Кейти Марш
Ти си всичко за мен (20)

Двайсет

Вече са на пътеката в градината на болницата.

Макар и пребледнял, Том се усмихва.

— Според него се справям чудесно и скоро ще съм какъвто бях.

— Наистина ли? — Тя затваря очи. Още не вярва на новината. Прекалено положителна е. — Наистина?

— Да — кимва той. — Невероятно, нали? — Том я целува. — Физиотерапията дава резултат. Съвсем скоро ръката и кракът ми отново ще са нормални.

— Това е прекрасно — засиява тя.

— Да — целува я той отново.

— Не е за вярване.

— Знам.

— Наистина е невероятно.

За него. Тя започва да се пита какво ще прави, докато той е в кантората. След това изпитва чувство за вина. Чувства се себична. Не е моментът да мисли за себе си. Това е неговият ден.

— Том? Сигурен ли си, че ми казваш всичко? — пита тя, защото все още нещата й се струват прекалено положителни.

Дали да им се довери напълно?

Той издържа на изпитателния й поглед.

— Да.

Тя продължава да изпитва колебания.

— Звучи ми прекалено добре, за да е истина признава Хана.

— Така е — кимва той. — Но наистина ще се оправя. Ще бъда такъв, какъвто бях някога. — Ухилва се. — Може да стана даже още по-добър футболист.

— Изключено е — отсича тя и го целува. — Леле! Какъв ден само. Дори слънцето те огрява — обявява тя, когато излизат от болницата. — Наистина си страхотен, да знаеш.

— Благодаря. — Целува я по челото. — Нямаше да се справя без теб.

— Щеше — уверява го тя.

— Не, нямаше.

Том и Хана се споглеждат и се усмихват. Никога не се е чувствала толкова близка с него; никога не е била толкова обичана.

Това е достатъчно. Ще я компенсира за Танзания. Той ще я прави щастлива. Убедена е.

Голяма късметлийка е.

Сега вече го осъзнава.

Ще измисли какво да прави със себе си сега, когато Том е по-добре. Ще премисли всичко и ще състави план. Ще изгради живота си отново. С него.

— Е, как мина интервюто ти?

— Ами…

— Разкажи ми.

Хана не смее да го погледне в очите. Знае колко щастлив ще бъде, ако тя получи работата; колко много иска тя да работи отново.

Не. Не бива да лъже.

— Всъщност, не особено добре.

— Така ли? Защо?

Защото бях безумно разсеяна.

Не, не е подходящо.

— Не знам. Не се вписах. Не ми се струва подходящо за мен. „Бомонт“ не е мястото, където ще успея да въведа промени. Децата там вероятно ще управляват света един ден.

— Все ще имаш някаква полза. — Поглежда я крадешком. — Класовете са по-малки, парите са повече. — Свива рамене. — Приятелят на Ник е страшно доволен.

— Знам. И съм благодарна на двама ви, задето уредихте интервюто. Но училището не ми грабна сърцето. Вероятно е време… да предприема нещо различно.

Той я гледа. Право в очите. Изражението му е странно. Това я смущава.

— Какво има, Том?

— Трябва да ти кажа нещо.

— Какво?

— Днес звъннах в „Образовайте света“.

— Какво?! — премигва тя.

— Обадих им се, Х. Заради теб.

— Значи си бил ти?

— Да. — Том прави опит да се усмихне.

Умът й жужи. Чувства се развълнувана; объркана.

— Но защо? Откъде знаеше… Кога…

Той се пресяга и взема ръката й.

— Намерих писмото, което са ти пратили. Преди няколко седмици.

О, не! Хана изпитва вина.

— Съжалявам… Съжалявам, че си го разбрал по този начин. — Трябва да му вдъхне увереност. Да му каже, че никъде няма да ходи. — Не е нещо притеснително, обаче. Кандидатствах преди инсулта ти. — Вдига и целува ръката му. — Преди отново да се влюбим.

— Знам — кимва той. — Не бива да ти е кофти.

— Чувствам се ужасно, задето въобще си разбрал.

— И защо? Трябваше да съм наясно. — Поглежда я решително. — Искам да заминеш, Х.

Тя се взира в него. Сърцето й е замряло. Не вярва на ушите си.

Той я хваща за ръката.

— Искам да се качиш на самолета.

Венец от маргаритки

юни, 2015 г.

Думите му не оказват очакваното въздействие.

Тя го наблюдава подозрително.

— След всичко преживяно изведнъж реши да се отървеш от мен, така ли?

— Господи, не! И през ум не би ми минало подобно нещо.

Боже, само ако тя имаше представа колко много му се иска да остане.

— Тогава защо… — Очите й са пълни със сълзи. — Не ме ли обичаш вече?

Той стисва зъби.

— Напротив, обичам те. Последните няколко седмици бяха прекрасни. Знаеш го.

— Тогава защо говориш така?

— Защото искам да си щастлива. — Вижда размазания по бузите й туш за мигли. — Нещата обаче очевидно не вървят според плана ми.

— Но аз съм щастлива. Искам да съм с теб.

Той преглъща, преди да продължи.

— Според мен ти се заминава. Бъди честна пред себе си. Освен живота ни заедно, копнееш и за друго. Тази работа ти е нужна.

— Тя ще почака, Том. Като се оправиш, ще заминем заедно.

Хана се навежда и откъсва маргаритки от тревната площ до тях.

Една, две, три.

Сърцето на Том натежава. Вероятно ще минат години, преди да е в състояние да предприеме подобно пътешествие.

— Не. Искам да отидеш сега.

Въобще не е вярно. Ни най-малко не иска.

— Но защо?

Страшно се изкушава да й каже истината. Да повтори точните думи на доктор Малик.

Не. В никакъв случай.

— Слушай: ще ми е страшно неприятно без теб, но искам да си щастлива.

— Чудесно. Затова оставам тук.

— Не. — Доводите му са на изчерпване. — Щастлива си с мен, но не и в работата си. Или по-скоро — от липсата на работа.

— Добре съм.

— Познавам те, забрави ли, Х.? Пък и става дума за една година.

— Но…

— Животът ти не бива да се върти само около мен. Трябва да има и нещо, което е за теб.

Тя несъзнателно започва да сплита дръжките на маргаритките.

— Хана, моля те, помисли си. Само това искам от теб. Обичам те, но замини и… Искам старата Хана. Онази, която се смее, облича се в яркочервени дрехи и никога не спира да говори.

— Извинявай — свъсва вежди тя. — Понякога мълча.

Том вижда как на лицето й е на път да се появи усмивка.

Почти е успял.

Иде му да заплаче.

— Аз ще остана тук и ще се посветя на възстановяването си.

— Ами Джули? Бебето? Кой ще се грижи за всички вас?

— Няма да има нужда. Вече се оправям, забрави ли?

— Но ти страшно ще ми липсваш — промълвява тя.

И именно в този момент той чува нещо различно в тона й. Тя е на път да се съгласи.

Той успя. Тя ще замине.

— Тогава да го отпразнуваме — предлага той с ентусиазъм, какъвто не изпитва.

— Добре. — Тя прокарва пръст по устните му. — Благодаря ти, Том. Обичам те.

— И аз.

Том прехапва устни, за да не се разплаче.