Синда Уилямс Чайма
Краля демон (11)

Единайсета глава
Убежище

Камбаните на храма в Южен мост удариха четири пъти. Звукът отекна по калдъръма, оповестявайки, че е четири часът сутринта и всеки разумен човек трябва да е в леглото си. Въпреки това факлите от двете страни на главния вход продължаваха да горят и приветстваха всеки, изпаднал в нужда. В този момент Хан предпочиташе да е под прикритието на тъмнината.

Сврян в сенките на масивната сграда, Хан вдигна богато украсеното чукало и го блъсна в дървената врата за втори път. Надникна през рамо; очакваше всеки момент да усети безмилостната хватка на някой от стражарите или студения допир на стоманено острие.

Дочу стъпки от вътрешната страна, после издрънчаването на резето. Вратата се отвори навътре и поклонница в бяла роба с разчорлена от възглавницата светла коса примигна насреща му. Изглеждаше на негова възраст.

— Да те благослови Създателката — каза през прозявка тя. Погледът й се избистри и тя стреснато ококори очи. — Какво ти се е случило, друже? — на осезаем южномостки акцент се поинтересува тя. — Сби ли се с някой? — Любопитството й видимо вземаше връх над сънливостта.

— Нуждая се от покрив над главата си — обясни Хан и добави едно „моля“, понеже тя не реагира по никакъв начин. — Кълна се в Създателката, никому няма да навредя.

Като видя как се олюлява на краката си, момичето преметна ръка през кръста му и го заведе до каменната пейка в преддверието. После се отдръпна бързо и изтръска робата си с длани.

— Смърдиш — обяви с кисела гримаса.

— Извинявай. Паднах в реката — обясни той и затвори очи. Започваше да му се вие свят.

— Какво й е на ръката ти? — попита тя.

Той не отчете въпроса й.

— Ще събудиш ли проповедник Джемсън, ако обичаш? Важно е.

— О, няма да му се хареса, ако го вдигна посред нощ — заяви тя. — Защо не изчакаш до сутринта?

Хан нито отвори очи, нито отговори. Накрая чу глухите й стъпки надолу по коридора. Вече се унасяше в сън, когато до ушите му долетя дълбокият глас на Джемсън.

— Зле ли е ранен, Дори? Сигурна ли си, че не е някой от нашите ученици?

— Не знам дали бих го познала, дори да беше от нашите, господин Джемсън. Хубавичко е помлян.

Хан отвори очи и видя Джемсън да се извисява над него със строго лице.

— Господин Алистър. Благодаря на Създателката, че сте жив. Боях се, че ви е сполетяло най-лошото.

— Къде е Мари? — попита Хан.

— Спи в общежитието. Поклонниците се погрижиха за нея. Изпратих вест до майка ви, за да не се тревожи за дъщеричката си.

Хан се подпря на ръка и се надигна от пейката.

— Трябва да я заведете във Вехтошарника — натърти той. — Никой не бива да разбира нито къде живея, нито че имам сестра.

Джемсън погледна към Дори, която слушаше силно заинтригувана.

— Свободна си, Дори. Връщай се в леглото. Аз ще поема оттук.

Дори затътри крака неохотно, надничайки през рамо на няколко пъти. Сред шумолене на платове проповедникът коленичи, за да погледне Хан право в очите.

— Кажи ми, Хансън, имаш ли нещо общо с онези убийства? — попита със строг тон. — Трябва да знам истината.

— Не, сър — прошепна Хан. — Кълна се.

— А знаеш ли кой ги е извършил? И защо?

Хан поклати глава.

— Не. Но обвиняват мен. Кралската гвардия е по петите ми. — Сведе поглед към обувките си. — Съжалявам, че ви забърквам в тая каша и ще си тръгна, ако кажете. Но просто… трябваше да се скрия, а нямам къде другаде да отида. Ако успея да се добера до Морски борове, ще се укривам там известно време, но първо имам да свърша нещо тук.

— Това не ми звучи добре — изкоментира Джемсън. — Сутринта тръгна по работа, връщаш се окървавен и преследван от гвардията. Достатъчно добре си се подредил.

— Но аз трябва да разбера кой е очистил Южняците — възрази Хан. — Важно е да знам, ако са били Вехтошарите. Не мога да остана в планината завинаги. Не мога да оставя мама и Мари сами.

— Ще видим — отвърна Джемсън. — Междувременно се нуждаеш от грижи. Струва ми се, че ръката ти е счупена.

Хан придържаше ранената си ръка. Беше надута от лакътя до китката и придобиваше плашещ синьо-зелен цвят. Сребърната гривна започваше да му стяга и плътта изпъкваше покрай нея.

— Нямам пари за доктор — призна Хан. — Ако я превържем, сигурно ще изтърпя до Морски борове.

— Всъщност, един човек тук вероятно ще успее да ти помогне — прецени проповедникът. — Можеш ли да станеш? — Хан кимна. — Ела с мен.

Джемсън помогна на Хан да се изправи на крака и го поведе по коридора. С една ръка придържаше здравия му лакът, а с другата носеше фенера. Обичайно оживените коридори тънеха в тишина, докато целият храм спеше. Джемсън го преведе покрай олтарната зала и класните стаи. Стигнаха до каменните общежития, където живееха пансионерите и поклонниците.

Пресякоха окъпания в лунна светлина вътрешен двор и Джемсън отвори вратата на стая с изход към градината с лечебни билки. Вътре имаше две единични легла, маса, обикновен и люлеещ се стол, вана за къпане, сандък и суха мивка с легенче.

Джемсън остави фенера на масата.

— Легни и си почини. Ей сега се връщам.

Хан се отпусна на леглото с благодарност, но и с чувство на вина, задето беше толкова мърляв, макар че умората не му позволяваше да направи каквото и да било по въпроса. Имаше къде да се укрие, да поспи няколко часа и това беше същинска благодат. Ръката му пулсираше от болка, но изтощението го унесе в неспокоен полусън. Вратата се отвори и го изтръгна от съня, имаше чувството, че са минали едва няколко минути. Седна на ръба на леглото и се заопипва за ножа си — вече го нямаше.

— Самотен ловец, какво са ти сторили равнинците? — Върба остави лечителската си торба до него и долепи хладната си длан върху трескавото му чело.

— Върба? — Устата му беше толкова суха, че едвам произнесе думата. — Какво правиш тук? — Върба никога не идваше в града. Твърдеше, че изцеждал всичката й магия.

— Имах работа в Превалски брод — обясни тя. Огледа внимателно ръката му и допирът на пръстите й му се стори като струя хладна вода, отмиваща болката. После стана, напълни чаша с вода и изсипа съдържанието на украсена с мъниста кесийка в нея. — Ето. Изпий това. Върбова кора е. Ще облекчи болката.

Ала освен върбова кора явно имаше и момина коса и нещо друго, защото сякаш започна да халюцинира.

Вратата се отвори, затвори се и му се стори, че чува Жарава да казва:

— Какво е станало със Самотен ловец? Кой го е наранил? Пуснете ме да го видя.

После дочу и гласа на Върба, леко заповеднически, опитваше се да изгони сина си от стаята. Тогава изтрополиха бързи стъпки и Жарава се надвеси над него, задъхан, с изцъклени очи, лъснало от пот лице и провиснали дълги мокри кичури коса. Носеше поклонническа роба, чиято белота изпъкваше на фона на тъмната му кожа.

— Самотен ловец — прошепна той и протегна ръка към лицето на Хан.

Кожата на Жарава сякаш гореше и кълбовидни пламъци се въртяха около тялото му. Хан вдигна здравата си ръка пред лицето, за да се защити. В следващия момент Върба и Джемсън вече теглеха Жарава назад, далеч от Хан.

— Не можеш да му помогнеш, Жарава — увери го тревожно Върба. — Върви с Джемсън и ме остави да се погрижа за него. Моля те.

— Жарава! — изкрещя Хан и се опита да стане, но опиатът отнемаше силите му. Жарава беше болен. Жарава гореше. Танцуваше с огъня.

След секунди Върба се върна при него. Той опита да проговори, да я попита какво става, ала не успя да произнесе думите. Усещаше смътно как Върба опъва ръката му, бае й, слага й шина, привързва я към тялото му. После спря да усеща каквото и да било.

 

 

Събуди се в късния следобед. Слънчевите лъчи се изливаха косо през прозорците, птиците пееха и откъм отворената врата се носеше аромат на цветя. Все хубави неща.

Погледна към тялото си. Бяха успели да го изкъпят и преоблекат в поклонническа бяла роба. Кесията му стоеше върху нощната масичка, но дрехите му ги нямаше. Ръката му, плътно привързана към гърдите, бе спаднала значително, а вчерашната агония вече клонеше към тъпа болка. С малко повечко късмет навярно щеше да я движи до края на седмицата. Върба го беше лекувала и преди.

Из съзнанието му се въртяха спомени като петна прясна боя. Палката на Гилън, летяща към главата му. Горящата кожа на Жарава. Угриженото лице на Върба.

Преметна крака през леглото и се изправи несигурно, внезапно споходен от вълчи глад. Това беше другото странно нещо, свързано с бързото възстановяване — човек изгладнява. Завлачи се бос към вратата и надникна в градината тъкмо когато Дори се задаваше с обещаващ на вид поднос.

— Майка Върба каза, че ще си гладен — обясни Дори. — Радвам се да те видя на крак. — Тя внесе подноса в стаята, остави го на масата, седна на едно от леглата и вдигна колене към гърдите си, опирайки стъпала в желязната му рамка. Изглежда възнамеряваше да се позадържи. Тесните й сини очи и малката, намусена уста разваляха красотата на облото й, симпатично лице. Робата скриваше фигурата й, но му се струваше пълничка.

— Е, благодаря. — Хан седна на другото легло и отметна кърпата от подноса. Опасяваше отдолу да не се окаже овесена каша или друга окаяна храна, но откри щедро парче сирене, комат ръжен хляб и плодове. Нахвърли им се лакомо и междувременно поглъщаше цели чаши вода, преглъщайки.

— Аз съм Дори — представи се момичето и навря лице до подноса, сякаш ревнуваше заради вниманието, което Хан обръщаше на храната. — А ти си Гривник Алистър — кимна мъдро. — Чувала съм за теб. Че кой не е?

— Приятно ми е да се запознаем — отговори Хан с пълна уста.

— Поклонничка съм за първа година — осведоми го Дори. — Преди това живеех на улица „Къпинак“.

— Хммм — провлече Хан, а когато тя продължи да го наблюдава с видимо очакване, добави: — Как реши да станеш поклонница?

— О, майка ми реши. Едно гладно гърло по-малко у дома, така рече. Иначе щяха да ме дадат да стана прислужница.

— Аха. И харесва ли ти в храма?

— Бива. — Подръпна унило робата си. — Ама до гуша ми е дошло да нося тоя чаршаф — оплака се. — Да беше поне цветен.

Приведе се към него и прошепна съзаклятнически.

— Какво е да си главатар на Вехтошарите? Били обявили награда от хиляда девойчета за главата ти.

— Не съм никакъв главатар. — Хан се замисли дали да не го избродира отпред на робата си. — Хората вечно се бъркат. Нямам си работа с улични банди.

— Хм — процеди разочаровано Дори. — Значи не си гътвал човек. — След кратка пауза добави: — Ама имаш светла коса като неговата. Не съм виждала момче с толкова светла коса. Почти като моята е. Виждаш ли? — Тя уви кичур коса около показалеца си и му го поднесе за оглед. — И баща ти ли е толкова светлокос?

— Не знам. Не го помня. — Хан довърши хляба и сиренето и облиза пръстите си. — Благодаря ти за вечерята — каза през прозявка и се изтегна на леглото с надежда Дори да схване намека му.

Вместо това обаче тя седна в края на леглото му, хвана здравата му ръка и вдигна ръкава му.

— Ето я сребърната гривна — възкликна Дори и го изгледа злобно, сякаш бе опитал да бръкне в джоба й. — Ти си Гривник Алистър, спор няма.

— И какво от това? — За хиляден път му се прииска просто да се отърве от проклетите гривни.

— Разправят, че въртиш стражарите на малкия си пръст — продължи Дори. — Че в тайното ти скривалище имало цял куп съкровища — диаманти и рубини, и смарагди, откраднати от големците; носиш позлатени дрехи и отвличаш богати хубавици за откуп, а те всички били влюбени в теб и не искали да си ходят.

— Нямам представа откъде е тръгнал този слух — увери я Хан. Искаше единствено да го остави на мира.

— Ама ти ги пускаш, даже им казваш да си изберат по нещо от имането ти и те си вземат — я пръстени, я огърлици, я други скъпоценности — и на никой ги не дават и нощем ги крият под възглавницата си. А някои полагат клетва и отиват да живеят по храмовете, щото не искат друг мъж след теб.

Хан щеше да избухне в смях, ако инстинктът му не крещеше „Опасност!“.

— Използвай главата си — посъветва я той. — Аз съм само на шестнайсет. Струват ли ти се възможни такива истории? Пък и вече съм вън от играта.

Тя примига насреща му с очи, празни и сини като безоблачно небе.

— Не ти вярвам. Защо ти е да се отказваш?

Хан нямаше желание да й обяснява каква война бе бушувала в него през по-голямата част от дните му. Уличният живот е съблазнителен. Внушава ти чувство за могъщество, защото от теб зависи животът, смъртта и търговията в рамките на няколко пресечки. Защото, видят ли те хората, пресичат на отсрещния тротоар. Защото момичетата припадат по улични главатари.

В крайна сметка историята ти лека-полека започва да се превръща в легенда, и така, докато не забравиш кой си и на какво си способен. Докато не се пристрастиш към борбата за територия, плячка и оцеляване, а училището и семейството ти не избледнеят на фона на динамичната улична действителност.

Някога беше добър в работата си. Безумно добър или просто безумен. Не се гордееше с някои от постъпките си.

Задъханият глас на Дори го изтръгна от унеса.

— Имаш ли си възлюбена? — попита тя, стиснала ръката му. — Защото аз си нямам възлюбен.

Хан осъзна, че започва да навлиза в опасни води, ала за късмет в същия момент някой отвори вратата досущ като малко ангелче, пратено от небесата.

— Хан!

Беше Мари. Причината да се откаже от престъпния живот.

Дори се отдръпна и се оттегли на другото легло. Хан се поизправи и малката му сестричка се хвърли в ръцете му — по-скоро в едната му ръка.

— Казаха ми, че си ранен. Какво е станало с ръката ти? Къде ходи вчера? Защо не се върна?

— Нападнаха ме на улицата — отговори Хан, което си беше вярно. — Май ще ми се наложи да замина за известно време. Но първо ще те отведа вкъщи.

— Къде живеете? — попита Дори, отмествайки поглед от Хан към Мари.

— На улица „Калдъръмена“, над една конюшня — отговори Мари, преди Хан да успее да я спре. Не знаеше защо му е да я спира, но по-скоро не искаше Дори да е наясно къде да го намери. Ако изобщо някога се върнеше у дома.

— Изглеждаш странно в тая роба — изкоментира Мари. — И косата ти е щръкнала. — Тя си близна показалеца и опита да я приглади. — Проповедник Джемсън ме изпрати да видя дали си буден. Иска да отидеш в кабинета му. Още сега, стига да можеш. — Подръпна ръката му.

— Ох. Недей. Пак ще се видим, Дори — рече Хан, а наум допълни „Не и ако аз те забележа пръв.“

Кабинетът на проповедник Джемсън беше отрупан с книги — заемаха всяка равна повърхност и рафтовете по стените, високи чак до тавана. Имаше и папируси — едни, подредени на рула в няколко ниши, други — затиснати с камъчета, стояха разгърнати върху бюрото му. Карти на далечни места висяха по стените. Въздухът миришеше на кожа и прахоляк, на лампено масло и учение.

Като малко момче Хан прекарваше цели часове в библиотеката на Джемсън. Той никога не му натякваше да мие мърлявите си ръце, преди да пипа позлатените корици на книгите, или да прелиства внимателно крехките им страници. Никога не го следеше дали няма да разлее мастилото, докато преписваше пасажи от тях, и не му повтаряше да не докосва ръчно нарисуваните илюстрации. Никога не му отказваше книги, колкото и сложни и дебели да бяха за малко дете.

Любовта на Джемсън по книгите се оказа заразна и Хан се грижеше за тях, макар самият той да нямаше свои.

Проповедникът седеше зад бюрото и пишеше върху пергамент. На малък котлон до него къкреше чайник. Без да вдигне поглед, каза:

— Седнете, господин Алистър. Госпожице Мари, днес проповедница Дара ще се позадържи в художническото ателие. Отидете при нея, ако обичате, докато разговарям с брат ви.

Мари се наежи и отвори уста да възрази, но Хан я потупа несръчно по рамото.

— Върви — подкани я. — Не се бой за мен. Ще дойда при теб, като приключим.

Хан поседя мълчаливо няколко минути, докато Джемсън довършваше работата си — поръси пергамента с пясък и го отмести встрани. Чак тогава вдигна поглед към Хан.

Проповедникът изглеждаше някак състарен в сравнение с предишния ден, лицето му бе изпито от болка и разочарование.

— Желаете ли чай, господин Алистър? — предложи той и взе чаша от полицата зад бюрото.

Хан се премести по-напред в стола си.

— Какво има? Какво се е случило?

Джемсън все пак му сипа чай.

— Тази сутрин са намерили още две тела — информира го той.

— На Южняци? — поиска да се увери Хан.

Джемсън кимна.

Момчето облиза устни. Вечерята още тежеше в стомаха му.

— По същия начин ли са убити?

Джемсън кимна повторно.

— Били са изтезавани. Обгорени са по различни части от тялото. Трудно е да се определи коя точно е била причината за смъртта. Възможно е да са умрели от страх.

— Видял сте телата?

Джемсън завъртя чашата в ръката си.

— Донесоха ги тук с надеждата да ги разпознаем. Познавах и двамата. Джошуа и Джени Марфан. Брат и сестра. Посещаваха храма, преди да тръгнат по улиците. Все разчитах да се откажат от този начин на живот. Като вас.

Проповедникът го изгледа многозначително и Хан усети, че очаква от него да каже нещо. Мълчанието на Джемсън имаше силата да накара всеки да си признае всяко свое провинение. Хан често си мислеше колко много щеше да спечели гвардията, ако го наемеше той да извършва разпитите, вместо да изтръгва информация от хората с насилие.

— Както ви казах и вчера, не знам нищо по въпроса — заяви Хан. — А и сте наясно, че нямам пръст в убийствата, защото прекарах нощта в храма. Гвардията, естествено, ще набеди Вехтошарите, но това ми се струва глупаво. Ако са искали да си отмъстят за нещо, шест южняшки трупа са напълно достатъчни. Какъв е смисълът да убиват още двама? Освен ако не са решили да очистят всички Южняци от Южен мост.

Джемсън вирна вежда.

— Има ли такава вероятност?

Хан сви рамене.

— Едва ли. Вехшошарника е по-добрата територия. По-близо до двореца е Превалски брод, през него минават повече пари и повече богаташи с пълни кесии. Отвъд реката Мак Гилън ги изстисква като лимони. От години прибира рушвети. Твърди, че срещу правилната сума си затварял очите, но потрябва ли му изкупителна жертва, ще ти устрои капан, без да му мигне окото. Доколкото знам, има големи връзки, така че никога няма да го уволнят. Та мисълта ми е, че не биха си правили труда да завземат Южен мост.

Хан духна чая си и отпи малка глътка.

— Гвардията на Вехтошарника е лесна за манипулиране. Повечето стражари са местни и предпочитат да си седят по постовете и да играят на зарове или карти. Никой не се бори за повишение. Сключиш ли сделка с тях, зачитат я. Буташ ли им рушвет, няма да те преследват, освен ако не направиш нещо, за което не могат да си затворят очите. Именно затова тези убийства са чиста глупост.

— Глупост. — Джемсън впери поглед в Хан, сякаш говореше неразбираем за него език.

— Ами, да. Няма кяр от тях, освен правото да се перчат. Само дето си навличат вниманието на униформените. На улицата трябва да играеш хитро. Когато аз бях главатар на Вехтошарите, никога не…

Изражението на Джемсън се промени и гласът на момчето заглъхна.

— Изплюйте камъчето — изхриптя дрезгаво Хан. — Какво имате наум?

— Вероятно и други причини те възпират да не убиваш хора, освен че няма „кяр“, както ти се изрази — обясни кротко Джемсън.

— Е, какво да ви кажа. Мога да ви баламосвам колкото си искам — призна Хан. — Ама аз избирам да съм откровен с вас.

— Знам и го оценявам. — Джемсън потри челото си с длан. — Извинете ме. Просто съм напрегнат. Господин Алистър, виждам, че репутацията ви на водач и стратег е напълно заслужена. И всички качества, които са ви превърнали в ненадминат уличен главатар, биха ви донесли големи успехи. В търговията. В армията. В кралския двор. — Той въздъхна. — Поне би трябвало. Но толкова много от децата, за които се грижа, намират смъртта си. Жестоко е.

— Възпитаниците на храма са най-умните деца в цялото кралство — обяви Хан и се присети за Мари. — Но единственото им бъдеще тук са уличните банди. Някои влизат в тях, защото са бандити по сърце. Други — защото нямат друг начин да оцелеят. Можеш да изхранваш семейството си с дяла си от плячката, стига да работиш за правилния главатар. — На лицето му се появи половинчата усмивка. — А ако те убият, поне няма да гледаш как близките ти ядат глина, за да напълнят празния си стомах. Имате ли представа колко ми е трудно, откакто напуснах бандата? Бъхтя се три пъти повече за два пъти по-малко мангизи. Южняците продължават да ме мразят, а Вехтошарите се чудят какво да си мислят за мен. Всеки божи ден се питам дали не трябваше да си остана в занаята.

— Тогава защо го напусна? — попита Джемсън и се прокашля. — След като е бил толкова… доходоносен?

— Заради Мари — отвърна прямо Хан. — Не искам да й се случи нещо лошо. А когато си част от банда, да обичаш някого е все едно да сложиш сърцето си върху поднос и да го сервираш на враговете си. По онова време изобщо не ходех при мама и Мари и се държах сякаш ги ненавиждам. Изпращах им пари, но и с това трябваше да внимавам. Бях определил няколко Вехтошара да пазят къщата ми и пак имаше опасност. Един момент на невнимание, един уличен разбойник, решил да се прочуе, и… Рано или късно Мари трябва да се присъедини към бандата, за да е под тяхна закрила.

— Какво искаш за нея? За Мари? — попита угрижено Джемсън.

— Знам ли. Зависи тя какво иска. — Хан махна с ръка, посочвайки отрупаната с книги стая. — Тук й харесва. Може пък един ден да стане проповедник. От нея би станала добра учителка или писарка. А защо да не си намери и добра работа в кралския двор? Има и музикална дарба. Ще ми се да имахме достатъчно пари да я изпратим в консерваторията в Одънов брод. — Хан вдигна очи към Джемсън. — Ето това е. Искам да й дам шанс за добър живот.

Джемсън кимна.

— Мари е много умна. Като теб. — Замисли се за момент. — В момента обаче възможностите ти са ограничени. Гвардията ще преобърне всеки камък, само и само да те намери. Въпреки че жертвите са улични разбойници, осем тела не са за пренебрегване.

— Смятам да се покрия в Морски борове — сподели му Хан. — Но първо трябва да разбера чие дело са убийствата.

— Господин Алистър, не е ваша работа да издирвате убиеца на онези деца — заяви Джемсън. — Вложил съм твърде много време и усилия в образованието ви. Не желая да ви погребвам в задния двор на храма.

— Не мога да се крия вечно в Призрачните планини — замисли се Хан. — Не ги ли пратя по друга следа, стражарите няма да ме оставят на мира. А и бездруго ми е достатъчно трудно. — Джемсън запази мълчание и Хан продължи. — Искам да говоря с Вехтошарите, да проуча какво знаят те. Ако мога да се свържа и с Южняците, ще го направя. Не е изключено да имат нови, неизвестни за мен врагове.

Джемсън въздъхна дълбоко:

— Едва ли ще успея да ви разубедя.

— Все някак трябва да изчистя името си. А не виждам как другояче да го сторя.

— Добре тогава. — Джемсън извади изпод бюрото платнена торба. — Това е за вас. — Подаде му я.

Хан я претегли в ръка.

— Какво има вътре?

— Нещо от Върба.

— А тя къде е? — Хан се озърна наоколо, сякаш очакваше тя да изскочи отнякъде. Умееше да се слива с околната среда, решеше ли да остане невидима. Хан се надяваше да прегледа ръката му отново. Сигурно след едно ново докосване щеше да се възстанови още по-бързо.

— Тръгна към Морски борове. Работата й тук приключи. Но каза да ви предам, че сте добре дошъл да отседнете при нея за колкото време желаете.

Хан свъси вежди.

— И Жарава беше тук. — Вдигна поглед към проповедника. — Нали? Мисля, че видях и него.

Джемсън се поколеба, но накрая кимна.

— Да. Жарава дойде с майка си. И двамата обаче си тръгнаха.

— Болен е, нали? — попита Хан. — Имаше нещо… Имах чувството, че изгаря пред очите ми. Или просто полудявам — добави той.

Джемсън приглади с длан робата си, без да среща погледа на Хан.

— Не бяхте на себе си, момко. Бяхте получил сериозен удар по главата.

На проповедниците не им беше позволено да лъжат, ала определено знаеха как да говорят със заобикалки.

— Какво е това тогава? — попита Хан и опита да дръпне връвта със здравата си ръка.

Джемсън взе торбата и я развърза.

— Очевидно Върба ви познава отлично. Каза, че нямало да тръгнете към лагера веднага, първо ще искате да уредите нещата тук. — Джемсън бръкна в торбата и извади малка кесийка.

— Тук има къна и индиго, за да си боядисате косата — поясни Джемсън. — Очаквам да се получи червеникавокестеняв цвят. Да се надяваме така да затрудните преследвачите си. Оставила ви е също пари и дрехи от клана. — Той се подсмихна иронично и хвърли поглед към поклонническата роба, с която беше облечен Хан. — Освен ако не изявите желание да положите обет и да останете при нас.