Хелън Полард
Вила в Прованс (18)

Глава 18

Едва не се задавих с хапката броколи. Нямах представа, че Ален се беше женил, още по-малко, че жена му го беше напуснала.

— Нямах представа, че си бил женен. — Ето, отново без задръжки казах каквото мисля.

Той вдигна рамена.

— Това се случи преди няколко години.

— Колко време бяхте женени?

— По-малко от една година.

— Една година!

— Да, знам. Звучи печално, нали?

— Какво се случи?

— Тя реши, че не се е омъжила за точния брат.

Бях шокирана.

— О, Ален, това е ужасно.

— Не чак толкова — спокойно рече той. — Те имат две малки деца и си живеят щастливо в Кент, където Сабин се ползва с особена популярност, защото я смятат за екзотична парижанка.

— Виждате ли се?

— От дъжд на вятър. Ще излъжа, ако кажа, че в началото не беше трудно, но все пак замазахме огорчението. Сега имам племенница и племенник. Между нас няма място за злоба и ревност.

— А ти не…

— Аз не въздишам тайно по снаха ми, ако това питаш. Тъкмо обратното. Подозирам, че извадих късмет, като се измъкнах навреме. — Ален се засмя. — Тя командва брат ми като фелдфебел.

— Така му се пада! Но въпросът ми беше дали оттогава си имал…

Поколебах се, търсейки най-подходящите думи.

— Какво? Дали срещнах друга?

Аз кимнах.

— Еми, аз съм на 36, така че да, излизал съм с няколко жени, но…

Той замълча.

— Знам, че е клише, но явно просто не съм срещнал подходящото момиче. — Той сведе очи към масата и настъпи леко неловко мълчание, после той вдигна глава. — Ти ще се справиш. Рупърт ми каза, че не се съмнява и аз вярвам в неговата преценка.

— Това означава, че твоята преценка е погрешна!

Смехът ни прогони смущението.

— Ти как така си наполовина французин?

— Историята е много романтична — предупреди ме той с шеговито пламъче в очите.

— Ще издържа — уверих го аз с престорена сериозност. Не знаех обаче дали можех да издържа гласа му, който ме опияняваше като кадифен коняк.

— Майка ми е французойка. Заминала на студентски обмен в Лондон на деветнайсет и забравила да се огледа, когато тръгнала да пресече Кингс Роуд. Татко я сграбчил за качулката и я дръпнал назад, спасявайки я от сигурна смърт под колелата на автобуса.

Сложих ръка на сърцето си.

— Колко мило.

— Дори захаросано, защото оттогава те са неразделни. Щом татко се дипломирал като инженер, си намерил работа в международна компания извън Париж. Направили задължителните две деца и до ден-днешен се радват на безоблачно буржоазно съпружеско щастие.

— Винаги ли си живял във Франция? Нямаш почти никакъв акцент.

— Татко ни говореше на английски, мама на френски, така че имахме двоен избор. Аз избрах да остана тук.

— Но брат ти живее в Англия.

— Той постъпи в английски университет и реши да остане там. Идва да ни гостува, естествено… Така се запозна със Сабин.

Почаках малко с надежда да продължи, но тъй като той не го направи, аз не посмях да настоявам.

— Никога ли не си се изкушавал от светлините на Париж? — попитах го аз.

— Няколко години работих в голяма компания в Париж. Фантастичен град. Там се запознах със Сабин.

— А как се озова в Пиер-ла-Фонтен?

— Баща ми имаше един приятел счетоводител, който живееше тук — когато бяхме деца, идвахме и му гостувахме всяко лято. Той попита татко дали бих искал да му стана съдружник. От малък обичах градчето и вече се бях отегчил от Париж. Със Сабин тъкмо се бяхме оженили и тя прие идеята с ентусиазъм. Сигурно смяташе, че мястото е подходящо да отгледаш децата си. — Той побутна храната в чинията си. — Но брат ми дойде да ни навести два пъти онази година и тя реши, че предпочита да свие гнездо с него.

— Съжалявам. — Опитах се да измисля какво да кажа, но не открих точните думи. Хрумна ми, че може би предпочиташе да сменим темата.

— Значи още работиш с приятеля на баща ти?

Ален поклати глава.

— Той се пенсионира преди две години и оттогава работя сам. Тук ми харесва. Красиво е. Имам добри приятели и добър бизнес, сам определям работното си време. Какво повече може да иска човек? — Той замълча за момент. — Освен някой, с когото да сподели живота си.

Той се усмихна и поиска менюто с десертите, преди разговорът да е поел в посока, в която никой от нас не искаше да пътува.

— Дълго ли ще си стягаш багажа в петък? — попита Ален по обратния път.

— Да, сигурно. Защо питаш?

— Питах се дали не ти се иска да прекараш деня навън.

— Ти не си ли зает в кантората?

— Имам само две срещи. Мога да ги отложа.

— О, ами…

— Разбирам, че в петък ще си доста заета — рече той, долавяйки колебанието ми. — Но утре наистина имам много работа.

Представих си как щях да прекарам последния си ден в „Дворът с розите“ в компанията на Рупърт, в атмосфера на мрачна навъсеност под тежките облаци на моето заминаване, и двамата обзети от носталгия още преди да съм тръгнала.

— Не, аз мога да събера багажа си утре — казах решително. — Добре ще ми дойде да изляза в петък. Благодаря ти.

Когато пристигнахме пред вилата, Ален не изключи двигателя на колата.

— Благодаря за прекрасната вечеря — промълвих аз.

— За мен беше удоволствие. Благодаря ти за приятната компания.

В сумрака не можех да разчета изражението му. Пулсът ми препускаше. Толкова лесно беше да се наведа напред и все пак… Какъв беше смисълът? И за двама ни?

Усмихнах му се.

— Лека нощ.

— Лека нощ, Еми.

Когато отворих вратата, светлината падна върху лицето му и аз улових напрегнатия му поглед, смутената, печална усмивка на устните му, сякаш той също бе искал да ме целуне и се проклинаше, задето не се беше навел навреме.

 

 

На другата сутрин се успах. Нощта беше неспокойна, аз се мятах в леглото, припомняйки си отрязъци от разговора с Ален и преследвана от фантазии за целувката, която не бях имала смелостта да опитам. Накрая се замъкнах на долния етаж по пижама — в къщата нямаше гости, какво толкова? — и заварих още по-недоспалия Рупърт до вратата на кухнята.

— Бързо горе. Обличай се. Гости! — избоботи той, сочейки към паркиралата на двора кола.

— Уф. Добре. — Аз хукнах да взема душ и да се облека, отлагайки живителната доза кофеин и закуската.

Когато се върнах след двайсет минути, аз си лепнах любезна усмивка заради подранилите гости, които пиеха кафе с Рупърт.

— Еми, запознай се с Каролин и Анди Бедфорд.

Здрависахме се и аз хвърлих умолителен поглед на Рупърт, за да ми приготви сутрешната доза кафе.

— Еми е моята дясна ръка през последните две седмици — обясни той, като се устреми към кафе машината. — За съжаление тя си тръгва в събота, затова се надявам да ми простите, ако нещата не вървят толкова гладко след нейното заминаване.

— Уверена съм, че всичко ще бъде наред — усмихна се Каролин Бедфорд. — Засега всичко изглежда прекрасно. — Тя погледна през вратата към вътрешния двор. — Няма ли да ти липсва всичкото това, Еми?

Проследих погледа й към градината.

— Ще ми липсва, разбира се. — За момент нещо ме стегна в гърлото. Когато възстанових дишането си, аз смених темата. — Рано пристигнахте.

— Потеглихме прекалено рано — рече съпругът й с намек за обвинение към жена си. — Шофирах цяла нощ и пристигнахме в Дувър по никое време. Пуснаха ни да се качим на ранния ферибот.

— Затова пък ще имате повече време тук — казах аз с най-ведрия си глас. Само след два дни аз щях да пътувам в обратната посока, мъчейки се да пресметна колко време щеше да ми отнеме и да се боря с карти, сателитна навигация и маниакални тираджии. Сам-сама.

Отпих глътка кафе и изчаках кофеинът да се влее в кръвта ми.

После заведох Бедфордови в тяхната стая. Каролин Бедфорд изпадна във възторг, ахна при вида на свежите цветя и малката старинна стъклена поставка за бижута на тоалетката, дантелената покривка, която бях намерила и използвах като кувертюра; гледката към градината. Нейните комплименти ме накараха да почувствам още по-силна носталгия по това място.

На долния етаж Рупърт усърдно съставяше списъци.

— Така, Еми, трябва да се залавяме за работа, иначе няма да успеем да свършим всичко. Добре, че бяхме тук, когато пристигнаха. Не ги очаквах преди обяд.

Прозвуча ми сърдито и троснато, но реших да не му обръщам внимание. Тъй като утре нямаше да съм тук, това беше неговият последен шанс да ме командва и да ме ползва като шофьор. Нямах представа защо се натъжавах от това.

— Как мина срещата? — попита Рупърт на път към супермаркета.

— Добре. Хубав ресторант. Прекрасно меню. Невмирисано козе сирене за предястие, после стек.

— А нещо… след това?

Изгледах го остро, готова да го срежа, но разпитът беше някак вял. Рупърт изглеждаше изморен. Намръщих се.

— Кафе и изпращане до дома. Нищо друго.

Той само кимна, затова реших да му хвърля няколко трошички надежда.

— Утре Ален ще ме води на разходка.

— Така ли? — Това явно го разведри. — Къде?

— Не знам.

— Кога ще се прибереш?

— Нямам представа. Важно ли е?

— Ами, ти… ъ… трябва да си прибереш багажа.

— Ще го стегна този следобед.

— Аха. Добре, сигурен съм, че той ще те прибере навреме, като знае, че на другия ден трябва да тръгнеш рано.

Рупърт отново се умълча. Тюх. Разговорът вървеше мъчително като вадене на зъб.

— Кога ще опиташ да шофираш отново? — попитах аз.

— Скоро, надявам се. Не мога вечно да разчитам на хората.

Погледнах го с известно съмнение.

— Добре, но според мен не бива да излизаш сам първите един-два пъти. Някой трябва да дойде с теб.

— Вече се погрижих за това. Помолих Ален. Той каза, че ще дойде, когато се почувствам готов.

— Браво на него. — Настъпи пауза, която можеше да мине за дружелюбна. — Ти позвъни на онези хора, нали? На телефоните, които ми даде мадам Дюпон?

— Да, Еми, прозвъних ги. — Тонът му беше нетърпелив. — Някаква жена на име Жулиет ще идва да ми помага в дните, когато приготвям вечери за гостите. Мадам Дюпон обеща да идва през ден, за да чисти — освен в неделя, разбира се, защото тогава ходи на църква. И някакво младо момиче ще й помага в съботите, когато се сменят завивките в къщичките.

— Добре. А какво стана с…

— О, за бога, Еми, престани. Всичко е уредено!

Бях толкова шокирана, че зяпнах. Рупърт никога не ми беше държал такъв тон. В първия момент преглътнах гневния си отговор, наред с някоя и друга сълза, но недоспиването и тревогите бяха унищожили моята сдържаност.

— Как смееш? — попитах го аз с нисък, заплашителен глас.

— Какво?

— Как смееш да ми говориш по този начин? След всичко, което направих за теб?

— Еми, аз…

— Ти си неблагодарен негодник! — Кокалчетата на ръцете ми побеляха върху волана, докато се борех с пелената от сълзи.

— Еми…

— Изпълнявах всичките ти прищевки. Чистех ти и ти готвих. Носех ти бира и чай. Слушах пиянското ти бръщолевене със съчувствие и разбиране. Поех грижите за твоите гости и за кокошките. Рискувах позицията си в службата заради теб, за да се бъхтя още една седмица. — Аз поклатих глава. — Просто исках да разбера дали всичко е наред и мога ли да се прибера у дома спокойно. Не допусках, че искам нещо прекалено.

— Еми, според мен не бива да се ядосваш, когато шофираш.

— О, така ли? — Набих спирачки и колата спря с пищене на гумите, наполовина на пътя, наполовина в тревата, на косъм от плитката канавка. Шофьорът зад нас натисна клаксона в изблик на гняв или може би възхищение, ако беше местен.

— Какво правиш, по дяволите?

— Очевидно не съм в състояние да шофирам. Навярно ти трябва да поемеш волана. — Аз разкопчах предпазния колан.

Рупърт пребледня.

— Знаеш, че не мога.

— Точно така. Затова те съветвам да търпиш и да мълчиш. — Закопчах отново колана и потеглих с мръсна газ.

— Еми. За бога!

— Замълчи, Рупърт. Дойде ми до гуша!

Той се вразуми. Или може би се вцепени от страх заради начина, по който шофирах. Продължихме по пътя в мълчание и обиколихме супермаркета с каменни изражения. Когато излязохме от паркинга, Рупърт ме помоли да свърна към центъра на града.

— Замразените продукти ще протекат — срязах го аз.

— Няма да се бавим.

Твърдоглав дърт негодник. Влязох в центъра и паркирах, където ми беше казал.

— Къде трябва да отидеш?

— На две места. Ти можеш да не идваш. Защо не седнеш да изпиеш едно кафе? Аз ще дойда там.

— Добре.

Седнах с навъсена физиономия и си поръчах кафе. Нямах представа защо беше станал наопаки тази сутрин. Във всеки случай не виждах защо трябваше да си го изкарва на мен. Аз само се опитвах да помогна. Постепенно слабото удовлетворение от това, че му се бях развикала, отстъпи на чувството на вина заради грозното ми държание.

След десет минути Рупърт се появи отново, сумтейки, пуфтейки и куцайки, за да ме накара да се почувствам още по-виновна. Той си поръча кафе и когато си почина достатъчно, най-неочаквано ме хвана за ръката.

— Еми, дължа ти извинение. Държах се безобразно. Съжалявам.

Не отдръпнах ръката си, макар че ми се искаше.

— Ти си изморен. И двамата сме изморени.

— Това не е извинение. Не мога да приема идеята, че ти се връщаш в Англия, това е. Не исках да го кажа, защото ти вече знаеш какво мисля по този въпрос и изтърпя достатъчно. — Рупърт посегна към кафето си и аз забелязах, че ръката му трепереше. — Не искам да си развалим приятелството, Еми. Моля те, и двамата преживяхме много.

Очите ми отново се напълниха със сълзи. Напоследък плачех по всякакъв повод. Стиснах ръката му.

— И аз съжалявам. Не трябваше да ти говоря така. Просто съм в лошо настроение, защото се прибирам в Англия.

Рупърт кимна и допи кафето си.

— Тогава да вървим, миличка. В колата има охладени продукти.

— Казах ти същото преди четирийсет минути.

Когато се прибрахме, наредихме покупките, атмосферата вече беше спокойна, но аз още се срамувах от случилото се, както навярно и Рупърт. Разделихме се под предлог, че той отива да си почине, а аз да си стегна багажа.

Свалих куфара си от гардероба и го отворих на леглото. Гледката на зейналата му паст ми напомни за деня, когато Нейтън ми беше казал, че си тръгва, куфарът му лежеше отворен на пода до прозореца в съседната стая, рояк прашинки танцуваха, уловени от слънчев лъч. Струваше ми се толкова отдавна, сякаш в друг живот, както навярно и беше. Животът ми се беше преобърнал необратимо и в момента не ми оставаше друго, освен да се нося по течението и да се надявам, че ще ме отнесе на някое хубаво или поне приемливо място.

Започнах да прибирам нещата, които нямаше да ми трябват през следващите 36 часа, без да си правя труда да ги сгъвам и подреждам.

Аз не бях педант като Нейтън. Недоумявам как се съчетаваха тази прилежност към вещите и пълното нехайство към участта на хората, които захвърляше като непотребен товар. Този човек беше емоционален инвалид.

Помислих си за предстоящия ден с Ален и въздъхнах. Нямах представа къде щяхме да отидем. Изборът на тоалет, който да е подходящ за всякакъв случай, от ограничения ми гардероб не беше лесна задача. Отделих елегантен кремав панталон, който не бях носила поради интензивната слугинска работа, бежова тениска, лек пуловер и обувки на токчета, и прибрах всички друго, за да не се разколебая на сутринта.

После струпах тоалетните си принадлежности в един куп в банята и козметиката ми на друга купчина на тоалетката, проверих гардероба, чекмеджетата и пространството под леглото за забравени вещи. В дъното на чекмеджето от неговата страна ме очакваше само един чорап на Нейтън. Извадих го и го хвърлих в кошчето, като си представих доволно какъв хаос бе предизвикал в подредения му свят с Глория, когато беше попаднал на другия вбесяващо самотен чорап.

Празната стая ми подейства потискащо, затова се замъкнах на долния етаж. Мадам Дюпон сложи чайника на котлона и ние седнахме за обичайния ни накъсан разговор с чаша лимонов чай.

— Хареса ли ти снощното соаре? — попита тя със зле прикрито любопитство.

— Да, благодаря. Храната беше вкусна и ми беше интересно да се запозная с приятелите на Рупърт. — Постарах се да й разкажа кои са били гостите и какво сме яли. Забелязах, че този път тя почти не ме поправяше. Или моят френски се беше усъвършенствал, или сърце не й даваше да ме коригира преди заминаването ми.

— Снощи излязох на вечеря с Ален — признах аз.

Очите й светнаха и тя изрече някакви лукави хвалебствия по негов адрес, придружени с кимания и смушкване в ребрата ми. Двамата с Рупърт бяха родени сватовници. Обичаха да се бъркат в чуждите работи, пък макар и водени от добри намерения.

— Ще бъдеш ли тук утре? — попитах я. Тя кимна. — Но аз няма да съм тук. Ален ме покани на излет.

Лицето й изобрази комбинация от доволна усмивка при мисълта за очаквания романс и тъга, защото това щеше да е нашата последна седянка на чай и сладки приказки.

— Reviens nous voir bientôt, Emie^[1] — рече тя, като се изправи, погали ме по бузата, а после ме привлече в крепка прегръдка до жилестото си дребно тяло.

Върни се да ни видиш по-скоро.

Аз излязох в градината, заобиколих къщата и се озовах в старата овощна градина, където можех да се отдам на сълзите далеч от чужди очи, но там заварих Раян, зает да вади бурени. Не бях видяла колата му и не го бях чула да пристига.

— Здравей, Еми. Добре ли си?

Усмихнах се с треперещи устни.

— Току-що се сбогувах с мадам Дюпон. Реших да дойда тук, за да не се налага да правим всичко по два пъти.

— А, ясно. — Той ме прегърна приятелски, без следа от романтика, слава богу. Сега не бих могла да се справя и с това. Освен това, бях започнала да усещам онова смущаващо явление, че всеки път, когато се сещах как двамата с Раян се забавлявахме, наред с приятния гъдел и идиотската усмивка, в ума ми изникваше лицето на Ален като знак за цензура върху спомените ми.

— Трябва да си феноменална, щом успя да влезеш под кожата на старата драконка — въздъхна Раян и ме пусна.

Аз поклатих глава.

— Просто постъпих като всеки друг при тези обстоятелства.

— Не е така, Еми. Повечето хора щяха да си заминат или да обвинят Рупърт, задето е позволил жена му да избяга с чужд мъж. — Той взе лицето ми в ръце, целуна ме лекичко по челото и се наведе да си събере инструментите. — Аз тръгвам — каза той. — Приятно прекарване с Ален утре.

Погледнах го слисана.

— Ти откъде знаеш?

— Рупърт ми каза. Желая ти лек път, Еми. И скорошно завръщане тук — той повтори думите на мадам Дюпон и изчезна зад ъгъла на къщата.

Седнах до най-близкото дърво, облегнах се на ствола и затворих очи срещу следобедното слънце. Чух пърпоренето на двигателя и се запитах дали Раян наистина си беше свършил работата в градината или просто се оттегляше тактично, за да не ме разстройва още повече с дълго сбогуване.

Той беше добро момче. Твърде жизнерадостен за мен, но след две-три години щеше да направи щастлива някоя друга жена.

Меланхолията ми премина в сънливост, когато тихо топуркане и нещо топло в скута ми ме върна рязко в настоящето и аз стреснато отворих очи, за да видя една рошава муцуна да ближе ръцете ми. След като се съвзех от първоначалния шок и се уверих, че глупавото куче нямаше да ми откъсне някой крайник, аз разроших къдравата козина на главата му и го почесах зад клепналите уши.

Това май беше моят стар приятел, онова куче, което се беше провряло през оградата и ме беше събудило с лая си след моите занимания на чист въздух с Раян. Погледнах към мястото, където се бяхме търкаляли в тревата и едва сега забелязах, че то се намираше само на няколко метра от някакъв отворен прозорец — вероятно в стаята на Рупърт. Той сигурно беше чул всичко. Изчервих се при тази мисъл, но смущението ми се стопи при спомена как бе реагирал Раян, когато се бях усъмнила в разумността на избраното място: „Ти не минаваш случайно оттук. Ти си тукашна“. Знаех, че той имаше предвид нещо като доверен гост, но сега думите му придобиха пророчески смисъл, след поканата на Рупърт да заживея тук.

— Вдигнаха голям шум — казах на кучето, като вдигнах муцуната му, за да надникна в подкупващите му кафяви очи. — Също като теб.

— Фрамбоаз! Фрамбоаз!^[2] — Гласът долетя откъм пътя. Кучето изви глава, близна ме по ръката и се провря през тайната дупка в живия плет.

Фрамбоаз? Това не означаваше ли малина? Как бе възможно да избереш такова име за бедното животно? Изправих се, за да изтупам космите от дрехите си. Недоумявах защо му беше куче на Рупърт. После си спомних умоляващите очи и робското послушание пред гласа на неговия стопанин и осъзнах, че тук нямаше конкуренция. Аз също бих предпочела куче пред Глория. Кучетата поне бяха верни.

Когато влязох вътре, мадам Дюпон си беше отишла и Рупърт започваше да готви. Застанах до него и запретнах ръкави, потъвайки в мълчание от страх да не нарушим крехкото примирие между нас. Щом привършихме с подготовката на продуктите, ние седнахме да изпием традиционната чаша чай.

— Значи утре ти няма да си тук — тихо рече Рупърт.

— Не знам къде ще ходим, но…

— В такъв случай, трябва да ти кажа нещо.

Сериозният му тон ме притесни. И без това вече ходехме по натрошени стъкла.

— Рупърт, според мен не бива…

— Моля те, Еми, остави ме да го кажа.

Аз кимнах.

— Знам, че според теб аз прекрачвам границата, като увещавам хората да те убедят да се преместиш да живееш тук.

— Меко казано! — сопнах се аз.

— Добре. Аз исках да ти покажа, че това не е някакъв безумен план, както си мислиш. — Челото му се сбърчи, докато Рупърт търсеше точните думи. — Ти знаеш колко много искам да се върнеш, така че е безсмислено да повтарям. И не бих го предложил, ако не смятах, че има реална възможност. Но…

— Но?

— Но това е твоят живот. Трябва да направиш каквото ти искаш. Трябва да следваш сърцето си, Еми. Само това искам от теб.

— И ти мислиш, че сърцето ми е тук?

Той пресуши чашата си и стана.

— Това го решаваш ти, а не аз, нали?