Хелън Полард
Вила в Прованс (11)

Глава 11

Покашлях се.

— Карл? Обажда се Еми.

— Еми? — Учудването му прозвуча ясно от другата страна на Ламанша. — Ти не си ли във Франция? Всичко наред ли е?

Да, във Франция съм и съм добре, но не, нещата не са наред. Тук възникнаха някои проблеми и трябва да остана още една седмица.

— Какво? Още една седмица? — Гласът му се извиси в неособено мъжествено кресчендо.

— Съжалявам, но няма друг начин. Иначе не бих те помолила, знаеш това — добавих, надявайки се да го умилостивя с тон, предполагащ, че дори не можех да си представя, че шефът ми няма да прояви разбиране.

— Еми, как така още цяла седмица след двете седмици отпуска? Какво може да е толкова важно? Здравословен проблем ли имаш?

Това беше най-сложното. Ако си измислех някое сериозно заболяване, което не ми позволяваше да се прибера у дома, Карл можеше да поиска болничен от френски лекар или някакво друго доказателство. Освен това нямах представа каква история щеше да им сервира Нейтън. Затова реших да украся истината, вместо да скалъпя откровена лъжа.

— Истината е, че положението тук е катастрофално. Аз — тоест ние — сме при един приятел, който загази сериозно. Човекът получи инфаркт… — Е, поне така смятахме към онзи момент, нали? — … и си контузи крака. Беше в болница, но сега си е вкъщи и е на легло, живее сам и няма кой да се погрижи за него. — Забавих темпото, за да не говоря като картечница. — Ако мога да остана още една седмица, докато човекът се вдигне на крака, ще му спася живота.

Настъпи злокобна пауза.

— Хъм, разбирам в какво положение си, Еми, но ти знаеш каква е нашата фирмена политика по отношение на дългите отсъствия.

— Карл, през последните три години не съм ползвала и половината от отпуската си. — Знаех, че това беше вярно, защото бях пресметнала остатъка наум, докато будувах в два часа през нощта.

— Това е така, Еми, но отпуската не може да се прехвърля от година в година.

Стиснат негодник.

— Знам това, но все пак, за тази година ми се полагат още две седмици, пък и никъде в трудовия ми договор не пише, че е забранено човек да си вземе наведнъж цялата отпуска, а само, че трябва да го съгласува с прекия си началник. Знаеш, че работя денонощно, когато имаме спешни срокове.

Почти чувах скърцането на зъбчатите колела в главата на Карл. Той имаше навика да прехвърля задачите си на подчинените и да обира лаврите пред големите шефове. Тъкмо затова моето отсъствие го притесняваше.

— Добре, Еми. — Той въздъхна. — Щом се налага. Но ако не се прибереш другия понеделник, с нас двамата е свършено.

— Разбирам. Ще трябва да прегледаш документите на бюрото ми и да намериш папката с проекта на Кели. Срещата е в средата на седмицата.

— Какво? Но ако теб те няма, кой ще направи презентацията? — В гласа му прозвуча паника. Фамилия Кели не бяха лесни, движеха се с поне десет години назад във времето, инатяха се и аз сякаш бях единственият човек в екипа, с чието мнение се съобразяваха.

— Дейв е в течение на всичко. Той беше моята дясна ръка по този проект и познава клиентите. И без това трябва да натрупа опит с презентациите, така че тази задача ще му бъде от полза. Ако ти му помогнеш, със сигурност ще се справи.

— Ох, не знам, Еми. Ти открай време работиш с Кели.

— Знам, но… — поколебах се аз.

Изведнъж в ума ми изкристализира идеята, която се бе зародила преди известно време, но беше потънала в забрава покрай другите събития. Сега, седейки в кабинета на Рупърт и попивайки мъжествения стил на тапицираното с кожа писалище и капитанския стол, златната мастилница и старинната попивателна, аз сграбчих концепцията.

— Слушай, Карл, започвам да мисля, че трябва да приложим по-различен подход с тази компания. Те ни плащат, за да им помогнем да прекрачат в настоящето, но не приемат добре нашите предложения, така че тъпчем на място. Мисля си, дали вместо това да не им помогнем да се върнат назад в миналото.

— Ти… Какво?

Аз се засмях.

— Фирмата на Кели произвежда качествени, пък макар и старомодни обувки. Може би е време да заложим на тази особеност. В момента винтиджът е на мода. Поговори с Дейв — тези кампании попадат в неговия профил. Той може да им предложи варианти, а аз ще изпипам подробностите, след като те изберат да заложат на винтиджа.

— Ами, не знам, Еми…

— Ние няма да ги загубим като клиенти, Карл. Те са старомодни и лоялни към онова, с което са свикнали. Това обичайно създава главоболия, но този път е в наша полза — защото означава, че те няма да потърсят друга агенция само защото аз не присъствам на една среща. Довери ми се.

— Е, щом си сигурна…

— Сигурна съм. Нали можеш да пришпориш Хедър с онова пазарно проучване, което й възложих?

Карл изпухтя.

— Добре, но слушай, ако ти си беше на работното място…

— Благодаря, оценявам жеста ти. Чао.

— Еми, чакай! Ами Нейтън? Той нали няма да остане там още една седмица?

Ах. Трябваше да предвидя този въпрос.

— Честно казано, не знам.

— Как така не знаеш?

— Той не е тук. Отседна при един друг приятел тази седмица, но предполагам, че ще се върне на работа в понеделник.

— Не можеш ли да се чуеш с него? — нетактично настоя Карл. — Дерек е затънал до гуша в счетоводството. От два дни се опитва да се свърже с Нейтън, за да изяснят някакъв проблем, но телефонът му винаги е изключен. Затова дадох на Дерек твоя номер.

— Извинявай, Карл, но не мога да ти дам телефона на човека, при когото е Нейтън. — Съвсем се заплетох. — Това е по-скоро негов приятел, а не мой. — Ако се чуем, ще му предам, че Дерек го издирва.

— Добре. Доскоро.

— Благодаря, Карл.

Но шефът ми беше затворил слушалката, сигурно за да съобщи на Дерек, че Нейтън беше безотговорен тъпак, а аз бях неадекватен идиот.

Докато се опитвах да се съвзема от разговора, се запитах какво щеше да си помисли Нейтън в понеделник, когато се появеше в службата — ако се появеше в службата, а аз — не. Основният ми проблем беше, че той пръв щеше да има възможността да разкаже своята версия на историята, макар че не можех да си представя как щеше да обяви публично, че е преспал с чужда жена, докато е бил на почивка с партньорката си, а после е избягал с въпросната фльорца. В счетоводството не гледаха благосклонно на подобен род авантюри.

Когато се качих в моята стая, аз се осмелих да включа телефона си, колкото да съобщя на Софи решението си, след което съобщих радостната вест на Рупърт, който изпадна в екстаз, че неговата безропотна помощница имаше глупостта да остане още една седмица.

— Оценявам жеста ти, Еми. Сигурно не ти е било лесно да убедиш шефовете си. Чувствай се свободна да правиш каквото искаш. Може би трябва да излизаме по-често. Или да поканим гости за вечеря. Мога да те запозная с някои мои приятели. Да ти създадем социален кръг.

Аз го погледнах учудено.

— Ще бъда тук само още десет дни, Рупърт. Едва ли ще ми липсва компания.

Рупърт се начумери.

— Да, знам, но тук е пълно с чудесни хора, Еми. Може да ти хареса.

Той ме погледна някак замислено и макар да не проумявах причината, бях съвсем сигурна, че щях да понеса последствията.

И тъй като заслужавах малко почивка, аз излязох навън и тръгнах през градината към любимото ми скривалище, където можех да се изтегна под люляковите храсти и да подремна. Бях постъпила правилно, като казах на Карл, че щях да остана тук още една седмица. Имах великолепна прическа, нова приятелка и… вълнуваща афера с бога на градинарството. Чувствах се напълно щастлива.

Трябваше да се досетя, че това не можеше да продължи дълго.

 

 

— Мамо, моля те. Не е нужно ти да… Ще се радвам да те видя, естествено, но мисля, че няма къде да се настаниш, вилата е пълна с гости. Така ли? Вече си говорила със собственика? А защо не ми каза? Не, не се опитвам да те разубедя. Да, справям се идеално. Всъщност, ти как разбра? Трябваше да се досетя. Да, храня се. Не, няма да направя някоя глупост. Ами татко как ще отсъства от работа? Ясно. До утре, тогава. Да, поздрави татко. Довиждане, мамо.

Това беше моята половина от телефонния разговор, който проведох с майка си по-късно този следобед. Нейната половина беше по-дълга. Как беше научила за случилото се? За да ви спестя дългите обяснения, Карл явно не беше успял да съобщи на Дерек новото местонахождение на Нейтън, и за всеки случай беше позвънил на домашния телефон в „Дворът на розите“, оставен от Нейтън за спешни случаи.

Рупърт съобщил на Дерек, че Нейтън вече не беше на този адрес, така че Дерек беше прегледал спешните номера за връзка в служебната база данни и беше позвънил на майката на Нейтън, с надеждата, че тя може би знаеше как да се свърже със сина си.

Представяте си нейната реакция — само допреди миг убедена, че синът й си почива в чужбина с приятелката си, а в следващата минута на ръба на паниката. Дерек със закъснение осъзнава, че е нагазил в лука, и се измъква елегантно и тактично, за да решава сам счетоводните си дилеми.

Но майката на Нейтън не притежаваше подобна дипломатичност. Убедена, че каквото и да се е случило, то е по моя вина, тя моментално се беше обадила на моята майка, първо, за да разбере дали мама беше в течение на станалото, после, за да й съобщи за станалото, а накрая да й разкаже за моя позор и нехайство, принудили бедния й любим син да побегне по средата на почивката.

Мама винаги ми измъкваше номера за контакт, преди да замина за някъде — „в случай че баща ти получи инфаркт или нещо друго, Еми“ — така че позвънила в „Дворът с розите“, за да се увери, че Нейтън е офейкал и да разбере къде и защо бе отишъл.

Рупърт не беше успял да се окопити навреме и беше попаднал в лапите на майка ми. Подложен на жесток разпит, той беше признал, че аз нямаше да се прибера в събота според първоначалния план и щях да остана тук още една седмица.

Разбира се, това беше достатъчно, за да амбицира майка ми да изиска стая за уикенда и да заповяда да й се обадя, щом бъда открита. Боже опази, ако боговете на авиолиниите решаха да се смилят над мен и да не оставят свободни места на полетите дотук. Моите родители трябваше да пристигнат в ранния следобед на другия ден. С пламнали уши от словоизлиянията на паникьосаната ми майка, аз се нахвърлих на Рупърт, задето си пъхаше носа в чуждите работи.

— Трябва да знам какво си казал на шефа на Нейтън. Дума по дума, Рупърт.

— Той поиска да разговаря с Нейтън. Аз му казах, че Нейтън не е тук. Той попита дали знам на какъв телефонен номер може да бъде открит и аз казах, че не знам. Тогава той попита дали ти още си тук и аз казах „да“, и че си говорила с твоя шеф този следобед. — Той се поколеба. — Добре ли съм се справил?

— Да, добре си се справил. — Бях признателна за тази необичайна сдържаност на Рупърт. Все пак, той не бе казал нищо, което да противоречи на историята, която бях сервирала на Карл по-нататък.

— Още ли има? — Рупърт пристъпи като виновен ученик.

— Да, има още. Трябваше ли да казваш на майка ми, че ще остана тук още седмица? Трябваше ли да ги каниш тук? Не можеше ли да й кажеш, че нямаш свободни стаи?

— Сама знаеш, че рано или късно щеше да им съобщиш, че ще останеш тук още една седмица. Аз само признах, след безмилостен разпит, че утре ще се освободи една стая. Ти щеше да постъпиш по същия начин, ако не се беше скрила в градината. — Гласът му омекна. — Майка ти явно се притеснява за теб, Еми. Останах с впечатлението, че е жена с характер. Не виждам какво друго можех да направя.

Аз потиснах въздишката си. Той имаше право. Бяха ни притиснали до стената, но това не означаваше, че трябваше да се радвам.

С невинно изражение, Рупърт добави:

— Не ми беше казала, че пълното ти име е Емелин.

Ето какво ставаше, когато позволявах на хората да разговарят с майка ми. Когато беше разсеяна, тя имаше навика да ме нарича с името от свидетелството ми за раждане.

— Не го използвам. Обръщам се само на Еми. Имай го предвид, ако искаш да доживееш да се запознаеш с майка ми. — Изрекох това с толкова леден тон, че чак мен ме побиха тръпки.

— На мен ми харесва. — Рупърт се отдръпна тромаво, преди да успея да го цапардосам. — Но виждам, че ти не го оценяваш. Откъде го е взела?

— От някакъв филм. Мама била бременна с мен и в тялото й бушували диви хормони. Името й се сторило романтично.

Рупърт се засмя.

— Поне не съм кръстена на мече с кариран панталон — срязах го аз.

Той се усмихна с вбесяваща учтивост.

— Туш, Еми.

Все още убедена, че Рупърт имаше пръст в катастрофалното развитие на събитията и усещайки, че постъпвах несправедливо, аз го избягвах през останалата част от следобеда, заемайки се да приготвя стаята за семейство Кенеди, които пристигаха утре. Родителите ми щяха да се настанят в стаята на Хендерсънови и тъй като бях с вързани ръце до напускането на омразната и надута двойка, предстоящият ден се очертаваше да е още по-напрегнат.

Вечерята беше мъчителна, тъй като Рупърт още беше потресен от общуването с майка ми, а аз продължавах да се цупя. Внезапно осенена от гениално прозрение как да се измъкна от къщата и да отметна част от утрешните задачи, аз поисках списъка с покупки за следващата вечеря и излязох на късен пазар.

Излязох от супермаркета изтощена, напрегната, гневна на Рупърт и бясна на родителите ми. Разтърках схванатия си врат и си спомних целебното докосване на Раян. Раян. Ммм. Сега той се намираше на няколко крачки оттук. Дали щеше да е прекалено невъзпитано да се отбия да го поздравя? Щях да се отклоня съвсем малко от пътя си…

 

 

— Извинявай, че дойдох, без да ти се обадя — изрекох, когато той отвори вратата. Едва тогава ми хрумна, че той можеше да не е сам. — Зает ли си?

— Вече да. — Той ме хвана за ръката и ме дръпна да вляза. — Има ли някаква особена причина за тази визита? Какво мога да направя за теб? — Веждите му заиграха в шеговит намек и напрежението ми започна да се топи.

Аз седнах на дивана.

— Ще остана още една седмица. Днес се обадих в службата. Шефът ми не се зарадва особено.

Раян седна на облегалката на дивана.

— Чудесно. Това, че оставаш още една седмица, имам предвид — а не, че шефът ти се е ядосал. Радвам се, че ще си тук още известно време.

Погледнах го. Той явно говореше искрено и аз въздъхнах с облекчение. С Раян още не бяхме очертали границите на нашата… връзка и докато шофирах насам, ми хрумна, че новината за оставането ми тук можеше да го изплаши. Не исках да мисли, че оставах заради него, затова си отбелязах наум да повдигна въпроса някой ден. Но засега той изглеждаше доволен от положението — а аз и без това си имах достатъчно тревоги.

— Това не е всичко — добавих нацупено. — Шефът на Нейтън позвънил в „Дворът на розите“ и Рупърт му казал, че Нейтън си е тръгнал, затова шефът потърсил майката на Нейтън, която позвънила на моята майка, която позвънила на Рупърт, и сега тя и баща ми пристигат тук утре.

Рамената ми се смъкнаха.

— Ах, цялото напрежение, което пропъдихме вчера, днес отново е тук, нали?

— Ъхъ. — Аз изправих рамена. — Чудех се дали не можем да проведем още един терапевтичен сеанс. Нали разбираш, за да се отпусна.

— Няма проблем. Аз самият се чувствам някак напрегнат.

Аз го плеснах игриво.

— Ти не знаеш какво е напрежение.

— Просто го крия умело. — Раян хвана ръката ми и я сложи на гърдите си, където почувствах как туптеше сърцето му. Устата ми пресъхна. — И тук. — Той сложи другата ми ръка на… Е, ще кажа само, че там несъмнено имаше напрежение.

— В такъв случай, по-добре да поработя над теб — прошепнах дрезгаво аз. — Ти очевидно се нуждаеш от цялостен преглед.

— Така ли мислиш?

— Убедена съм.

— Харесвам жени, които са наясно със себе си.

— Това е добре, защото в момента съм напълно наясно със себе си.

И аз пристъпих към действие. А Раян нямаше възражения.

Прибрах се късно и се заех да пренасям покупките с надеждата, че Рупърт можеше да си е легнал по-рано и да ми спести неудобството да се обяснявам.

Не извадих такъв късмет.

— Много се забави, Еми — рече той, влизайки в кухнята, за да ми помогне да наредя вече напълно размразените продукти в хладилника. — Започнах да се притеснявам, че са те арестували за дребна кражба в супермаркета.

— Ха-ха. Просто се забавих повече от обикновено. На щанда за деликатеси имаше огромна опашка. И на щанда за сирена също. — Хващах се като удавник за сламка. — После момичето на касата маркира нещо два пъти и ми трябваше цяла вечност, докато й обясня какво искам, а тя трябваше да повика старши служител, за да сторнират сметката.

— Само че супермаркетът е затворен от един час. Да не се загуби по пътя насам?

Преглътнах и се помъчих да прогоня подозрението, че зад невинните му въпроси се криеше пакостливо намерение.

— Не, но вечерта беше толкова приятна, че ми се прииска да се поразходя. Беше ми приятно да шофирам със свалени прозорци и да усещам вятъра. — Смени темата, Еми, преди съвсем да си се закопала. — Така, хайде да приберем покупките и да лягаме. Изтощена съм.

— Вярвам ти. — Рупърт направи мелодраматична пауза. — Хайде, качвай се в стаята си. Аз ще прибера покупките.

— Благодаря.

— Няма проблем. Събирай сили за утре. Очертава се интересен ден.

Аз изохках и тръгнах към стаята си. Бях смазана. Не допусках, че ваканциите са толкова стресиращи.

Когато слязох за обяд на другия ден, цялото тяло ме болеше. Не бях свикнала с такова непрекъснато физическо усилие. Безумната комбинация от домакинска работа и див секс щеше да ме вкара в невероятна спортна форма или да ме довърши. Мадам Дюпон беше дошла за сутрешното почистване и моментално долови моята тревога.

— Какво те тревожи, Еми? — попита тя, приготвяйки чай с лимон. — Работиш като машина!

— Родителите ми пристигат днес — обясних й на моя развален френски. — Научили са за Нейтън и идват за уикенда.

— Не се ли радваш?

Аз вдигнах рамене.

— Може би. Майка ми… Тя задава много въпроси.

Мадам Дюпон се подсмихна.

— А ти не искаш да им дадеш ясен отговор, така ли?

— Да.

Тя се пресегна и ме потупа по ръката.

— Майките винаги знаят истината.

— Права си. — Аз въздъхнах. — Трябва да си довърша работата.

— Защо си се разчистила толкова? Заради идването на майка ти ли?

— Предполагам, че искам да я зарадвам.

Мадам Дюпон поклати глава.

— Ще я зарадваш повече, ако се държиш естествено, Еми. А не като лъскаш. — Когато се намръщих с недоумение за последната дума, тя посочи кутията с паркетин и направи няколко движения с ръка, след което ме накара да повторя глагола след нея.

Аз допих чая си.

— Не познаваш майка ми. С нея нищо не се знае.

Рупърт изобщо не чувстваше угризения, задето беше отчасти отговорен за идването на майка ми и баща ми. Забавляваше се да ме тормози с намеци за ужасните неща, които можеше да им разкрие, включително да намекне, че двамата сме увлечени в страстна афера, за да си го върнем на неверните ни партньори.

— Това звучи крайно неправдоподобно, предвид крака ти — срязах го аз, докато си ядях сандвича.

— Разкажи ми повече за родителите ти. След вчерашния разговор с майка ти смятам, че трябва да ме подготвиш, за да си изкова защитна стратегия.

Аз се засмях.

— Мама е водещата фигура в семейството, ако случайно не си се досетил. Тя е главнокомандващият.

— А баща ти как издържа?

— Тихо и кротко, без да се оплаква. — Побързах да скоча в защита на татко. — Но не е мъж под чехъл. Просто е ведър и спокоен човек, затова оставя мама да командва, за да се чувства щастлива. Той работи много и подозирам, че натоварването в службата му е предостатъчно. Когато се прибере у дома, на драго сърце оставя мама да дърпа юздите.

— Какво работи баща ти?

— Главен счетоводител в голяма фабрика.

Рупърт се задави от смях.

— Ама каква е тази твоя любов към счетоводителите? Мислех, че Нейтън ти стига!

— Е, все пак татко е първият! — намръщих се аз. — Всъщност Нейтън ми дойде в повече.

Рупърт тактично смени темата.

— Майка ти работи ли?

Той потръпна, сякаш си представяше какъв разрушителен ефект можеше да има тя над колегите си.

— Не. Мама е била секретарка, когато са се запознали, но татко печелел достатъчно и мама си останала вкъщи, за да ни гледа, макар че тази роля май не й харесваше. Когато пораснахме, тя вече се беше нагърбила с толкова много благотворителни акции и комитети, че не й оставаше време. — Аз се усмихнах. — Като тийнейджърка се срамувах ужасно от нашите. Смятах, че майка ми беше прекалено гръмогласна и властна и си мечтаех татко да прояви характер и да й се опъне. Но когато самата аз вече имах връзка, започнах да изпитвам възхищение към тяхната. Те двамата харесват отношенията си. Това е важно, нали?

— Навярно си права.

Двамата се умълчахме, докато аз разсъждавах над моята далеч не перфектна връзка с Нейтън, а Рупърт несъмнено мислеше за своята връзка с Глория.

— Изглеждаш изморен, Рупърт. Върви да си полегнеш.

— Да, сестро.

В този момент мобилният му телефон звънна. Той измъкна апарата от джоба си и закуцука към стаята си.

— Ален! Радвам се да те чуя. Мислех над онова, което ми каза и мисля, че си прав. Трябва да обсъдим много неща. Да, може би е добре да се видим…

Ох, този счетоводител беше напаст божия. Захапеше ли, нямаше пускане.

Аз хукнах да почистя стаята на Хендерсънови. Те трябваше да я освободят в десет часа и аз се надявах да привърша по-рано, но проклетниците си тръгнаха чак по обяд. Дори не се извиниха, а спокойно подреждаха луксозните си куфари и отвличаха Рупърт от домакинската работа с подробно описание на предстоящия си набег в Париж. Господ да пази парижаните.

Поне си платиха без възражения. Очаквах да поискат отстъпка заради причинената им емоционална травма вследствие личната драма на съседните обитатели, затова се стреснах, когато похвалиха Рупърт за доброто обслужване, предвид обстоятелствата. Те се сбогуваха с него, обещаха да дойдат и догодина, кимнаха ми учтиво и си заминаха.

— Дори благодаря не ми казаха! — изсъсках аз.

Рупърт ме удостои с целувка по челото.

— Нищо, за компенсация ще ти благодаря аз. Задето ми помогна да ощастливя най-трудните клиенти на годината.

Тъкмо бях завършила тяхната стая, когато телефонът иззвъня. Наясно, че беше прекалено смело да се надявам, че полетът на родителите ми можеше да е анулиран, аз вдигнах със сърдито „Bonjour“.

Последва пауза.

— Еми?

— Да?

— Здравей, како. В първия момент се поколебах дали наистина си ти. Представих си някоя сексапилна французойка с престилка на камериерка.

Аз завъртях очи. Моето малко братче, плейбоят.

— Здравей, Ник. Какво става?

— Струва ми се, че аз трябва да ти задам този въпрос. Поне такива бяха инструкциите, които ми дадоха в 23:07 снощи.

— Аха. Мама вече те е подготвила. А ти откъде знаеш, че е било точно 23:07?

— Знам, защото бях зает с нещо важно и никак не ми хареса, че ме прекъснаха. Ще държа отговорна теб, да знаеш.

— Съжалявам. Коя беше този път?

— Джини. Не я познаваш. Аз също, като се замисля — не и по начина, по който исках да я опозная. Нейтън наистина ли вдигна гълъбите?

— Страхувам се, че да.

— А ти как го приемаш? — Шеговитият тон изчезна. Брат ми може и да беше вечният тийнейджър на 29, но не беше коравосърдечен.

— Добре съм, като се има предвид ситуацията. Преодолях шока, сега се боря с гнева и недоумението какво ще правя оттук нататък.

— Ще се справиш. Семейство Джеймисън са издръжливо племе. Освен това мама не цели да те смаже. Те още ли не са при теб?

— Не. Но трябва да пристигнат всеки момент.

— Не й позволявай да те тормози. Позвъни ми, ако ти потрябва морална подкрепа.

— Добре. Слушам. — Усетих, че бях на ръба да се разплача, затова преглътнах сълзите си. В момента мечешката прегръдка на моето малко братче щеше да ми дойде добре.

— Може ли да ти кажа още нещо, Еми? Винаги съм смятал, че Нейтън е тъпо копеле.

Засмях се.

— Знам, братче.

— О! А как мислиш, дали той също го знае?

— Да.

— Аха. Е, това обяснява защо не мелехме брашно. Чао, сестричке.

— Чао, Ник.

Когато затворих телефона, вдигнах поглед към огледалото в коридора и подскочих. Изглеждах ужасно. Косата ми беше прибрана в нескопосана конска опашка, за да не ми пречи докато чистех, торбичките ми не отстъпваха на тези на Рупърт, а очите ми бяха зачервени и подпухнали от усилието да не се разплача. Наясно, че бдителната ми майка щеше да пристигне съвсем скоро, аз хукнах горе, за да се изкъпя, да замажа умората с коректор и да изсуша косата си в някакво далечно подобие на прическата, която Софи беше постигнала без усилие. Трябваше да изглеждам уверена, жизнеспособна и спокойна. Майка ми вече беше афектирана от сполетялата ме беда. Не исках да разпалвам въображението й с мизерния си външен вид.