Кейти Марш
Ти си всичко за мен (2)

Две

Тя върви из помещението и усеща как нещо я стиска за гърлото. Премигва, за да нагоди очите си към неоновото осветление и вижда доктор Малик да се обръща към нея и да прокарва ръка през още по-разчорлената си коса.

— Кога за пръв път забеляза симптоми, Хана?

Тя се старае да намери отговор, но се сеща само за тялото на Том на пода. Очите му се затварят; лявата ръка е прилепнала към тялото.

Поклаща глава, за да прогони образа. Трябва да си спомни; трябва да помогне.

— Не знам. Преди час, да кажем.

— А имаш ли представа кога са започнали?

— Не. — Обзема я чувството, че се проваля на изпит. — Много съжалявам. Спеше дълбоко, когато си легнах в два часа.

Зад розовата завеса вляво зърва мъж да диша с помощта на кислородна маска; прави го така мъчително сякаш всеки дъх му е последен.

— Като цяло беше ли във форма и здрав, според теб?

— В общи линии — да. Играе футбол. И тича. Понякога. Или поне го правеше.

Изпитва леко раздразнение. Редно е да знае повече; да е в състояние да добави още нещо. Истината обаче е, че през последните няколко седмици разговаряше повече с продавача на вестници, отколкото със съпруга си.

— Том пуши ли?

— Да. Е, не много. — Вървят край лавици с шишенца и спринцовки. — Малко повече през последните месеци.

— Някои от симптомите появявал ли се е наскоро?

Тя се замисля.

— Какви по-точно?

— Главоболие? Непохватност? Забравяне?

Връща лентата назад.

— Доста го боли глава, когато е махмурлия.

— А това колко често се случва?

— Почти всеки ден напоследък.

— И си сигурна, че е пил, преди да се появи главоболието, така ли?

— Да. — Кимва, макар да не е напълно убедена. Вече не си даваше труда да пита. — Защо?

Доктор Малик не й отговаря. Тя продължава да го следва. Стигат до оградено със завеса легло, където вижда облечена в розова болнична роба фигура. Куп жици са прикрепени към гърдите му, а монитор следи функциите на отделните органи. Медицинска сестра в тъмносиня униформа приближава кислородна маска към лицето му и му говори тихо, докато нахлузва каишките на главата му.

Хана се готви да продължи, но вижда, че доктор Малик е спрял и е взел медицинския картон, закрепен към таблата на леглото.

Отново поглежда към фигурата: има тъмна коса и брачна халка.

Това е Том.

Вдига ръка към устата си, защото неволно изхлипва. Том вече не прилича на човешко същество. Целият е опасан с жици. Не е същият мъж, който я внесе на ръце през прага на дома им; който през цялото време на купона по случай годежа им не спря да приготвя огнени лилави коктейли в шейкъра; който отскочи през нощта със стар форд ескорт, за да й донесе кошница с торта, сирене и ликьор „Амарето“ по случай първия й учебен ден.

Изведнъж започва да си спомня само хубавите неща.

— Да вървим. Доктор Малик започва да избутва леглото на Том към коридора. Брадат санитар поема превозването, та докторът да се съсредоточи върху пациента. До главата на Том е сестрата. Минават край празни носилки, кашони с превързочни материали и пълни с хартия кутии.

Хана подтичва, за да не изостане.

— Къде отиваме?

Доктор Малик вдига ръката на Том, но щом я пуска, тя се отпуска безпомощно.

— Водим го на скенер, за да видим какво става в мозъка му.

Стомахът на Хана се свива.

— Какво точно търсите?

Влизат в асансьора. Тежките сиви врати се затварят и те започват да се придвижват нагоре вбесяващо бавно.

Доктор Малик проверява пулса на Том, после вдига очи и поглежда Хана.

— Инсултът се причинява, когато се прекъсне доставката на кръв към мозъка било заради запушване на артерия, било от кръвоизлив в мозъка. Разбираш ли?

Хана преглъща.

— Май да.

— Чудесно. — Той кимва. — Скенерът ще ни покаже кое от двете се е случило на Том.

Хана така силно стиска дръжката на чантата си, че тя се впива в дланта й.

Доктор Малик отново гледа към Том.

— След като видим какво се случва, ще знаем как да го лекуваме.

— Добре…

Остава загледана в Том, докато асансьорът най-после благоволява да стигне до желания етаж. Неподвижността на съпруга й я ужасява. Сеща се за последната им кавга и енергичния му гневен изблик, докато крачи пред нея и изрежда дългия списък от нейни недостатъци. Наивност, себичност… Все същия стар списък. Гледа го как лежи безжизнено и й се иска да й вика в момента; да можеше да й вика.

Доктор Малик помага да избутат леглото навън. Поемат по поредния коридор и влизат в отделението по радиология. Рецепцията за приемане на пациенти с тъмна и пуста.

Доктор Малик продължава да се движи.

— Изчакай тук, Хана.

— Не! — Ръцете й се свиват в юмруци. — Искам да съм до него.

Лекарят поклаща глава.

— Съжалявам. Не бива да влизаш.

— Моля ви.

— Радиацията е прекалено висока. Трябва да останеш отвън, опасявам се. — Барабани нетърпеливо с пръсти по картона на Том. — Наложително е да го вкараме веднага. Всяка секунда е от значение.

— Добре.

Раменете й се отпускат, докато откарват Том и тя отново се озовава сама.

Тук, отвън, е зловещо. Отива до машината за вода, но няма пластмасови чаши. Коремът й къркори. Поглежда часовника на телефона. Пет и половина.

Започна да рови в чантата, за да открие нещо за ядене. В този момент чува включването на скенера. Най-накрая намира старо пакетче с шоколадови дражета и го изважда. Обезформили са се, но захарта я утешава и тя лапва още едно; после — трето. Опитва се да прогони усещането, че светът й е на път да се срине. Девет, десет, единайсет… Затваря очи и светът й се свежда до вкуса на шоколад и мед.

Скоро чува стъпки. Доктор Малик се приближава и сяда до нея.

— Хана…

— Да?

— Скенерът го потвърди. Том е получил инсулт.

Тя не иска да го приеме.

— Но той е едва на трийсет и две.

Доктор Малик поклаща глава.

— За жалост това няма никакво значение. Кръвта не достига до частта на мозъка, която контролира лявата страна, и на скенера се вижда малък увреден участък.

— Боже.

Хана е стиснала толкова силно ръце, че вече не усеща пръстите си.

Доктор Малик продължава:

— Не знаем по кое време са се появили симптомите, затова се налага да го вкараме в специализираното отделение и да го наблюдаваме внимателно. Всеки момент ще го отведем.

Усмихва й се пресилено, преди да се обърне и да се отдалечи. Хана седи, зазяпана в пода, а последното шоколадово драже бавно се топи в ръката й. Затваря очи и се опитва да си спомни как се моли човек.

* * *

Изваждат Том от залата със скенера. Хана скача на крака и отново хваща ръката му. Оказва се леденостудена.

Асансьорът неохотно ги изкачва нагоре и при пристигането им отново избутват Том към поредните двойни летящи врати. Хана вдига поглед и вижда, че е в отделението за хора, прекарали инсулт.

Доктор Малик се обажда:

— Засега ще се грижим за Том тук. — Посочва притъмненото отделение зад гърба си. — Непрекъснато ще следим състоянието му, а есетрите ще имат грижата да държат състоянието му стабилно.

Видно е, че в отделението има движение. Лекарят прави знак на сестрата на рецепцията. Тя се приближава и помага да избутат Том в заградено пространство вляво.

Доктор Малик се навежда към Хана и тихо добавя:

— Сега ще го настаним. Моля те, изчакай тук. — Посочва врата с надпис „Чакалня“. Няма да се бавим.

— Защо? — тросва се Хана малко ядосана. — Редно е да съм с него.

— Нужни са ни няколко минути. После ще влезеш.

Том отново е заобиколен от хора, а Хана остава сама. Отива до прозореца и във вътрешния двор долу вижда малко зловеща осветена скулптура. Замисля се за всички телефонни обаждания, които й предстои да направи, за да съобщи лошата новина и й иде да си удари главата в един от извитите метални шишове, стърчащи от неопределената фигура.

Та самата тя едва осъзнава какво се е случило; представа няма как да го съобщи на други.

Сяда и вади телефона от чантата. Поема дълбоко дъх и набира номера на Джули. Докато телефонът звъни, си представя как сестрата на Том се измъква от прегръдките на мъжа, с когото излиза тази седмица. Не се надява много на отговор. Джули е всеизвестна със спането си до обяд.

Изненадва я провлачен глас:

— Ало?

— Джули? Хана е.

Старае се да звучи спокойно и овладяно.

Не се получава. Джули има усет за нещастията. В състояние е да ги открие и в най-щастливите моменти.

— Какво е станало? Какво не е наред?

Хана снишава още повече глас.

— Том е в болница. Получи инсулт.

— Какво?! Джули посреща новината с кашлица, която може да се чуе в туберкулозна клиника. — Той… Той още…

— Да, Джули. Още е жив. Стабилизираха го и ще следят състоянието му.

— Мамка му! — Хана чува шумолене на завивки и няколкократно щракане на отказваща да запали запалка. — МАМКА МУ!

— Джули?

Хана чува шум от ръка, шляпваща по кожа. Мъж възмутено промърморва нещо. На компаньона на Джули в леглото няма да му бъде позволено да спи повече.

Тонът на Джули към онзи, към когото се обръща, е остър:

— Ще запалиш ли проклетата запалка?

Чува се гърлен глас:

— Шест часа е, Джулс. Заспивай.

Хана разтърква очи в опит да разсее болката в главата. Чува нови изсумтявания. После отново Джули.

— Току-що ми съобщиха нещо много лошо. Престани да мърмориш и ми запали цигарата!

Хана въздиша.

— Джули?

— Само секунда. — Хана отново чува щракане. — След като тази проклета запалка не работи, намери друга. Брат ми е получил инсулт, разбра ли?

На Хана й минава през ума, че връзката между тези двамата няма да продължи още дълго. Поема си дълбоко въздух.

— Слушай, нещата наистина са зле, Джулс, но добрата новина е, че е под лекарски контрол и те правят всичко необходимо.

— Той ще се оправи ли?

— Не знам. — Хана се чувства съсипана от умора. — Сега трябва да затварям, но ела възможно най-бързо, моля те.

— Колата е счупена. Не знам…

Хана я прекъсва. Поне този път се налага Джули да се оправи сама.

— Вземи метрото или измисли начин. Ние сме в болница „Кингс Лейн“. Съжалявам, но наистина бързам да се върна при Том.

— Добре. — Джули изведнъж става страшно уязвима. — Кажи му, че го обичам. Моля те.

— Непременно. Доскоро.

Чува хлипания, докато затваря.

* * *

Пускат Хана в отделението и тя заварва Том в легло, заобиколен от монитори и опасан с тръбички. До него на стойка виси прозрачна банка от система. Стомахът й е свит от страх, докато сяда на стола до леглото и го хваща за ръката.

Доктор Малик се обляга на таблата и я поглежда. Подхваща тихо:

— Следващите двайсет и четири часа са много важни. Ще следим за усложнения, ще се опитаме да определим причината за инсулта и колко рехабилитация ще му е нужна.

Хана наблюдава дишането на Том. Вдишване, издишване. Има чувството, че отклони ли поглед дори за секунда, то ще спре.

Усеща как сълзи се стичат по страните й.

— Колко дълго мога да остана тук, при него?

— Колкото искаш.

— Благодаря.

Лекарят си тръгва, а тя се обръща към Том и остава поразена колко млад изглежда. Притъмнената светлина е заличила бръчките по челото и той отново е мъжът, който не можеше да откъсне очи от нея в заведението в Сохо. Щастливи дни… Вдига поглед към мониторите, а сълзите не престават да се леят.

Съкрушена е от това колко много са изгубили.

Усеща лек натиск върху пръстите си и поглежда надолу; вижда как дясната ръка на Том леко стиска нейната. И неговите очи са пълни със сълзи. Не го е виждала да плаче от години.

Том. О, Том.

Погалва го по лицето и изчаква мълчаливо да затвори очи. Дишането му става по-дълбоко, а тя си мисли какво щеше да му каже днес. Думите, които репетира от седмици; от месеци.

Закрива лице с ръце и в тъмнината на отделението прошепва молба.

Никой не я чува.

Разписка: 35,75 лири, Бар „Рейнбоу“

Лятото на 2006 г.

Първата им среща се състоя в гей бар.

— Това не е точно романтичната атмосфера, която си представях — обяснява той, свличайки се от тапицирания с леопардова шарка стол до бара и с лакти им пробива път до малката метална маса.

— Не знам какво имаш предвид. — Хана си съблича коженото яке и прокарва ръка през гъстите си къдрици.

На устните й играе усмивка. Той отчаяно копнее да ги целуне, но щом събере смелост, тя или отпива от питието, или хапва от храната.

Това го влудява.

Хана седи изискано на стола.

— Какво по-романтично от това да пиеш коктейл маргарита от чаша във формата на светеща розова кофа?

— Права си — съгласява се той. — Подобно нещо се вижда само по филмите. — Всмуква от коктейла през сламката. Говорех по-скоро за музиката.

— Какво?! — симулира изненада тя. — Мислех, че специално си помолил диджея да я пусне.

Около тях шумно звучи „Вземи ме“ на „А-ха“. Той поставя ръка върху нейната и се чувства късметлия, защото тя не я отдръпва.

Пръстите й са топли.

— Типично за студент по право. Вероятно си прекалено зает да се вземаш на сериозно и не си в състояние да оцениш старовремска поп песен като тази.

Той забелва очи.

— А ти си прекалено лекомислена студентка по английска литература и нищо не разбираш. Поклаща глава, преструвайки се на съсипан. — Ако си фен на подобни боклуци, се опасявам, че ще те зачеркна от списъка на момичетата, с които бих излязъл втори път.

— Нима? — Тя се навежда напред и на него отново му се отдава възможност да види гърдите й под розовата блузка с дълбоко деколте. — И кой друг е в списъка? Кои са конкурентките ми?

Веждите му се стрелват нагоре.

— Кандидатките са прекалено много, за да успея да ги изброя.

Тя се отдръпва.

— Ясно. Значи всички онези вечери миналата седмица, когато не ти беше удобно да излезеш — каза, че имаш прекалено много работа в пъба, — си бил с други жени? — Тонът й е закачлив, но той долови лека угриженост в очите й, преди да ги сведе. — Добре е да знам какви са ми шансовете.

Той не е в състояние да определи дали тя говори сериозно.

Навежда се напред, за да хване отново ръката й, но столът за малко не се преобръща. Том едва запазва равновесие. Браво, Том. Изложи се.

— Повярвай ми, Хана, няма тълпи от жени в живота ми. Имам майка, сестра и доста харесвам жената, която ми продава съботния вестник, макар постоянно да ми показва снимки на безбройните си внуци. Това горе-долу изчерпва всичките.

Хана седи с все още сведен поглед.

— Наистина ли?

— Наистина.

Вдига глава и отпива от питието. Той изпитва силно облекчение, когато я вижда да се усмихва.

— Всъщност, не се притесних — доверява му тя. — Искам да кажа: преследват ме куп поклонници, където и да отида.

Той подозира, че отговаря на истината. Но забеляза също, че тя няма представа за истинското положение на нещата. Това е причина да я харесва още повече.

Опитва се да стегне бицепсите си. Не се получава кой знае колко убедително.

— Е, ще ги размажа всичките. Очевидно е.

Тя се навежда към него и повтаря:

— Очевидно е. Разтваря широко очи. Би било приятно за гледане.

— Така е — отвръща той с увереност, която далеч не изпитва.

— Да. — Едната й вежда се стрелва във въздуха. — Впрочем, какво ще изпусна, ако не се класирам за втора среща?

Той прокарва палец и показалец през устните си все едно ги затваря с цип и клати глава.

— Разбирам. — Диско светлините се отразяват в сребърната висулка на шията й. — Пак се правиш на тайнствен.

— Да.

Той се накланя напред. Устните му почти докосват нейните. Най-накрая.

— Телефонът ти ли вибрира, или просто се радваш да ме видиш?

Нужна му е секунда да осъзнае, че още не я целува.

— А, да. — Вади си телефона. — Майка ми е.

Изключва го и го прибира в джоба.

— Толкова късно? — пита загрижено Хана. — Сигурен ли си, че е добре? Обади й се, ако искаш.

— Добре е. Обича да ме чува, когато свърши смяната й. — Събира достатъчно смелост и погалва Хана по косата. — Хайде да се върнем отново на моята тайнственост. Беше ми приятно да говорим за нея.

Тя поставя пръст върху устните му.

— Млъкни и ме целуни.

Той го прави. Тя има вкус на цитрус и на надежда.

„Тейк Дет“ започват да свирят. Той дори не забелязва.