Синда Уилямс Чайма
Краля демон (14)

Четиринайсета глава
Сблъсък със закона

Независимо от всички сполетели я неприятности през изминалите два дни — отвличане, заплахи, кражби, мръсотия и какво ли още не — Раиса беше опиянена, омагьосана, запленена от чувство за свобода. Вървеше непозната за никого по улиците, облечена в панталони и риза, и очите й попиваха всяка подробност от пъстрия квартал, наречен Вехтошарника.

„Пъстър“ беше един от начините да се опише. Имаше и доста други: смърдящ, шумен, жив, крайно вълнуващ; кипящ от възможности и рискове. Затвореният и защитен свят на принцесата-наследница на Превалски брод се беше пръснал и я бяха връхлетели безброй нови изживявания, породени от картините, миризмите и голата енергия на кралството, което предстоеше да управлява един ден.

Трудно превъзмогваше мисълта, че единствено средата и облеклото я правеха разпознаваема. Това ли представляваше тя — случайна брънка от древна линия кралици? Какво пречеше да хванат първото срещнато на улицата момиче, да го напудрят и да го сложат на нейното място? Тя имаше ли изобщо вродена способност да изпълнява такава важна роля?

Улиците гъмжаха от гвардейци с оръжия и страховита осанка, ала никой от тях не я разпозна. Наоколо не се носеха слухове, както се очакваше, ако отвличането й бе станало обществено достояние. Озадачена, Раиса спря и заговори един човек — мъжът метеше стълбите пред магазина си.

— Били отвлекли някой. Затова ли по улиците е пълно с гвардейци?

Магазинерът поклати глава.

— Не съм чул нищо за отвличане. Стражата е нащрек заради убийствата в Южен мост. Претърсват всички кръчми, странноприемници и складове във Вехтошарника. Само ми спъват работата. Мен ако питаш, щом уличните плъхове искат да се трепят един друг, нека се трепят. — Озърна се наоколо и понижи глас. — Разправят, че бил оня Гривник Алистър. Кръволок ненадминат.

Раиса не се сдържа и хвърли поглед през рамо. Гривник се мъкнеше на около пресечка разстояние — или се надяваше да не го видят с нея, или тя да не го види. Кой знае?

Мисълта, че върви по петите й, че я преследва както в историята за Ханалеа и разбойника, я вълнуваше.

Ала това не беше приказка. Случваше се наистина. И Раиса възнамеряваше да разбере какво точно се случва.

В полезрението й изникваха кулите на моста. Стражницата сякаш клечеше в засада в отсрещния му край, откъм Южен мост. Представляваше ниска, масивна каменна постройка с малки зарешетени прозорчета, насред павиран двор и конюшни в задната й част. Над сградата се вееше знамето с герба на Сивия вълк, оповестявайки присъствието на кралицата дори сред мизерията на Южен мост.

Пред портата на моста се извиваше по-дълга от обичайното опашка. И в двата края стояха по половин дузина въоръжени до зъби стражи и разпитваха всеки желаещ да го прекоси. Стомахът на Раиса подскочи. Нямаше как да остане неразпозната от хората, изпратени със задачата да я открият.

Без да му мисли много, свърна встрани и влезе в една пекарна. На витрината на помещението, относително чисто и добре поддържано, бяха подредени медени рулца, месни пайове и всякакви сладкиши. Момчето зад тезгяха носеше червена вълнена шапка с широка увиснала задна част, в която бе прибрал косата си.

— Добро утро — поздрави го Раиса. — Искам осем медени рулца за из път. И шапката ти.

След кратко пазарене Раиса си тръгна от пекарната с осем медени рулца и коса, скрита под шапката на продавача.

„Сигурно ще въшлясам“, помисли си тя.

Гривник я чакаше отпред. Сграбчи я за китката и я дръпна в един вход.

— Какви. Ги. Вършиш? — процеди през зъби той, с лице на сантиметри от нейното. От такова разстояние Раиса виждаше, че сините му очи са изпъстрени със златисти точки, миглите му са гъсти и светли, синините по лицето му са започнали да избледняват до пастелни цветове, а по бузите му е набола русолява брада.

Вдигна торбичката с рулцата.

— Умирам за вкуснотии — обясни Раиса.

— Това не ти е игра — скастри я Гривник. — Трябва да се предадеш на униформените на моста. Просто им кажи, че си отвлеченото от храма момиче. И се прибери у дома.

— Първо имам да свърша нещо.

— Слушай. Не мога да мина по моста, при положение че е тъпкан с копои. Няма да мога да ти помогна, ако ти се случи нещо в Южен мост.

— Хубаво. Дотук беше работата ти с мен. Ще се справя и сама, ясно? — каза Раиса, а наум продължи: „И бездруго не си в състояние да ми помогнеш там, където отивам.“

Изтръгна ръката си от неговата и се запъти към близкия край на моста. Погледна през рамо, видя да я наблюдава, пъхнал ръце в джобовете и с разкривено от гримаса лице.

Цели десет минути вися на опашката. През цялото време тропа нервно с крак, нетърпелива да дойде редът й. Не беше свикнала да чака.

Най-после стигна до пропускателния пункт. Поклони се ниско на стражите, както беше видяла да правят всички останали.

— Как се казваш и каква работа имаш в Южен мост, момиче? — попита стражът, почесвайки се където не трябва.

— Ребека Морли, ваша чест — представи се Раиса, приковала поглед в земята от страх да не я разпознаят. — Искам да продам едни сладкиши от другата страна на реката.

— Сладкиши, казваш? Я да видим.

Раиса отвори безмълвно торбичката и я показа на войника. Той бръкна с мръсна ръка и извади едно рулце. Отхапа, ухили се одобрително и си взе второ.

Бузите на Раиса пламнаха и тя впрегна целия си самоконтрол да не дръпне торбичката от лапите му. Ако наистина беше пекарка, трябваше да плати за загубите от собствения си джоб.

— Бива си ги — изкоментира войникът, върна й поолекналата торбичка и избърса устата си с ръкав. — Запази ми няколко и за на връщане. — И с ехидна усмивка махна да продължава напред.

По целия път до отсрещната порта Раиса се гневи. И това ми било представител на кралицата? Най-обикновен крадец и хулиган. Нищо чудно защо Амон не изключва вероятността за народен бунт.

В Южен мост храмът се намираше от едната страна на Пътя, а стражевата кула — от другата, същински символи на доброто и злото. Раиса се облегна върху стената на храма и заоглежда отсрещната постройка. Изглеждаше непревземаема и сякаш й се присмиваше с малките си прозорчета, наподобяващи присвити очи. Просто нямаше начин Гривник и приятелчетата му да проникнат там и да се измъкнат невредими.

Поне можеше да проучи дали онова момиче казва истината — в действителност ли държат трима вехтошари в ареста и ги изтезават?

Вдиша дълбоко и опита да се потопи в заданието си, както се изразяваше Елена. После прекоси Пътя и се озова пред вратата на стражевата кула.

Единственият страж на входа я огледа с видимо отегчение. В помещението зад него неколцина войника играеха на зарове и карти.

— Какво искаш? — излая стражът.

— Ами… ъм… сестра ми Сари… — подхвана с мише гласче Раиса. — Заловиха я ко… гвардейците оня ден. Във Вехтошарника. Казаха ми, че била тук. Просто й нося нещо да яде. — Показа му торбичката от пекарницата.

Стражът я грабна от ръцете й.

— Ще се погрижим да го получи. — Острият му тон не допускаше по-нататъшни приказки.

Е. Това не й вършеше работа.

— Моля ви, сър — настоя тя. — Право ви казвам, много ми се иска да я видя. Три дни минаха и вече се кахъря за нея. Болнава е напоследък и три дни в тъмницата сигур зле й се отразяват.

— Не се допускат посетители. — Той примижа подозрително. — Знаеш го, нали?

Раиса сграбчи ръкава му, но той я блъсна и хвана дръжката на меча си.

— Бягай оттук! Проклета твар такава!

— Умолявам ви. Имам малко пари — продължи треперливо Раиса. — Не са много, ама все пак ако…

Стражът се обърна към нея с лице озарено от интерес.

— Дай да видим колко пари имаш.

— Имам. Ще видите, сър. Ама дали не може, след като… — подхвана Раиса.

Войникът стрелна ръка напред. Сграбчи деколтето на ризата й и я издърпа към себе си.

— Недей да ми остроумничиш, госпожичке. — Свободната му ръка се сви в огромен юмрук и устата на Раиса пресъхна от ужас, но в следващия момент иззад него се чу друг глас.

— Пусни момичето, Слоут. Дай да я видя.

Слоут я пусна и отстъпи настрани.

Мъжът, който се беше обадил, седеше до камината, на маса, отрупана с мазни чинии, карти за игра и няколко празни халби. Имаше слабо, отблъскващо лице, ръждивокафяви очи и рядка коса до раменете. Носеше синята униформа на Кралската гвардия и нашивката на яката му сочеше, че е сержант.

— Ела тук, момиче — махна й сержантът с усмивка, от която вътрешностите й се стопиха.

Тя прекоси стаята уплашено и застана пред него, забила поглед в пода. Как въобще й беше хрумнало, че това е добра идея?

— Значи ти си сестричката на Сари, така ли?

Тя кимна мълчаливо.

Мъжът сграбчи китката й и я изви безмилостно.

— Отговаряй, като те питат нещо, момиче.

Раиса ахна от болка и очите й се насълзиха.

— Да, сър. Аз съм сестрата на Сари. — Вдигна торбата от пекарната с другата си ръка, сякаш е щит. — Донесох й вечеря, сър.

— Оная Сари, от Вехтошарите? — продължи с разпита сержантът.

Тя го погледна за миг и побърза да сведе очи отново.

— Вехтошарите ли, сър? Какво е това?

Сержантът се изсмя. Пусна китката й и отпи голяма глътка бира.

— Как ти викат?

— Ребека, сър.

— Хубавичка си, Ребека. На колко години си?

Съзнанието й заработи трескаво. Накрая Раиса прецени, че е по-добре да се представи за по-малка.

— На тринайсет, сър — попрегърби се тя. Опита да си представи как изглежда тринайсетгодишно момиче.

— Я виж ти. — Усмивката му стана по-широка. — Та значи искаш да видиш сестра си, а?

— Да, сър.

Сержантът стана и я хвана за лакътя.

— Ела тогава.

— Сержант Гилън, вече й казах, че не се допускат посетители — възрази Слоут.

— Затваряй си плювалника, Слоут — отсече Гилън. — В този случай ще направим изключение.

Той я повлече с такава скорост по дълъг коридор с наредени една до друга масивни дървени врати, че краката и докосваха пода едва на всяка трета стъпка. През цялото време Раиса си мислеше „Това е жестокият сержант Гилън. За него си говореха вехтошарите. За него ми разказа Амон, той пребива редовно хора по улиците. В какво се забърках?“

В дъното на коридора спряха пред метална порта. Отвъд нея Гилън отключи с голям метален ключ друга, дървена. Преведе я през нея и спря само колкото да запали една факла, после я бутна надолу по тясно стълбище към подземния етаж.

Раиса трепереше от страх и студ. Тук беше хладно и влажно, а неприятната миризма й подсказа, че се намират близо до реката.

А дали пък това не беше миризмата на смъртта около нея? Косата й настръхна от това място, тук се случваха ужасни неща. Какви ли не кървави картини прелетяха през главата й. Започваше да я обзема паника, клаустрофобия, съобразяваше, че трябва да се измъкне оттук.

— Знаете ли, сър, май е най-добре да се върна утре — пророни тя и се обърна към стълбището.

— Хайде, девойче, почти стигнахме. — Гилън я хвана за тила и я блъсна напред с такава сила, че Раиса едва не падна.

Нещо й подсказваше, че разкриеше ли най-внезапно кралския си произход, сержантът няма да й повярва. А ако по някаква случайност й повярва, просто ще я удуши и ще хвърли тялото й в реката, та тази история да не стигне до двореца. Под синята си униформа Гилън носеше сърце на убиец.

Доскоро Раиса възприемаше подвига си като приключение, като постъпка, каквато и Ханалеа би предприела. Самозалъгваше се, че разбира в какво й предстои да нагази.

Дали и Ханалеа е била уплашена при срещата си с Краля-демон? Защото в момента Раиса умираше от страх.

Стигнаха до метална решетка, прикрепена към каменната стена с масивна метална ключалка. Светлината от факлата проникна през пръчките и Раиса видя как в затвореното помещение няколко фигури се раздвижиха.

Бяха момиче и две момчета, петнайсет-шестнайсетгодишни. Впрочем, беше трудно да се определи, защото не само бяха кльощави и мръсни, но и толкова жестоко пребити, че почти не приличаха на човешки същества. Не се спуснаха към решетката, както очакваше Раиса, а се скътаха още по-навътре в ъглите на килията, по-скоро с надежда Гилън да не ги забележи.

На Раиса й прилоша и се вбеси, задето Гривник Алистър се оказваше прав.

— Здравей, Сари — подвикна с престорена гальовност Гилън и отключи вратата. — Водя ти компания.

— Махай се — прошепна някой от мрака. — Не можем да си изсмучем отговора от пръстите. Не сме виждали Алистър от месеци.

— Е, недей така — изчурулика Гилън с копринен гласец. — Водя ти посетителка.

— Каква посетителка? — попита момичето от килията.

— Малката Ребека, слънце. Донесла ти е вечеря.

— Кой? — Обзета от любопитство, Сари се подаде от сенките. Беше височка за възрастта си и доста едра. По никакъв начин не изглеждаше да има роднинска връзка с Раиса.

— Е, сега, когато малката ти сестричка е тук, май ще постигнем някакво развитие. — Усмивката на Гилън би вледенила всеки. Затегна хватката си върху тила на Раиса. — Дали пък езикът ти няма да се развърже, ако я потормозя малко?

Сари задържа погледа си върху Раиса, после го върна към Гилън.

— Коя е тази, дявол да го вземе?

В легендите кралица Ханалеа побеждаваше Краля-демон с желязна воля и силата на доброто.

В лагерите разказваха истории как малките надделявали над могъщите чрез силата на съсредоточването.

Раиса беше достатъчно умна да съобрази, че шансовете й срещу мъж като Мак Гилън са меко казано нищожни. Но когато човек се бори със зъби и нокти за живота си, шанс винаги има.

Поряза с малкото си ножче месестия тумбак на Мак Гилън с пълното съзнание, че едва ли е смъртоносно. Просто се надяваше да е достатъчно, за да отвлече вниманието му поне за миг.

И се получи. Той изквича като заклано прасе и я блъсна в стената с един мощен замах на ръката си. После се преви одве, стисна се за корема и започна да ругае люто.

— Хванете го! — изкрещя безразсъдно Раиса, докато се изправяше на крака. — Елате насам! Хайде!

С енергия, родена от отчаянието, тримата вехтошари се нахвърлиха върху Гилън, повалиха го на пода, а после го заритаха и заудряха с всички сили. Гилън приличаше на грамадна мечка, нападната от койоти, които се зъбят, хапят и ръмжат, без да нанасят особена вреда.

Ръцете на Гилън се стегнаха около гърлото на Раиса, спирайки дъха й. Тя се гърчеше и въртеше в хватката му, но не успяваше да се измъкне. Кръвта бучеше в ушите й, а пред очите й танцуваха ярки точки и се съединяваха във вълчи образи.

В следващия момент някой ги разпръсна и натискът върху врата й олекна.

Раиса вдиша трескава глътка въздух, грабна падналата, все още горяща факла и я забоде в лицето на Гилън. Той изкрещя от болка и гняв, отскочи от нея и се нахвърли върху едно от момчетата. Изглежда най-внезапно беше загубил желание да ги пребие до смърт; вместо това се мъчеше да достигне вратата. Раиса подложи крак пред глезена му, той полетя към пода, а Сари вдигна тежко желязно гърне и го блъсна в главата му.

Гилън остана на мръсния под напълно неподвижен.