; сърцето й се отпуска.

Всички в помещението чуват какво става. Тънките завеси не са в състояние да прикрият факта, че усмихнатият възрастен човек е починал.

Хана минава тихо край заграденото легло на Джон. Мисли си за струящата от него доброта и хумор. Вмъква се при Том. Толкова е благодарна, че още е жив; още е тук; още има шанс.

— Хана…

Челото на Том е изпотено.

— Том…

— Горкият. — В очите му се чете паника. — Уж всичко му беше наред. Говорихме за крикет. Както и за „Спърс“. — Хваща ръката й. — И колко си красива.

Хана го погалва по лицето.

— Ш-ш-ш-т…

— Не го прави, Хана?

— Кое?

— Не отмятай с лека ръка факта, че си красива.

— ОТДРЪПНЕТЕ СЕ — нарежда доктор Малик иззад завесите.

— Но…

— Хана, страшно съжалявам.

— За кое?

— ОТДРЪПНЕТЕ СЕ! — долита гласът на доктор Малик още по-високо.

След това настъпва тишина.

— Исках да кажа… — Очите му не се откъсват от нея. — Видях лицето ти, когато сутринта Сандра спомена, че ще ме изписват. И как разговаряше с лекаря…

— Том, аз…

Обзета от силно чувство за вина, тя не е в състояние да продължи.

— Трябва да ти кажа… — Поглежда към поздравителните картички и подаръците на нощното шкафче. — Можеш да ме напуснеш, ако желаеш. — Свежда очи. — Няма да те виня.

Тя преглъща.

— Том…

— Не. Изслушай ме. Хана, държах се страшно кофти. Съзнавам наранявах те. Знам кога спря да се усмихваш. Както и да се смееш. Дори спря да говориш. Съзнавам колко те натъжавах. — Преглъща. — И страшно съжалявам.

Думите, които толкова отдавна мечтае да чуе. Думи, отсъствали по време на толкова мълчаливи закуски. Неизречени по време на самотните пътувания с кола, докато той седи до нея. Спомня си как недостатъците й се превърнаха в оръжия, които той всекидневно насочваше към нея. Сякаш неговите проблеми бяха по нейна вина. Вечно тя беше виновната.

Чувството на гняв не я бе напуснало; още я изгаряше; независимо от сполетелия го инсулт и от извинението му. Но ти съзнава необходимостта да го преодолее. Заради него. Заради двамата.

— ОТДРЪПНЕТЕ СЕ!

Устните на Том треперят, докато изрича:

— Хана, не знам какво да добавя. Когато ме покоси инсулта, реших, че вече никога няма да успея да ти кажа нищо. — Той вдига очи и в тях тя забелязва обич. Това я ужасява. — А след това ти се държа толкова страхотно, а аз продължавах да се сърдя. Заради инсулта. И колко нечестно бе да ме сполети. А ти бе единствената, на която да си го изкарам.

Тя поставя ръка върху неговата. Лицето му е зачервено. Той трябва да спре; време му е да си почине.

— Том…

Той обаче продължава, все едно тя не се е опитала да го прекъсне.

— Но сега съм в състояние да споделя: знам, не съм човекът, за когото се омъжи. Той те подкрепяше, прегръщаше те, грижеше се за теб. Правеше ти чай… Не беше… това, което лежи пред теб сега. — Том премигва, за да прогони напиращите сълзи. — Да, отдавна не съм онзи човек. Държах се скапано с теб и се ненавиждам. — Въздиша. — А и съм наясно…

Млъква, но продължава да я гледа отчаяно.

— С какво?

Заради вината, която изпитва, тонът й е остър.

Той отваря уста, затваря я, но все пак продължава:

— Не бих те винил, ако ти е писнало, ако не желаеш да останеш. Ще го преживея.

Взира се в нея и тя забелязва отдавна забравена смелост.

Навежда се и го целува по бузата.

— Всичко е наред.

— Не. — Вдига дясната си ръка. — Трябваше да се постарая повече, Х. Заради нас. Заради живота.

— Още имаш възможност. — Целува пръстите му. — Ще го направиш, когато се оправиш.

— Дали ще стане?

— Да. — Звучи далеч по-уверена, отколкото се чувства. — И ще съм тук. През цялото време.

По бузата му се стича сълза.

— Наистина ли? Независимо от всичко, което ти причиних? Как е възможно да желаеш да останеш?

— Искам го. — Кимва бавно. — Искам да остана, Том.

По лицето му пробягва сянка на съмнение. Тя вижда, че думите й не са му достатъчни. Нужно му е да й повярва; да повярва в общото им бъдеще.

Тя прокарва ръка през косата му, докато се подготвя да изрече лъжата, която му е нужно да чуе.

— Обичам те, Том.

Навежда се и го целува по устните.

С таз целувка уверявам те аз.

С таз целувка мамя те аз.

— Никъде няма да ходя, Том. Повярвай.

Облекчението върху лицето му е цена, която заслужава да плати за своята нечестност.

— Благодаря ти.

Тя се отдръпва.

— Има обаче едно условие.

Паниката върху лицето му разкъсва сърцето й.

— Какво е то?

— Да не се предаваш, Том. Колкото и да е трудно. Да, гневи се, плачи, крещи. Но не се предавай. Никога.

— Добре. — Той кимва, пресяга се и я погалва по лицето все едно е най-скъпоценното нещо на този свят. — Невероятна си, Х. Ти си… всичко за мен.

Тя го прегръща, за да му попречи да види лицето й.

До тях, зад завесите, се чува гласът на лекаря:

— Час на смъртта: 19:10.

Маската на Батман

януари, 2007 г.

Тя наливаше текила, когато той за пръв път й каза, че я обича.

— Какво?

Тя напълни и последното шотче върху кухненската маса и премигна насреща му; очите й блестяха зад маската. Откъм всекидневната се чуваха крясъци, но той не им обръщаше внимание. Най-важното бе да й каже какво изпитва.

Той повиши глас, за да надвика шумната музика от стереоуредбата.

— Не на тази реакция се бях надявал.

Тя поклати глава и за малко да размести котешките уши, които стърчаха привлекателно между къдриците й.

— Не съм сигурна дали те чух правилно. Питам се дали текилата не е заговорила. — Изрисуваните черни мустаци щръкнаха на бузите й, щом се усмихна. — Или е това, или си силно поразен от костюма ми на жената котка.

— Да, наистина е доста впечатляващ. — Целуна я. — Но сериозно, трябва да си се досетила вече какво изпитвам към теб.

— Може би. — Постави ръка върху бузата му. — Знам, харесваш частите на тялото ми. Бележката, която остави в сутиена ми сутринта, ме наведе на тази мисъл.

Той се усмихна.

— Радвам се, че ти е допаднала.

Тя търсеше сол в шкафа и същевременно цитираше думите му: „Скъпи сутиен, моля те грижи се добре за тези кутрета. Много са ми скъпи и възнамерявам да прекарвам доста време с тях“. — Сипа сол в чинийка. — Как да не ми хареса? — Заобиколи масата и обви врата му с ръце. — Но не си от онези, които обявяват привързаността си, Том. Ходим от шест месеца и си заявил само, че ти с приятно да съм наоколо. — Повдигна се на пръсти и го целуна нежно. — Но вероятно това е една от причините да те харесвам толкова много. Постоянно ме караш да правя догадки.

— Харесваш ме? Започна да го обзема паника. — Само ме харесваш?

Тя сви рамене.

— Ако заметнеш пелерината си към мен няколко пъти тази вечер, бих могла да се изкажа… — усмихна му се — … по-ентусиазирано.

— Нима? — Той вдигна към челото си маската на Батман. — Държа да изпълниш това обещание.

— Елисън!

Мускулеста зелена ръка се стовари върху раменете му, когато съквартирантът му Ник влезе в кухнята, следван по петите от смееща се Супержена. Представляваше типичен избор за Ник: висока, руса и склонна да се хили, макар никой да не бе пуснал шега.

Ник го потупа по гърба.

— Къде е проклетата текила?

— Пристига, господин Невероятен Хълк. — Хана посочи чашките.

— Прекрасно. — Шотчето изглеждаше страшно дребно до боядисаната в отровнозелено разголена гръд на Ник, широка като на играч на ръгби. — Има ли лимон?

Хана вдигна бутилката с концентриран лимонов сок и я разклати.

— Това става ли?

Ник бе стигнал онази степен на опиянение, когато от значение бе само следващото питие.

— Предполагам.

Забърса пластмасовата бутилка, присви очи и се опита да прочете надписа.

Хана нежно взе сока от ръката му, вдигна чашка и обяви високо:

— Наздраве.

— Наздраве — обади се принцеса Ши-ра от прага и също се въоръжи с шотче.

Всички изпълниха задължителния ритуал да изпият питиетата на екс, а после да направят гримаси.

— Още! — пожела Том, усетил как алкохолът се влива в кръвта му. Напълни отново чашките. — За Хана. Благодаря, задето организира този купон за супергерои. Залитна леко. — По дяволите. Май се напих.

— Не колкото онзи дръвник Деймиан. — Ник гаврътна питието си и взе бира от купчината, складирана да се изстудява в мивката. Спи във ваната, прегърнал руло тоалетна хартия. Кой въобще го покани?

— Аз. — Хана сви рамене. — Момиче отменило срещата им и исках да го развеселя.

Том прехапа устни. Не остана очарован от появата на Деймиан. Особено след като цъфна, без да носи никакъв алкохол.

Ник поклати глава и промълви:

— Е, добре. — Обърна се към Супержената. — Такива като него ги смиламе при игра на ръгби.

Тя се изхили; напълно очаквано.

— Стига, фукльо — обади се Том, усетил как текилата циркулира из вените му. — Никой не го е грижа за спортните ти успехи. Какво като си се откроявал още в училище?

— Какво ще кажете да отидем да събудим Деймиан? — прекъсна ги Хана.

Всички единодушно одобриха идеята.

Том се готвеше да се присъедини към отправилата се към банята подпийнала група, когато усети ръка да се плъзва в неговата.

— Ей — Хана се бе повдигнала на пръсти, за да прошепне в ухото му, — и аз те обичам, Батман.

Целуна го нежно по устните.

В този момент чу телефона си да звъни. Взе го от етажерката от „Икеа“, причудливо килната на една страна, откакто с Ник я сглобиха, след като изпиха доста бири. За получения резултат обвиниха инструкциите. Естествено.

— Ало?

От банята долетяха протестни викове и крясъци. Надяваше се разбужданото да е особено неприятно за Деймиан.

— Том?

— Мамо? — Долови уплахата в гласа й и свали маската. Какво става?

Последва мълчание, преди отново да чуе майка си.

— Скъпи… — Гласът й трепереше.

— Да?

В коридора видя измокрения от главата до петите Деймиан да излиза от банята. От дългата му коса се стичаше вода, а той се бе облегнал здравата върху раменете на Хана. Обзе го ревност, но се опита да я тушира.

— Какво има, мамо?

— Става въпрос за Джули.

— Дай да говоря с нея.

— Не е тук.

— А къде е?

— Не знам.

— Мамо, почти полунощ е. Какво стана? Защо не знаеш къде е?

— Защото…

— Говори!

Бутна с крак вратата на кухнята, за да заглуши шумовете от купона.

— Защото отиде някъде.

— Къде?

— Не знам.

Последва ново изхлипване.

Започна да изпитва уплаха. Снимки от таблоидите се мярнаха в главата му: насилени момичета, зарязани тела в гората…

Притисна слушалката по-силно към ухото.

— Откога я няма?

— От сутринта. Отиде до магазина. Звънях на всичките й приятели и на полицията и вече не знам какво да правя.

Том замръзна от ужас.

— Питах се дали не е тръгнала да се види с теб.

Щеше му се да е по-трезвен. Мозъкът му не функционираше.

— Защо, мамо? Защо би дошла тук?

— Иска да говори с теб за нещо.

— Така ли?

Страхът му се трансформира в гняв. Насочи се към мръсния кухненски прозорец, все още със следи от опита на Ник да сготви спагети болонезе. Погледна към улицата и към пристигащите мотриси на метростанцията. Копнееше да я зърне; да види тъмната й коса; лилавият й анцуг.

Нищо. Чуваше се единствено вой на сирена през няколко улици. Мъжът в апартамента отсреща гледаше порно, без да е спуснал завесите.

Една съвсем нормална съботна вечер.

Като се изключи фактът, че Джули бе там някъде, навън. Едва петнайсетгодишна. Сама.

Пое дълбоко въздух.

— Слушай, мамо. Не се притеснявай. Ще й звънна. Ще дойда при теб, ако тя не се появи.

Но тя щеше да се появи. Знаеше го.

Трябваше да се появи.

— Добре, скъпи. — Майка му отново изхлипа. — Звънни ми, ако я видиш. Тя много държеше да говори с теб.

— Ще ти се обадя, мамо. Всичко ще е наред. Обещавам.

Единственото, което чу, бе поредното изхлипване, докато затваряше.

Набра номера на Джули. Затвори очи и постави длан върху челото си, когато чу сигнала за гласовата й поща. Мислено виждаше лицето й и закачливата усмивка, докато записваше съобщението. Цял месец бе работил извънредни смени, за да й купи телефона за Коледа. Сега се молеше тя да го използва.

Здравейте. Джулс е. Знаете какво да правите.

Звучеше толкова млада и неопитна. От страх стомахът му се сви.

— Джулс? Аз съм. Къде си? Обади ми се, когато чуеш съобщението. Спешно е. Благодаря.

Затвори, взе най-близката чаша и я пресуши. Усети сладкия вкус и потрепери. Хана отново не бе пестила ликьора.

Взря се в телефона. Опитваше се да му внуши да звънне.

Трябваше да звънне. Трябваше.

Така и не звънна.