Синда Уилямс Чайма
Краля демон (8)

Осма глава
Уроци за научаване

— Мари, побързай, или ще закъснеем! — подкани Хан сестра си. Звънът на камбаните озвучаваше целия град, отброявайки половин час. — И се посреши, ако обичаш. Косата ти прилича на гнездо.

— Ама аз не искам да ходя на училище — мърмореше Мари, докато връзваше обувките си. — Не може ли да идем на гости на Лушъс? Той ме учи да ловя риба.

— Вали дъжд. Пък и на мама не й харесва да ходиш при Лушъс — обясни Хан. — Смята, че ти влияе зле.

— На мама не й харесва и ти да ходиш при Лушъс — не му остана длъжна Мари, докато се мъчеше да оправи чорлавата си коса. — Но ти все пак ходиш.

— Когато станеш на моите години, ядосвай мама колкото си искаш. — Сестра му имаше остър ум и голяма уста, които несъмнено щяха да й носят много неприятности. Знаеше го от личен опит.

Взе гребена от ръцете й и започна да реши косата й, като си помагаше с пръсти.

— Мама няма да разбере — настояваше Мари и подскачаше, когато брат й я скубеше. — Ще се върне късно от замъка.

— Млъквай, Мари — спеши я неотзивчиво Хан. — Ако не можеш да пишеш, да четеш и да решаваш задачи, цял живот ще те мамят. А и как иначе ще научиш каквото и да било друго?

— Мама не може да чете и да пише, пък работи за кралицата — напомни му Мари.

— Именно затова иска ти да се изучиш — увери я Хан.

Изминаха две седмици, откакто Хан донесе амулета вкъщи и животът им придоби друг облик. Майка им имаше нова работа — взеха я перачка в замъка на Превалски брод и й плащаха редовно, но се налагаше да тръгва доста преди съмнало, за да извърви целия град по дължина, минавайки през множество мостове. А и никога не се прибираше по светло, затова двамата вечеряха сами. Но поне имаше какво да вечерят.

Върху Хан падна задължението да води Мари на училище и да я прибира, което спъваше работата му с Лушъс. Веднъж-дваж я беше вземал със себе си. Днес възнамеряваше да остави Мари на училище, да мине през „Бъчвата и короната“ и няколко други кръчми в Южен мост, да отскочи до Лушъс и да се върне в града преди края на часовете на Мари. Беше рисковано — грозеше го опасност Южняците да го причакат някъде — но трябваше да си свърши работата.

Хан намокри един парцал в мивката и изтри лицето на Мари, та проповедниците в храма да не си помислят, че е занемарено дете. За дрехите й не можеше да направи нищо, но все пак сестра му не беше единственото дете, облечено с изхвърлени от вехтошарския пазар дрипи.

— Да вървим.

Тесните улички на Вехтошарника още тънеха в тъмнина. През нощта се изсипа проливен дъжд — Хан се събуди, защото през пробития покрив по лицето му капеше вода. Навсякъде имаше локви, а канавките бяха пълни, но дъждът поотслабна до дразнещ ръмеж. Хан придърпа Мари под укритието на възголямото си палто и двамата закрачиха като изродено четирикрако животно.

— Не разбирам защо ни викат толкова рано — чудеше се Мари. — Има цял ден за училище.

Хан я отмести от пътя на една пекарска талига, която ги оплиска с кална вода до коленете.

— Така чираците имат време хем да ходят на училище, хем да работят — обясни той.

Храмът на Южен мост се възправяше в далечния край на едноименния мост. Хан често си мислеше, че архитектът, построил замъка Превалски брод, вероятно има пръст и в градежа на това здание. Високите му кули пронизваха небето и напомняха на всеки минувач, че извън Вехтошарника и Южен мост съществува и друг свят, макар и недостижим.

В каменната фасада около вратата му бяха издялани листа, лиани и цветя. Чудновати крилати твари стърчаха от всеки ъгъл на сградата, а върху улуците бяха накацали фантастични същества, навярно измрели по време на Опустошението, защото вече не се срещаха никъде.

В оградения двор на храма имаше библиотеки, общежития за поклонниците, градини и кухни. Комплексът обаче в никакъв случай не представляваше метох, тъй като приемаше граждани от околните квартали, хранеше и духа, и телата им.

Всеки бе добре дошъл в сградите на храма, където бяха изложени на показ произведения на изкуството, събирани в продължение на хиляда години. Имаше картини, скулптури и гоблени с толкова ярки цветове, че сякаш пулсираха пред окото.

Хан и Мари влязоха през страничната врата тъкмо когато камбаните биеха за кръгъл час. Отръскаха се като кучета и разпръснаха дъждовни капки по плочника на вестибюла.

Учебните часове се провеждаха в странично помещение. При влизането им проповедник Джемсън вече стоеше на подиума и ровеше из записките си. Зад него бяха подредени художнически стативи с картини от колекцията на храма, които щеше да използва като нагледни помагала за урока си.

Дузината му ученици шаваха нетърпеливо върху постелки, взети от пейките пред олтара. Бяха смесена група от момичета и момчета на възраст от седем до седемнайсет години. Някои бяха облечени в работни дрехи, защото след часовете отиваха на работа.

„Джемсън — помисли си Хан. — Значи имат урок по история.“

— История — измрънка Мари, сякаш дочула мислите му. — Защо ни е да знаем какво се е случило още преди да се родим?

— За да си извлечем поука и да не допускаме същите грешки отново — отвърна Хан с широка усмивка. Това беше една от любимите реплики на проповедника и Хан знаеше, че несъмнено ще я оцени.

— Хансън Алистър! — възкликна Джемсън, заобиколи бюрото и закрачи към тях с развяваща се около краката му тога. — Отдавна не сме се виждали. На какво дължим това удоволствие?

— Ами, аз, ъ… — запелтечи Хан, усетил заинтригувания поглед на Мари. — Всъщност не идвам за часа. Имам да свърша една работа…

— Мисли се за достатъчно умен — изтъкна Мари, гризейки нокътя си.

— Не е това — възрази Хан. — Просто вече работя и…

— Жалко — прекъсна го Джемсън. — Ще обсъждаме Опустошението и художественото му изобразяване през вековете. Увлекателен материал.

Джемсън смяташе всичко за увлекателно. И нагласата му беше някак заразна.

Само че този път Хан си имаше свои причини да проявява интерес към Опустошението. Разказът на Лушъс още бушуваше из съзнанието му и подпалваше малки пожари, където кацне. А в стената на ковачницата в чифлика беше скрито парче от тази история. На Хан му трябваше нещо, което да затвърди досегашните му знания.

Само дето…

— Въпросът е там, че имам ангажимент в Южен мост, а не мога да водя Мари със себе си — обясни той. — Затова реших да си свърша работата, докато тя е в час.

Джемсън го погледна многозначително, несъмнено отчитайки бледите сенки на синините около едното око и скулата му, но не каза нищо. Ето затова го харесваше Хан.

— Разбирам. Е, повечето хора в Южен мост и бездруго не стават толкова рано — отвърна сухо проповедникът.

Именно. Хан разчиташе Южняците да са още по леглата. Струваше му се малко вероятно да се сблъска с тях по това време на деня.

„Някога не се стараеше да избегнеш неприятностите — помисли си той. — Напротив, сам си ги търсеше.“

— Виж — подхвана Джемсън с обичайната си настойчивост. — Остани в клас, а после Мари ще остане с проповедниците в библиотеката, докато ти си свършиш работата. Дори ще й дадем да вечеря, ако се забавиш. — Замълча, но не се стърпя и добави: — Ще внимаваш, нали? Заради Мари, ако не заради теб самия.

— Винаги внимавам — увери го Хан и погледна към Мари. — И май ще поостана малко. — Все пак още не беше надраснал училищната възраст. В класа имаше по-големи от него.

— Отлично. Прекрасно дори. — Джемсън придоби учителски вид и се обърна към другите ученици. — Вчера обсъждахме събитията, довели до Опустошението. Днес ще поговорим за някои от участниците. Кой ще назове един от тях?

— Ами, всички знаем за кралица Ханалеа — престраши се малко момиче.

— Браво, Хана! — похвали я Джемсън, сякаш току-що беше демонстрирала как от изпражнения се прави злато. — Кралица Ханалеа, заради която прославяме Създателката всеки ден.

Той обърна един от стативите. Хан веднага разпозна показаната картина — „Ханалеа благославя децата“. На нея легендарната кралица изглеждаше тринайсет-четиринайсетгодишна. Седеше пред арфа, облечена в бяло като поклонница, лъскавата й коса беше събрана в хлабава плитка, а кремаворозовата й кожа напомняше пастелен порцелан. Приличаше на една от онези изящни кукли по витрините на магазините, обточващи Пътя на кралиците. Онези, по които Мари вечно въздишаше, но не им бяха по джоба.

Ханалеа, благородно усмихната, протягаше ръце към група дечица, а сиянието на кожата й озаряваше захласнатите им личица.

— Това е Ханалеа като младо момиче, преди да я сполетят ужасяващите събития, за които…

— Извинете, проповедник Джемсън — прекъсна го Хан. — Знаете ли дали художникът е познавал Ханалеа?

Джемсън примига насреща му, недовършил изречението си.

— Моля?

— Кога е нарисувана картината? — попита Хан. — Художникът гледал ли е Ханалеа с очите си, или просто така си я е представял?

Джемсън се усмихна широко.

— Господин Алистър, липсвахте ни в часовете. Рисувал я е Седуин Малисън през 505-а нова година. Какво ни подсказва това?

Момче със сериозно изражение, протрити дрехи и шал взе думата.

— Нарисувана е преди повече от петстотин години след Опустошението. Тоест не е възможно художникът да я е познавал лично.

— Значи може да е изглеждала съвсем различно? — пожела да уточни Хан.

Джемсън кимна.

— Може. Какъв е изводът? — Въпросът му даде тон за дискусия относно наричания от Джемсън „социален контекст“ — как религията и политиката оказват влияние върху изкуството, а той на свой ред оформя народното възприятие. Някои от по-малките ученици прихванаха от ентусиазма на проповедника, вперили в него колкото объркани, толкова и развълнувани очи.

— Знаем, че във вените на Ханалеа е текла кланова кръв. Е, какви са шансовете да е била синеока и светлокоса? — попита Джемсън. — По-вероятно е да е имала тъмна коса и кожа.

— Съществуват ли картини, нарисувани от нейни съвременници, сър? — попита Хан.

— Не знам — отговори Джемсън. — Може да има такива в архивите. Защо не се поразровиш и не докладваш на класа?

Такъв беше Джемсън, вечно въвличаше учениците си в мисии, изискващи престой в библиотеката; така хлапетата трябваше да се върнат и на другия ден.

— Може — съгласи се Хан.

Джемсън кимна, но не продължи да настоява.

— Така, имаме Ханалеа, каквато ни я представят историята и изкуството. Кой друг е изиграл ключова роля?

— Кралят демон — обади се Мари с леко потреперващ глас.

Неколцина ученици направиха с ръце знака на Създателката, за да отблъснат злите сили.

— Да, правилно. Кралят демон, който собственоръчно променил съдбата на целия свят. Едва не го унищожил. — С театрален жест Джемсън обърна следващия статив, за да покаже поредната картина.

Ако Хан си спомняше правилно, тази се наричаше „Лудостта на Краля демон“. Нарисувана в ярка червено-лилава палитра, картината изобразяваше загърнат в качулата роба силует, изпъкващ на фона на огнена стихия. Ръцете му бяха вдигнати, а безумните очи — единственото видимо нещо от лицето му — искряха под сянката на качулката. Хан обаче съсредоточи поглед върху дясната кокалеста ръка на демона, която държеше нависоко сияещ в зелено амулет със змия, увита около магьоснически жезъл. Стомахът му подскочи от ужас.

— Според някои бил роден да стане Опустошителя — обясняваше Джемсън. — Други твърдят, че бил изкушен от злото, опиянен от силата на тъмната магия. Никой не оспорва изключителното му дарование.

— Какво е това в ръката му? — попита Хан.

Джемсън погледна картината.

— Амулет, често срещан в художествените изображения на Краля демон. Смята се, че който го държи, има директна връзка с тъмната магия.

— Какво се е случило с него? — продължи с въпросите Хан. — Къде е в момента?

Джемсън се обърна към Хан и сбърчи чело, сякаш се мъчеше да разгадае причината на внезапното му любопитство.

— Нямам представа. Най-вероятно клановете са го унищожили веднага след Опустошението, както се случило с много от най-могъщите магически артефакти. При всички случаи историята мълчи за него.

— Кога е нарисувана картината? — не спираше да се интересува Хан. — И от кого?

Джемсън се наведе да прочете месинговата плочка в долния ъгъл на платното.

— Художникът е Мандрак Баяр; нарисувал я е през 593-та нова година. — Присви очи, за да прочете ситните гравирани букви. — Подарък е от рода Баяр.

— Баяр? — Сърцето на Хан прескочи. — Но художникът откъде знае за амулета, ако наистина е бил унищожен преди толкова време? — Другите ученици го зяпаха втренчено, ала той не им обръщаше внимание.

Джемсън вдигна рамене.

— Често срещан елемент в картините на Краля демон е. Най-вероятно е прерисуван от по-ранна творба.

„Възможно е — помисли си Хан. — Но е възможно и художникът да е използвал самия амулет.“

— Какво е било истинското му име? — попита Хан.

Джемсън сбърчи чело.

— На кого?

— На Краля демон. Имал ли е друго име? От предишния му живот — поясни Хан.

— В интерес на истината, да — отговори Джемсън, все още озадачен. — Рожденото му име е Алгер Ватерлоу.

 

 

Хан възприемаше храма на Южен мост като безценно убежище, спасителен остров във вражеска територия, укритие от улиците, когато му потрябваше такова. Обзе го спонтанна тревога веднага щом напусна сигурността на стените му и пристъпи в Южен мост, който посещаваше за пръв път след сблъсъка с Южняците на улица „Тухларска“.

Мари го умоляваше да я вземе със себе си. Влечеше я всичко, с което се занимаваше големият й брат, независимо дали беше скучно или опасно, или тайно. Преди да я остави в библиотеката, Хан изтръгна обещание да го чака там. Само това му оставаше — да я издирва из цял Южен мост.

За всеки случай заобиколи улица „Тухларска“ и тръгна на запад по речния бряг, сбърчил нос заради вонята. Ако Южняците го погнеха, щеше да скочи в Притулените води. Никой с незастрашен живот не би го последвал в тази септична яма. Девствената река, извираща от източната част на Призраците, се превръщаше в открита клоака по пътя си през Превалски брод. Това беше трън в очите на клановете, които я имаха за свещена.

Улиците бяха нетипично тихи дори за това време на деня, а присъствието на Кралската гвардия беше необичайно отявлено. Хан се изплъзна от погледа на неколцина патрулиращи гвардейци, а за да избегне групите войници, скупчени по уличните ъгли, постоянно променяше маршрута си. В Южен мост, виновен или не, човек гледаше да не се мярка пред очите на гвардейците. Традицията се предаваше от поколение на поколение.

Стигна до „Бъчвата и короната“ почти по пладне. Кръчмата трябваше да е пълна с обядващи клиенти, но за негова изненада само половината от масите бяха заети. Матю стоеше на бара и режеше свъсено голям овнешки бут.

— Здрасти, Матю — поздрави го Хан. — Идвам да взема празните шишета.

Матю замръзна и впери поглед в Хан, сякаш видя демон. Накрая мушна ножа в джоба на престилката си, извади бутилките изпод тезгяха и ги остави на плота пред Хан, без да откъсва очи от него.

— Какво става тук? — попита Хан, докато пъхаше бутилките в торбата. — Навън е странно. По улиците няма никой, освен гвардейци, и то цели тумби.

— Не си ли чул? — присви очи Матю.

Хан поклати глава.

— Какво да чуя?

— Снощи някой е убил шестима Южняци. — Матю отново извади ножа. — А това е голямо събитие, дори за квартал като нашия. Телата били разпилени по брега на реката, та да ги видят всички. Хората са наплашени, мислят, че войната между уличните банди се развихря отново.

— Как са умрели? — попита стъписано Хан.

— Тук идва странното — продължи Матю. — Свикнали сме на кланета и побои. Тях обаче са ги изтезавали, а накрая са ги удушили с гарота.

— Сигурно някой е искал да ги ограби — предположи Хан. Мъчеше се да звучи небрежно — не съвсем лесна задача с толкова пресъхнала от ужас уста.

— Нямам представа. — Матю размаха ножа пред Хан, докато по лицето му се редуваха любопитство и мнителност. — Ама си мисля, че ти може да знаеш.

— Аз? — Хан затвори торбата. — От къде на къде?

— Кой не знае, че си главатар на Вехтошарите. И че Южняците здравата са те подредили оня ден. На мен това ми мяза на отмъщение.

— Е, който уж знае, греши — заяви Хан. — Нямам нищо общо с това.

— Тъъй… — провлече Матю. — Само запомни, че не ща неприятности.

Хан преметна торбата си през рамо.

— Повярвай ми, и аз не ща неприятности.

Но неприятностите все някак го намираха. На излизане от „Бъчвата и короната“ имаше време само колкото да установи, че отново е заваляло, преди някой да го сграбчи за яката и да го блъсне в каменната стена на кръчмата.

„Проклети Южняци!“, помисли си той. Зарита и се загърчи в желязната хватка. Стараеше се да е подвижна мишена, защото очакваше всеки момент да усети нечий нож между ребрата си. Похитителят обаче го прикова към стената с една ръка, докато с другата сваляше от рамото му торбата. После я захвърли на земята и празните бутилки издрънчаха. Накрая непознатият го заопипва грубо и измъкна няколкото ножа от дрехите му. Кесията — също.

За финал нападателят го завъртя със замах и пак го блъсна в стената, този път с лице към него. Хан се озова пред позната физиономия, изпита и болнава, с тънки, злобни устни, разкриващи пожълтели, гниещи зъби. Измежду тях струеше покъртително лош дъх.

Беше отколешният му враг Мак Гилън, сержант в Кралската гвардия. Зад него стояха още половин дузина униформени.

— Ей! Дай си ми кесията — викна Хан, решил, че е най-добре да повдигне темата още в началото и ако трябва, да негодува.

Гилън заби юмрук в корема му и въздухът изхвърча от дробовете на Хан.

— Видя ли сега, Гривник, този път сгази лука. — Гилън се възползва от неспособността на Хан да каже нещо в своя защита. — Знаех си аз кой е виновникът и къде да го сгащя. Само почаках мънинко.

— Не… знам… за какво говориш — отвърна задъхано Хан, превил се надве и покрил корема си с ръце, за да го защити от повторна атака.

Гилън го сграбчи за косата и вдигна главата му така, че да го гледа в очите. Сержантът бе понапълнял, откакто Хан го беше виждал за последно и мърлявата му униформа вече зееше между копчетата.

„Поне един жител на Южен мост си угажда“, помисли си Хан.

— Не — отрече Хан. Явно се връщаше към стария си навик да влошава още повече и бездруго лоши ситуации. — Беше… Гвардията. Отказах… да си платя.

Всички знаеха, че униформените не те закачат, ако си плащаш на правилния човек. А Мак Гилън беше правилният човек.

Тряс! Гилън стовари палката си върху главата на Хан и той се свлече на колене, прехапвайки си болезнено езика. Побърза да покрие главата си с ръце.

— Спри! — изкрещя някой, незнайно кой. Сигурно от другите униформени. Или пък Матю му се притичаше на помощ?

Ала Гилън, изпаднал в амок, бе съсредоточил цялото си внимание върху Хан.

— Ти изтрепа ония Южняци, нали, Алистър? Ти и приятелчетата ти. — Тряс! Този път палката улучи предмишницата му с потресаваща сила и той изпищя от болка.

— Ще си признаеш и ще увиснеш на бесилото, а аз ще дойда да гледам.

— Казах да спреш! — изкънтя същият глас, но вече точно над главата му.

Стреснат, Хан избърса кръвта от очите си и вдигна глава. Палката отново летеше към него, само че този път не достигна целта. Вместо това отхвръкна встрани, а от болка изскимтя Гилън. Хан се отпусна върху стената със затворени очи и клюмнала настрани глава; опитваше да си възвърне опората в краката.

— Удариш ли го пак, ще ти разбия черепа — предупреди спасителят му. — Назад.

— За какъв се имаш, да му се не види? — изрева Гилън. — Аз командвам тук. Аз съм сержантът. Ти си просто ефрейтор.

— Назад, сержант Гилън, сър — нареди иронично ефрейторът. — Ние, кралските гвардейци, сър, не изтръгваме самопризнания с бой насред улицата.

— Не — обади се един от другите копои с насмешливо сумтене. — Обикновено първо ги водим в ареста.

— Добре ли си? — Един войник приклекна до Хан, оглеждайки тревожно лицето му. Хан премига и с изненада установи, че спасителят му е не по-възрастен от него. Лицето на младока беше пребледняло от гняв; кичур права черна коса висеше над челото му.

Хан примига, за да избистри зрението си, но не отговори.

— Можеше да го убиеш — констатира ефрейторът и потресен вдигна лице към Гилън. „Хм — помисли си Хан, — този явно е пропуснал началния инструктаж в гвардията.“ Поне имаше куража да се опълчи на Гилън.

— Чуй ме сега, Бърн — обади се Гилън. — Може да си синче на командира и може да си учил в академията. Не ми дреме. Оставаш си сополанко. Не познаваш тия улици като нас. Тоя тук е хладнокръвен убиец и крадец. Само дето не сме го хващали с мръсни ръце досега.

Бърн се изправи и застана с лице към Гилън.

— Къде е доказателството? Пребили са го? Това ли е?

„Само така!“, помисли си Хан: подкрепяше наум ефрейтора със синя кръв, без да рискува с коментар на глас.

Гилън побутна грубо Хан с крака си.

— Викат му Гривник — обясни той. — Главатар е на уличната банда Вехтошарите. От години е в кръвна вражда с Южняците. Преди два дни го спипали самичък на „Тухларска“. Ако гвардията не се беше намесила, вече нямаше да е сред живите.

Гилън се ухили и прокара обложен език по напуканите си устни.

— Щяхме да направим услуга на народа, ако ги бяхме оставили да си довършат работата. Вехтошарите са били. Никой друг не би посегнал на Южняците. Това е отмъщение, от мен да знаеш, и тоя тук е виновникът.

Ефрейтор Бърн сведе поглед към Хан и преглътна сухо.

— Хубаво. Ще го приберем за разпит. Или ще си признае, или няма. Никакви побои. Самопризнание, изтръгнато чрез бой, не значи нищо. Хората са готови да кажат всичко, само и само да спрете.

Гилън се изплю на земята.

— Ще се научиш, ефрейтор. Не бива да жалиш уличните плъхове. Като нищо ще ти се нахвърлят, а имат остри зъби, повярвай ми. — Обърна се към войниците наоколо. — Вземете го с нас тогава. Ще се погрижим за него в ареста. — Тонът му накара Хан да изтръпне. Добронамереният ефрейтор Бърн нямаше да е там през цялото време.

— И още нещо, сър — обади се Бърн. — Най-добре му върнете кесията.

Гилън хвърли толкова свиреп поглед към Бърн, че независимо от всичко, Хан едва сдържа смеха си. Сержантът бръкна в джоба си, извади кесията на Хан, прерови я най-показно, уж за да се увери, че не е скрил вътре някое оръжие, и я пъхна обратно в палтото му. Само дето не се знаеше колко време щеше да се задържи там.

Униформените сграбчиха Хан за ръцете и го изправиха; последва заслепяваща болка. Имаше чувството, че в лявата му предмишница са набодени десетки парчета стъкло. Двама войника преметнаха ръце през раменете му и го повлачиха. Хан висеше помежду им, отпуснат като парцал, и се мъчеше да остане в съзнание, докато мислите препускаха бясно в главата му.

Дали наистина Вехтошарите не бяха видели сметката на шестимата Южняци? Но защо да го правят? Със сигурност не заради него и някогашното им познанство. Толкова кръвожадни деяния неизменно привличаха вниманието на гвардията. Всеки го знаеше.

Но ако не бяха те, кой тогава?

Каквото и да се беше случило, бе немислимо да очаква справедливо отношение в ареста. Трябваше им изкупителна жертва. Хан щеше да играе по свирката им и за награда да увисне на въжето. Сети за Мари, която го чакаше в храма, за майка му, която переше чужди дрехи в замъка Превалски брод. Те щяха да страдат най-много. А Хан не можеше да го допусне.

Вече подминаваха храма на Южен мост и тръгваха по самия мост. Хан простена гръмко и затътри крака по земята, сякаш търсеше опора.

— Ей! По-полека — смъмри го един от войниците и затегна хватката си върху ръката му.

Хан простена отново.

— Ау! Главата ми! Боли. Пуснете ме! — Загърчи се в ръцете им. — Не ми е добре — проплака с паническа нотка в гласа. — Сериозно говоря! Ще повърна! — Запуши си устата с длан и наду бузи в подкрепа на твърдението си.

— Да не си посмял върху мен! — предупреди го униформеният му похитител. Хвана го за яката и колана на панталоните и го тикна към каменната стена, обточваща моста. — Повръщай в реката, момче, и побързай.

Хан стисна преградата със здравата си ръка и заби глава в лицето на гвардееца зад него. Онзи изкрещя и го пусна, облян в кръв от разбития си нос. Хан се качи на стената и приклекна върху нея, вперил поглед в отломките, носещи се по водата.

— Спрете го! — изкрещя зад него Гилън. — Измъква се!

Нечии ръце посегнаха да го хванат, но Хан се изстреля от стената с опънато тяло така, че да се отдалечи възможно най-много от каменните подпори на моста. За щастие не се удари в никоя от нагъсто струпаните в тесния канал лодки и се гмурна близо до северния бряг. Изплува на повърхността, плюейки мръсна вода, и този път наистина му се догади.

Добре че поне можеше да плува. Дължеше го на летата, прекарани с клановете. Малко от гражданчетата умееха.

— Ето го! — долетя до него гласът на Гилън. — Вие — в реката! Пет девойчета, за който го хване.

Пет девойчета! Та той беше готов сам да се предаде за толкова.

Хан се гмурна отново и заплува сляпо към вехтошарския бряг. Стиснал очи в тинестата вода, риташе с всички сили, за да компенсира безполезната си дясна ръка. По едно време вдигна глава да провери докъде е стигнал и да пооправи кривата линия на движение, но бурните викове наоколо му дадоха да разбере, че са го открили. Потопи се отново и успя да се скрие сред множеството плавателни съдове и носените по водата боклуци.

Най-накрая достигна пристанището откъм Вехтошарника, шмугна се под кея и преджапа през плитчините до ъгъла, където пристанището се среща с речния бряг. Скъта се между подпорите с треперещо тяло и тракащи зъби.

Шумотевицата, съпътстваща хайката, заглъхна постепенно, понеже гвардията се разпръсваше на все по-широк и по-широк терен. Накрая Хан спря да ги чува. Въпреки това изчака да се стъмни, преди да се покаже изпод кея и да излезе на брега.