Холи Блек
В най-потайните дебри (13)

Тринайсета глава

Джак й беше предложил да се срещнат след залез-слънце, но когато Хейзъл стигна до дома му, вече почти се беше стъмнило. Щом се облече, тя побърза да излезе от къщи — тръгна право към външната врата, стъпвайки на пръсти, за да не я чуят майка й и брат й, които бяха в дневната. Оставила беше на леглото мобилния си телефон, за да не може Бен да я търси, и бележка: молеше го да не се безпокои, защото като се върнела сутринта, щяла да му разкаже всичко от игла до конец.

Джак беше в задния двор и подхвърляше топка на кучето на Гордънови — голдън ретривър, наречен Бисквитко. Лампата на верандата осветяваше тясната ивица трева, по която тичаха. В този момент Джак изглеждаше като най-обикновено момче, освен ако не забележехте заострените му уши. Освен ако не бяхте чули клюките за него. Тогава щеше да ви заприлича на зловещо същество, играещо ролята на човек. Щом Хейзъл се приближи, Бисквитко залая.

— Време е да си прибираш — каза му Джак, поглеждайки към гората. Хейзъл се запита дали я е видял в мрака.

Зачака, като мислено се проклинаше, задето не си е взела якето — след залез-слънце беше застудяло. За да се стопли, започна да събира от земята нападалите диви кестени и да бели корите им. Малко боцкаха, но пък толкова беше приятно да усеща как нещо се разпада в ръцете й.

Стори й се, че остана там цяла вечност, но всъщност изминаха по-малко от петнайсет минути, преди прозорецът на втория етаж да се отвори и Джак да излезе на покрива.

Телевизорът в дневната работеше — тя виждаше движещите се образи, също и господин и госпожа Гордън, които седяха един срещу друг. Той беше отворил лаптопа си и от бледата светлина на екрана сенките около къщата изглеждаха още по-плътни.

Джак се прехвърли от покрива на един клон, плъзна се по него и скочи на земята. Хейзъл настръхна — очакваше родителите му да чуят звука и да погледнат навън, кучето отново да залае, обаче прошумоляха само листата, все едно раздвижени от внезапен полъх на вятъра.

Хейзъл стоеше до дърветата в началото на гората. Беше неспокойна, но се стараеше да не се издава.

— Ето те и теб — каза и хвърли поредния див кестен. — Какво ще правим сега?

Вместо да отговори, Джак впери в нея сребристите си очи, блестящи в сумрака, и промърмори:

— Много си шик.

Тя смутено се усмихна. Докато ровеше в дрешника, се питаше какво е най-подходящото облекло за тазвечерното приключение; накрая избра джинси и блуза от зелено кадифе. Както обикновено носеше сребърни обеци халки и любимите си ботуши. Надяваше се тоалетът й да е достатъчно елегантен за царството на елфите.

— Насам — прошепна Джак и тръгна напред. Хейзъл го последва. Под лунната светлина гората беше изпълнена със сенки и с тайни пътеки, сякаш показващи се само за тях двамата, и скоро стана ясно, че Джак вижда по-добре в тъмнината. Тя се постара да върви плътно зад него и да не се препъва. Не искаше да му даде повод да я изостави и да продължи сам.

След като се отдалечиха от дома му, той спря и се обърна:

— Искам да те предупредя за нещо.

— Винаги да съм вежлива — изрецитира Хейзъл думите, които беше чувала безброй пъти от грижовните възрастни, които не искаха местните хлапета да се държат като туристи. — Винаги да изпълнявам желанията на елфите, освен когато не противоречат на някое от другите правила. Никога да не им благодаря и да не хапвам от храната им. Никога да не пея, ако съм музикален инвалид, нито да танцувам… и никога, ама никога да не се фукам. Това ли ще ми набиваш в главата?

— Не позна. — Джак внезапно хвана ръката й и я стисна в топлата си длан. Изглеждаше толкова сериозен, че Хейзъл се сепна, побиха я тръпки. — Срамувам се, че ходя на тези пиршества, затова и го криех. Давам си сметка колко е безразсъдно… колко е глупаво. Заричам се, че няма да стъпя там, обаче усещам кога ще е следващия пир. Все едно някой си подсвирква в далечината и аз се напрягам да го чуя. Отивам, като си повтарям, че няма да има следващ път, но когато почувствам познатото желание, повтарям същата грешка. — Той пусна ръката й. Изглежда, признанието му беше струвало много.

Хейзъл се засрами от егоизма си. Дотолкова се беше задълбочила в собствените си неволи, че не се беше замислила за какво го моли. Никога, ама никога не би му причинила страдание, не би го подложила на изпитание.

— Виж, не искам да ме придружиш. Съжалявам, че чак сега научих какво чувстваш. Само ми покажи пътя и ще продължа сама.

— Невъзможно е. Нито ти, нито който и да било може да ми попречи да присъствам на пиршеството. Тъкмо в това е проблемът. Моля те само за едно — да се прибереш у дома.

— Знаеш, че няма да изпълня молбата ти.

Той кимна.

— Тогава слушай внимателно. Нямам идея нито как да те защитя от тях, нито какво ще се опитат да ти причинят. Знам само, че мразят да им се напомня за живота ми като човешко същество.

— Смяташ, че появата ми ще е напомняне, така ли?

— Да — и за тях, и за мен. — Джак отново закрачи. — Много внимавай. Бен няма да ми прости, ако ти се случи нещо лошо.

Думите му я жегнаха.

— Той не ми е настойник! — сопна се.

— Тогава аз никога няма да си простя.

— Ще изглеждаш ли… — Хейзъл се поколеба, после се насили да продължи: — Ще изглеждаш ли различен, когато си там?

Той невесело се засмя:

— Няма. Но всичко останало може да не е както обикновено.

Докато вървяха през гората, Хейзъл се питаше какво ли означават последните му думи. Виждаше, че той се опитва да забави крачка, за да не я изпреварва, но желанието му час по-скоро да стигне до мястото на празненството беше почти осезаемо. По едно време спря, загледа се в пълната луна, после пак се обърна към нея:

— Ще те питам нещо и настоявам да ми отговориш. Какво знаеш за рогатото момче и Аманда?

— След случилото се в училището вече не съм сигурна дали знам нещо — призна тя. — Според момчето по петите му е чудовище, а ти твърдиш, че преследвачът е Елшовият крал. Мислиш ли, че той е изпратил чудовището?

— Един бог знае. — Джак се поусмихна, за да покаже, че нарочно използва старовремска фраза. — Всъщност ти би трябвало да знаеш — нали си разговаряла с нашия принц?

— Ами… той търсеше някакъв меч — само с него можел да срази чудовището.

Докато разговаряха, навлизаха все по-дълбоко в гората — там, където Хейзъл беше дръзвала да отива само в детството си, и то осъзнавайки, че се излага на голяма опасност. Тук дърветата бяха много стари и с дебели стволове, а преплетените им клони скриваха звездите. При всяка стъпка първите опадали листа хрускаха, все едно двамата вървяха по килим от трошлива хартия.

Джак се обърна момичето, вървящо до него:

— Ще те питам нещо — помня как каза, че те — знаеш кои — те използват.

— О, значи си го запомнил!

— Такова нещо не се забравя.

— Ами… губят ми се отделни моменти. Не знам колко — промърмори Хейзъл — за първи път го признаваше пред някого.

Той изпитателно я изгледа:

— Олеле… лоша работа.

Хейзъл само изсумтя и продължи напред. Джак повече не продума, което й беше добре дошло: страхуваше се, че ще я притисне да отговаря на въпросите му, както би сторила на негово място. Обаче явно беше предпочел да изчака, докато тя реши какво и кога да му довери.

Стигнаха до хълмче, обградено от бодливи храсти. Стърчащи клонки обвиваха стъпалата към върха на хълмчето, където сред високата трева се виждаха основите на недовършена сграда. Стъпалата — напукани и обрасли с мъх, водеха към една арка. Отнякъде се чуваха смехове и приглушена музика — звуците ту се приближаваха, ту се отдалечаваха, сякаш отнасяни от вятъра.

Изведнъж Хейзъл разбра къде се намират, въпреки че само беше чувала за това място. Каменните основи бяха за молитвения дом, който един от основателите на градчето се опитал да построи, преди да разбере, че хълмчето е свещено за Неземните. Според легендата всичко, построено през деня, нощем било разрушавано, а разчистеният терен до сутринта обрасвал с висока трева. Лопатите се чупели, мнозина работници претърпели тежки травми, докато центърът на Феърфолд не бил изместен много по на юг и молитвеният дом най-сетне бил благополучно изграден.

Веднъж Хейзъл беше чула госпожа Шрьодер да казва, че хълмовете на елфите са празни отвътре. „Празни като техните обещания — беше добавила. — Забаламосват те с фокусите си, после правят с теб каквото си искат.“

Като си спомни думите й, Хейзъл потрепери.

Джак се приближи до трънливите шипкови храсти с разцъфнали алени рози, чиито мъхнати венчелистчета имаха зловеща прилика с животинска козина. Стъблата им бавно се извиха настрани, за да го пропуснат — ако човек не ги гледаше внимателно, щеше да си каже, че пътечката винаги си е била там. Джак се усмихна на Хейзъл и повдигна вежди.

— Ти ли го направи? — прошепна тя, без да осъзнава, че е понижила глас. — Ще позволят ли да мина и аз?

— Не съм сигурен. Стой плътно до мен! — нареди й той, опитвайки се да избегне трънлива вейка, сякаш искаща да препречи пътя му.

Двамата се заизкачваха по стръмния склон, Хейзъл притискаше длан до гърба на Джак и се стараеше да не се отделя от него.

Щом стигна до арката, той три пъти потропа с крак и се провикна:

— Господари и господарки невидими за мене, господари и господарки, целите в зелено, по прага три пъти потропвам, пусни ме да вляза, о, хълм, който дари ми живота.

Тръпки побиха Хейзъл. Подобно стихче биха измислили двамата с него в детството им, когато си играеха в гората, само че това сякаш бе от древни времена и авторът беше неизвестен.

— Само това? — прошепна. — Нищо повече?

— Нищо повече. — Джак широко се усмихна, все едно я предизвикваше. — Твой ред е. — Мина през арката и се преметна назад. Хейзъл така се стресна, че дори не извика. Спусна се напред да провери дали Джак е добре, само че него го нямаше. Сякаш беше потънал вдън земя. Тя виждаше само хълма, основите на някогашната сграда и сребристата висока трева, разстилаща се като килим. Не знаеше какво да направи, затова също скочи напред, надявайки се арката да пропусне и нея.

Приземи се сред тревата, залитна и падна на колене — болката беше нетърпима, трънаците се впиха в джинсите й и кадифената блуза. Не се беше пренесла в друг свят. Намираше се на същото място като преди и беше сама.

Вятърът разлюля бодливите храсти и донесе отнейде звънлив смях.

— Джак! — извика тя веднъж, после втори път.

Нощта погълна гласа й.

„Нищо повече“ — беше казал той, само че трънаците не се бяха разтворили, за да я пропуснат, а стихотворението надали щеше да помогне, защото не се отнасяше за нея. Зеленият хълм не й бе дарил живота. Тя не принадлежеше към Неземните и не притежаваше магически способности. Дали не я подлагаха на някакво изпитание? Стана и отново се изкачи по стълбите. Не умееше да съчинява стихове, но ако малко променеше стихотворението, може би хълмът щеше да се отвори и да й позволи да влезе. Това беше някаква магия, и то доста страшна.

Тупна с крак три пъти, дълбоко си пое въздух и изрецитира:

— Господари и господарки невидими за мене, господари и господарки, целите в зелено, по прага три пъти потропвам… — Поколеба се и добави единственото, което според нея би склонило Неземните да я приемат: — И моля ви без ропот — пуснете ме да се повеселя на пиршеството. — Стисна клепачи и прекрачи през арката. Отново падна, само че този път земята се отвори под нея, обгърна я миризмата на пръст. Тя отчаяно се опита да се задържи — вкопчваше се в камъни, в бурени, в каквото й попаднеше под ръка. За последен път си пое въздух, после тъмата я обгърна.

Неволно изпищя. Стомахът й се сви. Тя се преобърна във въздуха, светът под нея сякаш беше размазано петно — поредица от безумни гледки и звуци. Внезапно престана да пада; беше попаднала в мрежа от корени — белезникави, дълги и мъхнати. Под нея се вихреше празненството, сцената беше осветявана от мънички движещи се светлинки и от високите пламъци на огньовете. Елфи се бяха хванали за ръце, образувайки окръжности, движещи се в ритъма на танца. Други седяха до отрупаните с храна маси; някои бяха с облекла от кожа, други носеха доспехи, а жените бяха с разкошни бални рокли. Някои погледнаха нагоре, посочиха с пръст и се засмяха, но повечето не забелязаха Хейзъл, която висеше над тях като полилей. След миг тя видя трон върху куп каменни плочи, изглеждащ така, сякаш беше издялан в самата скала. Беше постлан с кожи и на него седеше мъж с доспехи. Един паж прошепна нещо на мъжа, който вдигна очи към Хейзъл, но дори не се усмихна.

Беше се озовала в двора на Елшовия крал, и то по пълнолуние. Дори да искаше, надали би могла да постъпи по-глупаво.

Оттласна се нагоре, опитвайки да се ориентира в плетеницата от корени и евентуално да се изкатери по някой… но след миг те я освободиха от хватката си. Тя отново падна и този път се удари лошо.

За миг остана неподвижна, взирайки се в куполообразния таван, после се опита да застане на колене. Някой я хвана за рамото и й помогна да не залитне отново.

— Благодаря — машинално прошепна тя, отвори очи… и мигновено осъзна грешката си. „Никога не им благодари!“

Пред нея стоеше чудовище, ококорило черните си очи; на лицето му беше изписано отвращение. На островърхия му нос растеше нещо, напомнящо белезникав мъх, който се разпростираше по скулите му чак до горната част на главата му; същият белезникав мъх растеше по раменете и по корема му. Съществото носеше нещо подобно на асиметрична набедрена препаска. Пусна Хейзъл, сякаш се беше погнусило от допира до нея, и се отдалечи. Тя примигна и се провикна „Извинявай!“, макар да не знаеше дали така няма още повече да го ядоса.

Много пъти си беше представяла празненството на елфите, но сега виждаше нещо съвсем различно от онова, изникващо във въображението й, или в сънищата й, от които бе дошло рогатото момче. Не приличаше и на описанията на хората в градчето, които обичаха да разказват местните легенди. А музиката… музиката беше тъй сладка, че предизвикваше копнеж за нещо неуловимо, магично. И така омая Хейзъл, че тя ахна и залитна.

Всякакви същества танцуваха на пръстения под: някои — грациозно, други тъпчеха на едно място или подскачаха. Във въздуха летяха мънички елфи с дрипави пеперудени криле и се зъбеха на Хейзъл. Ниски създания с щръкнала коса и със зеленикавокафяви дрехи играеха на зарове — едни отпиваха от гравирани бокали, други — от обикновени дървени чаши. Високи създания, сияещи в полумрака, сякаш нещо ги осветяваше отвътре, танцуваха вихрено — едни носеха рокли от листа с изкусно оформени корсети от дървесна кора, други — изящно изработени сребърни ризници. Сред танцуващите пристъпваха други същества, които никак не приличаха на хора — краката им бяха като кокили, лицата им — набръчкани като кората на вековно дърво. Бяха едновременно страшни, красиви и ужасяващи. Всички без изключение. Сред тях се мяркаха хора (очевидно не осъзнаващи опасността), които Хейзъл разпозна, защото бяха жители на Феърфолд. Госпожа Доналдсън, възпитателката в детската градина, танцуваше боса със създание, напомнящо бухал. Ухиления Ник — дългокос младеж, който си изкарваше прехраната, като чукаше от врата на врата и предлагаше на домакините да им наточи ножовете, тромаво се движеше сред тълпата — увил се беше с черни копринени шалове, които се развяваха зад гърба му. До него вървеше младеж, когото Хейзъл беше виждала и преди, но не знаеше името му. Беше общ работник в градския универсалния магазин и го използваха предимно за подреждане на стоките по рафтовете. Веднъж го беше видяла как жонглира с ябълки на пътеката между полиците. На празненството не присъстваха много човешки същества, но Хейзъл ги разпознаваше по облеклата, макар да не виждаше лицата им сред насъбралото се множество. Но… наистина ли бяха човешки същества или елфи, които живееха сред хората и изглеждаха като тях? И ако бяха човеци, знаеха ли, че се намират на пиршеството, или при събуждането си също като нея щяха да видят калните си стъпала, без да си спомнят къде са били през нощта? Тя разпозна не само хората, а и едно от съществата: космат човекоядец на име Страшилището, който седеше малко встрани от танцуващите и похапваше златни бръмбари. Беше чувала за него и за страстта му към човешка плът, дори навремето, когато беше малко момиче с голям меч, се беше досетила къде му е бърлогата.

Човекоядецът я погледна и червените му устни се разтегнаха в усмивка — може би той също беше познал Хейзъл.

„Не стой като препарирана!“ — каза си тя и запристъпва напред; движеше се машинално, без да има представа накъде отива. Още не беше видяла Джак, но предполагаше, че е някъде наблизо, и макар да се боеше да се движи сред елфите без него, макар страхът да я смразяваше, нямаше избор — трябваше да научи колкото е възможно повече за рогатото момче, за чудовището и за загадъчните послания от загадъчното същество Себеси. Иначе щеше да излезе, че напразно се е изложила на такава опасност.

Заобикаляйки танцуващите, тя прекоси балната зала в кухия хълм. Ароматът на шибоя, розите и салвията беше толкова силен, че й се зави свят.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита я дребно дългоносо създание с къса опашка и с черни очички, напомнящи очичките-мъниста на враните. Държеше поднос с мънички дървени чаши, на дъното на които блестеше някаква течност. — Кълна се в царевицата и в луната, че не си вкусвала по-омайна напитка.

— Не, благо… — Тя не довърши фразата; този път се беше сетила навреме, че не бива да се благодари на елфите. — Засега предпочитам да не пия. — Съществото сви рамене и се отдалечи, но срещата с него изплаши Хейзъл. Тя знаеше правилата, само дето й беше трудно да ги спазва. Не подозираше, че толкова лесно може да направи гаф, и то съвсем машинално.

Покрай нея мина жена с червеникава коса, сплетена на дебели плитки; придружаваше я същество с козя глава. Жената се спря се за миг и подхвърли:

— Май ти ме нарисува едно време. Права ли съм?

Хейзъл се сепна и в първия момент не разбра за какво говори непознатата, после изведнъж си спомни старата история за случилото се е Бен.

— Бъркате ме с майка ми — промълви.

Червенокосата озадачено свъси вежди.

— Наистина ли е било толкова отдавна? Тогава си моят музикант, само че пораснал. Ще ми изпееш ли нещо? Ще те възнаградя с благословия.

Хейзъл поклати глава.

— Говорите за брат ми. Тогава още не съм била родена, освен това пея толкова фалшиво, че ще ви призлее… — Запита се дали да каже на елфката колко неприятности е причинил на Бен нейният подарък, но се страхуваше да не наруши правилото за учтивост. — Ъ-ъ-ъ, ще предам на Бен, че с вас сме се видели — измънка.

— Кажи му да дойде и да посвири на Мелия, а пък аз ще се погрижа от езика му да се ронят рубини. — Думите й прозвучаха като заплаха, а не като обещание, обаче Хейзъл кимна (друго не й дойде на ума), леко се поклони и заднешком се отдалечи. После закрачи по-бързо, пробивайки си път, разблъсквайки с лакти множеството; отмина гайдари и цигулари, миниатюрни елфи с крехки крилца, стройни зелени жени с черни усти и езици, издокарани с рокли, сякаш изтъкани от мъгла, дългопръсти момичета с венци от клонки, вплетени в дългите им разпуснати коси, хихикащи се момчета с лъвски лапи вместо крака, кикотещи се момичета-врани, грамадни безформени същества, обраснали с мъх, чиито зъби повече приличаха на скални отломъци.

Някой я хвана за рамото. Тя изпищя и се извърна, опитвайки се да се изтръгне, преди да осъзнае кой я държи.

— Хейзъл! — задъхано произнесе Джак. Изгледаше изплашен.

— Не знаех къде си. Заряза ме! — тросна се тя и почти съжали за тона си.

— Ти се движеше плътно зад мен. Мислех, че ще ме последваш, като ме последва по пътеката.

— Не можах.

Джак не беше сам — до него стоеше висока и слаба елфка; кожата й беше сребристокафява като дървесна кора. Очите й непрекъснато променяха цвета си — ту блестяха като злато, ту пламваха в зелено. Сто на сто беше майката на Джак — истинската му майка.

— Хм, червенокоса си — каза тя, хвана Хейзъл за брадичката и леко обърна главата й. Хвана кичур от косата й и силно го дръпна. — Говори се, че червенокосите са вещици. Ти вещица ли си, дете мое?

— Не, госпожо — отговори Хейзъл, спомняйки си правилото, че трябва да е учтива.

— Какво те доведе тук? Или е по-правилно да попитам кой?

— Себеси — отвърна момичето, надявайки се жената да реагира на странното име.

— Ама че си шегобийка — навъси се онази.

— Значи знаете кой е! — възкликна Хейзъл и се задъха от вълнение. — Моля ви, кажете ми!

— Как е възможно да си забравила? — Жената я изгледа накриво, сякаш я предупреждаваше да млъкне. Извърна се и заби дългия си показалец в гърдите на Джак. — Мисля, че той те е довел. Само той и никой друг. И е допуснал голяма грешка. Много голяма. Каквото и да търсиш, не ти е тук мястото.

Хейзъл не знаеше как да отговори, без да спомене Феърфолд (Джак я беше предупредил да не го прави), нито как да се върне към темата за Себеси.

— Джак ли? Да, той ме доведе, но… — Елфката ги заобиколи и Джак пристъпи към Хейзъл, сякаш беше готов да я защити с тялото си, ако майка му отново посегне към нея.

Елфката повиши глас:

— Джак? Така ли те нарича? Кой Джак? Джак Велики? Джак Всемогъщи? Или…

— Не си падам по титлите — прекъсна я той. — Предпочитам да ме нарича само Джак.

Хейзъл прихна, но мигом съжали. Обаче спокойната му реакция на заяждането на майка му наистина беше забавна.

— Какво ме е грижа, ако той иска да си губи времето във Феърфолд и да се прави на човешко дете? Може да се храни със същото като човеците, да спи в легло на човек и да целува момиче, родено от човеци, но никога няма да е един от тях! Винаги ще играе роля, ще се преструва!

Говореше на Хейзъл, но явно думите й бяха отправени към Джак. Колко ли пъти двамата бяха спорили по този въпрос?

Той се усмихна.

— Порастваш там, където са те посадили.

Поговорката беше измислена от човеците, но в този момент звучеше странно.

Майка му продължи да се взира в Хейзъл, все едно не го беше чула.

— Значи си дошла да го свалиш от белия му кон като в някоя балада, така ли? Дошла си да го спасиш от нас! — Тя посочи преплетените корени под купола. — Или пък той е тук, за да спаси теб?

— Престани! — сопна се Джак и протегна ръка пред Хейзъл, сякаш да я защити. — Престани, чу ли! Не й говори така. Вече прекали.

— А ти помни, че кръвта вода не става! — тросна му се тя.

Висок рицар с блестящи сребърни доспехи (върху златните раменни пластини бяха гравирани пищящи лица) се приближи до тях, леко се поклони и се обърна към Хейзъл:

— Елшовият крал иска да те поздрави.

Неземната майка на Джак кимна, изгледа изпод око сина си и промърмори:

— Кралят ти оказва голяма чест, драга. — Само че тонът й говореше тъкмо обратното.

Разбира се, Хейзъл беше чувала много истории за Елшовия крал. При всяко слънцестоене хората от градчето му оставяха специални дарове. Когато времето се развалеше, казваха, че той сигурно се гневи, а когато един сезон не се сменяше с друг, че сигурно още спи. Разказаха още, че властта му е безгранична. Така или иначе и през ум не й беше минавало, че е истинска, а не градска легенда.

— Заведете ме при него — каза.

Джак понечи да тръгне с нея, но майка му го спря, като вкопчи в рамото му дългите си, подобни на вейки пръсти.

— Не! Ти оставаш с мен. — Опитваше се да говори спокойно, но гласът й издаваше страха й.

Той се обърна към нея и я изгледа надменно; дори дрехите му на простосмъртен не можеха да скрият благородния му произход.

— Държа да я придружа аз, а не Маркан. Всеизвестно е, че той не се отнася добре с човеците. — Стрелна с поглед рицаря и добави. — Нали?

— Виж какво, подменения, никой не те е канил тук — подхвърли онзи и злобно се усмихна. — Освен това Хейзъл няма нищо против да дойде с мен. С нея вече сме кръстосвали мечовете си.

Подмятането му я озадачи. Може би този рицар беше свързан с някое от чудовищата, с които се беше сражавала в детството си. Така или иначе Джак явно нямаше да се откаже лесно. Бръкна в задния джоб на джинсите си, като че ли да извади някакво оръжие.

— Спокойно — прошепна му тя.

— Джак, всичко е наред. — Елфската му майка се приведе към него и го целуна по челото.

До този момент Хейзъл не си беше представяла, че тази жена може да тъгува за изгубения си син, и винаги беше приемала за чиста монета историята за това как той е заживял със семейство Гордън. Обаче сега в душата й се промъкна съмнение.

— Простосмъртните ще те разочароват — прошепна елфката на сина си. Той гневно стисна зъби, но отстъпи встрани и позволи на Маркан да отведе Хейзъл.

Елшовият крал седеше на грамадния каменен трон, който тя беше видяла, когато висеше от тавана на подземието. Диадемата на челото му беше украсено с еленови рога, бляскавата му ризница представляваше малки бронзови люспи, които се застъпваха, все едно ризницата беше драконова кожа. Яркозелените му очи бяха толкова ясни, че навяваха мисли за отровни напитки или за вода за уста. На всеки пръст носеше по един пръстен с много сложна изработка. На скута му лежеше златен меч с богато украсена ръкохватка. За миг Хейзъл си помисли, че това е нейният меч, който беше изчезнал така загадъчно, неволно пристъпи по-близо и едва тогава разбра, че се е объркала — ръкохватката на нейния меч беше много по-обикновена. Всички рицари на Елшовия крал носеха еднакви мечове — изковани от лъскав метал, те блестяха като слънчеви лъчи в ножниците от обсидиан. В краката на Елшовия крал лежеше белезникавото същество с червени петна около очите и устата, напомнящо гол охлюв, с което преди години тя беше сключила споразумение. То впери поглед в нея полупритворените си очи, после й помаха с пръсти, напомнящи нокти на граблива птица.

Въпросите се изпариха от ума на Хейзъл. Тя се отпусна на едно коляно и в същия миг видя нещо да блести в процепа между плочите на пода — приличаше на монета, отразяваща светлината.

— Сър Хейзъл — каза Елшовият крал, приведе се и впери в нея необикновените си очи. Беше красив като приказен принц, същевременно вдъхваше страх — имаше нещо жестоко в устните му. — Не помня да съм ти заповядвал да дойдеш.

— Не… аз… — запелтечи тя.

— Всъщност изрично ти наредих да не идваш на пиршествата по пълнолуние. А снощи, когато трябваше да ловуваш с нас, ти пренебрегна заповедите ми. Толкова ли бързо забрави споразумението ни? Играеш си с огъня, Хейзъл Еванс! Не сбъднах ли най-съкровеното ти желание? Не те ли направих един от моите рицари? Знай, че мога да ти отнема всичко. Съществуват далеч по-неприятни начини да ми служиш.

— Аз… — Думите заседнаха в гърлото й.

Неочаквано Елшовият крал се засмя и изражението му заприлича на изражението на елфката, когато разбра, че е взела Хейзъл за майка й.

— О! Ти не си моят Хейзъл, нали? Не си моят рицар. Ти си Хейзъл Еванс, която живее през деня.