Холи Блек
В най-потайните дебри (7)

Седма глава

Даровитият — така хората наричаха Бен, откакто жената елф докосна слепоочието му и там се появи тъмночервено петно; след този ден той вече чуваше музиката на елфите и можеше да я композира. „Много е даровит!“ — възкликваха, когато на детската си хавайска китара той композираше песни, каквито не може да създаде нито един възрастен, и когато изпълняваше на ксилофона мелодии, разплакващи детегледачките. „Даровитият ми брат!“ — възкликна Хейзъл, след като той омагьоса горските елфи и й спаси живота. (И може би го провали.)

Само че тази дарба го плашеше. Защото не можеше да я контролира.

Родителите им бяха лениви и небрежни по отношение на делничните задължения — да платят навреме сметките, да заредят хладилника с продукти или да подновят шофьорските си книжки, — но изкуството бяха издигнали на пиедестал. Понякога за вечеря имаше само пуканки и твърдо сварени яйца, понякога те забравяха да подпишат бележката, разрешаваща децата им да отидат на екскурзия с класа, не знаеха дали те си лягат навреме, обаче знаеха какво да направят с дете, което е музикален гений, приятели и когато Бен стана на дванайсет години, единайсет, осигуриха препоръчително писмо безкрайно престижно училище, в което Бен щял да „реализира потенциала си“. С изпълнението си на пиано на приемния изпит той така заплени членовете на комисията, че половин час нито помръднаха, нито гъкнаха. По-късно сподели със сестра си, че било ужасяващо — все едно свирел в салон, пълен с мъртъвци. След като свършил, сякаш внезапно оживели и го обсипали с похвали, от които му призляло.

Още повече му призля, когато майка му и баща му обявили, че не могат да плащат таксата за обучението му. Повече от всичко на света искаше да учи там, защото колкото и странно да беше прослушването, той си даваше сметка, че само ако овладее тънкостите на музиката, ще държи под контрол магическите си способности.

Писмото, с което го уведомяваха, че му отпускат стипендия, пристига чак след няколко месеца, когато вече си мислеше, че са го забравили. В този момент се почувства така, сякаш беше спечелил голямата награда от лотарията. За да ознаменува събитието, цялото семейство отиде да се почерпи със сладолед и освен своя Бен омете и половината на сестра си.

Радваше се не само защото беше приет в много престижно училище, а и задето щяха да напуснат Феърфолд. Страхуваше се, че Хейзъл ще пострада, и то така, че никога няма да си възвърне душевното равновесие, а вината ще е само негова. Още помнеше колко неуязвим се беше почувствал, когато осъзна, че музиката му е парализирала водната вещица, и как се смая, като видя сестра си с меча. Тогава си каза, че им е съдено да бъдат герои. Само че ловните им походи за елфи бяха ужасяващи. Досега той успяваше да се измъкне с правдоподобни извинения, обаче бе въпрос на време на Хейзъл да й писне и да се впусне сама в поредното „приключение“.

* * *

Баща им даде под наем къщата във Феърфолд и се преместиха в евтин апартамент (в който едва се побраха най-необходимите им вещи) във Филаделфия. Хейзъл намрази всичко в този град, включително клаустрофобичното жилище с тънките стени, през които се чуваха гласовете на съседите. Освен това непрекъснато беше отпаднала, макар майка й да твърдеше, че в юношеството си всеки се чувства така и че умората скоро ще премине. Ненавиждаше шумотевицата и противната миризма на изгорели автомобилни газове и на гниещите отпадъци под прозорците. Мразеше училището, защото новите й „приятели“ й се подиграваха, когато заговореше за елфите. Тежко й беше, че не можеше да се скита сама, накъдето й видят очите. А най-неприятното беше, че вече не е рицар.

Сключи сделката с елфите, предполагайки, че само Бен ще замине, а тя заедно с родителите си ще остане във Феърфолд.

— Не провесвай нос. Ще си поръчваме страхотна храна за вкъщи — утешаваше я майка й, припомняйки си любимите си ресторанти от времето, когато посещаваше Колежа по изкуства. — Веднъж ще вечеряме супа фо, после — питки тако, а следващата вечер — инджера и доро ват.

Хейзъл сбърчи нос.

— Няма да ги близна! Даже не знам какви са тия гадости.

— Помисли за брат си — намеси се баща й. Не говореше строго и дори разроши косата й, сякаш приемаше поведението й като очарователна детинщина. — Няма ли да се радваш на подкрепата му, ако ти се стремиш да сбъднеш мечтата си?

— Моята мечта е да се върна у дома! — отсече тя и скръсти ръце на гърдите си.

— Още не си открила онова, което умееш най-добре — усмихна се майка й и разговорът по темата приключи.

Хейзъл си даваше сметка какво умее най-добре, само че не знаеше как да го обясни. Искаше й се да възкликне: „Грешиш. Онова, в което най-много ме бива, е да убивам чудовища!“ Само че беше тъпо да се издава. Майка й щеше да изпадне в истерия или да се изплаши, а после да започне да следи всяка нейна стъпка. Освен това съхраняването на тайната й доставяше удоволствие. Почти същото, каквото изпитваше от тежестта на меча в ръката си.

Понякога й се искаше родителите й да са от хората, които могат да я излекуват от страстта сам-сама да убива чудовища, но сега, когато беше на единайсет, вече знаеше, че това е невъзможно. Не че не я обичаха, обаче не обръщаха внимание на много неща, които понякога бяха важни.

И така изминаха две години, през които Бен се научи да свири на различни инструменти (включително на стъклени чаши и на туба), а Хейзъл придоби ново умение — стана непоправима флиртаджийка.

Не беше нито отличничка, нито слаба ученичка. Сигурно щеше да стане добра спортистка, но така и не се постара да го постигне. Вместо това започна след часовете да посещава курс по самоотбрана към Младежката асоциация и да усъвършенства техниката на бой с мечове, научена от клипове в Ютюб. На дванайсет обаче откри най-голямото си умение — да разбива сърцата на момчетата.

Гледаше ги и се усмихваше кокетно, ако забележеха, че ги наблюдава.

Навиваше около пръста си кичур от къдравата си червеникава коса и прехапваше долната си устна.

Повдигаше гърдите си с длани или със сутиен с банели; беше накарала майка си да й купи няколко — копринени и в ярки цветове.

Разправяше, че има лоши оценки по всички предмети — веднъж-два пъти беше вярно, после й стана навик да лъже.

Флиртуваше ей така, за удоволствие, без определена цел. Смяташе го за невинно забавление, за начин да бъде забелязана там, където е толкова лесно да станеш невидим. Не целеше да причинява страдание, дори не предполагаше, че е способна на подобно нещо. Беше само на дванайсет, беше отегчена и не си даваше сметка какво прави.

Докато тя си играеше на флиртуване, Бен се влюби за първи път — в момче на име Керем Аслан. Срещаха се всеки ден след часовете, разговаряха шепнешком, докато си пишеха домашните и крадешком се целуваха, когато мислеха, че никой не ги гледа. Понякога Бен свиреше откъси от песен, която композираше — за първи път се доверяваше някому, освен на Хейзъл. Тя никога нямаше да забрави как брат й с мокър прът изписа на ръката си името на момчето. Аслан — като лъва от „Нарния“. Всъщност Керем донякъде приличаше на лъв — очите му бяха златистокафяви, черната му коса — буйна като лъвска грива.

Вече почти нищо не свързваше Хейзъл и Бен. Посещаваха различни училища, дружаха с различни хора, животът им беше различен. Тя тъгуваше, а брат й беше на върха на щастието.

После обаче родителите на Керем научиха всичко, обадиха се на бащата на Бен, наговориха му какво ли не и накрая той им затвори телефона. Бен облегна глава на ръцете си, скръстени на кухненската маса, и заплака безутешно. Дълго не престана, въпреки че баща му го прегърна и му каза, че всичко ще се нареди.

— Няма — прошепна той и добави, че никога не е бил така нещастен, че сърцето му завинаги е разбито.

На другия ден изпрати есемес на Хейзъл: Керем го избягвал и злословел по негов адрес пред общите им приятели. След часовете тя реши да отиде до училището му, вместо да се прибере направо у дома. Знаете, че последното му занимание за деня е индивидуално обучение по флейта. Смяташе да го изчака да приключи, после да отидат в една сладкарница, където поливаха сладоледа с кафе еспресо — може би той поне за малко щеше да забрави неволите си.

Никой не я спря на входа; промъкна се край човека от охраната и тръгна към музикалната зала с намерението да почака на скамейката пред вратата. Седна и внезапно се ококори — към нея се приближаваше Керем Аслан с лъвските очи и с лъвската грива.

— Здрасти, сестричке — поздрави я той. — Много си ми хубава днес.

Тя се усмихна; реакцията й беше машинална — отчасти от благодарност за комплимента, отчасти защото му се беше усмихвала стотици пъти.

— Открай време те харесвам — продължи той. — Като идвах у вас, все се канех да те поканя да излезем заедно, обаче Бен каза, че си имаш гадже. — Керем сякаш флиртуваше, същевременно изглеждаше прекалено притеснен, та думите му да са убедителни.

— Не е вярно! — сряза го тя. Много пъти беше виждала как двамата с Бен, почти допрели главите си, си шепнат и се смеят, забравили за света около тях.

— Нямаш си гадже, така ли? — повдигна вежда Керем. По тона му личеше, че нарочно се прави на ударен, обаче тя още повече се смути.

— Друго исках да кажа… — подхвана, но не можа да довърши, защото той се огледа, после се приведе към нея и я целуна. Въпреки че беше флиртувала с много момчета, за първи път я целуваха „истински“ — целувките на бабите и лелите й, на родителите й и на брат й не се брояха. Устните му бяха меки и топли и въпреки че тя не го целуна, не се и възпротиви.

Поколеба се само за миг и това се оказа фатално.

— Престани! — просъска и го отблъсна. Няколко ученика се обърнаха и ги изгледаха. Учителка излезе от класната си стая и попита наред ли е всичко — без да осъзнава, Хейзъл беше повишила глас. И нищо не беше наред, защото Бен беше изникнал отнякъде и се взираше в нея и в довчерашния си най-добър приятел. След миг се втурна в музикалната зала и тресна вратата.

— Направи го нарочно! — кресна тя на Керем. — За да ядосаш Бен!

— Нали ти казах, че те харесвам? — Той повдигна вежди, обаче тонът му не беше победоносен.

Ръцете й неудържимо трепереха, докато чакаше брат си пред залата. Изгаряше от нетърпение да му разкаже какво се беше случило в действителност, да му обясни, че Керем я е целунал насила. Само че не можа, защото след няколко минути неговата преподавателка по музика получи инфаркт, който за малко не я погуби. Пристигна линейката с парамедиците, скоро дойдоха и родителите на Бен и Хейзъл. Той отказа да говори с когото и да било — нито тогава, нито по пътя към къщи.

Бил е разстроен, дори разгневен докато е свирел, и сърцето на учителката му е спряло. Хейзъл знаеше, че той обвинява себе си, обвинява магията и нея, собствената си сестра.

Най-сетне събра смелост да отиде в стаята му, за да се извини; вратата беше отворена, той седеше на пода и притискаше до гърдите си лявата си ръка.

— Бен?

Той обърна към нея измъчените си очи, зачервени от плач.

— Повече няма да свиря — прошепна едва чуто и тя разбра какво е направил, та дланта му да пострада така: беше я притиснал с вратата. И то неведнъж. Кожата не беше зачервена, а виолетова, пръстите бяха извити под необичаен ъгъл.

— Мамо! — изписка тя. — Мамо, ела веднага!

— Това трябва да престане — промълви Бен. — Някой трябва да ме спре.

Отидоха с такси до болницата; лекарите в спешното отделение казаха, че пръстите му са лошо счупени. Учителите казаха, че той няма да може да свири — най-малкото, че ще измине много, много време, докато костите зараснат. Че ще се наложи да прави редовни упражнения, за да възстанови подвижността на пръстите си. И че трябва да прояви голямо търпение и да пази ръката си.

Той не обясни на родителите си какво е направил и защо, Хейзъл също си премълча, обаче те се досетиха за причината и малко след инцидента семейството се върна в занемарената си къща във Феърфолд и към предишния си живот.

Бен нито прояви търпение, нито пазеше ръката си.

Постоянно слушаше музика, живееше с нея, буквално я поглъщаше. Само че откакто се върна у дома, дори не тананикаше. И не свиреше, което означаваше, че при поредното изчезване на турист Хейзъл щеше да ловува сама.

Без него всичко беше различно, а и връщането в гората след толкова дълго отсъствие беше доста трудно. Ремъкът, с който премяташе меча на гърба си, вече й беше окъсял. Пригоди го така, че да носи оръжието на хълбока си, обаче ножницата все се удряше в бедрото й и й отвличаше вниманието. Чувстваше се нелепо — вече беше почти тийнейджърка, а се занимаваше с детински игри. Дори гората й се струваше променена. Пътеките не бяха на предишните си места и тя често се губеше, опитвайки се да мине по познатия маршрут.

Сега обаче беше по-висока, по-силна и твърдо решена да се справи сама, за да покаже на брат си, че дори и без него все още е рицар. Знаеше кое е най-важното, когато си на лов за Неземни — винаги да си нащрек и да не забравяш колко коварни са те и колко лесно могат да те вкарат в капан. Преди тръгване винаги обуваше чорапите си наопаки и напълваше джобовете си с овесена каша, както баба й учеше двама им с Бен, когато бяха мънички. Да, беше подготвена. Налагаше се да се върне в гората, да открие чудовищата, да се пребори с всички, докато се добере до най-страшното чудовище в сърцето на гората. Само така щеше завинаги да унищожи покварата, та хората вече да са в безопасност.

Ако дълго размишляваше какво й предстои, сърцето й започваше да бие до пръсване и я обземаше паника. Мисията й беше невъзможна, а и не знаеше колко време й остава.

За момента паниката беше най-злият й враг, защото я обземаше всеки път, като си спомнеше, че е обещала на елфите седем години от живота си. А след паниката идваше отчаянието, от което се отърсваше все по-трудно. Най-важното беше да не се поддава, да не мисли колко отчаяна е мисията й. И тя се стараеше да прогонва предателските мисли, да прогонва всичко, което й пречи да притисне ръка до гърдите си, да усети биенето на сърцето си и да си даде сметка, че всеки негов удар означава пореден изгубен миг от времето, което й остава.

Цели три дни издирва изчезналото момиче — висока и кльощава тийнейджърка на име Натали. Когато най-после я намери, девойката беше в безсъзнание, но още жива — висеше от клоните на трънливо дърво. Тънка струя кръв се стичаше по ръката й в дървена купа. Двама нисички елфа с дълги зачервени носове и с белезникави очи тъкмо нагласяваха въжетата така, че жертвата им да се върти и кръвта да тече по-бързо.

Хейзъл за първи път намираше останал жив турист. Беше слушала истории за тези същества, но за първи път ги виждаше. Бяха червеношапковци — страховити чудовища, които се наслаждават на жестоките убийства и си боядисват с кръв дрехите.

За миг впери поглед в тях и се запита какво, по дяволите, прави. Беше свикнала с градския живот. Беше свикнала със свят без чудовища и от усещането за безопасност се беше размекнала, а сега изпитваше страх. Дръжката на боядисания в черно меч се изплъзваше от потните й длани.

„Аз съм рицар, аз съм рицар, аз съм рицар!“ — заповтаря беззвучно, само дето не беше сигурна, че още разбира значението на тези думи. Знаеше обаче, че ако не се вземе в ръце, едно момиче ще умре.

Изскочи от храсталаците и замахна с меча. Единият червеношапковец изпищя, просна се на земята и повече не помръдна. Стомахът й се преобърна, обаче тя рязко се обърна към втория, готова да го парира, готова да го разсече на две. Може би щеше да победи. Беше силна и бърза, притежаваше великолепен златен меч и беше хванала неподготвени двамата червеношапковци. Само че не беше забелязала третия и той я повали на земята с един-единствен удар.

Прерязаха гърлото на Натали. Казаха, че и без това е почти обезкървена, а новодошлата изглежда много по-апетитна. Завързаха въже около глезените на Хейзъл и се подготвиха да я окачат на клона като другото момиче. Зави й се свят, повдигна й се — никога досега не беше изпитвала такъв смразяващ страх. Искаше й се да повика Бен, само че той не беше наблизо. Сама се беше провалила. Никого не беше спасила.

Часове наред вися с главата надолу, преди червеношапковците да тръгнат да съберат още дърва за огрев. Тя събра сетните си сили, залюля се и се вкопчи в Натали. Потрепери от ужас, когато пръстите й докосната ледената плът, но се закатери по тялото на мъртвата, докато стигна до един клон, прехвърли се на него и развърза въжето, стягащо глезените й, лицето й беше мокро от сълзи, макар да не беше забелязала, че плаче.

Намери меча си сред другите откраднати вещи и тръгна към къщи, треперейки толкова силно, че се страхуваше да не се разпадне.

Даваше си сметка, че дори да притежава нечувана смелост, едно тринайсетгодишно момиче не може да се пребори с древните чудовища — най-малкото не и само. С неохота призна пред себе си, че с рицарството й е свършено, както бе свършено с музиката на Бен. Най-сетне се добра до дома си, застана пред стаята му, притисна длан до вратата и дълго стоя така, но не почука.

Хиляди пъти му беше казала, че съжалява, че с нищо не е насърчила Керем да я целуне; обаче дълбоко в сърцето си знаеше, че не е точно така. Флиртуваше с Керем, когато им идваше на гости, понеже той беше чаровен, а брат й имаше всичко. И се чувстваше гузна, защото ако не се беше поддала на слабостта си, Бен нямаше да се откаже от музиката. Нито от издирването и унищожаването на лошите. Може би тогава Натали щеше да остане жива…

Каза на Бен, че целувката не означава нищо за нея. Искаше да не означава. Искаше да го докаже.

Само че колкото и момчета да целуна, не можа да върне на Бен неговата музика.