Холи Блек
В най-потайните дебри (6)

Шеста глава

През онези безразсъдни и безкрайни следобеди, когато Хейзъл и Бен бродеха из околността, преструваха се на герои от приказки и търсеха истински опасности, той разказваше как ще събудят принца. Една от теориите му беше, че Хейзъл може да го изтръгне от съня, като целуне стъкления ковчег. Само дето и на други преди него беше хрумнала същата идея. Ако някой посипеше ковчега със специалния прах за снемане на отпечатъци, използван в криминологията, щеше да открие следи от хиляди устни, нежно притискани към обиталището на спящото рогато момче. Тогава обаче братът и сестрата не знаеха този факт. В приказките, измисляни от Бен, тя щеше да събуди с целувка принца, а той щеше да й каже, че ще бъде свободен само ако онази, която искрено го обича, изпълни три условия: например да открие точно определена птица, да обере и да изяде всички боровинки в гората или седем пъти да прескочи потока, без да се намокри.

Хейзъл така и не успя да изпълни докрай която и да е задача, измислена от брат й. Винаги оставаше по някоя боровинка на храста, или нарочно стъпваше в потока, въпреки че никога не си го признаваше. Знаеше, че тези изпитания не притежават магическа сила, но всеки път, когато беше на път да успее, я хващаше страх.

Понякога Бен разказваше как ще освободи принца с три вълшебни думички, които отказваше да изрече пред сестра си. В тези истории принцът неизменно беше злодей. Бен трябваше да го спре, преди онзи да унищожи Феърфолд, и успяваше чрез силата на любовта. Защото виждайки колко искрена е обичта на Бен, жестокостта на принца се сломяваше и той пощадяваше градчето и всичките му обитатели.

По онова време на Хейзъл не й се струваше странно, че с брат й имат един и същ любим. Бяха влюбени в него, защото беше принц, елф и вълшебник, а всички обичаха принцовете, елфите и вълшебниците. Обичаха го, както обичаха Звяра при първия му танц с Красавицата с прекрасната жълта рокля. Обичаха го като Единайсетия доктор от сериала „Доктор Кой“ — смешник с папийонка и рошава коса, — и като Десетия доктор с налудничавия смях. Обичаха го като солистите на любимите си групи и като любимите си филмови актьори и обичта, която споделяха, още повече ги сближи.

Даваха си сметка, че той не е истински. Че не може да отвърне на чувствата им. Че никога няма да му се наложи да избира помежду им.

Само че сега той се беше пробудил и всичко щеше да се промени. Тази мисъл се въртеше в главите на брата и сестрата, когато излязоха от училището и тръгнаха към колата на Бен. Някакво гласче упорито нашепваше на Хейзъл, че неслучайно краката й бяха окаляни след нощта, в която нещо е събудило принца. Затаи в душата си тайната надежда, позволявайки си да й се порадва само една-две секунди, все едно беше скъпоценен камък, чийто блясък може да я ослепи.

— Чакайте! — извика някой зад тях.

Хейзъл се обърна. Джак тичешком слизаше по стъпалата пред гимназията. Беше оставил якето си в класната стая и тениската му беше станала на петна от дъжда. Тримата заедно заобиколиха сградата и се скриха на сухо под един навес, където учителите нямаше да ги видят. Тук беше пушалнята на разсилните и ако човек не ги издадеше, те си затваряха очите за всякакви съмнителни постъпки. Хейзъл не очакваше, че примерен ученик като Джак знае са пушалнята, но май преценката й за него беше неточна.

— Ще го намерим — усмихнато заяви Бен, сякаш се канеха да подхванат игра, но безкрайно вълнуваща.

— Недейте. — Джак въздъхна и се загледа във футболното игрище, сякаш внимателно обмисляше думите си. — За каквото и да го мислите, надали отговаря на представите ви. — Отново замълча, сякаш събираше сили да продължи. — Не бива да му вярвате. Той не е човешко същество. — Настъпи тишина, която сякаш продължи безкрайно. Бен повдигна вежди. Джак се навъси и промърмори: — Добре, разбрах. Тъпо е да ви го казвам, след като и аз не съм човек.

— Ела с нас. — Хейзъл му предложи чадъра си. — Сподели безценните си нечовешки прозрения.

Джак кисело се усмихна:

— Не мога. Майка ми жив ще ме одере, ако пропусна теста по физика. Знаеш я каква е. Не може ли да се видим след часовете?

Майка му фанатично се придържаше не само към традицията на неделните семейни игри; беше от родителките, които изпращат децата си на училище с обяд, опакован в специален поднос с разделители, знаят какви оценки изкарват отрочетата им по всеки предмет и ограничават времето им пред телевизора, за да не им пречи в подготовката на уроците. Беше убедена, че Картър и Джак ще учат в престижен университет, по възможност близо до Феърфолд, та през уикендите да отива дотам с колата и да им пере дрехите. И нямаше да допусне нищо да попречи на плановете й. Научеше ли, че Джак е избягал от часовете, щеше да го постави под домашен арест до края на света.

Бан завъртя очи:

— Я се стегни! За първи път в това задръстено градче се случва нещо велико, а ти се притесняваш заради някакъв тест. Не бой се, учението няма да ти избяга.

Джак наклони глава — поза, която подчертаваше изпъкналите му скули и сребристото в очите му, а когато заговори, гласът му беше напевен и неузнаваем:

— Съществуват много тайни, които не мога да споделя с вас, защото съм дал обещание и ако го наруша, ще бъда сурово наказан. Позволено ми е да ви предупредя само три пъти, затова слушайте внимателно. Нещо още по-опасно се крие в сянката на вашия принц. Повтарям — не го търсете!

— Джак, какви ги дрънкаш? — Хейзъл машинално се отдръпна от него. Въпреки че същества като водната вещица и баргестът за малко не я убиха, нещо в загадъчните елфи я плашеше повече. В този момент Джак приличаше на елф и говореше особено. — Кой какво ти е позволил? Какво ти става?

— Елшовият крал преследва рогатото момче. Преследва всеки, който се отърси от проклятието. И не е сам. Ще си навлечете гнева му, ако помогнете на момчето. Ще платите скъпо и прескъпо — нито един принц не заслужава такава висока цена.

Хейзъл си спомни издраните си длани, забитите в тях стъкълца, изкаляните си крака и странното усещане, че през нощта се е случило нещо, което се е заличило от паметта й.

— Момент! Нима твърдиш, че горските Неземни искат да убият принца? — попита Бен. Нима през цялото време си знаел тайните му и не си благоволи да ги споделиш с нас?

— Споделям каквото имам право. Повтарям: може би вашият принц е в опасност, но и самият той е опасен. Не се занимавайте с него.

— Защо? Какво е направил? — попита Хейзъл.

Джак поклати глава:

— Беше третото предупреждение. Повече не мога да ви кажа.

Тя се обърна към брат си:

— Може би…

Бен изглеждаше разочарован, но не и учуден. Странният нов Джак явно не му се струваше нито нов, нито странен.

— Благодаря за предупреждението — задължени сме ти и ще действаме възможно най-предпазливо, но ще се опитаме да намерим принца. Искам да му помогнем.

— Не очаквах друг отговор. — Джак се усмихна и отново си беше предишният… поне наглед. Само че от тази усмивка тръпки побиха Хейзъл. Открай време го смяташе за примерно и възпитано момче от добро семейство и беше убедена, че въпреки склонността му да подмята хапливи забележки и страстта му към биографиите на недотам известни личности, той ще стане адвокат като майка си или лекар като баща си. Да, фактът, че беше подменен, му придаваше някаква тайнственост, но в градче, в което тайнствеността беше ежедневие, той не изглеждаше толкова странен. Сега обаче, докато се взираше в него през дъждовната завеса, внезапно й се стори като напълно непознат. — Е, да бъде вашето — продължи той. Постарайте се да не ви погуби красив, параноичен елф, който си въобразява, че е герой от балада. Аз пък ще се постарая да изкарам теста по физика.

— Как можа да ни наговориш тези врели… защо го каза? — възкликна Хейзъл. — Откъде знаеш тези подробности?

— А ти как мислиш? — промълви той. Обърна се и тръгна под дъжда към главния вход на гимназията; в далечината се чуваше дрънченето на училищния звънец. Хейзъл гледаше как играят мускулите му под мократа риза, питаше се какво означават думите му и как… Как е узнал подробностите ли? Само горските му родственици биха могли да му ги съобщят. До днес смяташе, че Джак е щастлив от живота си като човешко същество. Всъщност мислеше, че той има само този живот.

— Да вървим — подкани я Бен и тръгна към колата. — Преди някой да ни е хванал, че бягаме от часовете.

Хейзъл се настани до него, сгъна си чадъра и го хвърли на задната седалка. Думите на Джак я бяха разстроили, но не защото се беше изплашила от предупреждението за дебнещите ги опасности, а понеже се боеше, че няма да намерят рогатото момче. То щеше да стане поредната неразгадана мистерия — история, която местните разказват помежду си, макар да не вярват в нея. „Помните ли красивото момче елф, което непробудно спеше в стъклен ковчег? — питаха се един друг и кимаха утвърдително. — Какво ли се случи с него?“ Тези разкази бяха като блуждаещи огънчета, мъждукащи в най-затънтената дъбрава и подмамващи пътешествениците все по-близо до опасността. Хейзъл си даваше сметка колко ужасни са понякога елфите, въпреки това беше запленена от разказите за красивите и необикновени Неземни. Преследваше ги и се боеше от тях, но и ги обичаше, както ги обичаха всички във Феърфолд.

— Случвало ли ти се е и друг път Джак да ти говори по този начин? — попита, когато Бен включи чистачките и изкара колата от паркинга.

Той я погледна за миг.

— Не точно по този.

— Беше доста страшничко — отбеляза тя и млъкна. Още се мъчеше да проумее точно какво се беше случило. Джак беше свалил маската си (очевидно нарочно), а тя се беше почувствала като кръгла глупачка, задето до този момент не беше осъзнавала, че лицето му е скрито. — Май поддържа връзка с тях, така ли?

Бен сви рамене.

— Имаш предвид дали се вижда с другото си семейство? Ами, да.

Не й се искаше да признае, че се чувства предадена. От друга страна, ако Джак криеше тайните си, Бен също не биваше да ги издава.

— Добре де, ако въпреки предупреждението на Джак решим да открием принца, къде да го търсим?

Брат й поклати глава и се усмихна.

— Представа си нямам. Къде търсиш някого, който може би не съществува?

Хейзъл се замисли, после промърмори:

— Надали е отишъл в града. Сигурно ще се изплаши от колите и от ярките светлини.

— Ако се върне при своите, ще загине. — Бен въздъхна и се приведе над волана; може би също като нея си мислеше, че ще ударят на камък, че търсенето на принца е като детинска игра, която вече са надраснали. Или пък си спомняше колко пъти вълшебството го беше подвело и вероятно отново щеше да го подведе.

Тя отново се изкуши да признае как се е събудила с окаляни крака и със стъкълца, забити в дланите, само че сега щеше да излезе като хвалба. А за да обясни, че не се фука, щеше да й се наложи да разкаже твърде много. По принцип в семейството им нямаха навик да обсъждат важните въпроси, а от четиримата нея най не я биваше в това отношение. При всеки опит й се струваше, че задрънчават веригите, омотаващи въображаемите й сейфове и сандъци. Страхуваше се, че ако заговори, няма да може да се спре.

— Собственият му народ е стоварил върху му страшното проклятие. Той знае, че не бива да се върне при елфите — промърмори, взирайки се в чистачките, които ритмично потракваха по стъклото. Отново усети познатата тръпка: планирането, ловът, откриването на свърталище на елфи и проследяването на чудовище. Мислеше, че много отдавна се е отказала от мечтата си да стане рицар, но, изглежда, тази мисъл никога не я беше напускала.

Бен сви рамене.

— Добре, но тогава какво ще стори?

Тя стисна клепачи и се опита да си се представи на мястото на рогатото момче: то се събужда след дълъг сън и отначало не разбира къде се намира. Изпада в паника, мята се в стъкления ковчег. Обзема го облекчение, като забелязва, че капакът е разбит. Примигва сред горския мрак, спомените за миналото, преди да бъде омагьосан, нахлуват в главата му като приливна вълна. След това обаче…

— Ще поиска да се нахрани! — отсича. — Ще изпитвам вълчи глад, ако десетилетия наред не съм слагала залък в устата. Дори и да не ми е необходима храна, пак ще я искам.

— Принцът не е като нас.

— Но Джак е! — настоя тя, надявайки се да е вярно. — А рогатото момче е като Джак.

Бен тежко въздъхна:

— Да речем, че имаш право. Обаче няма да отиде в „Макдоналдс“ за автомобилисти, защото няма пари. С какво ще се нахрани?

— Ще събере кестени. — Преди няколко години, когато обществената библиотека разпродаваше на безценица овехтели, скъсани или омазнени книги, Хейзъл си купи за двайсет и пет цента справочник за ядивните растения. Благодарение на тази ценна книга с Бен не се отровиха взаимно, докато събираха листа от глухарчета, див лук и други ядивни растения. — Не, не става, защото не може да ги яде сурови, трябва да ги изпече. Птичите яйца са чудесна храна, въпреки че през този сезон трудно се намират.

Той замислено кимна и насочи колата към мястото, на което се намираше стъкленият ковчег, после подхвърли:

— Може да потърси лешниково дърво.

Идваше й подигравателно да изсумти, но си спомни мястото, на което събираше лешници, преди да червясат, и как ги слагаше върху камък, та слънцето да ги изсуши.

— Хрумна ми нещо! — възкликна.

Оставиха колата при езерото Уайт и тръгнаха пеш. Лешниковото дърво растеше недалеч от руините на стара каменна къща, обрасли с бръшлян, намираща се на около три километра от стъкления ковчег. Идеалното скривалище! Тръпки я побиха при мисълта, че може би е отгатнала къде е принцът. Дъждът все така се лееше като из ведро и въпреки че балдахинът от листата на дърветата донякъде предпазваше от влагата, Хейзъл мислено се поздрави, задето е обула гумени ботуши — с тях спокойно газеше в калта и не се подхлъзваше по мокрия мъх. С Бен прескачаха повалени дънери и си проправяха път сред къпинови храсти, които сякаш искаха да разкъсат дрехите им. Минаха край храсталаци от птиче грозде, край растящи нагъсто високи цветя, наричани „кученца“, защото приличат на кучешки муцунки, край виещи се лиани, в чиито широки зелени листа се събираше дъждовна вода, край стапелии, наричани още орденови цветя, чиито цветове, напомнящи космически спътник, се огъваха под вятъра, край глицинии, лимонова мента и красиви цветя, наричани „циганчета“, край асклепии, наречени на името на прочутия гръцки лечител, край нощни теменужки, ленивче и високи папрати. Хейзъл използваше чадъра си и като тояга, за да си пробива път през гъстата растителност.

Скоро видяха каменната къща, обрасла с бръшлян. Покривът беше пропаднал преди години, от вратата беше останало само полуизгнило парче дърво, прикрепено към ръждясалите панти. Бен се затича да изпревари сестра си, а Хейзъл забави крачка и машинално посегна към хълбока си. Той се обърна и се намръщи:

Какво правиш?

Тя сви рамене: беше се пресегнала към нещо — към колана или към джоба си, — но там нямаше нищо.

— Търсиш си ножа, а? — засмя се Бен и продължи да върви към къщата.

Хейзъл нямаше представа какво я накара да спре, също както не знаеше за какво се е пресегнала. Помнеше обаче как Джак ги предупреди да внимават и как току-що купеното прясно мляко се беше пресякло, не беше забравила бележката в джоба на брат си и как преследваше елфите. Размишлявайки за тези факти, внимателно затвори чадъра си.

Бен се шмугна в къщата, след около минута излезе, усмихвайки се озадачено:

— Май ще се окажеш права. — И влезе обратно.

Хейзъл го последва. Двамата бяха влизали в старата каменна къща преди много години, когато си представяха, че са магьосник и магьосница, току-що завършили училището за магии и вълшебства „Хогуортс“, и варяха отвара от плевели във ведро, вместо в котел. Дъждовната вода се процеждаше през останките от покрива. До едната стена стоеше очукана дървена маса, проядена от термити, на нея се виждаха корите от три изгребани с лъжичка райски ябълки, чиято тръпчива миризма удряше в носа, и накъсани листенца от зелени подправки, от които Хейзъл разпозна само ментата. Върху дървения плот бяха разпръснати гъби пачи крак и черни плодчета от бъз, напомнящи мъниста от скъсан гердан, а встрани стоеше кинжал с дръжка от слонова кост и извито острие от метал, напомнящ злато. Напомни й за меча, който беше намерила в детството си.

— Да му се не види! — възкликна и посегна към ножа, но се спря, преди да го докосне. Погледна брат си — той отново се усмихваше.

— Принцът е бил тук! — отсече тя.

— Да. И ще се върне за кинжала. Ако почакаме, ще го заловим.

Хейзъл кимна и усети как й се завива свят. Седна на камък, останал от разрушената камина, а Бен се облегна на стената. След няколко минути й се стори, че тялото й е изтръпнало от студа. Загледа се в локвичката дъждовна вода под счупения прозорец и се опита да се успокои.

— Казват, че щом веднъж вкусиш храната на елфите, друга няма да ти е вкусна — внезапно подхвърли Бен.

— Сигурно е така — промърмори Хейзъл, като се сети за бъзовите плодчета на масата.

— Питам се дали това не важи и за Феърфолд… дали ще съм щастлив, ако живея другаде. Дали ти ще си щастлива? Дали не сме загубили вкуса към живота извън нашия град?

За миг сърцето й престана да бие. Бен никога не говореше за постъпване в колеж, не беше получавал брошури по пощата. Тя нямаше представа какви са намеренията му за следващата година, когато щеше да завърши гимназия.

— Ако заминеш и не ти хареса, ще се върнеш тук — промърмори. — Както са направили мама и татко.

Бен направи кисела физиономия:

— Не искам да се превърна в копие на нашите. Мечтая да се запозная с човек, водещ вълнуващ живот, в който да се впиша.

Хейзъл си спомни как при връщането му от последната среща поради някаква оптическа илюзия й се стори, че вижда през него. Но дали е била илюзия?

— Градът е почти като тъмната омагьосана гора на Феърфолд, нали? — продължи той. — Във филмите интересните събития се случват в градовете. Хората се преселват там, за да се преобразят, за да започнат отначало. Мисля, че там мога да съм какъвто си поискам. Може би дори нормален.

Тя се сети какво беше мнението на родителите й за „нормалните“. Странно, че Бен подхвана този разговор тъкмо когато бяха сред гората и очакваха завръщането на елфическия принц. Ако брат й се стремеше към нормалност, май трябваше да си даде още зор.

Навън бурният вятър огъваше клоните на дърветата. Стори й се, че някъде далеч звучи музика.

— Чу ли нещо? — попита брат си.

Той проследи погледа й и промърмори:

— Утре ще е пълнолуние.

Всеки жител на Феърфолд знаеше, че по време на пълнолуние (и за всеки случай през дните преди и след това) не бива да ходи в гората. Защото тогава Елшовият крал се отдава на веселие и отблизо и далеч на празненството се стичат всички хобгоблини, водни вещици, пиксита, никсита, горски и дървесни духове, за да танцуват и да се веселят до зори. Разбира се, ако Елшовият крал не беше ангажиран с издирването на рогатото момче и не му беше до празненства. Може би тя не беше чула музика, а звука на ловджийски рог.

Два часа чакаха под дъжда, стичащ се през пропадналия покрив. След известно време музиката заглъхна.

Бен се прозина и прокара пръсти през мократа си рижава коса. Луничките се открояваха още по-ясно върху пребледнялото му лице.

— Май принцът няма да се върне. Какво предлагаш да направим?

Хейзъл се позамисли и отговори:

— Да му оставим нещо. Храна и… де да знам… например дрехи. За да му докажем, че може да ни вярва.

Бен изсумтя:

— Де да знам, може би си права. Само че надали би предпочел да замени с тениска бродираната си жилетка, колкото и дълго да я е носил. Обаче идеята ти е разумна: така ще му покажем, че макар и малко смахнати, сме приятели, а не откачени ненормалници, и не бива да се страхува от нас.

— Мислиш ли, че се страхува? — Хейзъл стана и тръгна към вратата, но се обърна и погледна брат си, който още се облягаше на каменна стена, обрасла с мъх, създаващ впечатлението, че върху нея лежат тъмни сенки.

— Разбира се. На негово място и аз щях да се шубелисам.

Тя повдигна вежда:

— Нима? Мислех, че принцът не е като нас.

Бен завъртя глава и широко се усмихна:

— Стига сме дърдорили, да донесем от колата каквото е необходимо.

Хейзъл извади от раницата си тетрадка и химикалка, откъсна един лист и написа:

„Здрасти, ние сме Хейзъл и Бен. Ще се върнем скоро и ще ти донесем храна и още нещо. Всичко е за теб, не искаме нищо в замяна. Радваме се, че най-после се събуди.“

Докато пътуваха обратно към къщи, почти не продумаха. Хейзъл обмисляше какво да занесат на рогатото момче: три сандвича с чедар и с горчица, увити във фолио, кутийка кока-кола, термос с кафе с много мляко и захар, плюс две десертчета с мюсли и стафиди. Сети се, че на тавана е виждала вехт спален чувал — щеше да свърши работа, стига да не беше прояден от молците. Бен спокойно можеше да се лиши от някои дрехи, а баща им нямаше да забележи липсата на вехтите си войнишки обувки. Даровете бяха доста скромни за един елфически принц, обаче само това можеше да изнесе незабелязано.

Бен зави по алеята пред къщата им. Наближаваше четири часът и Джак седеше на най-горното стъпало пред входната врата. Като видя фолксвагена, вдигна ръка за поздрав. Дъждът беше спрял, но моравата още беше обсипана с блестящи водни капчици.

Бен свали стъклото и подвикна:

— Какво търсиш тук? Нали ти беше забранено да ни помагаш?

— Не да ви помагам, а да ви предупреждавам — възрази Джак; сребристите му очи, контрастиращи със смуглото му лице и тъмната му коса, проблеснаха. — Мога да ви посещавам през обикновените дни, затова реших да се преструвам, че денят е обикновен. Е, открихте ли нещо? — Очевидно очакваше отрицателен отговор.

Бен сви рамене.

— Може би.

— Важно е да разберете нещо — продължи Джак, обръщайки се и към Хейзъл, която беше слязла от колата. — Събуждането му не е случайност. И каквото и да последва, също няма да е случайност.

— Да, да, ясно — промърмори Бен и тръгна към къщата. — Положението е кофти. — Влезе и тресна мрежестата врата.

— Какво го прихваща? — попита Джак.

— Влюбен е. — Хейзъл насила се усмихна; и тя беше обезпокоена от безразличието, което брат й проявяваше към предупрежденията.

— Отнася се за всички ви — прошепна Джак, сякаш на себе си. — Всички в града са влюбени.

Тя въздъхна.

— Не се бъзикай, ами ела да ми помогнеш. Ще направя сандвичи, ще има един и за теб.

Той наряза сиренето чедар, тя намаза хляба с горчица, през това време Бен прерови гардероба си за дрехи, които според него щяха да са по мярка на рогатото момче. Донесе сив суитчър, джинси и два чифта черни боксерки. Хейзъл ги разгледа, после донесе от таванското помещение войнишките обувки и спалния чувал и го постла на моравата, за да се проветри. Свариха кафе, разбъркаха го със сметана и захар и го изляха в термос (за принца) и в три термочаши (за тях). Бен сложи всичко в една кошница, добави десертчетата с мюсли, кока-колата, кутийка кибрит (която Джак предвидливо уви в полиетилен) и пликче със солети.

Върнаха се с колата при полуразрушената каменна къща и когато влязоха, златният кинжал вече не беше на масата. Рогатото момче беше идвало и отново си беше отишло.

И беше взело бележката.