Хелън Полард
Вила в Прованс (8)

Глава 8

Раян се доближи дотолкова, че телата ни се докосваха. Не се възпротивих, но имах възражения. Той беше много по-млад от мен, а аз все още бях съсипана от предателството на Нейтън, Рупърт беше в къщата, ами ако Хендерсънови влезеха? Но изпитото на вечеря вино смекчаваше водовъртежа от мисли, позволявайки ми да ги наблюдавам безучастно.

Раян обърна лицето ми към своето.

— Имаш ли нещо против?

Той не изчака отговора ми, просто му позволих да продължи. Бях забравила колко прекрасна можеше да е първата целувка. След пет години с Нейтън, целувките ни бяха станали… някак познати, дори малко формални. Не ме разбирайте погрешно, ние успявахме да се възбудим след едно-две питиета, ако бяхме в подходящо настроение — но това тук беше различно.

През ризата и дънките, усещах неподправеното желание на Раян. Неговите устни ми предадоха онази възхитителна пламенност, която отдавна не бях изпитвала с Нейтън.

Сръчните ръце на Раян тръгнаха да изследват тялото ми и това ми хареса, защото беше приятно да знам, че някой искаше да ме опознае физически. Но после откъм къщата се разнесе приглушен тропот и аз отскочих назад. Раян допря пръст до устните си в знак на мълчание, докато изчаквахме развитието на събитието, но аз се опомних. Всичко в него беше толкова перфектно. Очите му, устата му, целувката му… Изведнъж осъзнаването на тази истина ме изпълни с болезнена неувереност. Знаех, че изглеждах прилично за изстрадала жена малко над трийсетте — но също така знаех, че не притежавах свежия чар на младите, стройни и стегнати французойки на възрастта на самия Раян, с които той навярно бе свикнал. Сравнявайки се с това въображаемо съвършенство и с неговото олицетворение, което седеше до мен, аз замръзнах. Раян усети това.

— Еми, аз ли сбърках някъде?

— Не, няма нищо, просто…

Как бих могла да му обясня? Как можех да му кажа, че само след няколко години той също можеше да се озове в любовна прегръдка с някое божествено видение, неспособен да се отдаде на мига, защото не се чувства на ниво и е изгубил увереността си, защото са го изоставили заради много по-недостоен съперник? Защо да вгорчавам илюзиите му?

Той очакваше търпеливо отговора. Трябваше да измисля нещо правдоподобно, бързо при това.

— Съжалявам. — Умът ми препускаше трескаво, в търсене на полуистини, които щяха да минат за приемливо извинение. — Но като знам, че на горния етаж има гости и Рупърт е през няколко стаи…

Раян ме целуна леко по носа.

— Не се тревожи, Еми. Разбирам те.

— Така ли?

— Разбира се. И съжалявам, че те поставих в неудобно положение. Не беше нарочно. Поканих те да излезем, защото си мислех, че имаш нужда от приятел, който да те подкрепя. Някой горе-долу на твоята възраст, а не стар като Големия Мърморко, който живее в другия край на къщата.

Аз го целунах по бузата.

— Така е. Наистина се нуждая от приятел.

Той стана и оправи ризата си, а мен ме обзе всепроникващо чувство на загуба и печал за пропуснатата възможност. Започвах да се питам дали не трябваше да се отдам на момента.

— Раян, съжалявам. Просто…

— Не. Аз съжалявам. — Той облече якето си. — За теб е прекалено скоро, след Нейтън. Аз просто исках да те изведа на вечеря, а не да те целувам като обезумял.

Кой казва, че съвременните младежи не са чувствителни?

— Нищо. Аз не трябваше да се поддавам. — Изпратих го до вратата. — Лека нощ, Раян.

— Лека нощ, Еми.

Проследих го с очи до колата и въздъхнах тежко.

 

 

— Е, как беше снощи? Добре ли си прекара? — Рупърт раздвижи вежди, карайки ме да прихна от смях.

— Да, Рупърт. Прекарах си приятно, благодаря.

— Имаше ли аванси на любовния фронт? Държа да науча всички подробности.

Постарах се да остана невъзмутима.

— Нищо особено.

— Еми, в момента животът ми е напълно лишен от вълнения, най-вече в интимната сфера. Щом не мога да имам свои вълнения, нека поне да се порадвам на твоите. Хайде, разправяй!

Аз го сразих с леден поглед.

— Няма нищо за разказване.

— Къде те заведе Раян?

— В хотела с кремавата фасада на Плас дю еди-какво си.

— Много точни координати, Еми. Какво ядохте?

Аз започнах да описвам менюто. Трябваше да го накарам да замълчи.

Рупърт кимна одобрително.

— Какво правихте след вечеря?

— Разходихме се в града.

— А после?

— За бога, Рупърт. Какво е това, разпит ли? — Идваше ми да му кажа да не си пъха носа в чуждите работи, но така само щях да потвърдя подозренията му. Освен това бе възможно да ни е чул как влизаме в къщата — или още по-лошо, да бе чул тръгването на Раян повече от час след като ме беше докарал. Чакълът не беше добър шумоизолатор. — Раян ме докара и влезе, за да изпие чаша чай.

— Чаша чай? — Рупърт изсумтя подигравателно, при което се задави. Последвалото кихане и кашляне не беше приятна гледка. Когато се съвзе от задавянето, той ме изгледа проницателно. — Правилно ли чух, че красив млад мъж, който явно е готов да ти скочи, те е завел на елегантна вечеря, разходил те е галантно в града, докарал те е дотук, придружил те е до салона, а ти си го почерпила с чай? О, Еми, ти наистина си излязла от форма.

Аз настръхнах.

— Тук не става дума за спортна форма, Рупърт. Раян е много по-млад от мен, аз наскоро се разделих с…

— Значи не отричаш, че той едва се удържа да не ти налети?

— Трябва ли да си толкова груб?

— Налага се. Ти си очарователна, когато се изчервиш.

Неволно се изчервих.

— Не желая да водя повече този разговор. Ти все още ли искаш да отидем на пазар?

Щастлив, че най-сетне излиза от къщата, Рупърт се вживя в ролята на типичния деспотичен мъж навигатор.

— Какво ще правиш, когато си замина за Англия в събота? — попитах аз.

— Не се тревожи, Еми. Ще се справя. — Но перченето му не можеше да ме заблуди. Вече го познавах достатъчно добре и долавях недоизказаните му мисли.

В случая това беше блъф.

— Стига глупости. Говоря сериозно. Ще ти трябва помощник и трябва да намерим решение. Знам, че Хендерсънови си тръгват в четвъртък, но семейство Стюарт ще останат една седмица, а семейство Кенеди пристигат в четвъртък и ще останат до неделя. Кой ще помогне на мадам Дюпон да почисти къщичките в събота? Ами гостите идната седмица?

— Мадам Дюпон може да остане до по-късно.

— Мадам Дюпон е добра и лоялна чистачка, Рупърт, а не чудотворец. Жената сигурно наближава седемдесетте. И дори да се нагърби с цялата работа, което ще я довърши, бедничката, кой ще изпълнява поръчките ти? Та ти още не си в състояние да шофираш.

— Ще попитам мадам Дюпон дали не познава някой.

— Тя кога ще дойде?

— По всяка вероятност утре.

Аз кимнах.

Утре беше добре.

 

 

Под указанията на Рупърт аз влязох в Пиер-ла-Фонтен и паркирах на едно съвсем малко местенце, на което и през ум не би ми минало да се вмъкна, ако бях сама. Той се беше отказал от патериците и се подпираше на бастун. Тихите улици от снощната разходка с Раян сега кипяха от живот и пазарът се простираше по целия площад, като се разклоняваше по страничните калдъръмени улици. Сърцето ми се сви и в същия миг полетя. Пътешественичката в мен, която до този момент тънеше в униние, надигна глава, но здравият разум й напомни, че бяхме ограничени от здравословното състояние на Рупърт. Огледах сергиите, където се продаваха африкански статуетки, бохемски торбести ленени блузи, кожени чанти — както и една, която предлагаше всякакви колани с жартиери и корсети за нежната половина от човечеството.

Аз изсумтях.

— Още ли има жени, които носят такива неща?

Рупърт се засмя.

— Навярно да. Защото тази сергия е тук всяка седмица. Не те ли подтиква да се замислиш какво носи мадам Дюпон под полата си?

Аз потръпнах.

— Ако тя се пристяга с такива зловещи уреди за мъчение, не знам как успява да шета като демон!

— Еми, ако ти се иска да разгледаш, аз нямам нищо против — деликатно предложи Рупърт. — Заслужаваш малко разтуха. Макар че ако се изкушаваш да си купиш нещо от тази сергия, предпочитам да не знам. Ще ме хвърли в…

— Рупърт! — Стреснати от този вик, ние видяхме двойка на средна възраст да крачи към нас.

Жената разцелува Рупърт.

— Радвам се да те видя. Как си? Толкова съжаляваме за случилото се.

— Здравей, Бренда. Ричард, старче! — Рупърт разтърси ръката на мъжа. — Добре съм, благодаря. Искам да ви представя Еми — моя гостенка и както се оказва, моя спасителка.

Бренда се обърна към мен и протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем, Еми. Мадам Дюпон и Раян не спират да те хвалят.

Аз преглътнах.

— Раян?

— Бренда и Ричард са родителите на Раян, Еми. Те имат вила на няколко километра надолу по пътя. — Виждайки смущението ми, Рупърт се засмя доволно.

— Приятно ми е да се запознаем — рекох аз, като потиснах желанието да хукна в обратна посока.

— След малко ще седнем да пием кафе. Искате ли да ни правите компания? — не спираше да ме измъчва Рупърт.

— Извинявай! — Неволно Ричард ми се притече на помощ. — Току-що пихме, пък и трябва да обиколим няколко магазинчета, преди да затворят. Може би някой друг път, а? Имаме да наваксваме. Обади ни се, ако ти потрябва нещо. Радвам се, че се запознахме, Еми.

Аз въздъхнах и благослових наум прекрасната френска традиция да затварят магазините за обяд, която ме спаси от пълно опозоряване.

Рупърт ме смушка в ребрата, когато те продължиха по пътя си.

— Това беше забавно. Как мислиш, дали знаят с кого е вечерял Раян снощи?

— Рупърт Хънтър, знаеш ли, че имаш извратено чувство за хумор?

— Да. Това беше една от чертите ми, които Глория ненавиждаше. Възможно е да съм я доразвил, за да я дразня.

— Е, днес не се престаравай. Трябва да напазаруваме.

Рупърт посочи улицата с бастуна си.

— Повечето сергии с хранителни продукти са в горния край. Защо не се поразходиш за двайсетина минути, а после ще се видим отново тук. Няма как да се загубиш, ще ме намериш по нюх.

Той се отдалечи и след като се уверих, че няма да се пребие по калдъръма, аз реших да го послушам и да се насладя на преживяването.

Изборът между кафявата и резедавата дамска чанта се проточи пет минути повече от времето, което Рупърт ми беше отпуснал. Настигнах го на сергията за сирена, където той дегустираше нещо зърнисто и разговаряше със собственика.

— Еми! Опитай това — възкликна той и натъпка нещо в устата ми, преди да успея да се отдръпна.

Аз събрах цялата си смелост, за да скрия потресението си.

— Какво е това?

— Козе сирене. Харесва ли ти?

Аз погледнах майстора и се насилих да се усмихна.

— Ммм. Ау! Много вкусно. — Преглътнах с усилие. Рупърт и продавачът се разсмяха гръмогласно.

— Нали не си купил от това? — изсъсках, когато се отдалечихме достатъчно, като надникнах за всеки случай в торбата, пълна с увити в амбалажна хартия мистерии, след което изпаднах в културен шок пред следващата сергия. — Божичко, колко вида наденица може да има на този свят?

Явно повече, отколкото можех да си представя. Те висяха като църковни свещи — всевъзможни колбаси и наденици. Наблюдавах в захлас, докато Рупърт избра онези, които му бяха необходими, и ги напъха в торбата със сирената. Изглеждаше изтощен.

Аз поех торбата от ръцете му.

— Къде искаш да пием кафе? Имам усещането, че всеки момент ще паднеш.

— Отсреща.

Той ме поведе с бързината на куц охлюв. Успяхме да се уредим с маса на улицата и аз се свлякох на стола с доволна въздишка. Не за дълго.

— Чувам познат глас — рече Рупърт. — Ела, Еми. Искам да те запозная с моя добър приятел Джонатан.

Аз направих физиономия, станах и го последвах в сумрачното кафене с тъмна дървена ламперия и маси. Възрастен мъж с буйна бяла коса седеше на бара и развличаше собственика с някаква история на недотам блестящ френски, но затова пък с артистичен маниер, драматична жестикулация и комични физиономии, които караха французина да се смее от сърце, явно увлечен от сюжета. Като се приближихме, разказвачът се обърна към нас.

— Рупърт, старче! — възкликна той, протегна ръка за поздрав, след което сграбчи Рупърт в крепка прегръдка, която той стоически издържа. Аз примъкнах едно столче и настаних Рупърт на него.

— Еми, това е Джонатан. Джонатан, това е Еми — представи ни Рупърт.

Джонатан засия и ме удостои със същите почести, както Рупърт.

— Значи ти си ангелът Еми.

Аз се усмихнах двусмислено.

— Не мисля, че пасвам на това описание.

Джонатан отхвърли категорично скромността ми.

— Глупости. Разказаха ми всичко за теб. И не ми се сърди, Рупърт, но ти извади късмет, като се отърва от Глория.

Рупърт подмина подигравката, а аз прикрих усмивката си.

Джонатан се приведе към мен.

— Между нас казано, миличка, ние с Глория не се харесвахме.

Рупърт поръча две кафета за нас и някаква алкохолна напитка за Джонатан.

— Еми, съвсем скоро ще установиш, че Джонатан по принцип не се харесва с жените — подхвърли весело той.

— А… разбирам.

Джонатан се засмя.

— Рупърт се опитва да ти каже, че съм гей. — Той ме хвана над лакътя. — Но все пак мога да разпозная ангел, когато го видя и ти определено си представителка на вида.

— Е, благодаря.

— Е, Рупърт, какво става? — попита Джонатан и дружески халоса с бастуна си крака на Рупърт.

Рупърт трепна едва забележимо.

— Всичко е наред, но заслугата е изцяло на Еми.

— И аз така чувам. — Джонатан вдигна чашата си и я наклони леко към мен. — Тук имаме нужда от човек като теб, млада госпожице. Петкан от женски пол. Някой, който да тича и да върти нещата.

— Така ли? Ти също ли имаш къщички? — попитах го аз.

Джонатан поклати глава.

— Уви, не. Иска ми се. Пенсията ми не е достатъчна. Не, мисълта ми е, че би било добре човек да може да разчита на някого от време на време. Нали разбираш: когато чистачката отсъства или когато колата се повреди и искам да ме откарат някъде или някой да ми пазарува, когато аз не мога. И да наглежда къщата, когато не съм тук.

— Та ти си впрегнал всичките си приятели! — Рупърт се засмя и се обърна към мен. — Той си има импровизирана ротационна система, по която използва подред близките и познатите си.

— Това е проблемът — рече Джонатан. — Засега се справям. И аз наистина използвам хората. Ти трябва да се установиш тук, Еми. И да откриеш агенция „Петкан“, която да помага на старите ергени като мен.

Рупърт изсумтя.

— Охо, значи можеш да й даваш подаяния, за да тича по теб?

— Ами, да.

— Жал ми е да те разочаровам, старче, но Еми вече си има работа у дома. Добре платена при това.

Джонатан въздъхна мелодраматично.

— И аз имах такова предчувствие. Ех, нищо.

Когато Джонатан се увери, че Рупърт не бе на ръба на самоубийство и се насити на сочните подробности на общата ни дилема, ние се върнахме към основната цел на нашата мисия.

— Наложи се да оставя покупките на някои от сергиите, тъй като не можех да ги нося — призна Рупърт. — Нали ще ги донесеш? Аз ще те чакам тук. — С тези думи той се настани на една празна маса на терасата.

Изгледах го злобно.

— Кои сергии?

— Месарницата ето там. — Той посочи сергията. — И зарзаватчийницата.

— И как да ги попитам на френски?

— Очакват те. Аз направих поръчка от мое име.

Аз се примирих със съдбата си и пресякох улицата. Когато стигнах до месарницата, ми стана неудобно да кажа името на Рупърт, затова преорах паметта си и скалъпих въпроса „Un sac, sʼil vous plaît“? Фразата пожъна голям успех. Замъкнах торбата до сергията със зеленчуци и приложих същата тактика. Там ми дадоха две големи и ужасно тежки торби. Надникнах вътре. Пъпеши, портокали… Двамата с Рупърт трябваше да си поговорим. Замъкнах торбите в кафенето и ги стоварих в краката му, без да ме е грижа за пръстите му.

— Рупърт, това е абсурдно! — срязах го аз. — Да не мислиш, че съм щангистка? Не можеш да ме убедиш, че тези продукти превъзхождат стократно стоките в супермаркета, където човек може да използва количка, за да ги откара до колата…

— Съгласен съм. — Аз подскочих, стресната от гласа зад мен. Обърнах се и видях Ален, който се извисяваше една глава над мен. Той ми се усмихна и се здрависа с Рупърт. — Ти се възползваш от нея, Рупърт.

Рупърт се помести на стола, сконфузен.

— Да, така е, не очаквах, че ще купя толкова много. Не съм излизал на пазар от доста време.

Аз поклатих глава. Сякаш това беше приемливо извинение за евентуалната херния, която ме грозеше.

— И аз така чух. — Ален се настани на нашата маса и си поръча кафе.

Рупърт ни поръча по още едно еспресо и аз трепнах. При това темпо щях да будувам през следващите 48 часа.

— Но предпочитам да чуя автентичната версия от първоизточника — продължи Ален. — Досега ми я преразказваха от пета ръка и някои моменти звучат възмутително и крайно неправдоподобно.

Рупърт се разсмя.

— О, според мен ще установиш, че възмутителните и неправдоподобните моменти не са много далеч от истината.

И Рупърт започна своя разказ, а пък аз се заех да изучавам крадешком Ален. Той никак не се вписваше в общоприетия стереотип за счетоводител. Небрежно-елегантните панталон и риза не пасваха на типичния костюмиран бизнесмен. Не беше пуснал корем от целодневното седене пред бюро. Кестенявата му коса не беше прошарена. Ако не грешах, той беше на трийсет и няколко.

Когато Рупърт завърши, Ален наклони главата си на една страна и му каза:

— Като твой приятел, съжалявам за случилото се. Иска ми се да можех да ти кажа нещо успокоително. Но като твой счетоводител… — Той се поколеба. — Рупърт, трябва да обсъдим положението, след като Глория си е тръгнала. Трябва да помислим какво може да стане, ако не се върне или ако подаде заявление за развод.

Едва се сдържах да не поклатя глава в пълно недоумение. Типичен счетоводител. Две съчувствени думи и моментално пренасочване към банковите салда и сметките. Обзалагам се, че вече пресмяташе наум активите и пасивите на Рупърт, жонглираше с цифрите, калкулираше разни варианти, за да увеличи печалбите и да сведе до минимум загубите. Ален погледна часовника си.

— Трябва да се видя с един клиент след петнайсет минути. Тъкмо колкото да ви помогна да занесете торбите до колата, струва ми се.

И без да чака отговор, той стана и взе двете най-тежки торби на пода.

Моето мнение за породата на счетоводителите се повиши с едно деление.

— Това пък за какво беше? — попитах Рупърт, докато маневрирах по тесните улички.

— Кое за какво беше?

— Да се спираме да говорим с всичките тези хора. Беше като съвещание на Обединените нации! Когато излизам на пазар у дома, не се спирам да поговоря с всички познати.

— Това е пазарен ден в малък град, Еми. Почти всички мои познати идват тук в понеделник. И всички знаем любимите си кафенета. Нямаше как да не срещнем някого. Дори съм учуден, че не видяхме повече познати.

— Аз пък се радвам. Отчасти защото пикочният ми мехур няма неограничена вместимост и отчасти защото ти каза, че просто ще отскочим до пазара. Прекарахме тук часове, а ти си скапан. Не ти се отрази добре.

— Напротив, Еми, може да съм изморен физически, но се разведрих и ми беше приятно. Остави ме на мира.

Когато се прибрахме в „Дворът с розите“, Рупърт беше прекалено изморен дори да обядва. Затова отиде да си полегне, а аз си взех купичка с плодове и йогурт и излязох в градината, за да се усамотя на любимото ми място под люляка. Малкото петно от моравата, което виждах оттук, водеше към дъното на градината и кокошарника. Поех аромата на люляка, който се спускаше над мен като балдахин, и въздъхнах блажено.

Хендерсънови бяха излезли — както обикновено. Как издържаха на това темпо? Странно, че не ги бяхме видели на пазара. Изведнъж ме споходи видение на госпожа Хендерсън, която с ледено изражение се опитваше да съблазни мъжа си, стегната в колан и жартиери в телесен цвят, и едва не се задавих с йогурта.

Кокошките бяха притихнали, откъм къщичките не долиташе никакъв шум, дори звуците от мъжествените градинарски занимания на Раян отсъстваха. Надявала ли се бях да го намеря тук? Това беше абсурдно. Той беше хубав младеж и беше нормално да стоя тук и да го гледам как работи и се поти, но не беше логично да очаквам присъствието му днес. Освен това, снощи ми се беше предоставил шанс. Имах златна възможност — той ми я беше предложил — но аз не бях готова.

Сега, докато лежах на шезлонга и слънцето милваше кожата ми и сгряваше моите изморени, стресирани кости, аз не бях в състояние да мисля за друго, освен за ръцете на Раян по тялото ми, за търсещите му устни… Търсещи какво?

Кръвта ми кипеше, затова аз се качих в стаята си, без да знам за какво. Успокояваща топла вана? Леден душ за наказание? Сексуалното неудовлетворение бушуваше в мен като ураган и аз не знаех дали да се ругая, задето не го бях задоволила снощи, или да се поздравя, задето бях проявила такива героични задръжки.

Избрах златната среда на топлия душ, застанах под водните струи и се запитах какво си мислеше Раян. Дали вече беше забравил за случката, или си я спомняше като нещо приятно, но незначително? Дали още копнееше за тялото ми? Или се бе засегнал от моето внезапно отдръпване?

Той бе проявил разбиране, но не исках да мисля, че можеше да се чувства обиден или отхвърлен. Бяхме прекарали чудесна вечер, нещо, което с удоволствие бих повторила, преди да се прибера у дома, и не исках да има враждебност, докато съм тук, заради мен и заради Рупърт.

Излязох от банята, отворих чекмеджето на тоалетката и установих, че чистото бельо беше свършило. Не беше останало почти нищо друго, освен… Потърсих пипнешком в дъното на чекмеджето, извадих комплект сутиен и гащички и ги изгледах учудено.

Съвсем бях забравила, че ги бях взела. Скрити от зоркия поглед на Нейтън, те бяха моят съблазнителен арсенал, придобит в пристъп на угризения, докато бях подреждала жалката пасмина от безлично бельо за почивката. Осъзнавайки, че тези одежди не предразполагаха към необуздана страст, аз се бях почувствала виновна и донякъде отговорна за физическото отчуждение помежду ни в последно време. Все още не бях стигнала до бабешките кюлоти — надявах се, че от това крайно падение ме деляха поне едно-две десетилетия, но определено се бях плъзнала в пропастта на удобните памучни гащи и функционалните сутиени.

Вперила поглед в наполовина подредения куфар, аз се бях ужасила от собствената си немарливост, хукнах до безбожно скъпия магазин за бельо на най-близката търговска улица и се изръсих за този комплект. Подавайки кредитната си карта, аз си бях фантазирала как щях да изчакам идеалния момент — след вечеря в изискан френски ресторант ние се прибираме леко опиянени в тихата стая, аз събличам небрежно роклята си и оставам по съблазнително бельо и тен. Представях си учудването и възхищението на Нейтън. Неговият ентусиазъм. Така необходимата искра.

Този момент така и не бе настъпил. Вместо това Нейтън беше изживял своя момент с Глория, която несъмнено имаше навика да харчи парите на Рупърт за скъпо френско бельо в Париж и не се притесняваше да го показва пред гостите в къщата. Дали и нейното беше от черна коприна? От червен сатен? Или имаше нахалството да носи невинно бяло бельо? Може би Нейтън вече я беше виждал и в трите разновидности.

Заля ме вълна от емоции, седнах на ръба на леглото и погалих изящната черна дантела и мъничките червени розички. Самосъжалението се превърна в гняв, а после в открита дързост. Аз захвърлих хавлията, обух гащичките, сложих повдигащия сутиен и смело се обърнах да оценя резултатите в огледалото.

Бельото извайваше фигурата ми почти перфектно, сутиенът повдигаше и допълваше бюста ми, а бикините прикриваха онези места, които не бяха идеални. Накратко, комплектът изпълняваше предназначението, за което го бях купила — караше ме да изглеждам и най-вече да се почувствам секси. Бедата беше, че човекът, у когото трябваше да предизвикат възхищение, вече не беше тук.

Той губеше. Нейтън може би вече не ме намираше за привлекателна, но други оценяваха моите прелести. Например Раян.

Какъв глупав разход. Или може би не? Бельото вече беше купено и платено. Съдейки по целувката снощи, тялото, което го носеше, явно беше желано. Беше срамота да пропилея такъв шанс… Нали? Спомних си как ме бе гледал Раян снощи, как се бях почувствала, когато ме целуна и плъзна ръце по тялото ми, и потреперих. Фактът, че искрата между Нейтън и мен бе угаснала, не беше причина да се погреба жива. Щом той се чувстваше свободен да разпали любовния си живот с неподходящ партньор, аз можех да направя същото.