Кейти Марш
Ти си всичко за мен (16)

Шестнайсет

Не се получаваше както по филмите.

Неговите устни са върху нейните; ръцете му се плъзгат по гърба й. Бастунът му се притиска в бедрото й.

— Том.

— Хана. О, Хана.

Продължава да я целува.

— Том, трябва…

Тя се отдръпва от бастуна и той пада на пода.

Том залита силно наляво.

— Не се притеснявай — прошепна Хана и нежно започва да разкопчава якето му.

— Мога и сам да го направя — тросва се той.

— Знам. Но остави на мен. Както някога…

Той приема. Тя го целува и му помага да седне на леглото. После го обляга на възглавниците.

Той я погалва по бузата.

— Толкова си красива, Х.

Тя сбръчква нос.

— Едва ли. Още съм с панталони…

— Ще се заема с въпроса.

Тя се ухилва и го целува. Той се опитва да разкопчае копчето.

Не успява.

— По дяволите!

— Спокойно, Том. Ще ти помогна.

Бавно започва да разкопчава копчетата. Първото, второто, третото…

Целува го и издърпва тениската над главата му. Пресяга се да запали нощната лампа.

— Недей — моли той с напрегнат глас.

— Винаги го правим на светло.

— Вече няма да е така.

— Искам да те виждам.

Мълчание.

— Том?

— Не мога да го направя.

— Но…

Тя усеща вълнението му; усеща колко силно я желае той.

Нежно я побутва.

— Не мога…

— Усещането е ново, знам. Но ще се справим. Ще свикнем отново един с друг.

Той въздъхва.

— Чувствам се безполезен. Дори не съм в състояние да разкопчая шибаните си панталони.

— Том, не си безполезен. Невероятен си. Ти си мъжът, когото познавах. По когото си паднах. По невероятен начин се справяш с всичко.

— Беше различно. А сега проклетата ми ръка… Кракът ми… — Разридава се. — Ами ако никога не се оправя?

— Ще успееш. — Тя се надява да стане така. — Напредваш бързо. Искам да мислиш единствено колко храбър беше. Колко си храбър сега. И колко храбър ще бъдеш ден след ден оттук нататък. И заради това…

Целува го страстно.

— И заради това… — насърчава я той.

— Заради това те желая още по-силно.

После сваля ципа на панталоните му и му показва колко точно.

* * *

Сгушени един в друг лежат под завивката.

Том въздъхва щастливо.

— Нямам представа защо не сме го правили по-често.

— Нали? — Ухилва се тя. — Доста добри сме.

— Така е — съгласява се той.

Тя усеща как той се усмихва и извива глава, за да я погледне.

— Кога го правихме за последен път?

— Не си спомням — сгушва се Хана по-плътно.

— Лош знак.

— Да. — Тя въздиша. — Но и нещата не бяха съвсем наред, нали?

— Не. — Том я целува по главата. — Радвам се, че остана.

— Няма нужда да ми благодариш. — Поема дълбоко въздух. Подготвя се. — А да знаеш за онзи, другия…

Той се сковава.

— Ненавиждах се — признава тя. — Всеки божи ден.

Той продължава да мълчи.

— Но ти бях страшно ядосана, Том.

Той я придърпва по-близо.

— Да. Наясно съм.

Тя усеща дишането му. То я топли.

Намества се още по-удобно в прегръдката му. Затваря очи. На път е да заспи, когато той прошепва „Обичам те“ в косата й.

— И аз те обичам.

Веднага отваря очи. Дала си е сметка, че е точно така.

Тя наистина го обича.

Заспива в обятията му.

Надпис на болнична гривна: Том Елисън

януари, 2015 г.

Беше ужасен тя да не го напусне.

— Том?

Хана се навежда напред. Той вижда пръстите й, преплетени в неговите. Не ги чувства обаче; а иска да ги усети; изпитва потребност.

— Вода — едва успява да прошепне той.

Гърлото му е пресъхнало.

— Заповядай.

Тя доближава пластмасовата чашка, наглася сламката.

Беше напълно безпомощен. Пречупен. И изплашен. Страхуваше се да не се повтори.

Смуче, преглъща и се взира в окачения таван. Напомня му за тавана в къщата на майка му в Съмърсет. Спомня си как вдигаше панелите, за да крие водка, цигари и бира.

Пита се дали някога отново ще пие бира; дали ще му се прииска.

Хана го гали по косата; лицето й е угрижено.

Той се опитва да вдигне лявата си ръка, да докосне лицето й; не е в състояние да я помръдне.

Сърцето му се свива от ужас.

— Другата страна…

Думите излизат трудно; дрезгаво.

— Какво? — не го разбира веднага Хана.

— Другата страна…

— Да, разбира се.

Тя става, заобикаля леглото и сяда от дясната му страна. Той й завижда с каква лекота се движи. В състояние е без усилие да се почеше по носа, или да се пресегне и да вземе чашата.

Сега той завижда на всички; на онези, които могат да се движат, да говорят с лекота, да поставят единия крак пред другия.

Тя взема дясната му ръка.

И той усеща допира, топлината на кожата й.

Истинско чудо.

Затваря очи, за да попречи на напиращите сълзи; прогонва образа на видяното в „Славея“.

Трябва да го забрави, да продължи напред, да я задържи.

Защото има потребност от нея. Ненавижда усещането, но това е истината.

Напусне ли го, той няма никога вече да се изправи. Съзнаваше го.

Картината как е прегърнала друг мъж отново изплува в съзнанието му, но той я прогонва.

Поглежда Хана.

Неговата Хана.

И остават хванати за ръце, докато не заспива.