Хелън Полард
Вила в Прованс (6)

Глава 6

В късния следобед трите къщички бяха изчистени и подредени, с настанени гости в две от тях, третата очакваше обитателите си по-късно, а аз бях капнала от умора. Горката мадам Дюпон също беше скапана, при това толкова, че й предложих да я закарам до дома й. Тя живееше само на 800 метра надолу по пътя, но се притеснявах, че с нейните разширени вени нямаше да стигне далеч.

Когато спрях пред нейната схлупена къщурка, тя изстреля непонятна тирада от галски проклятия, после ме поглади по бузата и няколко пъти ми благодари. Въпреки езиковата бариера, схващах основната мисъл. Подейства ми успокояващо, че тя, а следователно и цялата околност бяха на наша страна.

Докато изчаквах мадам Дюпон да си влезе вкъщи, през отворения прозорец на колата долетя оглушителна врява и аз проточих врат, за да установя откъде идваше граченето.

Десетки мършави, черни и някак зловещи птици тичаха по двора. Поклатих глава. Не можех да си представя какво би било, ако трябваше да ги гледам и слушам по цял ден. Добре, че съседите бяха далеч.

Когато се прибрах, Рупърт ме посрещна със заслужена чаша чай.

— Закара ли мадам Дюпон до дома й?

— Да. Нейната къща сигурно е под егидата на някой закон за опазване на историческото наследство.

Рупърт се засмя.

— Трябва да видиш какво е вътре.

— Какви са тези грозни създания в двора й? Някаква особена порода птици. За какво ги отглежда, за бога?

— Това са кокошки. Мадам Дюпон има няколко пораснали деца и десетки внуци и правнуци. Това са много гърла за хранене.

— Гърла за хранене? — аз го погледнах въпросително, макар че интуитивно усещах накъде отиваше разговорът.

— Дават добро месо. Когато й гостуват роднини или когато тя им ходи на гости, хапват пилешко. Внимавай да не се сприятелите отблизо, защото ти също може да се облажиш от нейната щедрост. — Той направи движение сякаш извиваше нещо с ръце.

Потреперих при мисълта за проскубаните вратове на грозните кокошки.

— Съжалявам, че попитах.

Отпих глътка живителен чай, изхлузих сандалите си и качих отмалелите си крака на отсрещния стол. Погледнах Рупърт.

— Може ли да те попитам нещо?

Той вдигна рамене.

— Зависи какво.

— Питах се… Вие с Глория имахте ли проблеми? Преди Нейтън? — В мига щом изрекох тези думи, съжалих и вдигнах извинително ръка. Колкото и отчаяно да исках да си изясня причините за моето изоставяне, аз нямах правото да се ровя в брака на Рупърт. — Всъщност, недей да ми отговаряш. Извинявай. Това не е моя работа.

— Ако това ще ти помогне да се отърсиш от чувството на вина заради неговата постъпка, нямам нищо против да ти разкажа. — Рупърт ме погледна с известно раздразнение. — Да, нашите отношения не вървяха. В началото нещата потръгнаха добре. Глория напусна работа, дадохме под наем нейното жилище и живяхме половин година в моя апартамент в Лондон и половин година в къщата ми в Майорка. На нея този живот й харесваше — да се препича на плажа през лятото и да обикаля магазините и елегантните ресторанти през зимата. Преди около шест години реших да купя това имение. Ако можеше да го видиш тогава, Еми. Имението беше запуснато, но се влюбих в него от пръв поглед. Можеше да стане бижу, а аз се нуждаех от нов проект. Бях се отегчил от Испания, а Лондон ми беше омръзнал. Това място ми се видя като перфектната инвестиция. Можеше да носи доходи години наред и щеше да ни донесе солидна печалба, ако един ден решим да го продадем. Затова го купих.

Отпих глътка чай, въздъхнах доволно и кимнах, подканвайки Рупърт да продължи своя разказ.

— На Глория идеята й хареса, но тя не знаеше в какво се забъркваше. Трябваше да се преместим да живеем тук, за да надзираваме ремонта, което беше далеч от относително охолния живот, с който беше свикнала. Когато ремонтът завърши, пуснахме обява, насочена към платежоспособните клиенти и тя се ласкаеше от мисълта да бъде господарката на имението. Но тежкият труд не й влизаше в сметката, освен това бизнесът ни държеше закотвени тук. Дадох под наем апартамента в Майорка, защото вече нямахме време да ходим там. На Глория не й хареса. Затова пък продължавахме да се връщаме в Лондон, но мен не ме теглеше много, затова тя понякога ходеше там сама. — Рупърт наля още чай.

— Аз бях сляп, Еми, или се инатях, или и двете. Тук не сме на половин час път от Париж. Скоро Глория изтрезня от първоначалната еуфория, но на мен толкова ми харесваше тук, че си зарових главата в пясъка.

— Съвсем разбираемо е.

— Може би, но си беше чиста проба самозаблуда. Още когато се ожених за нея знаех, че тя навярно беше привлечена от моя начин на живот, а не от мен. — Той се усмихна тъжно. — Но после нещата се развиха много по-добре, отколкото очаквах. И мен ме обзе фалшиво чувство за сигурност. — Той въздъхна. — Трябваше да погледна нещата през нейната призма. Тя се беше омъжила за относително представителен, финансово независим мъж на средна възраст, който можеше да й предложи някакво подобие на охолен живот, а се озова насред френската провинция, заобиколена от кресливи кокошки и застаряващ домошар.

Да, снощи май бях познала, че Рупърт виждаше жена си през розови очила.

— Не си справедлив към себе си — казах му аз.

— Не ми трябва съчувствие. Разказах ти тази история, за да проумееш веднъж завинаги, че глупавото решение на Нейтън — това е истината, Еми, защото той трябва да е пълен глупак, за да ти изневери — няма нищо общо с нашата раздяла. Моят брак вече беше пропукан. Нейтън се оказа просто катализаторът за един неизбежен край.

— Странно. И аз възприемам Глория по същия начин. Като катализатор. Ние с Нейтън се разбирахме добре в началото — допадахме си, работехме в една и съща компания и харесвахме едни и същи неща. Но полека-лека се отчуждихме и аз, също като теб, си затварях очите — поне в началото. Но през последната година започна да ми прави впечатление. Все по-рядко разговаряхме за важните неща, вместо това обсъждахме сметките за тока или смяната на бойлера. И тъй като работим в една компания, вечер ние си разказвахме в най-малки подробности как беше преминал денят в службата. Беше доста потискащо. Но в последно време дори тази част угасна. Разговаряхме все по-малко. Излизахме все по-рядко. Все по-рядко правехме… — Аз се изчервих силно.

— Секс? — деликатно довърши Рупърт.

Аз кимнах, нещастна и засрамена.

— Отдавах го на умората, на прекомерното натоварване в службата… но сега виждам, че просто искрата е била угаснала. Просто не смятах, че съм му омръзнала дотолкова, че да спи с друга жена. Щеше да е по-лесно, ако Глория беше някоя сексапилна мацка на двайсет и три. Не е добре за егото, когато приятелят ти избяга с жена, която е по-възрастна от теб.

Аз го погледнах с любопитство.

— На колко години е Глория?

— На четирийсет и шест — някак виновно призна Рупърт.

Аз направих физиономия.

— Не мога да си представя какво ги прихвана и двамата. Едно е да завъртят някоя извънбрачна авантюра, но да избягат заедно е съвсем друго нещо. Едва ли ще издържат дълго.

— Не, и аз не вярвам — съгласи се Рупърт. — Предполагам, че се използват взаимно като извинение — като изход от ситуацията. Засега.

Рупърт допи чая си и станахме, за да се заемем с кухненските си задължения. Зарадвах се, че този път беше планирал менюто по-разумно: домашна пролетна зеленчукова супа с продукти от фризера за начало, после студено плато с морски дарове — едри скариди, опашки от омари и раци, поднесени върху легло от свежа маруля — и прясна плодовата салата за десерт. Три вкусни ястия, които изглеждаха и ухаеха фантастично, но бяха адски трудоемки и които трябваше да сготвим предварително. Застанахме рамо до рамо като бойни другари и започнахме да размразяваме, режем и белим. Този път поне нямаше да висим над нажежената печка и да жонглираме с три ястия едновременно — задача, която беше непосилна за Рупърт и невъзможна за мен. Не можех да приготвям повече от едно ястие.

— Тази сутрин се запознах с градинаря ти — подхвърлих небрежно аз.

Рупърт кимна.

— Харесвам Раян. Той е трудолюбиво момче, направи чудеса в градината. Обичайно идва два-три пъти седмично, така че сигурно ще го видиш отново.

Рупърт ме погледна косо с палава искрица в очите.

— Освен това е хубавец, нали?

— Сигурно си прав. — Вдигнах рамене вяло, макар че няколко нервни окончания в тялото ми още трептяха от прелестното видение от сутринта. — Ако харесваш такъв тип мъже.

Рупърт се засмя.

— А кой е твоят тип? Предпочиташ някой симпатичен, прилежен счетоводител?

Аз направих физиономия.

— Ха! Никога вече. Мисля, че Нейтън ме отказа от счетоводителите за цял живот!

Рупърт кимна.

— Разбирам те. Аз също няма да хукна да гоня русокоси управителки в близко бъдеще.

Когато привършихме в кухнята, решихме, че не беше необходимо новите гости да знаят за настоящото положение на Рупърт. Стигаха им къщичката, която си бяха запазили, кошница с подаръци и собственикът, който беше на линия, за да им дава информация и да разрешава възникналите проблеми, точно както им бе обещано. Фактът, че беше налице само един от собствениците, вероятно щеше да остане незабелязан.

Но Хендерсънови бяха друга работа. Не можехме да се надяваме, че те нямаше да забележат, че имението се управляваше от единия инвалидизиран член на екипа, докато здравият постоянно отсъстваше. Не вярвах, че съпрузите, които виждаха прашинка от двайсет крачки, щяха да си затворят очите за факта, че моят партньор също беше изчезнал загадъчно, докато аз се бях нагърбила с домакинската работа.

— Ще ги напием довечера — беше разковничето, което предложи Рупърт. Изглежда, че това беше неговото решение за много неща. — Ще извадя запасите от Шабли.

Чудесно.

Хендерсънови действително се впечатлиха от виното, но не и от новината. Затова пък аз се възхитих на подхода на Рупърт. В началото ми беше заприличал на добродушен палячо, но сега започвах да осъзнавам, че това беше просто маска за пред гостите, целяща да ги предразположи по време на техния престой и вероятно да заглади острите ръбове в обноските на Глория.

Сега Рупърт представи фактите.

— Ъ, вие навярно се питате защо Еми и аз бяхме малко… на градус снощи.

Веждите на госпожа Хендерсън се стрелнаха нагоре, а съпругът й се размърда на стола си.

— Бих се извинил за държанието ни — продължи Рупърт — но съм убеден, че когато научите причината, ще проявите разбиране.

Той напълни отново чашите им.

— Страхувам се, че жена ми е решила да ме напусне в най-неподходящия момент. Еми се съгласи любезно да ми помага пред следващите няколко дни, така че се надявам да ни подкрепите.

Очевидно удивени, че една платежоспособна гостенка би предложила да направи такова нещо, госпожа Хендерсън вдигна многозначително вежди.

— Разбирам — процеди тя. — Е, ние двамата… много съжаляваме, разбира се.

— Точно така, Хънтър — включи се съпругът й. — Какъв лош късмет. Лош момент, както ти сам каза.

Стиснатите устни на госпожа Хендерсън ме убедиха, че Рупърт знаеше какво прави. Лъжите само щяха да го представят в неизгодна светлина. За да наруши неловкото мълчание, той се впусна в една от неговите сладкодумни истории.

— Разказвал ли съм ви някога историята зад името на това място?

Аз се усмихнах окуражително. Трябваше ни нещо, което да ни изведе на неутрална територия.

— La Cour des Roses — Дворът с розите. Ясно и лаконично. И когато видяхме имението за първи път, то наистина отговаряше на името си. Имаше двор, имаше и рози. Милиони рози. Но розовите храсти бяха превзели цялата градина, бяха плъзнали по стените и пътеките и бяха задушили другите растения. Така че каква беше първата ни работа? Да ги изкореним. До последния корен. Дойде един човек с лопата и ни остави насред някаква кална баня. Трябва да ви кажа, че гледката беше доста потискаща. Да купим имение, кръстено на розите, в което нямаше нито една роза! — Рупърт се засмя. — Но името звучеше толкова поетично, че сърце не ни даваше да го сменим. Освен това, с какво щяхме да го заменим? „Дворът на опустошението“ не звучи много примамливо, нали? Затова се наложи да намеря озеленител, който да опитоми тези диви рози над входа на имението, след което Раян започна да засажда нови и нови храсти в градината всяка година…

Усмихната, слушах увлекателния му разказ. Снощи Рупърт ме беше нарекъл истински боец. Е, той също беше боец от класа.

На следващия ден аз се насладих на заслужено излежаване в леглото, защото беше неделя. Излюпих се към обяд, замаяна и кисела, тъй като тялото ми се оплакваше от тричасовото закъснение на обичайната доза кофеин.

Докато навличах някакви дрехи, погледнах телефона си на нощното шкафче. На екрана нямаше и следа от опити за контакт от страна на Нейтън. Не очаквах друго. Не разбирах само дали и защо исках да получа някакви новини от този вероломен негодник.

Запитах се дали не трябваше да проведа няколко разговора. Най-напред с родителите ми, но още не се бях съвзела достатъчно. Мама беше… откровена и имаше остър език. Баща ми само щеше да се разтревожи. Защо да бързам да им съобщя лошата новина? Може би трябваше да изчакам да се прибера в Англия. Можех да позвъня на малкия ми брат Ник, който сигурно щеше да изрази съчувствие, но като ревностен противник на обвързването, едва ли щеше да разбере емоциите ми. Освен това, Ник навярно щеше да приеме раздялата ми с Нейтън като повод за празненство — те двамата не се разбираха.

Моята най-добра приятелка Кейт, от друга страна… Изведнъж ме обзе болезнен копнеж да се видя с нея, да пием кафе и да изплача мъката си, но тъй като това нямаше как да се случи, поне можех да й се обадя по телефона. Намерих номера й и я набрах.

Тя отговори незабавно.

— Еми! Какво става във Франция? Не очаквах да ми се обадиш! Всичко наред ли е?

При звука на гласа й, потисканите и заради Рупърт, и заради мен емоции се отприщиха и ме заляха като мощна вълна.

— Не! — изплаках аз. — Нейтън ме напусна!

— Той какво?

Десет минути по-късно, Кейт беше в течение на заплетената история за Нейтън, Глория и Рупърт.

— Ах, този негодник Нейтън! Каква подлост — възкликна тя. — Добре че се отърва от него. — Настъпи пауза. — Извинявай. Не трябваше да казвам това. — Отново пауза. — Мислиш ли, че той ще се върне?

— Не знам — признах аз, изтощена от моята тирада. — Все още съм му толкова ядосана, че не мога да мисля трезво. Дойде ми като гръм от ясно небе.

— Разбирам те — успокои ме Кейт. — Няколко пъти си ми споменавала, че отношенията ви са станали вяли, но не допусках, че Нейтън ще направи нещо такова! Той винаги е бил толкова… праволинеен.

— Искаше да кажеш отегчителен — промърморих аз.

Кейт и Нейтън общуваха главно заради мен, но бяха много различни. Кейт беше умна, общителна и страстна защитничка на околната среда и равенството. Нейтън беше олицетворение на консервативния капитализъм. Тоест, двамата си приличаха като тебешир и сирене.

— Не! Просто исках да кажа, че това не е в негов стил. Защо не му звъннеш? След няколко дни?

Аз поклатих глава, после осъзнах, че тя не можеше да ме види.

— Не. Няма начин. Ще изглежда така сякаш му се моля. И тъй като не знам какво изпитвам към него, освен че съм му бясна, не виждам смисъл да го правя.

Тя въздъхна.

— Съжалявам, че не съм до теб, Еми. Но…

— Не ми напомняй! Десет дни на Малдивите с Джейми. Кога заминаваш?

— По-късно днес. Джейми ще дойде да ме вземе към два часа.

— Добре, желая ти прекрасно изкарване. — Отново бях на ръба да се разплача. — Благодаря ти, Кейти. Стана ми по-добре.

— На мен не ми звучи така.

На този етап моята приятелка не можеше да направи нищо повече.

— Нали ще се видим, когато се прибереш?

— Ще ти се обадя при първа възможност. Обещавам ти.

Изключих телефона и го прибрах в чекмеджето, където нямаше да се изкушавам да проверявам за съобщения от Нейтън.

На долния етаж нямаше и следа от Рупърт, макар че явно бе станал отдавна, защото пералнята вече центрофугираше. Хендерсънови тъкмо излизаха.

— Каква е програмата за днес? — любезно ги попитах аз.

— Шато ДʼЮсе — съобщи госпожа Хендерсън. — Той е вдъхновението за Спящата красавица.

— О, не знаех. Желая ви приятно прекарване.

Тя ми махна с ръка и потеглиха с колата. В моите представи приказките и тези двама човека бяха взаимно изключващи се понятия.

Излапах един кроасан, докато чаках пералнята да изключи, извадих огромните чаршафи, които вчера бяхме свалили от кралските легла в къщичките и излязох навън, за да ги простра на въжето в дъното на градината.

Нямаше следа от Раян и неговите мускули. Срамота. Все пак беше неделя.

Сгълчах се наум, задето дори си мислех за него, върнах се в къщата да заредя още една пералня и отидох да прегледам библиотеката в коридора. Сериозните книги, които си бях донесла, наред с добрите ми намерения, не ме привличаха, затова си избрах един трилър и излязох навън. Тръгнах покрай островчета с розови азалии и бледожълти рози, докато не открих един дървен стол под благоуханното люляково дърво. Топлите слънчеви лъчи се провираха през листата и цветовете и галеха кожата, превръщайки това място в идеалното скривалище, където да потъна в безметежния свят на убийства. Сюжетната линия се развиваше динамично и аз се увлякох дотолкова, че подскочих при звука на къркорещите ми черва.

Огледах се и тръгнах към къщата. Тъкмо бях стигнала до средата на вътрешния двор, когато чух женски глас.

— Извинете! — Една жена стоеше на портата между двора и градината. — Здравейте, извинявайте, че ви стреснах. Аз съм Джени Браун. Настанена съм в най-крайната къщичка, ето там. Вчера не успяхме да се видим.

Предположих, че летовничката навярно беше пристигнала, докато изпращах мадам Дюпон до дома й. Прекосих алеята и й подадох ръка.

— Приятно ми е да се запознаем. Надявам се, че условията ви харесват.

— Тук е прекрасно! Точно каквото си мечтаехме. Хари се претрепва от работа. И двамата сме така. Намерихме това място в интернет и ни се видя толкова очарователно, че решихме да дойдем. Малко почивка, някой и друг замък, нали знаете.

Залепих на лицето си учтива усмивка, за да скрия болката си. Думите на жената отекнаха като ехо на плановете ми с Нейтън. Дано съдбата на Джени и Хари да е по-различна от нашата.

— Не се колебайте да ме повикате, ако ви потрябва нещо — казах аз.

— Добре. — Жената понечи да се прибере, но после се обърна.

— О, съжалявам за крака на съпруга ви. — Тя замълча. — Дано да не ви обидя, но можете да актуализирате някои неща на уебсайта. Вие изобщо не си приличате с жената на снимката.

Очите й се разшириха и тя побърза да добави:

— Ох, исках да ви направя комплимент. На живо изглеждате много по-млада.

Аз се намръщих. Моят съпруг? Моята снимка?

— О, не, Джени. Мъжът, с когото се запознахте вчера — Рупърт — той не ми е съпруг. И жената на снимката не съм аз. Тя е неговата съпруга, но не е тук в момента. Аз… помагам, докато нея я няма. Рупърт ми е приятел.

— О, разбирам. — Лъчезарната усмивка на Джени помръкна.

— Дано да не съм ви обидила. Просто си помислих, че Рупърт изглежда ужасно по-стар от вас. Добре, доскоро. — Тя ми помаха с ръка и се прибра в къщичката си.

Докато си приготвях сандвич, си отбелязах наум да поговоря с Рупърт за информацията на сайта. Щом Глория нямаше да се върне тук, той можеше да махне омразния й образ от страницата.

Ядосана, захапах един узрял домат. Той моментално изригна със сок и семенца по тениската, която бях облякла сутринта, чиста и бяла. Страхотно.

Тъкмо бях извадила продуктите за обяда, когато Рупърт влетя в кухнята.

— Какво да направя с прането, когато изсъхне? — попитах го троснато.

— Остави го в една от свободните стаи, за да не ни се пречка. Ще поръчам на мадам Дюпон да се погрижи за гладенето при следващото си идване.

Това ми се видя доста небрежно, но щом домакинът го раздаваше толкова лежерно, не виждах защо аз трябваше да взимам въпроса присърце.

— Сега имаме други грижи — рече той. — Семейство Стюарт пристигат във вторник.

— Това защо те тревожи?

— Мадам Дюпон няма да дойде днес, защото е на църква. Утре също няма да дойде, защото трябва да навести сестра си. Ти можеш ли да се погрижиш за тяхната стая миличка?

Намръщих се.

— Днес ли? Защо не утре?

— Защото утре е пазарен ден — отвърна той, сякаш отговорът беше съвсем очевиден. Когато Рупърт забеляза стъписаното ми изражение, все пак обясни: — Винаги ходя в Пиер-ла-Фонтен, когато има пазар. Оттам набавям пресни продукти и местни специалитети.

Аз изпухтях презрително.

— Не може ли да напазаруваме от супермаркета тази седмица? — Тъкмо бях овладяла шофирането до покрайнините на града и паркирането на паркинга пред голям супермаркет. Но маневрирането в сърцето на френско градче в натоварен пазарен ден беше съвсем друго. Освен това… — Не си ли чувал, че може да се пазарува онлайн?

В очите му се появи онова упорито изражение, което вече познавах.

— Разбира се. Но няма да ми хареса.

— Защо? Няма ли да е по-лесно?

Рупърт поклати глава.

— Обичам да разглеждам пресните продукти. Какво са изнесли селяните на масите. Дори не си правя пазарски списък — пишех го само за твое улеснение. Дори през ума не би ми минало да се ограничавам до супермаркета. Харесва ми да пазарувам от магазинчетата в града. Да обикалям сергиите в пазарен ден. Да срещам разни познати и да разговарям с тях. Започва да ме мъчи клаустрофобия, Еми. Имам нужда да изляза, да се върна към нормалния си начин на живот. На теб също ще ти се отрази добре да се измъкнеш за малко от това място.

Рупърт ме погледна умолително и аз не можах да сдържа смеха си. Той приличаше на онези големи кучета със сбръчкани муцуни и големи уши, на които човек просто не можеше да откаже.

Аз въздъхнах.

— Добре. — Идеята да излезем започваше да ме блазни. Засега удоволствията на ваканцията в Прованс за мен се свеждаха до първите два дни, когато обиколих съседните селца и се разходих сред природата с Нейтън. — Но само при условие че после ще ме почерпиш с кафе.

Рупърт поклати глава.

— Ти започваш да се превръщаш в кафеман, Еми.

— Знам. Ти ме поквари с тази мощна лъскава машина.

Той вдигна вежди.

— Ще ми се да беше така! — Но за негово удовлетворение, вече се бях изчервила като ученичка, още преди да бе изрекъл последните думи.