Холи Блек
В най-потайните дебри (11)

Единайсета глава

Подменените деца са като уловени риби, които трябва да хвърлиш обратно във водата. Като кукувици, измътени от врабци. Те не пасват никъде.

Джак израсна, давайки си сметка, че не е като другите, само дето отначало не разбираше защо. Знаеше само, че не е осиновен, защото си приличаше с брат си Картър. Кожата му беше смугла като на майка му, имаше нейната къдрава кестенява коса и твърде дългите палци на краката. Обаче нещо не беше наред. Да, очите му бяха кехлибарени като на баща му, беше взел и неговата брадичка, само че родителят му често го гледаше разтревожено, а изражението му беше твърде красноречиво: „Не си, какъвто изглеждаш.“

След като го изкъпваше, майка му го разтриваше с кокосово масло и му пееше. Баба му го прегръщаше и му разказваше приказки.

„Край река Ибо имаше малко селце…“ — така започваше една, която баба му беше научила от своята баба, принадлежаща към африканския народ йоруба. В приказката се разказваше за жена на име Бола; синът й станал прекалено тежък, за да го носи на гръб, когато отива на пазар, затова го изчакала да заспи и тръгнала без него, като заключила вратата. Като се върнала, той още спял, обаче всичката храна в къщата била изчезнала.

Зачудила се да не би да ги е нападнал крадец, обаче вратата не била разбита и не липсвало нищо, с изключение на храната.

След няколко часа една съседка отишла при Бола и поискала да й върне заема — наниз от черупки на морски охлюви, които по онова време служели като разменна монета. Бола не била вземала заем и се възпротивила, обаче жената държала на своето: синът на Бола отишъл при нея и й предал, че майка му моли за раковините, за да купи още храна.

Бола поклатила глава и поканила съседката в дома си, където момчето спяло на една рогозка.

— Виж сама — казала. — Детенцето ми е прекалено малко, още не може да ходи и да говори. Няма как да е дошло при теб и да те е помолило за заем.

Жената озадачено се втренчила в хлапето. Обяснила, че момчето, което отишло при нея, много приличало на спящото дете, само че било много по-голямо на възраст. Бола изпаднала в паника. Не се усъмнила в думите на съседката и решила, че в момченцето й се е вселил зъл дух. Вечерта, когато мъжът й се прибрал, побързала да сподели с него и той също се разтревожил. Двамата измислили план. Съпругът й се скрил така, че да гледа какво става. Видял как детето става от рогозката и се уголемява, докато заприличва на десетгодишно. После започнало да се тъпче. Излапало сладките картофи, рожковите, зрелите плодове манго и папая, също и бананите, прокарвайки храната с вода от кратуната, и продължило да се тъпче.

По едно време бащата се съвзел от потреса от видяното, излязъл от скривалището и повикал по име детето. Като чуло гласа му, момчето на мига станало бебе. Така Бола и мъжът й разбрали, че детето им наистина е обладано от зъл дух, и започнали да го шибат с бамбукови пръчки, за да прогонят демона. Накрая злото избягало и родителите пак се радвали на милото си детенце.

Джак мразеше тази приказка, но баба му не се трогваше и често я разказваше.

След години, когато той разбра как е станал член на семейството, си спомни народната приказка и разбра защо баща му често го гледа особено. Не беше нито негово дете, нито на майка си, не беше избран от тях двамата, а им беше натрапен. Лицето и очите му бяха взети на заем, водеше живота, който почти беше откраднал от Картър.

И също като детето на Бола непрекъснато беше гладен. Тъпчеше се с храна, омиташе буци сирене, самуни хляб и буркани с фъстъчено масло, изпиваше безброй литри прясно мляко. Случваше се когато беше с родителите си в бакалията, да омете зад гърба им поне дузина яйца. Поглъщаше ги цели, заедно с черупката, за да запълни празнотата в стомаха си. Лятото се хранеше с неузрели ябълки и поглъщаше накиснати във вода парчета памук, когато на вечеря го досрамяваше да си поиска пета порция.

В деня, в който се запозна с Хейзъл Еванс, реши, че може би тя е същество като него. Приличаше на дивачка — косата й беше сплъстена от мръсотия, лицето й, изцапано със сок от боровинки — и тичаше боса през гората, а мечът й се удряше в гърба й. Бен Еванс, който я следваше по петите, също приличаше на дивак.

Щом го зърнаха, двамата спряха като ударени от гръм.

— Какво правите? — попита ги той.

— Тръгнали сме на лов за чудовища — отвърна Бен. — Да си виждал наоколо някое?

— Откъде знаете, че не съм от тях?

— Стига глупости! — сряза го Хейзъл. — Ако беше, щеше да го осъзнаваш.

Джак не беше сигурен, че е така. Те обаче му показаха как да намира боровинки и как да приготвя сандвич от листа от глухарче, див лук и млада папрат. Хейзъл му направи силно впечатление с естественото си поведение. Освен това беше неустрашима. Не се страхуваше и от него. А пък Бен разбираше какво е да притежаваш магически способности и че понякога те са голяма беля — една от причините, поради които двамата станаха първи приятели. Сближиха се след завръщането му от Филаделфия — отчасти, защото си бяха обещали да си казват всичко, което не могат да споделят с другите. Бен призна, че музиката ту го изкушава, ту го ужасява. Разказа за родителите си — безгрижни неудачници. Джак пък сподели за магията, напираща в него, и колко трудно му беше понякога да я крие. Сподели още за глада и за самотата.

— Ездачите пак са се появили, така ли? — попита веднъж Бен след поредната нощ с пълнолуние. Прибираха се от училище и минаха край стъкления ковчег, където Бен ходеше през голямото междучасие, за да си поговори със спящия принц. Джак щеше да го скъса от майтап, ако самият той не беше влюбен в рогатото момче.

Предпочете да не отговори на въпроса, само кимна.

— Майка ти знае ли? — настоя Бен.

Джак сви рамене.

— Тя все си мълчи, обаче редовно втрива в трегерите жълт кантарион, та Неземните да не могат да влязат, а аз — да изляза. А в нощта срещу Белтейн окачва над вратите гирлянди от невен.

— Лоша работа. — Бен се загледа в небето. — Може би тя си трае по навик. Ако знаеше, щеше да ти каже, нали?

— Може би. Онзи ден накара Картър да пъхне в джоба на якето изсушени плодове от зеленика. Той се вбеси и ме замери с тях. Да знаеш само как парят и жулят!

Бен потръпна.

— Сигурно.

Джак си спомни как доста след това изгореното място гореше като след ухапване от паяк. Обитателите на Феърфолд бяха специалисти по предпазните средства срещу зли сили. Носеха амулети на шиите си, окачваха ги на външните врати на къщите си или на огледалцата за обратно виждане в колите си. Джак изпитваше ужасен сърбеж от плодчетата на зелениката. Почти по същия начин му действаше близостта с ковано желязо, само дето при допира то сякаш прогаряше кожата му. Овесената каша или пръстта от гробището, която хората носеха в джобовете си, му причиняваше кихавици. Някои амулети му причиняваха главоболие, други — световъртеж. Не застрашаваха живота му, само че постоянното неприятно усещане му напомняше, че е различен от хората в градчето.

Вдигна от земята суха съчка и я запремята в ръцете си.

— Май щеше да е по-добре тя да знаеше.

Конниците се появиха за първи път преди два месеца по пълнолуние. Бяха трима, носеха сребристосиви дрехи, единият яздеше черен кон, другият — бял, а конят на третия беше дорест. Джак беше заспал, но от дълбокия сън го изтръгна музика, която предизвика у него копнеж да е в гората, вятърът да брули лицето му и да се чувства волен, отърсил се от бремето на земните неща. Отиде до прозореца и видя конниците на моравата — яздеха около къщата, очите им искряха, косите им се вееха като знамена. Обиколиха къщата седем пъти, после се спряха и вдигнаха глави, сякаш го бяха видели на прозореца. Бяха неописуемо красиви и неописуемо страховити, очите им бяха черни като въглени, устните — яркочервени. Лицето на единия беше толкова познато, че Джак си помисли: „Сигурно сънувам!“. Не продумаха, но той разбра, че искат да ги последва. Поклати глава и не помръдна — стоеше до прозореца, впил нокти в перваза. След няколко секунди те се обърнаха и един подир друг изчезнаха в мрака.

При събуждането си сутринта Джак видя, че прозорецът е отворен въпреки предпазните мерки, взети от майка му. И подът беше осеян с листа.

— Зловещи са били тези конници — промърмори Бен.

— Да — отговори Джак, само дето усети колко неискрено е твърдението му.

— Нали няма да ги последваш, като дойдат следващия път? — шеговито подхвърли брат му.

— Я млъкни! — Джак го замери със съчката, обаче Бен се наведе и сухата клонка профуча край него. Той се спря, лукавата му усмивка помръкна.

— Какво? Нима ще го направиш?

— Не разбираш какви бяха. Нито какво почувствах. Няма как да го разбереш! — възкликна Джак, преди да обмисли думите си, и мигом съжали — не възнамеряваше да признае, че последния път последва конниците и съжали, че не го е сторил още при първата им поява. Сърцето му се късаше, когато им отказа за втори път, но на третия не устоя на негласния им зов. Последва ги, а сега не беше сигурен, че ще прояви достатъчно воля да се възпротиви.

Може би Бен прочете мислите му, защото изведнъж стана сериозен и промълви:

— Понякога си мисля за Керем. Изглежда, аз му допадах заради моята музика. И макар да го знам, копнея да свиря отново. Затова си осакатих ръката — иначе нямаше да устоя на изкушението. Щях да свиря всеки път, когато желаех нещо много силно.

Джак смаяно се ококори.

— Защо не ми го каза преди?

Бен изсумтя.

— Пазех го за когато ти е най-скапано, та като ти кажа нещо кофти за себе си, да ти стане по-гот. Обаче ако не искаш да отидеш с тях, ще трябва да се завържеш за леглото както моряците са се завързвали за мачтата, за да не скочат в морето, подмамени от зова на сирените.

Бен разбираше повече, отколкото предполагаше Джак, обаче нямаше как да знае какво е да препускаш в нощта или да се гмурнеш в езерце, озарено от светлината на пълната луна. Нямаше да разбере какво е да танцуваш, докато земята сякаш зейва под краката ти, да си сред същества, които не са човеци и никога няма да бъдат, да си един от тях.

Бен никога нямаше да узнае какъв срам изпита Джак след това, когато потта засъхна по челото му, и как се зарече, че когато конниците дойдат отново, няма да ги последва.

Обещание, което никога нямаше да изпълни.