Кейти Марш
Ти си всичко за мен (12)

Дванайсет

— Може ли да заема тази чанта?

Хана подскача и затваря капака на лаптопа.

— Разбира се.

Надява се Джули да не е видяла какво има на екрана.

— Защо гледаш снимки на маймуни?

По дяволите!

Хана усеща как се изчервява. Решава да смени темата.

— Защо си с моя пуловер?

— Този ли? Мислех, че е мой.

— Май вече е такъв…

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. — Хана няма сили да се справи с поредната разправия. — Стои ти страхотно.

Всъщност Джули въобще не изглежда добре. Гърдите й напират да изскочат от деколтето и гримът й е прекалено силен.

— Благодаря.

— Пак ли отиваш на среща?

— Да. Защо?

— Просто питам.

Хана свива рамене. Откакто Зак се появи, Джули прекарва все повече и повече време с представители на противоположния пол. При всеки опит на Хана да поговорят Джули грабва връхна дреха и излиза.

Хана решава да направи пореден опит.

— Всичко наред ли е, Джули?

— Просто се забавлявам. Това е. — Свива устни презрително. — Защо не го пробваш и ти някога?

Излиза от стаята и оставя Хана сама с лаптопа и познатото усещане за провал. Хана отпива от чая и отново вдига капака на компютъра. Заглежда се в златистите тонове на залеза над Танзания. Преди десет години вече щеше да опакова раницата си, ако се чувстваше толкова тъжна. Сега е първата й свободна събота от месеци насам, а тя прекарва деня в компанията на неодушевен предмет.

Джули е права. Трябва да осмисли живота си.

На входната врата се позвънява.

— ВРАТАТА!

— Да, чух. Благодаря, Джулс.

Хана въздиша. Щеше да е много по-лесно, ако Джули отвори вратата, а не само да съобщава, когато се звъни.

Слиза долу и отваря, готова да откаже да купи поредния предложен артикул.

— Ник! — усмихва се тя изненадана.

— Добро утро, госпожо. — Той козирува. — Шофьорът за господин Елисън е тук.

— Радвам се да те видя. — Целува го по бузата. — Как си?

— Добре.

Той влиза в преддверието и то изведнъж се смалява. Повежда го към всекидневната, където Том прави физически упражнения на дивана. Вдига лявата си ръка, стисва пръстите, разтваря ги, отпуска ръката.

Вижда Ник и веднага спира.

— Здрасти, приятел.

— Готов ли си за футбол?

— Повече от готов. — Том се надига, за да стъпи на пода. — Как си?

— Добре. — По устните на Ник се появява тайнствена усмивка. — Всъщност, много добре.

Том се пресяга за облегнатия на фотьойла бастун.

— Какво става, приятел?

— Нищо…

— Не ти вярвам.

— Хайде, Ник, не ни мъчи — обажда се Хана. — Добра новина ще ни се отрази положително.

— Ами… Май намерих офиси за новата фирма.

— Леле! — Хана поглежда лицето на Том. Той се усмихва, но в очите му се чете болка. — Честито — проронва тя.

— Благодаря. Зад катедралата са. На много хубаво място. Сега остава само да убедя най-добрия ми приятел да дойде да работи при мен.

Том го поглежда слисано.

— Не говори глупости. Виж ме. — Посочва бастуна. — Не мога да работя с това. Да не говорим, че и един документ не съм в състояние да напиша на клавиатурата.

— Глупости! — Ник прегръща Том през раменете. — Правих проучвания.

— Боже! — Том го гледа недоверчиво. — Последния път, когато прави проучвания, купи онзи глупав робот, който отказва да чисти къщата ти.

— Е, да — ухилва се Ник. — Но този път проучванията ми са много по-задълбочени. Ще използваш софтуер с гласово разпознаване. Секретарката ти ще печата всичко. За нула време ще влезеш в крак.

— Още съм развалина. Не искам да ти преча.

Ник въздиша.

— Не приемам възражения, Том. Нужен си ми. А и за теб ще е добре. Това е още една причина да се оправиш по-бързо.

Том поклаща глава, но Хана е забелязала блясъка в очите му.

Тихо се измъква и отива в кухнята. Прилошава й от мисълта Том да се върне на работа; да се подложи на напрежение; да рискува да получи нов инсулт, макар според лекарите да е малко вероятно. Всичко това я тревожи. Всекидневно.

Пита се кога е започнала да се страхува толкова от бъдещето.

Чува входната врата да се затръшва. Джули е излязла. Пълни чайника с вода и си прави чай. Поглежда през прозореца към облачното небе. Пулсът й се ускорява от мисълта за питието с Раж по-късно.

Смъмря се да не се държи глупаво; да се успокои.

Става въпрос за едно питие.

Всичко ще бъде наред.

Взема чая и се готви да седне отново пред компютъра горе. В този момент чува името си.

Том говори приглушено, но все пак тя чува думите му.

— Хана се държи фантастично, Ник. Полага огромни усилия. Няма как да предприема подобна стъпка, без да я обсъдя първо с нея.

Тя застива. В това време Том продължава:

— Ако Хана не беше до мен, нямаше да стигна дотук. Още щях да съм в инвалидната количка. Не е редно да взема такова важно решение без нея, нали?

Тонът на Ник е напорист.

— Да, но сега е нашият шанс, Том. Трябва да действаме. Клиентите са готови.

— Да последват теб — уточнява Том и въздиша. — Трябва да говоря с нея. Ще направим каквото е най-добро и за двама ни, а не само за мен. Нещата сега са различни.

— Добре, друже, добре.

Двамата очевидно се готвят да излязат от всекидневната. Хана тръгва да се качва по стълбата, за да не заподозрат, че ги е подслушвала. Поглежда надолу. Двамата вече са на прага: Ник висок и строен, а Том до него — скован.

— Приятно прекарване, момчета — подхвърля тя, но гласът й е вял. — Дано „Спърс“ победят. Ще се видим после.

Импулсивно слиза долу и целува Том по устните. После тръгва нагоре, като си забранява да мисли защо го е направила.

* * *

На път за пъба Хана си дава сметка, че не я бива да хитрува. Види ли тъмнокос мъж, се скрива под козирката на магазин или зад уличен стълб. Том й се привижда навсякъде — в спрели на светофара коли, до пощенските кутии, облечен във футболен екип прекосява парка. Далеч, преди да е стигнала пъба й се иска да си бе купила бурка.

Застава на кръстовището на Хай Роуд, за да пресече, и се заглежда в хората, понесли съботните си покупки в разноцветни торби. Млада жена с тъмна коса и отпуснати рамене стъпква угарка от цигара с ток, изважда шапка на „Макдоналдс“ от джоба и я нахлупва на главата си.

Хана се взира в нея, докато жената влиза в заведението, за да поеме прииждащите в събота вечер клиенти.

Това е Джули!

Хана изпитва прилив на гняв. Вероятно затова не може да се разчита на нея. Тя ходи на работа. Има тайно работно място.

Хана се готви да я последва, но я вижда зад щанда със сладки и кафе.

Изглежда толкова самотна.

Притеснение заменя гнева и Хана се пита какво да предприеме. Накрая свежда глава, пресича и се отправя към пъба. Ще говори с Джули утре. Ще разбере какво става. Ще изтръгне отговори.

Вече е на вратата на „Кучето“. Вдишва дълбоко. Надушва бургери и бира.

От много време насам за пръв път излиза вечер; би трябвало да се вълнува.

Вместо това я обзема чувство за вина.

Едно питие; само едно.

— Хана!

Раж я е видял. Пробива си път през тълпата. Облечен е в синя риза, джинси и кецове „Конверс“.

Изглежда страхотно, но… тя не изпитва нищо.

— Питах се дали ще дойдеш.

Навежда се да я целуне. Тя се отдръпва.

— Как няма да дойда? Ти ме накара да обещая.

— Въпреки това можеше да ми вържеш тенекия.

Приисква й се да го беше направила. Тази вечер той е по-различен: настъпателен, напорист.

— Да, но…

— … Не устоя да не ме видиш.

Отново прави опит да я целуне.

— Раж! Какво правиш?

— Не е ли очевидно?

Хана се чувства напрегната, нервна.

Раж се провиква, за да го чуе:

— Да ти взема ли питие, бейби?

Бейби?!

— Да — кимва тя.

Алкохол. Това й трябва. Изкушава се да се наведе през бара, да грабне бутилка от стената и да я излее в гърлото си.

— Какво да бъде?

— Бяло вино, ако обичаш.

— Ей сега.

Слепоочията на Хана започват да пулсират. Вижда маса, която се освобождава, и се отправя натам, преди залитащо момиче, чийто гърди всеки момент ще изскочат от деколтето, да я изпревари.

Сяда на дървената пейка и се оглежда. Хората наоколо ядат чипс, флиртуват, поклащат се в такт с музиката.

Очакваше с нетърпение да излезе от вкъщи, но сега не се чувства на място.

Чувства се стара.

След минута Раж се появява. Носи питиета в ръце и е стиснал пакетче чипс между зъбите.

— Е? — настанява се той срещу нея.

— Е?

Тя надига чашата и изпива половината вино. Кисело е. Въпреки това отново отпива.

Насилва се да се усмихне лъчезарно.

— Е, какво прави днес?

Той отваря пакетчето и лапва чипс.

— Нищо особено. Станах по обяд.

— Блазе ти. — Нея Джули я събуди още в седем, когато се препъна на път за тоалетната и изруга с цяло гърло. — Снощи си излизал значи?

— Да. Един приятел свири в „Смоук“. Знаеш ли го?

Хана се чуди за миг дали да не излъже, че и е познато, но винаги когато с постъпвала така, са я разкривали. Решава да се придържа към истината.

— Не. Какво е то?

— Клуб. Явно не си падаш по музиката.

— Не бих казала. Но обичам… ретро.

Виното й е свършило. За нула време.

— Ще пием ли по още едно?

Халбата му е наполовина пълна, но той отвръща галантно:

— Разбира се.

Хана си взема портфейла и се отправя към бара. Налага се да чака дълго, докато я обслужат и затова решава да вземе по две питиета за всеки. Връща се през тълпата, като се старае да не обърне подноса с чашите.

Раж премигва.

— Леле! Явно си жадна.

— Да. — Сяда на пейката и веднага отпива. — Защо не? Събота вечер е.

— Така е. — Той хваща ръката й. — Но не се налага да ме напиеш, за да си легнеш с мен.

Тя освобождава ръката си. Вече започва да я дразни.

— Раж, какво става?

— В какъв смисъл? — свъсва вежди той.

— Защо се държиш така?

— Как? — Отпива от бирата си. — Нали затова дойде?

Боже! Пие нова глътка. Не й помага.

— Слушай, Раж, ти си страхотен, харесвам те… — докато говори си дава сметка, че въобще не го познава. — Но всъщност не знам какво правя тук. — Въздъхва. — Виното е кофти, заведението не е по вкуса ми, а и да не забравяме за съществуването на Том…

— Ти не го обичаш.

— Не знаеш дали е така.

— Ти така каза.

— Преди месеци. Беше страшно отдавна.

— Но, Хана, аз те харесвам.

Звучи като тийнейджър. Никак не е убедителен.

— Не е вярно — поклаща тя глава. Мислиш така, защото съм омъжена, а ти по някаква странна причина си склонен да преследваш хора, които не можеш да имаш. Фактът е… — Пред очите й се мярка триумфиращото лице на Том, успял да направи успешно първата си чаша чай след инсулта. Седнаха на кухненската маса, за да го изпие, хапваха бисквити и обсъждаха дали са по-хубави със или без шоколад. Образът му я изпълва с разяждаща вина. — Раж, нямаме нищо общо. Ти ходиш по клубове, аз включвам съдомиялната. — Отново отпива от виното. — Ти спиш до обяд, а аз съм щастлива, ако стана в седем и половина. — Дава си сметка, че е пресушила и втората чаша. — Ти не ме искаш, Раж.

И нещо повече: тя не го иска.

Той отново се опитва да хване ръката й.

— Искам те, Хана.

— Не, Раж. — Въздиша. — Съжалявам. Не е редно да съм тук.

— Днес наистина е ужасен ден…

Тя го наблюдава.

Нещо започва да се стича по бузите му.

Нима са сълзи?

Боже.

— Раж? — Хана протяга ръка и я поставя на рамото му. — Какво има?

— Амелия ми се обади днес — почти изхлипва той.

— А мелия?

— Бившата ми…

— О!

Сега нещата започват да придобиват смисъл.

Поглежда я и избърсва сълзите с ръкав.

— Била вече с друг.

— О…

— И не съм струвал в леглото. Не е истина, нали?

— Не, разбира се. — Хана всъщност няма спомен, но определено не е моментът да сподели тази информация. — Беше страхотен.

— Наистина ли? — той я гледа с очакване.

— Наистина — кимва тя възможно по-убедително.

Вечерта определено не протича както си е представяла. Поглежда го. Забелязва огромната му тъга: потребността му да е с някого.

Знае как трябва да постъпи.

— Разкажи ми какво стана между вас двамата.

— Няма.

— Хайде. Очевидно още я обичаш.

— Не.

Той прехапва долната си устна.

— Предай се, Раж. — Прилича на дете и тя изпитва потребност да му даде бисквита и чаша мляко, за да го утеши. — Разкажи ми за Амелия.

И той го прави.

* * *

Два мъчителни часа по-късно, вдъхновен от изпитите текили, Раж е решил да се върне в Брайтън и да се види с Амелия, да заяви любовта си, да я спечели обратно. Междувременно Хана е решила да се върне вкъщи и да блъска глава в стената.

Докато се приближава към дома си, си дава сметка колко права е Стеф: наистина трябва да престане да поставя интересите на другите хора пред своите.

Уморена, отключва входната врата.

— Хана?

Изненадана е да чуе Том. Обикновено той заспива в десет.

Влиза и сяда до него на дивана.

— Как беше мачът?

— Свърши наравно — свива той рамене. — А при теб? Със Стеф ли беше?

Тя се напряга. Дали да не му каже какво стана между нея и Раж навремето? Още сега?

Той се пресята, хваща ръката й и тя си дава сметка, че не може.

— Да — отвръща тя. Пръстите му са топли. Действат й успокоително. — Беше хубаво.

— Чудесно — отбелязва той, впил очи в нея.

Тя се обляга на възглавниците и поглежда към екрана на телевизора. Звукът е изключен.

— Чакай малко! Това не е ли…

— „Казабланка“ — кимва той. — Реших да разбера защо от години си падаш толкова по този филм.

Хана вижда Хъмфри Богарт, застанал до пианото.

— О, страшно харесвам тази сцена! — възкликва тя.

— Тогава й се наслади — ухилва се Том.

Хана се вторачва в екрана.

И продължава да държи ръката му.

Разписка: 600 лири, Клиника „Уествю“

юли, 2010 г.

— Не знам какво да чета — оплаква се Хана, загледана в подредените на масичката списания. — Не ми се чете за знаменитости.

— Разбирам те. — Поглежда вяло вестника, сгънат на спортната страница в скута си. — Дори „Спърс“ не ме интересуват, когато…

Хана го хваща за ръката.

— Разбирам те. И аз не си представях така годишнината от сватбата ни…

Той издърпва ръката си и стана.

— В момента това е без значение — сопва се той.

— Извинявай, Том. Не се замислих. И аз се притеснявам. Правя неуместни шеги, когато се притеснявам. Знаеш го.

Той се приближава и я целува по главата. Вдишва аромата на лимон в косата й. Ще му се да са навън, да ядат сладолед и да пият по халба обедна бира в съботния ден, а не да са в клиника.

— Възразяваш ли да свърша малко работа, докато чакаме?

— Не, разбира се. И без това няма какво да правим, докато сме тук.

— Благодаря.

Вади телефона си и се захваща с пощата. Доста писма са се натрупали.

— Как върви подготовката на делото? — пита Хана.

— Добре? — решава да излъже той. — Доста сложно е, но напредваме.

Свъсва вежди, защото в пощата се появява поредното „спешно“ писмо. За шефа му няма значение дали е делничен, или съботен ден. Пита се какво да му отговори. При нормални обстоятелства би се потопил в параграфи и алинеи, но в момента мозъкът му не функционира.

— Когато свършим тук… — Гласът на Хана е предпазлив. — Защо да не излезем довечера. Да отидем на вечеря, да гледаме някой филм…

— Би било чудесно, но…

— Но какво? — пита примирено тя.

— Очаквам да ме повикат в офиса.

— Пак ли?!

Разочарованието й го съсипва.

— Съжалявам. Делото наистина е сложно, казах ти.

— Нищо ново. Всичките са все сложни…

На него му е писнало непрекъснато да изпитва чувство за вина заради постоянната си ангажираност.

— Наистина не мога. Не и този уикенд. — Целуна я по бузата. — Ще предприемем нещо по случай годишнината в най-скоро време. Обещавам ти.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— И ще отпразнуваме и назначаването ми в „Куинсдейл“?

— Непременно — кимва той.

Тя го поглежда.

— Наясно си, че не е късно да отидем в Найроби, нали?

— Хана, това вече го обсъдихме — тросва се той нетърпеливо.

— Знам. Но можеш да работиш по делото и оттам. Целува го по бузата. А аз ще преподавам в училището, за което ти разказах…

— Не! — остро я прекъсва той. — Моментът не е подходящ, Х. Ще се отрази зле на кариерата ми. Пък и ти току-що получи страхотна работа. Тук, в Лондон. Не е нужно да заминаваме.

— Просто мисля, че ще е вълнуващо. И за двама ни. Там ще си под по-малко напрежение, ще бъдем повече време заедно…

— Не желая по-малко напрежение. — Ще му се тя да го разбере; да порасне най-после. — Трябва да съм тук. Да градя кариера, да създавам контакти, да трупам опит, а не да си давам дълга ваканция.

— Не говоря за ваканция, а да си живеем живота малко по-различно. Винаги съм мечтала за работа, каквато ми предлагат там.

— Ако искам да стана партньор, не бива да заминаваме. А и защо изобщо говорим за това сега? Моментът е напълно неподходящ, не смяташ ли?

— Защото почти не се виждаме. — Той долавя тъгата й. — От дълго време насам това е първата ни събота заедно. Но нищо. Разбирам. Извиняван, задето повдигнах въпроса.

Свежда глава и той изпитва диво чувство за победа.

Поглежда часовника на стената. Стрелките почти не са мръднали.

— Отдавна чакаме — отбелязва Хана и барабани с пръсти по коляното си.

Той поглежда към стъклените врати.

— Така е.

— Дали нещо не се е объркало? — обръща тя към него широко отворените си очи.

— Не. — Изрича го далеч по-уверено, отколкото се чувства. — По-скоро Джули не спира да негодува: леглото й е твърде късо, лекарствата не й действат, лекарят не го бива.

Опитва се да се засмее, но не се получава.

— Вероятно. — Пръстите на Хана не спират да се движат. — Горката Джулс.

Отново го обзема гняв.

— Тя също е виновна. Не само той.

— Да, но…

— Нищо не я извинява!

Изрича го по-високо, отколкото е възнамерявал. Дежурната сестра на рецепцията го поглежда неодобрително и продължава да си върши работата.

— Поне я докараха тук бързо — отбелязва Хана.

— Редно е, при парите, крито ми взеха.

Усеща укора в очите на Хана.

— Джули твърди, че го обича обаче. Поне…

Омръзнало му е Хана да защитава сестра му.

— Днес го обича, утре ще е с друг. — Говори с гневен шепот. — Опитах се да й помогна. — Сълзи напират в очите му. — Исках да постигне нещо, да се образова. Сега искам… Единствено искам някакъв малък знак, че приема живота сериозно. Да използва невероятния си ум за нещо повече, а не само да се налива с шотове и да флиртува с момчета.

Хана е впила очи в него, но той не извръща глава към нея.

— В момента приема съвсем сериозно нещата, сигурна съм — промълвява тя.

Той се замисля за малката си сестра, с която прекара детството си. Все с книга в ръка, постоянно му разказваше за любимия си музикален състав или най-новия си разказ.

Цяла седмица вече тези спомени го задушават.

Пресята се и хваща ръката на Хана.

— Много благодаря, задето дойде с мен.

— Няма защо. — Тя го целува. — Къде другаде да бъда?

— Том Елисън?

Сестра в тъмнолилава униформа е застанала на вратата.

— Да?

Том скача и поема бързо по дългия бежов коридор; Хана го следва по петите.

— Тя е тук — отваря сестрата една от вратите.

Джули е на леглото, завита с кремаво одеяло. В ръце държи чаша чай. Лицето й е бледо, очите — хлътнали.

— Здравейте поздравява тя.

Хана пристъпва напред и я прегръща. Том й завижда за инстинктивната проява на доброта. Той не е наясно какво да прави, накъде да гледа, какво да каже.

— Дойдохме да те приберем — обяснява той по-троснато, отколкото е възнамерявал.

Звучи като полицай на път да осъществи арест.

— Няма нужда. — Джули поглежда към градината. — Добре съм. Бен ще дойде да ме вземе всеки момент.

— Бен?! — Пулсът на Том се ускорява. — Ще се върнеш при този негодник след всичко, което ти причини?

— Не е негодник. Не го съди. Дори не го познаваш.

— Той ти е учител, Джулс. Том стисва ръце в юмруци. Иска да я накара да разбере; да й просветне пред очите. — Ти си му ученичка, а той те забремени. Това го прави пълен задник.

— Не е така. — Ръката на Джули трепери, докато поднася чашата чай към устните си. — Аз го преследвах, разбра ли?

— Какво?!

Том се вторачва в момичето: тя ли написа някога книга с разкази, в които той бе героят? Сега тя е толкова нереална, колкото и измислиците й за сър Том и неговите храбри рицари.

Джули поглежда към пода.

— Не е виновен, че няма пари да плати за това. — Посочва тапицираните столове в стаята, лъскавите списания на нощното шкафче, хубавата гледка към градината отвън. Има много задължения.

— Нима? — Раздразнен, Том прокарва пръсти през косата си. — Да преспива и с други ученички ли?

Лицето на Джули застива.

— Ти си негодник! — просъсква тя.

Отново свива ръце в юмруци. Откакто сестра му сподели, че е бременна, той постоянно се опитва да потуши бушуващия в него гняв.

По някакъв начин се бе издънил със сестра си — съзнаваше го напълно, — но същевременно още й бе толкова сърдит, че всеки техен разговор прерастваше в разправия.

— Значи се връщаш в Бристол, така ли, Джулс? — обажда се Хана.

— Да. — Джули допива чая си. — Бен ще дойде всеки момент. Знам го.

Хана вижда как Том се кани да се намеси и вдига ръка, за да го спре.

— Ще изчакаме с теб.

— Излишно е. Добре съм — поклаща глава Джули.

— Така е, но ще останем с теб. За всеки случай.

Хана се навежда напред, Джули я прегръща и се разплаква.

Хана поглежда Том и му се усмихва тъжно.

Мълчат и чакат.

Бен така и не се появява.