Холи Блек
В най-потайните дебри (10)

Десета глава

Докато шофираше обратно към къщи, Бен беше напрегнат и изнервен — барабанеше с пръсти по волана, през няколко минути въртеше копчето за смяна на радиостанциите. На минаване край Яребичия път видяха в мрака обнадеждаващите проблясъци на лампите на покрива на патрулката на шерифа и на линейката. Някой се беше притекъл на помощ на Аманда, която според Северин още беше жива.

— Спри! — прошепна Хейзъл. — Ами ако тя е…

— Ти откачи ли? Да не смяташ да им разкажеш какво се случи? — Бен повдигна вежди и понечи да завърти волана, за да мине по заобиколен път.

Хейзъл си спомни как Северин обикаляше около брат й, спомни си жадния му поглед и блясъка на кинжала в ръката му. В главата й нахлу друг спомен и тя потрепери: ужасяващата поза на Аманда, просната разкрачена и с разперени ръце върху мократа трева. Дали още тогава не е била мъртва? Не, каквото и да обясни, от полицията няма да й повярват. Историята беше твърде странна дори за странното градче Феърфолд.

— Не, Бен! — възкликна. — Спри! Не знам какво да обясня на ченгетата, но все нещо ще измисля. Велосипедът ми е там.

Не знаеше дали ще й повярват. Само че като видя брат си с брадва в ръката, си даде сметка защо преди много години той се отказа от ловуването. За разлика от нея още тогава беше разбрал колко са уязвими и на какъв риск се излагат. Не биваше отново да го постави в същото положение. Да, беше тръгнал да търси принца, обаче това не означаваше, че е готов отново да бъде изложен на опасност.

Бен я погледна така, сякаш си беше загубила ума, но спря зад линейката; тя слезе от колата и тръгна към парамедиците, надвесени над Аманда.

Някакъв полицай се обърна към нея. Беше толкова млад, че тя се запита дали е израснал във Феърфолд. Ако не беше местен, сто на сто щеше да му изкара акъла.

— Извинете, госпожице — каза й. — Качете се обратно в колата, моля, в противен случай…

— Видях Аманда преди няколко часа — прекъсна го Хейзъл.

— Беше с рогатото момче. Намерете го незабавно…

Младокът се приближи, а носилката и парамедиците останаха зад гърба му.

— Госпожице, върнете се в колата! — повтори. Хейзъл се подчини и тресна вратата. Полицаят освети с фенерче купето.

— Ако обичате, свалете стъклото. Кой е с вас?

Тя отново се подчини.

— Аз съм й брат — обади се Бен. — Казвам се Бенджамин Еванс. Вие разговаряхте с Хейзъл.

Униформеният озадачено ги зяпна — явно при обучението не бяха упражнявали такава ситуация.

— Имате ли документи за самоличност? — Бен му подаде шофьорската си книжка. Младокът внимателно я разгледа, върна я и попита: — Още ли твърдите, че сте видели някого?

— Да. Рогатото момче. С Аманда. Тя вече беше в безсъзнание, а момчето стоеше до нея. Сега избяга и ако то е подредило така Аманда, животът на всички ни е изложен на опасност.

Полицаят дълго се взира в брата и сестрата, после промърмори:

— Тръгвайте. Веднага!

— Чухте ли какво казах? — възкликна Хейзъл. — Всички сме в опасност. Целият град!

Униформеният отстъпи от колата и се сопна:

— А пък аз казах веднага да потегляте, ясно?

— Не сте местен, нали? — попита тя. — Не сте роден в този град. Младокът се втренчи в нея и за първи път сякаш се поколеба. След миг обаче погледът му стана суров и той им направи знак да тръгват.

— Поне ми кажете дали Аманда е добре! — провикна се Хейзъл след него, обаче униформеният не отговори.

Бен потегли тъкмо когато първите лъчи на слънцето позлатиха короните на дърветата. Пътуването сякаш продължи цяла вечност, но най-сетне завиха по тяхната улица. Той се обърна към сестра си:

— Не очаквах да го направиш.

— Да де, ама не подейства — промърмори Хейзъл.

— Тази нощ нещата излязоха от релси — продължи Бен, опитвайки се да говори спокойно и непринудено. — Беше неочаквано, нали?

— Да. — Хейзъл допря страната си до студеното странично стъкло.

Бен зави по алеята и чакълът захруска под колелата.

— Да се разберем по един въпрос — аз съм по-голям от теб и не е твоя работа да ме защитаваш. Можеш да споделяш с мен всичко, да ми се доверяваш.

— И ти можеш да споделяш с мен. — Хейзъл отвори вратата и слезе. Очакваше брат й да извади от джоба си обицата и да поиска обяснение, само че това не се случи. И въпреки взаимните уверения, че могат да споделят помежду си всичко, нито той, нито тя го сториха.

Влязоха в къщата, която тънеше в мрак, и се изкачиха по стълбището към горния етаж. В полутъмния коридор Бен се обърна към сестра си и неочаквано попита:

— Какво е да се целуваш с него? — Лицето му изразяваше странна смесица от чувства — копнеж, малко ревност и голямо любопитство.

Хейзъл неволно прихна и лошото й настроение се изпари:

— Какво ли? Все едно той беше акула, а пък аз — кръв във водата.

— Толкова приятно? — ухили се той, а Хейзъл си каза: „Знаех, че ще ме разбере.“ Братята и сестрите имат собствен език, собствени стенографски сигли. Радваше се, че може да сподели странното и абсурдно преживяване с единствения човек, знаещ същите истории като нея, защото тъкмо той ги беше съчинил.

— О, да! — възкликна.

Бен се приближи до нея и я прегърна през раменете.

— Ела да те превържа.

Заведе я в банята на горния етаж, накара я да седне на ръба на ваната и почисти раните й с кислородна вода. Двамата гледаха как лекарството съска и образува пяна върху кожата й, преди да изтече в канала.

После Бен коленичи върху напуканите бежови плочки и омота ръцете и краката й с бинтове, които в детството двамата наричаха „превръзки за мумии“. Някогашната фраза беше на върха на езика й и й навя спомени как се връщаха у дома след поредния лов, дезинфектираха ожулените си колене и превързваха изкълчените си китки или глезени.

Навремето в къщата винаги беше пълно с гости и двамата можеха да влизат и да излизат, без някой да им обърне внимание. Някои хора се отбиваха само да си побъбрят, други идваха да позират, да заемат платно за рисуване или да отпразнуват с бутилка бърбън важна поръчка. Понякога нямаше нищо за хапване, освен странен на вкус кейк, напоен с шери, или консервирани равиоли, или сирене, вонящо на мръсни чорапи.

С течение на времето родителите им улегнаха и станаха по-нормални, макар че не го признаваха. Хейзъл се питаше дали и техните спомени за онези дни са объркани като нейните, дали в съзнанието им са запечатани само замъглени очертания на лица, музика и миризма на бои. Не беше сигурна дали тъгуват по онова време, но знаеше със сигурност, че за тях „нормалността“ е била много по-привлекателна, когато е била недостижима.

Преди години нормалността беше тежко одеяло, под което би се задушила. Сега обаче я възприемаше като деликатна тъкан, която ще се прокъса при издърпването дори на една нишка.

Най-сетне се добра до леглото и се просна на него; беше толкова уморена, че дори не придърпа върху себе си завивката. Заспа мигновено, сякаш беше пламък, който някой беше угасил.

* * *

Преди зазоряване й се присъни нещо странно: беше облечена с кремава вълнена туника с ризница отгоре, яздеше през нощната гора, и то толкова бързо, че виждаше само размазаните очертания на дърветата и искрите изпод копитата на кон, бягащ пред нея.

Внезапно клоните на дърветата сякаш се отдръпнаха и под светлината на пълната луна тя зърна мъж, жена и дете, коленичили на земята и заобиколени от млечнобели елфически коне. Тримата бяха с модерни спортни дрехи, явно бяха любители на къмпингуването. Край угасналия огън се беше килнала разрязана с нож палатка.

Единият Неземен се обърна към спътниците си:

— Да ги пощадим ли, или да умрат? — Говореше спокойно, все едно не го беше грижа за непознатите. Конят му цвилеше и риеше с копита пръстта. — Обзалагам се, че са дошли да видят как симпатичните малки елфи събират капчици роса. Дори само това е повод да ги убием, колкото и да ни умоляват да ги пощадим.

— Да видим какви таланти притежават — каза друг и пъргаво слезе от коня. Сребристата му коса се разпиля по раменете му. — Може да се смилим над най-забавния.

— Искате ли да украсим най-едрия с лисичи уши? — провикна се елфка с обеци, които дрънчаха като звънчетата на юздите на коня й. — А жена му — с мустачки. Или с нокти като на сова.

— Запазете малката за чудовището — обади се трети и се ококори срещу детето. — Може да си поиграе с него, преди да го излапа.

— Не! Оставете ги на мира! Дошли са във владенията на Елшовия крал по пълнолуние и е редно да им бъде оказано гостоприемство. — Хейзъл скочи на земята и в първия миг не осъзна, че е проговорила — толкова неузнаваем беше гласът й. Толкова властен. А човеците я гледаха със същия страх, с който се взираха в елфите, сякаш я мислеха за една от тях. Може би в съня си тя наистина беше от Неземните. — Да ги прокълнем да се превърнат в големи камъни и да останат така, докато някой смъртен не разбере какви са в действителност.

— Може би дотогава ще минат хиляда години — промърмори първият елф и повдигна вежда.

— Дори повече — заяви Хейзъл, сякаш чувайки отдалеч гласа си. — Помислете си обаче какви истории ще разказват, когато си върнат свободата.

Мъжът притисна детето до гърдите си и се разплака. Изглеждаше изплашен и измамен. Сигурно обожаваше приказките за елфи и жадуваше да ги изживее в действителност. „Да беше ги чел по-внимателно“ — помисли си Хейзъл.

Среброкосият се изкиска.

— Ще е върховно да гледаме как другите смъртни си устройват пикници върху тях. Да, хайде да ги превърнем в камъни!

Мъжът започна да моли за пощада, но Хейзъл вдигна глава към небето и започна да брои звездите, за да не слуша виковете на клетника.

* * *

Събуди се, плувнала в пот. Изключи алармата на мобилния си и неохотно стана от леглото. Вместо тревога сънят беше предизвикал у нея отдавна забравеното желание да държи меч и да се стреми към определена цел. И още нещо странно: почти не беше мигнала, обаче не чувстваше умора. Може би адреналинът беше по-силен стимулант от кофеина.

Изкъпа се набързо и навлече широка сива тениска и черен клин. Беше схваната, всичко я болеше, дори кокалчетата на пръстите й бяха одрани. Завърза косата си на опашка и в паметта й нахлуха спомени, които разпиляха мислите й: спомени за рогатото момче, за Северин. За промяната на изражението му, за допира на пръстите му и за горещите му устни… На дневна светлина събитията от изминалата нощ й се струваха невъзможни, въпреки това вътрешният й глас й подсказваше, че са били реални. Мярна й се друг спомен: брат й е вдигнал брадвата с треперещите си ръце, лицето му е пламнало, червеникавата му коса пада в очите му. От години не го беше виждала такъв — храбър, обезумял, страдащ. Страхуваше се за живота му много повече, отколкото за своя живот, докато рогатото момче я водеше насила през гората. Запита се дали и Бен е изпитвал същото, когато тя стоеше пред него и с меч в ръка се сражаваше с елфите.

* * *

Слезе в кухнята и завари майка си да приготвя смути — подредила беше на плота зеле, джинджифил, кефир и мед. Навлякла беше един от развлечените халати на съпруга си, късата й кестенява коса стърчеше във всички посоки, под ноктите й още имаше боя. От радиото звучеше песен за лъснати до блясък кожени ботуши — май я изпълняваха рокдинозаврите „Велвет Ъндърграунд“. Бен (по кадифен панталон и широк пуловер) седеше на високо столче до кухненския плот, сънено разтъркваше очите си, прозяваше се и пиеше смути от голяма стъклена чаша. Миниатюрно парченце зеле беше залепнало за горната му устна.

— Добро утро — избърбори прегракнало, все едно още не се беше събудил напълно, и вдигна чашата си като за тост.

Хейзъл се усмихна. Майка й й подаде чаша е кафе и каза:

— С Бен тъкмо си говорехме за онази Аманда Уоткинс. Снощи пострадала тежко само на няколко пресечки от нас. Чух съобщение по радиото, после предупредиха хората да не напускат домовете си след падането на мрака.

Хейзъл си представи какво са видели парамедиците: Аманда е просната на земята, ръцете й са скръстени на гърдите, очите й са затворени, устата й е пълна с пръст, косата й я обгръща като плащ.

— Какво съобщиха за нея? — попита задавено.

— В кома е. Нещо не е наред с кръвта й. А вас двамата предупреждавам — довечера да се приберете рано, защото е пълнолуние. Обадете се в случай че ви се наложи да закъснеете. Ще предупредя и баща ви, ако реши да се върне по-рано, отколкото възнамеряваше.

Бен стана от високото столче — всъщност краката му бяха толкова дълги, че не стана, а стъпи на пода.

— Ще внимаваме — обеща, отговаряйки на неизречения съвет на майка си.

Тя наля от блендера зеленикава течност, подаде чашата на Хейзъл и продължи наставленията си:

— Да не забравите да си обърнете наопаки чорапите. За всеки случай. И сложете в джобовете си нещо желязно. Може да вземете от ръждивите гвоздеи, които баща ви държи в кофа в бараката.

Хейзъл пресуши чашата. В напитката имаше бучици — може би зелето не се беше смляло добре.

— Да, мамо. — Бен завъртя очи. — Знаем как да се пазим.

Хейзъл не беше вземала подобни предохранителни мерки, но беше благодарна на брат си, задето реагира така, сякаш тя беше наясно.

Качиха се заедно в колата и потеглиха към училището. По едно време той се обърна към нея:

— По-късно ще ми разкажеш онези подробности за снощи, които пропусна да споделиш, нали?

Хейзъл въздъхна. Даваше й време да си помисли какво да му каже, само че не изпитваше благодарност, само сковаваш страх.

— Добре — промърмори.

Бен извади от джоба си талисман — парче самодивско дърво, окачено на верижка.

— Искам да го носиш непрекъснато, става ли? Мама има право.

Самодивско дърво, защита от елфите. Всичките им съученици бяха изработвали още в детската градина подобни амулети, както и брошки с четирилистни детелини; повечето ги бяха запазили (или си бяха направили нови) и ги носеха в нощта преди Белтейн — галския първомайски празник. Хейзъл прокара пръст по гладкото парче дърво — беше трогната, че Бен й подарява нещо, което вероятно е изработил преди повече от десет години. Повдигна си косата и окачи амулета на шията си.

— Благодаря.

Той повече не продума, само няколко пъти я погледна изпод око, сякаш се опитваше да разчете изражението й, да открие нещо, което досега не беше търсил.

Атмосферата в училището беше тягостна, цареше необичайна тишина, като че ли повечето родители не бяха разрешили на децата си да излязат от къщи. Онези, които бяха дошли, се бяха разделили на групички и разговаряха шепнешком. Хейзъл забеляза, че повечето носят амулети, завързани на китките им или провесени на шиите им. Сухи червени боровинки, нанизани на сребърен конец. Златна монета. Явно се бяха мазали с билкови масла и в коридора миришеше като в магазин за езотерични артикули. Докато тя прибираше в шкафчето ученическата си раница, отвътре се изтъркаля орех и отскочи от покрития с линолеум под. Хейзъл се наведе да го вземе и забеляза, че е омотан с дебел конец. Махна конеца и отвори ореха, въпреки че ръцете й трепереха. Вътре пак имаше навита хартийка. Тя я разгъна и прочете поредното съобщение, написано със същия разкрачен почерк: „Щом на небето грейне пълна луна, лягай в кревата на бърза ръка.“

Не! Повече нямаше да се подчинява на заповедите на някакъв незнаен елф. Не и ако можеше да го предотврати. Смачка бележката и я пъхна в раницата си.

Лъхна я миризмата на цигарен дим; озърна се, и видя, че Леони незабелязано е застанала до нея. Носеше бяла тениска, върху която беше навлякла дълга бархетна риза, и странно колие — златна верижка, на която беше нанизала ключовете от дома си и шест амулета. Черната й къдрава коса, прибрана на кок, беше влажна, сякаш преди малко се беше къпала.

— Е, сигурно си чула — подхвърли.

— За Аманда ли? Да.

— Последен я е видял Картър. Всички казват, че в тази история е замесен един от братята Гордън. — Леони сви рамене, сякаш да покаже, че не е сигурна; от друга страна, след като тъкмо тя разпространяваше слуховете, може би се съмняваше в невинността на момчетата.

— Мисля, че е била омагьосана — промълви Хейзъл и потрепери, като си спомни пръстта в устата на Аманда.

— Стига, бе! Ако не е Картър, значи е другото момче на Гордънови. Повечето хора обвиняват тъкмо него.

— Джак е невинен! — възкликна Хейзъл. Споменът за изминалата нощ събуди у нея усещането, предизвикано от целувката на Северин. Само два дни, след като беше целунала Джак, вселената сякаш й поднасяше на тепсия всичко, за което беше мечтала, и същевременно я наказваше. Почувства се още по-гузна, като се сети за Аманда, просната в канавката.

— Не се впрягай толкова — безгрижно заяви Леони. — Това са само слухове, пък и не им вярвам.

— Не знам дали са слухове, но са откачени! И не бива да ги разпространяваш!

— Абе, цялата история е откачена. Не е обичайната Феърфолдска странност. И този път не се случва с някой турист, а с местен. Семейството на Аманда живее тук от памтивека, не би трябвало да й се случи такова нещо. Хората са изплашени. А пък аз не разпространявам слуховете, а те осведомявам какво се говори, защото смятах, че те интересува.

Хейзъл няколко пъти дълбоко си пое въздух, за да се успокои. Безсмислено беше да се сърди на Леони.

— Извинявай — измънка. — Всичко, което става в гората, е ненормално — не само случващото се с туристите. Освен това не виждам връзка между Джак и бедата, сполетяла Аманда.

— Нима? Ами, първо, той е от онези. Второ, Аманда му разби сърцето, което е ужасно, защото означава, че даже свръхестествен готин пич има същия вкус като всеки друг кретен в това училище. Мисля, че той я харесваше дори повече, отколкото харесваше теб, което според мен е равнозначно на любов. От друга страна, тъкмо това му дава мотив да й го върне тъпкано.

Хейзъл завъртя очи.

— Нещо си се объркала. Джак Гордън никога не си е падал по мен.

Леони тръсна глава.

— Все тая. Важното е, че той не е човешко същество и хората го знаят. Помниш ли оня случай, когато счупи носа на Мат?

— Май да. — Хейзъл с трясък затвори вратичката на шкафчето си. Все по-трудно й беше да запази спокойствие. — Мат е нечовешки досаден, ако това имаш предвид.

Звънецът удари и двете тръгнаха към стаите. Оставаха пет минути преди втория звънец. Хейзъл се надяваше, че ако Джак или Картър са чули слуховете, няма да идват на училище, докато шумотевицата не утихне. Хората бяха наплашени, а Джак беше идеалната мишена. Никой нямаше да повярва, че Картър е замесен, а дори и да се случеше, нямаше да е задълго. Пък и щом хората размислеха, вече нямаше да обвиняват Джак.

Дано.

Леони прекъсна размишленията й:

— Присъствах на оная сцена с Мат. Беше толкова шантава, че няма как да я забравиш.

Мат Йоско беше с около три години по-голям от Хейзъл и Леони — красавец със смолисточерна коса и с вечна подигравателна усмивчица. Беше най-лошият навик на Леони, по-лош от цигарите или дрогата, по-лош от всеки боклук, с когото двете бяха излизали. Жесток тип, който се загнездваше в мозъка ти и те караше да се съмняваш в себе си — тъкмо заради това Хейзъл го ненавиждаше. Беше едно от красивите момчета в градчето. И през ум не й беше минавало да се целува с него, макар той да беше сред най-красивите момчета в градчето. Да, беше гадняр, въпреки това Леони плака цяла седмица, когато той замина да учи в колеж.

— Шантава? В какъв смисъл? — попита Хейзъл. Стояха пред стаята, в която щеше да се проведе урокът по история на Америка, обаче искаше да чуе отговора. Сърцето й биеше до пръсване. Изглежда, освобождаването на Северин от ковчега беше първата паднала плочка от доминото, само дето не се знаеше какви ще са последствията. А пък ако Северин не беше първата плочка, тогава бъдещият развой на събитията беше напълно непредсказуем.

— Джак не го удари. — Леони се огледа, сякаш да се увери, че никой не я подслушва. — Мат се държеше по обичайния си гаден начин, в един момент Джак… Джак се усмихна някак особено, наведе се и му прошепна нещо. Докато разберем какво става, Мат сякаш превъртя — взе да се удря с юмруци по лицето, докато устната му не се разцепи и от разбития му нос не шурна кръв.

За миг Хейзъл си глътна езика от изненада, после промърмори:

— А ти защо не…

— Защо не казах какво съм видяла? Не знам. По-късно Мат сякаш си спомни, че се е бил с някого, и аз се съгласих. Стори ми се по-лесно. Обаче не бях сама там, присъстваха и други и ако тогава си затраяха, сега езиците им ще се развържат. Надали е бил първият случай, при който Джак се издава. Тъй де — по принцип не споделя нищо за себе си. Има си тайни. Може да прави разни… неща.

Звънецът издрънча и Хейзъл стреснато подскочи.

— Май трябваше да ти кажа по-рано — прошепна Леони.

— Госпожице Еванс — провикна се господин Декампо, олиселият преподавател по американска история, — висенето пред вратата и клюкарстването с приятелка не означава, че присъствате в клас, затова моля незабавно да седнете на мястото си. А вие, госпожице Уолас, сте безнадеждно закъснели. Съветвам ви да тичате до вашата стая.

— Ти си вярна приятелка — прошепна Хейзъл на Леони.

— Така си е. — Леони направи физиономия зад гърба на учителя. — Ще се видим на обяд.

Хейзъл седна на стола пред масата и отвори тетрадката си. Само че вместо да си води бележки за най-важните аспекти на вътрешната политика от епохата на федерализма, тя започна да описва всички известни й факти. Допадаше й да прави списъци. Действаха й успокояващо, макар да изглеждаха налудничави.

ПРЕДУПРЕЖДЕНИЯ:

СЪС СЕДЕМ ГОДИНИ ЩЕ ПЛАТИШ ДЪЛГА. НЯМА ВРЪЩАНЕ НАЗАД.

Себе си — името на омагьосалия ме елф?

Странната приказка за селския стопанин, измамил богарта.

Щом на небето грейне пълна луна, лягай в кревата на бърза ръка.

ДРУГА ИНФОРМАЦИЯ:

Джак е магьосник, но се прикрива.

Северин е на свобода и е много опасен.

Аз го освободих.

Още по-опасно чудовище преследва Северин и може би е омагьосало Аманда така, че да заспи.

Северин е чувал всичко, което сме казвали пред него.

Някой (Елшовият крал?) Заради сделката ни? Ме кара да правя разни неща, след като заспя (накара ме най-малко един път).

Северин си иска магическия меч, който нарича верния, поради неизвестни и вероятно зловещи причини. (за да убие чудовището, приспало Аманда? За да се опълчи на елшовия крал? За да убие всички ни?)

Някогашният ми меч е изчезнал — за един и същ меч ли става въпрос?

Престана да пише: и преди й беше хрумвало, че той търси меча, намерен от нея преди толкова много години, само че не си беше позволявала да обмисли предположението. Ако то беше вярно, значи някой беше взел оръжието или тя го беше дала някому. Може би на онзи, който й оставяше бележките, носещ загадъчното име Самаз?

Ами ако е сключила още една сделка с Неземните, само че е забравила за нея? Дали загубата на паметта е едно от условията на споразумението? Натисна толкова силно върху листа с химикалката, че за малко щеше да я счупи.

Необходими й бяха отговори, а за да ги получи, трябваше да се добере до някой, притежаващ повече информация, и за жалост този някой можеше да е само Неземен. Замисли се за снощния сън и за пълнолунието, настъпващо тази вечер, което означаваше, че ще има пиршество. Може би Джак, който криеше много тайни, щеше да й покаже как да стигне дотам. После и оставаше само да издържи празненството, да се добере до информацията, да състави план и да го изпълни.

Фасулска работа.

Оставаше да измисли само как да убеди Джак да й разкаже за пиршеството. След часа отиде пред шкафчето му в коридора, обаче той не се появи, не присъстваше и на следващия урок, този път по литература. Хейзъл беше толкова разсеяна, че не запомни нито дума, а когато я вдигнаха на дъската, отговори на въпрос от тригонометрията, изучавана предишния час, и всички прихнаха.

Намери Джак чак в обедната почивка.

Зърна го да върви по коридора заедно с брат си. Беше твърде далеч, за да чуе всичко, което казва, но Картър явно беше разгневен. Тя долови само „с последната ми“ и „подозирам“. Джак се беше прегърбил и изглеждаше капнал от умора. Едната му скула беше насинена. Хейзъл се запита колко ли гаден е бил денят му. И колко по-гаден ще стане благодарение на нея.

— Джак! — извика, преди да се е разколебала.

Той се обърна и усмивката му беше толкова искрена, че й поолекна на сърцето… докато не видя очите му — зачервени и сълзящи от амулетите и ароматните масла, защото всички предпазни марки срещу елфите въздействаха и на него. После зърна още нещо: кокалчетата на пръстите му бяха наранени и покрити със засъхнала кръв. Очевидно се беше сбил с някого.

— Може ли за малко? — Тя тръгна към него, пробивайки си път между учениците, изпълнили коридора.

Картър шеговито побутна брат си към нея.

— Върви, не оставяй дамата да чака.

Хейзъл се запита с какво е спечелила благоволението му.

Джак май се посмути, но избърбори:

— Да, разбира се.

Тръгнаха по коридора един до друг. Той носеше раирана жилетка над вехтата тениска с логото на някакъв афропънк фестивал. Сребърните му обици-халки проблясваха. Опита се да задържи усмивката си, само дето тя не се връзваше с мрачното му изражение.

— Добре ли си? — попита Хейзъл, притискайки учебниците до гърдите си.

Той въздъхна:

— Ще ми се да не бяха забърквали Картър в тази история. Вероятно си чула всичко, но за всеки случай ще ти кажа — той няма никаква вина. — Хейзъл понечи да каже, че и без това не го вярва, обаче Джак добави: — И аз не съм сторил нищо на онова момиче, кълна се…

— Не се обяснявай! — прекъсна го тя. — Знам, че не е бил той. Нито пък ти. Снощи видях Аманда с рогатото момче.

— Какво?! — Джак повдигна вежди — любопитството измести на заден план желанието му да я убеди в невинността на Картър. — Как така?

— Казах го на полицаите, обаче май не ми обърнаха внимание. Прощавай, че като капак на всичко ще ти поискам услуга, но искам да разбера къде пируват Неземните при пълнолуние. Ще ми помогнеш ли?

— За това ли искаше да говорим? — Изражението му се промени, стана някак студено. — Затова ли ме спря в коридора?

— Важно е да го разбера.

— Да — прошепна той. — Знам къде ще е пиршеството.

— Присъствал ли си друг път?

— Хейзъл! Задаваш твърде много въпроси.

— Моля те, отговори ми. Така или иначе ще отида.

Джак наклони глава и тя за пореден път забеляза, че чертите му не са съвсем като на Картър: скулите му бяха по-високи, лицето — по-издължено. А ушите му бяха заострени. Спомни си и как докато предупреждаваше двама им с Бен, лицето му се беше променило до неузнаваемост. Спомни си и за разказаното от Леони: как той прошепнал нещо на Мат и онзи се заудрял с юмруци по лицето.

— Часът ми започва след секунди. — Той понечи да се отдалечи, но сякаш му стана неловко, обърна се към нея и добави: — Извинявай.

Хейзъл го хвана за ръката.

— Джак, моля те, кажи ми!

Той промълви, без да я погледне в очите:

— Известно ли ти е, че всяко пълнолуние има свое име? През този месец ще е Луната на ловците, а през март — Луната на червеите или Луната на враната. През май ще е Млечната луна, през юни — Луната на медовината. През февруари е Луната на глада, а в края на октомври — Кървавата луна. Прекрасни имена, нали? Нищо ли не ти говорят, Хейзъл? Нима не схващаш предупрежденията?

Вместо да отговори, тя шепнешком попита:

— Колко пъти си бил там? — Господи, ако майка му знаеше истината, щеше да е съсипана.

Джак помълча, накрая отговори с дрезгав глас:

— Много пъти.

— Ще дойда с теб! — отсече тя. — Довечера ще отидем заедно на пиршеството по случай Кървавата луна или Луната на ловците, или както там й викат — не ми пука, ако ще да е Луната на главорезите.

— Не бива. Опасно е за теб.

— Май не чу, че изобщо не ми пука! — сопна се Хейзъл. — Някой ме използва и аз трябва да разбера кой е и защо го прави. А ти — да снемеш петното от името на Картър… и от своето. Наложително е да разберем какво се случва.

— Не го искай от мен — промълви Джак.

Дали не се притесняваше, че ще извърши предателство спрямо другото си семейство? И дали неговият Феърфолд е коренно различен от онзи в представите й?

— Не те моля за нищо! — отсече тя. — Ще отида на всяка цена, ако ще и сама.

Джак въздъхна.

— След часовете. Ще те чакам на игрището. — Обърна се и се затича по коридора. Няколко ученика, закъснели за час, или имащи разрешение да не присъстват на даден урок, се отдръпнаха от него, сякаш беше прокажен.