Хелън Полард
Вила в Прованс (13)

Глава 13

На следващата сутрин реших да заведа родителите си на разходка. Тъй като в съботите обичайно цареше хаос, а те си заминаваха в неделя следобед, аз трябваше да покажа на мама, че можех да си взема свободен ден като всеки порядъчен курортист.

— Аз ще шофирам, татко. Ти се отпусни и се наслади на пейзажа. — Това предложение изненада баща ми.

— О, не, Еми, не се тревожи. Ние взехме кола под наем.

— Нашата е по-голяма. Вашата е тясна като сапунерка.

Татко доби възмутен вид.

— Но твоята е с десен волан, Еми. Няма ли да е по-добре да вземем тази?

Аз го изгледах остро.

— Нямаш ми доверие като шофьор, така ли?

— Не, разбира се, мила. — Изражението му издаваше друго. — Но ти не обичаш да шофираш в чужбина. Винаги оставяше това на Нейтън.

Тупнах го по ръката, взех багажа (мама винаги се подготвяше за всякакви произшествия, дори когато отиваше на излет) и го подредих в багажника.

— Да, но сега Нейтън го няма, така че се наложи да поема шофьорските задължения. Ти можеш да навигираш. Знаеш, че не ме бива с ориентацията по карта.

Родителите ми се спогледаха и се качиха внимателно в колата, сякаш се бояха да не се разпадне. С буксуване по чакъла, което беше излишно, но забавно, ние отпрашихме по пътя.

Рупърт ни беше съставил разумен маршрут, който щеше да ни отведе до няколко малки градчета със замъци. Когато нашите се увериха, че дъщеря им шофираше уверено по френските пътища, без опасност да се забие в канавката или в някоя плевня, те започнаха да се отпускат. От задната седалка мама ахкаше възторжено при вида на китните поля и селца, а баща ми мълчаливо съзерцаваше гледката през предния прозорец.

На първата спирка в Монтрей-Беле седнахме в едно кафене, за да се полюбуваме на замъка отвън. После обиколихме замъка и се разходихме край реката. Подозирах, че татко се беше скарал на мама, защото двамата пипаха внимателно и избираха неутрални теми. Не споменаха Нейтън нито веднъж.

След като се разходихме, отново се качихме в колата и аз продължих уверено към Шиньон, където открихме ресторанта, който ни бе препоръчал Рупърт. Намираше се на една калдъръмена уличка. Не помнех кога за последно бяхме сядали да обядваме заедно на слънце. Животът в Англия беше толкова натоварен, че през почивните дни изобщо не ми се излизаше. А когато успявах да завлека Нейтън, за да се видим с родителите ми, важеше неписаният закон за разплата, според който трябваше да прекарам известно време с неговите родители — участ, по-страшна от смъртта. Бащата на Нейтън винаги изглеждаше така, сякаш предпочиташе да е на друго място, а майка му… Е, как да опишеш неописуемото?

Въпреки че не исках родителите ми да дойдат, сега се радвах, че бяха тук.

— А какво ще стане, когато се върнеш на работа, Еми? — деликатно попита татко.

— Предполагам, че ще заваря огромен куп папки върху бюрото ми и Карл ще се муси, защото си взех още една седмица.

— Но какво ще стане с Нейтън? Той ще бъде ли там? Колегите ви ще знаят ли за станалото? — директно попита мама. Ако баща ми я беше предупредил, то въздействието на мъмренето беше преминало доста бързо.

— Не знам. Ако той е там, просто ще се държа неутрално. Ако го няма, зависи какво ще е казал. Ще действам според ситуацията. Нямам друг избор, нали?

Майка ми изпухтя.

— Какво безобразие. Не стига, че си тръгва по този начин, ами те държи в неведение. Според мен нарочно постъпва по този начин.

— Според мен Нейтън не го прави нарочно, мамо. Честно казано, според мен той не знае какво иска. — Аз взех филийката хляб, натроших я и събрах трохите от масата. — Но се очертават няколко доста тежки месеци.

Баща ми заговори тихо.

— Нейтън също е виновен за тази каша, Еми. Недей да го оправдаваш. — Той извади портфейла си и повика келнера. — И докато газиш в тръни през идните месеци, не изпускай от поглед наградата. Свобода. Душевен покой. Вярност към гласа на сърцето ти. Тези думи могат да звучат като клише в наши дни, но си струват да се бориш за тях.

Цял следобед се разхождахме, без следа от недоизказаност и неловкост.

Родителите ми можеха да си отдъхнат. Те бяха изпълнили своята мисия. От момента, когато бяха пристигнали, те успяваха да проявяват съчувствие, утеха, да се убедят, че не бях на ръба на самоубийството — дори, че бях адекватна — и ми помогнаха да проясня мислите и посоката си. Забележително постижение в рамките на едно денонощие.

Прибрахме се с обогатена култура и добро настроение, въпреки че бях шофирала през целия път. Зажадняла за малко почивка преди вечеря, аз не приех добре обвинителния тон на Рупърт, когато влязохме в къщата.

— Еми, пак беше забравила да си вземеш телефона.

— Извинявай. — Опитах се да наподобя искреност. — Защо, трябвах ли ти? Какво е станало?

Той въздъхна драматично.

— Нищо спешно, но взех решение вместо теб, така че дано да не съм сбъркал.

— Какво?

— Ричард и Бренда се обадиха, за да ни поканят да излезем на вечеря. Аз им казах, че родителите ти са тук и те предложиха да излезем заедно. В голяма компания винаги е по-весело.

— Ричард и Бренда? — Изморен от дългия ден, мозъкът ми функционираше по-бавно.

— Срещнахме ги на пазара, сещаш ли се? Родителите на Раян.

В очите му заигра насмешливо пламъче, когато аз пребледнях, а после се изчервих. Помолих се наум да е отказал поканата. Но защо да го прави? Беше логично да реши, че моите родители не биха възразили да се запознаят със симпатична двойка на средна възраст и да хапнат във френско бистро.

Разбира се, на теория Рупърт нямаше откъде да знае за моите основания да се чувствам неудобно в присъствието на въпросната двойка. Но на практика шеговитото пламъче в очите му ми подсказваше, че той си имаше своите подозрения и щеше да се наслади на моето неудобство като гарнитура към храната за вечеря.

Рупърт се обърна към майка ми и баща ми.

— Симпатични хора. Имат си собствен бизнес във Великобритания, но притежават вила наблизо и прекарват тук по няколко месеца в годината. Синът им се грижи за градината ми през лятото. Но ако предпочитате да сте си само тримата, те няма да се разсърдят.

— Не, това е прекрасна идея — каза мама, като предреши съдбата ми. — Тъкмо щяхме да те поканим да излезеш с нас, Рупърт. В по-голяма компания ще е по-приятно.

— Значи въпросът е уреден.

Когато пристигнахме в елегантния ресторант, бях възвърнала самообладанието си. Дългият душ ми беше помогнал да се съвзема.

Какво трудно имаше? Родителите на Раян изглеждаха симпатични и явно не подозираха, че аз спях със сина им. Рупърт беше старо куче, но едва ли щеше да изрази на глас тайните си подозрения. Преувеличавах сериозността на положението.

Бренда и Ричард станаха от голямата кръгла маса до прозореца, за да ни поздравят. Аз се намръщих, когато видях свободния стол с прехвърлено сако на облегалката. След миг вратата на мъжката тоалетна се отвори и Раян тръгна към масата.

О, не.

Докато Рупърт представяше двете фамилии, аз полагах усилия да потисна пристъпите на паника, като същевременно му хвърлях яростни погледи.

— Не знаех, че ти също ще дойдеш, Раян — възкликна Рупърт с невинно изражение.

Раян дори не си направи труда да се престори на смутен.

— Аз също не знаех. Мама и татко решиха, че е крайно време да се появя в обществото в роля различна от тази на градинар.

При избора на местата настана суетня и неочаквано аз се озовах до Раян. Това обаче нямаше нищо общо с пакостите на Рупърт, а беше дело на моите родители, които явно смятаха, че щеше да ми се отрази добре да седна до човек на моята възраст, за да си говорим.

Виното беше поръчано, дегустирано и сервирано. В отчаяна нужда от лека анестезия, аз вдигнах чашата си и отпих няколко смели глътки.

Раян се подсмихна и аз го изритах силно под масата. Той изохка престорено и продължи да се смее.

След като прегледахме менюто и поръчахме, поведохме приятен лек разговор. Бренда и Ричард бяха приветливи и непретенциозни — също като техния син, който явно беше наследил добрите им качества.

Никой не споменаваше отсъствието на Глория, но аз неволно се запитах как би преминала вечерта, ако тя и Нейтън още бяха тук. Бренда и Ричард очевидно обичаха Рупърт, но не вярвам, че бяха във възторг от Глория. Тя беше прекалено изкуствена и превзета за хора като тях. Нейтън щеше да мрънка, че не иска да прекара вечерта в компанията на непознати, пък и самохвалството на Рупърт щеше да го изнерви. Но пък аз щях да съм сто пъти по-спокойна, защото нямаше да съм спала с младия мъж до мен, който в момента галеше бедрото ми под масата. Плеснах го по ръката.

— Престани! — изсъсках аз иззад престорена усмивка.

Раян се обърна към мен с вдигната длан пред устата си, така че другите да не могат да прочетат думите по движенията на устните му.

— Какво ти става тази вечер? — попита той. — С риск да прозвуча като майка ми, въртиш се така сякаш имаш щръклица в гащите.

Аз го изгледах убийствено.

— Не ти ли хрумна, че може да се чувствам неудобно пред майка ти и баща ти заради…

Раян изобрази преувеличено прозрение.

— Аха! Значи проблемът все пак е свързан с нечие присъствие в гащите ти.

— Какво? — Не можех да повярвам, че той го каза в дадената компания, пък макар и шепнешком. Другите обсъждаха разпалено предимствата и усложненията на закупуването на имот в чужбина и не ни обръщаха внимание, но все пак.

— Това ли е проблемът? — попита Раян с нисък, съзаклятнически глас.

— Не мислиш ли, че тази ситуация е неловка?

— Не. Никой не знае. Но дори да знаеха, едва ли щеше да има значение. Отпусни се.

Изгледах го свирепо като компенсация, че не можех да повиша глас.

— Оценявам, че за теб това може да не е нещо особено, Раян. Доколкото знам, за теб е нещо нормално да спиш с по-възрастни, изоставени жени.

— Нищо подобно. Ти си първата. Честна дума. — Той се прекръсти бързо и аз въздъхнах с раздразнение. Не можех да му се сърдя повече от две минути.

— Да, вярно. Защо избра мен? Защо не излизаш с някое момиче на твоята възраст?

Раян се разсмя.

— Аз не робувам на стереотипи за възрастта, Еми. Излизам с жени, които намирам за привлекателни, с които мога да разговарям и с които ми е приятно. Ти попадаш в тази категория. Престани да се подценяваш.

— Не се подценявам.

Раян стисна ръката ми под масата.

— Ти просто преживя удар по самочувствието си.

— Знам. Но все пак е странно и направо ме втриса. Мога да се справя с Рупърт. Но моите и твоите родители са друго нещо.

Сякаш по команда, двете двойки насочиха вниманието си към нас. Въвлечена в общия разговор, аз се помъчих да се успокоя.

Рупърт беше душата на компанията, както обикновено. Бренда и Ричард бяха като новооткрити сродни души на нашите, а Раян ги очароваше със спокойния си маниер. Завиждах му за лекия характер и се питах дали винаги си е бил такъв, или това се дължеше на начина на живот, който си беше избрал — без йерархия и авторитети, на чист въздух по половин година всяка година във Франция?

В сравнение с неговия, моят собствен живот изглеждаше кошмарен. Спомних си дъждовните дни и скучните вечери пред телевизора в компанията на Нейтън, когато нямах енергията или желанието да разпаля искрата… но когато стана време да сервират кафето, вече се бях опомнила. Животът на Раян не беше за мен. Първо, бях напълно неспособна да опазя живо, което и да е растение. Харесваше ми да си почивам на чист въздух, но не и да се бъхтя с пот на челото. Като момиче, отгледано от счетоводител, което след това беше живяло с друг счетоводител, аз не можех да си представя да се лиша от комфортната предсказуемост на редовната заплата. Всяка жаба да си знае гьола.

Изпитото вино и кафе ме подсетиха, че беше време да посетя тоалетната, затова се извиних и станах от масата. На излизане мярнах отражението си в огледалото и се стъписах. Розовият загар, от който се оплаквах, беше отстъпил на златист тен, косата ми беше достойна за всяка уважаваща себе си французойка, а пресните плодове и салати (а навярно и тревогите) бяха неутрализирали кроасаните и тежките сосове, защото изглеждах почти грациозна. Развеселена от мисълта, че участта на изоставена жена в чужди земи ми се беше отразила толкова добре, отворих вратата и се натъкнах на Раян в тесния коридор между тоалетните и трапезарията.

— Да не се криеш в засада? — попитах обвинително аз, когато успях да си поема дъх.

— Може би. — Той обхвана с длани лицето ми и ме целуна. — Ти изглеждаш по-апетитна от храната. Исках да те опитам на вкус.

Изчервих се от комплимента и се опитах да го отблъсна.

— Трябва да се върнем на масата. Може да ни заподозрат.

— В какво?

— Че двамата влязохме вътре по едно и също време.

Раян се засмя.

— Еми, вече три часа седим на масата. Никой няма да се изненада, че трябва да посетим тоалетната по едно и също време.

Опитах се да не откликвам на целувките му, но не беше лесно. Притисната от неговото тяло до стената, крайниците ми започнаха да се превръщат в топло желе.

— Ами ако влезе някой? — изсъсках, когато се откъснах от устните му, за да си поема въздух.

Раян ме обърна, така че той да е с гръб към стената.

— Аз ще наблюдавам вратата.

Тя имаше малко стъклено прозорче, идеално за наблюдение на нашественици, но стомахът ми се свиваше от съчетанието на нерви, обилна храна, кофеин, алкохол и… учудващо, вълнение от възможността да ни хванат. Едва ли беше полезно за храносмилането.

Докато Раян твореше своята магия, аз отворих очи и отбелязах със задоволство, че той прилежно държеше под око вратата. Затова затворих очи и се насладих на момента, но когато ръцете му пропълзяха надолу, се отдръпнах с усилие на волята.

Раян може да приемаше спокойно това, но аз се тревожех. Дори да не се притеснявах от идеята, че хората щяха да ни спипат тук, то навярно се чувствах конфузно от самата ситуация. Не бях казала дори на Софи, въпреки че й бях доверила историята на живота си. Според мен Раян приемаше нашата връзка като мимолетно увлечение — поне така се надявах — но не знаех със сигурност и за нищо на света не исках единият от нас да бъде наранен по недоразумение. Проблемът беше, че никога не го бяхме обсъждали. Може би беше крайно време да го направим.

— Трябва да поговорим — изрекох аз.

Той наклони глава.

— Добре. Какво има?

— Раян, това… това между нас беше страхотно — дори прекрасно — но аз съм в житейска криза. Не търся сериозна връзка и предполагам, че ти също не търсиш това. Първият път, когато… бяхме заедно, ти каза: „Хайде да се позабавляваме“ и аз ти повярвах. — Господи, как мразех такива разговори. Въздъхнах. — Навярно трябваше да поговорим за това по-рано, но аз не искам да съсипя отношенията ни.

Раян ме докосна над лакътя. Лицето му беше открито и честно.

— Еми, не се тревожи. Аз не очаквам нищо от теб и никога не съм хранил надежди. Но се тревожа, че ти може би смяташ, че се възползвам от теб. Ако е така, не съм го направил умишлено. — Той се поколеба. — Знам, че се прибираш другата седмица, но все някога ще дойдеш на гости на Рупърт и аз бих искал да останем приятели. Не искам да се чувстваме неловко.

Аз се усмихнах плахо.

— Аз също не искам това.

Погледът на Раян беше прям.

— Кажи ми, какво искаш да правим оттук нататък? Ако искаш, можем да си продължим постарому, докато си тръгнеш. Мен това положение ме устройва. — По лицето ми премина сянка и той кимна.

— Но виждам, че теб не те устройва.

Аз поклатих глава, защото ми премаляваше.

— Не мога да обясня защо. Струва ми се, че тази вечер наклони везните. Аз… просто вече не се чувствам комфортно.

— Последното, което искам, е да те карам да се чувстваш дискомфортно. — Той се нацупи престорено. — Какъв срам. Сега ще се наложи наистина да кастря дърветата, когато идвам у Рупърт!

Аз се засмях.

— Значи си оставаме приятели?

— Оставаме си приятели. — Той посегна да отвори вратата, после се обърна и ми намигна. — Няма ли шанс да те навия за прощална прегръдка в тоалетната? Добре. Да се върнем тогава на масата.

Понечих да го последвам, но той размаха пръст предупредително.

— В никакъв случай заедно, иначе може да заподозрат нещо — изрече той, имитирайки интонацията ми. А после добави със собствения си глас: — Освен това няма да изглежда логично. Всеизвестно е, че жените се бавят два пъти повече в тоалетната.

Шмугнах се в дамската тоалетна, за да среша косата си и да си сложа червило. Главата ми и сърцето ми дружно одобряваха решението да скъсам с Раян… но някои части от анатомията ми отказваха да повярват, че се отказвах от още няколко страстни любовни срещи с Адонис.

— Каква симпатична двойка — каза татко, докато ни караше към дома по притихналия път сред потъналите в тъмнината поля. — И Раян ми се вижда приятен младеж. Възпитан. Интересен. Приятно е да видиш младеж на неговата възраст, който е толкова запален по природата. Освен това е хубавец. Жалко, че не сте на една възраст, Еми.

Усетих как Рупърт се напрегна на задната седалка до мен и предположих, че полагаше усилия да не се разсмее. Аз също се напрегнах, но не защото ми беше смешно.

— Ммм — подхвърлих неангажиращо.

— Не говори глупости, Денис — неволно ме спаси мама. — Той е добро момче, но дори да нямаха разлика в годините, не е от типа мъже, които харесва Еми.

Рамената на Рупърт вече се тресяха и аз го сръгах в ребрата точно навреме, за да го убедя да обърне прииждащата вълна смях в кашлица. Боже, понякога този човек се държеше като малко дете. Не беше за вярване, че се водеше почти престарял пенсионер.

Но татко продължи:

— Фло, ако искаш да кажеш, че по нищо не прилича на Нейтън, то чест му прави. Еми вече опита да се хване със стабилен, скучен тип и виж какво излезе.

Следващият ден беше голяма лудница. Поне нямаше стаи за чистене — вилата беше абсолютно пълна — но аз трябваше да отида до супермаркета, да помогна в почистването на три къщички и да подготвя две за настаняване, плюс да помогна в приготвянето на вечерята и междувременно да се отбивам с ведра усмивка при майка ми.

Вече изоставах с десет минути от графика, когато се натъкнах на Джонатан в супермаркета.

— Еми! Чух, че оставаш още една седмица. Толкова се радвам!

Приех със стоицизъм неговата свръхфамилиарна прегръдка.

— Благодаря.

— Боб! Ела да те запозная с прекрасната Еми! — провикна се той през щанда за млечни продукти. — Днес се наложи да помоля друг мой приятел да ми помогне — процеди сърдито той. — Много ме мъчи кракът. Не събрах смелост да седна зад волана, но останах без провизии.

Боб се доближи — застаряващо хипи с дълга, увиснала на фитили прошарена коса, подобна брада и дънки, които бяха му служили вярно поне две десетилетия. Здрависахме се.

— Значи днес ти си дневалният на Джонатан? — попитах аз.

Той се засмя.

— Обикновено се измъквам от шофьорските задължения, защото съм моторист.

Двамата се разсмяха при вида на слисаната ми физиономия, когато си представих Джонатан на мотора, вкопчен в коженото яке на своя шофьор.

Боб ме избави от неудобството.

— Не се тревожи, днес карам колата на Джонатан.

— Значи вие двамата се познавате?

— Ходим в един бар. Джонатан има някаква особена притегателна сила, която засмуква хората.

— Като заговорихме за това, ще те видя ли, преди да си заминеш? — поинтересува се Джонатан.

— Ами, нищо чудно. — Започвах да свиквам с тази непринудена фамилиарност.

— Тогава ще те оставим да си гледаш работата. Знам, че съботите са натоварени.

Когато се върнах в „Дворът с розите“, двете с мадам Дюпон се заловихме за работа, повтаряйки процедурата от миналата седмица.

— Къде живееш в Англия? — попита ме тя, докато работехме. — На село или в града?

— В апартамент в предградието на голям град — казах аз.

Тя сбърчи неодобрително нос.

— Там сигурно е претъпкано и шумно?

Засмях се.

— Да, но на мен ми харесва. — Зарових се в моя мисловен френски речник, за да намеря подходящите думи. — Обичам да съм в… центъра на нещата. — Аз погледнах през прозореца. — Но и тук ми харесва. Птичките, които пеят в градината. В града не ги чувам. А Пиер-ла-Фонтен е прекрасен град. Нито прекалено голям, нито прекалено малък.

Тя кимна.

— Голямото невинаги е по-добро.

Тук не можех да я оборя.

Когато баща ми осъзна, че мама ме побъркваше със зоркия си поглед и разпитите между отделните задачи, той ми намигна съзаклятнически и я отведе на следобедна разходка с колата, като галантно предложи пътьом да откарат мадам Дюпон до дома й — което ми донесе допълнителна слава в очите на старата дама, задето имах толкова съобразителен родител.

Телефонът позвъни точно когато двамата с Рупърт започнахме да приготвяме официалната вечеря и тъй като той беше до лакти в брашно, аз вдигнах слушалката.

— Еми? Обажда се Софи. Толкова се зарадвах, когато получих есемеса ти. Искаш ли да излезем да пийнем или да хапнем нещо този уикенд?

— С удоволствие, но родителите ми научиха за случилото се и пристигнаха в четвъртък, за да прекарат тук почивните дни, така че…

Софи се засмя.

— Значи трябва да си с тях и да ги убедиш, че не си на ръба на самоубийството?

— Именно. Съжалявам. Щеше да е чудесно да се видим отново.

— Няма проблем. Знам ги какви са родителите. Особено предвид драмата, в която е затънала дъщеря им! Искаш ли да ми звъннеш след уикенда?

— Добре. Благодаря ти, че ме потърси, Софи.

— Моля! Успех с вашите!

— Пак ли Софи? — попита Рупърт. — Май вече сте първи приятелки?

Аз се засмях.

— Не точно. Но си мисля, че бихме могли да станем, ако живеехме по-близо. Тя е толкова мила и жизнерадостна, и… — Аз направих физиономия. — И нетърпимо красива, честно казано.

Рупърт вдигна вежди.

— В такъв случай, може би идната седмица мога да те придружа, за да ме запознаеш с тази изключително привлекателна фризьорка?

Аз го замерих с едно кубче тиквичка.

— Няма начин. Тя е прекалено млада за теб. Всъщност, мисля, че тя е малко по-млада от мен.

Рупърт трепна.

— Вече съм допускал тази грешка. Няма да я повторя.

Аз го погледнах.

— Все някога ще срещнеш подходяща жена.

Той се облегна на плота с пръсти, по което имаше полепнало маслено тесто.

— Знаеш ли, Еми, вече не съм убеден, че искам да се занимавам с жени.

— Казваш го, защото Глория постъпи грозно с теб. Но с времето болката ще отмине. И някой ден ще ти се прииска да излезеш с някоя жена и…

Рупърт поклати глава.

— Започвам да мисля, че неслучайно бях ерген до петдесетгодишна възраст. Може би съм роден да съм сам. — Той махна с ръка, запращайки трохи в краката ми. — И не искам да звуча мелодраматично. Просто съм голям егоист и обичам да се налагам. Това не са идеалните качества в една връзка.

— А Глория беше кралицата на самоотвержеността, така ли? — насочих обвинително ножа в ръката си аз.

— Не, разбира се, но може би там е разковничето. Може би никой от нас не беше подходящ за брачно блаженство. Както и да е, мисля, че ще съм по-щастлив сам. Докато имам приятели, с които да се заяждам и да им се жалвам. — Той намигна.

Аз се усмихнах насила и атакувах една голяма червена чушка, представяйки си Глория. Може би Рупърт бе прав — може би щеше да се справи сам. Но се ядосвах при мисълта, че той отхвърляше шанса да бъде щастлив с друга жена само защото Глория го беше предала и стъпкала сърцето му.