Синда Уилямс Чайма
Краля демон (20)

Двайсета глава
Върба и птица

Отзвукът от церемонията по преименуването отеква из лагера в продължение на няколко дни. Жарава изчезна отново и Хан прекара множество безплодни часове да претърсва горите около Морски борове и да обхожда всичките им любими места. Най-накрая го намери на два дни път от лагера в ловджийски заслон на брега на Призрачното езеро. Жарава не ловеше риба, нито дивеч, нито четеше. Просто седеше и съзерцаваше езерото.

Не отвърна с особен ентусиазъм на никое от предложенията на Хан — изглежда смяташе, че е изчерпал всичките си възможности.

— Да отидем до храма на Превалски брод — предложи Хан. — Проповедниците знаят много неща. Може да ни помогнат.

— Вече говорихме с Джемсън — отвърна Жарава. Взе едно камъче, хвърли го и то заподскача като жаба по водната повърхност. — Той направи всичко по силите си, но нищо не помогна. — Жарава погледна Хан. — Пък и нали каза, че в Превалски брод те издирвали под дърво и камък?

Е, да. Беше забравил тази подробност.

— А другите лагери? Не е изключено там някой лечител да предложи нещо ново.

— Елена е най-добрата. Сам знаеш. И познава останалите матриархки; вечно пътува. Ако имаше нещо ново, щеше да знае за него.

— Ако не носиш амулет, магията няма ли просто… да си остане скрита?

Жарава не удостои въпроса му с отговор.

Хан започваше да прибягва до все по-отчаяни предложения.

— Да отидем до Северните острови. И оттам идват магьосниците, нали?

— И да не мислиш, че там е по-добре, отколкото в Одънов брод? — попита Жарава. — Искаш да преплавам Индио, за да намеря парчето земя, обитавано от вековните ни врагове?

— Защо… защо не говориш с Магьосническия съвет. Нищо чудно да намериш баща си.

— Единствената причина да издиря баща си е да му прережа гърлото — заяви Жарава с твърди като топаз сини очи.

Онемял от смайване, Хан не продума дълго. Никога не беше виждал Жарава толкова огорчен. Приятелят му винаги намираше по нещо добро във всеки, неизменно държеше на мира между хората.

— Ще дойда с теб — заяви Хан накрая. — В Одънов брод.

— И какво ще правиш там?

— Ще постъпя във военното училище в Уийн.

Жарава го огледа от глава до пети и за изненада на Хан се усмихна.

— Ти? В армията? Там важат стриктни правила. Не би издържал и седмица. Постоянно ще разпитваш защо това, защо онова. По-добре положи обет в някой храм.

— Ще се напъна — заинати се Хан. Колкото повече говореше за това, толкова повече му харесваше. — В момента всички армии разграбват като топъл хляб кадетите от Уийн. Ще си намеря някоя подходяща за мен.

— И как възнамеряваш да платиш за обучението си? — поинтересува се Жарава. — Нямаш пукната пара.

— Ти как ще платиш за Мистверк? — отвърна му с въпрос Хан.

— Клановете ще поемат обучението ми, независимо от възраженията на демонайските воини. Това е начинът да ме отпратят от лагера.

— Какъв им е проблемът на тези демонайци? — попита Хан.

Жарава сви рамене.

— Тях питай. Важното е, че ти не си войник. Не знам какво си, но войник не си.

В лагера Хан каза на Върба къде е синът й и й описа в колко отчаяно състояние го е намерил.

— Всичко е наред, Самотен ловец — вдигна тя поглед от казана върху огнището пред матриархската шатра, където боядисваше прежда в яркосиньо. — Дай му малко време. Нужно му е да остане насаме с мислите си. Ханалеа му действа успокояващо.

— Но какво ще прави, като дойде време да замине? Какво ще го успокоява тогава? — Хан се ядосваше на Върба, сякаш тя беше виновна за всичко.

— Сам ще си намери пътя. Няма друг избор — отвърна простичко Върба.

— Откога знаеш? — попита Хан. — Че Жарава е вещерняк?

Върба избърса потното си чело с ръкав.

— Допусках още от… още от самото начало. Но магьосническите заложби се проявяват чак на определена възраст и се надявах да не се стигне дотук. Започнах да виждам признаците преди три години. А когато и той забеляза, дойде при мен.

— Наистина ли няма как да му помогнеш?

Все пак Върба беше даровита лечителка. Нима не бе способна да изцери собствения си син?

Тя сякаш прочете мислите му.

— Магьосничеството е дарба, не болест. Не подлежи на лечение. Опитах с отвара от офика, разбира се, и някои… талисмани. — Гласът й заглъхна и тя сведе поглед към опръсканата си със синя боя престилка. — Трябваше да направя нещо по-рано, още след раждането му. Понякога магьосничеството може да бъде възпряно, ако намесата е навременна. В противен случай започва да се разраства като тумор и няма начин да го отстраниш, без да убиеш засегнатия.

„Точно така — помисли си Хан. — Дарба е. Като тумора.“ Явно и Върба беше не по-малко объркана от всички останали.

Май настъпи моментът да изложи искането си. Притесняваше се — Върба му беше отказвала неведнъж — но се надяваше да види смисъла в предложението му.

— Замислих се за нещо — подхвана той. — Трябва ми призвание, а в Превалски брод не мога да се върна скоро. Защо да не отида в Одънов брод с Жарава и да се запиша във военната академия? Ще учим в различни училища, но сигурно ще се виждаме. Пък и ще пътуваме дотук и обратно заедно. Така ще е най-безопасно и за двама ни.

Върба вече клатеше глава.

— Ти не си воин, Самотен ловец — отвърна категорично тя.

— Изборът е мой — натърти Хан. — Вече съм достатъчно възрастен. Ако бях член на клановете, щях да съм получил призванието си.

— Тогава защо искаш разрешение от мен? — попита Върба и седна върху петите си.

— Ще ми трябват пари, за да се запиша в академията. Разпитах Джемсън и той ми каза, че струвало поне двайсет девойчета годишно, плюс таксата за пансион. И пари за пътуване.

Върба впери поглед в лицето му.

— Искаш пари от мен? За да пропилееш живота си по фронтовете на равнинската война?

Разговорът не вървеше на добре. Хан протегна китките си към нея.

— Сам ще си платя. Просто ми свали гривните. Познавам търговци, които биха дали добри пари за толкова солидно сребро. Положително ще ми стигнат и за пътуването на юг, и да се запиша в академията.

— Не — отсече тя. — Казах ти вече. Не мога да направя такова нещо.

— Върба, нямам къде другаде да отида — обясни той почти умолително. — Все трябва да хвана някакъв занаят, а не е възможно да се върна в Превалски брод. Там няма нищо за мен. Жарава заминава за Одънов брод, Птица ще живее в лагера на Демонаи. Всичките ми други познайници вече са чираци. Нищо няма да е същото.

— Тук ще те научим на занаят — предложи Върба. — Вече имаш опит с растенията и еликсирите. Аз ще ти стана покровителка, ако никой друг не желае.

— И какво? Цял живот ли ще се крия тук — възропта Хан. Колко ли монотонен щеше да е този живот?

— Ти не си воин, Самотен ловец — повтори с равен тон Върба. — И парите няма да те превърнат в такъв. — Тя хвърли пръчката, с която разбъркваше преждата, и влетя в матриархската шатра.

Хан прекара следващите няколко дни в лошо настроение. Продължителното гостуване на демонайците се оказваше по-дразнещо от камъче в обувката. Все едно да имаш гости у дома по време на семеен скандал. В подобни случаи всеки би искал да си тръгнат, за да си каже каквото му е на ума.

Не че самият той представляваше част от семейството, както постоянно си напомняше.

Най-вече демонайските воини му лазеха по нервите. Разбира се, Птица прекарваше цялото си време с тях, гледаше сериозно и попиваше всяка дума на Рийд Демонаи.

Хан се чувстваше крайно разочарован от нея. Защо не скочи да защити Жарава, когато Рийд Демонаи го нападна?

Но същото важеше и за Хан. Нищо че Върба го спря.

Демонайските воини замлъкваха, ако Жарава минаваше покрай тях, и напускаха лагерния огън, присъединеше ли се и той към кръга. Наблюдаваха го зорко, сякаш беше бясно куче или отровен паяк.

Хан се тревожеше да не се нахвърлят на приятеля му, спипаха ли го сам. Затова се самоназначи за шпионин и започна да се навърта край огъня им, да ги следи и да подслушва разговорите им.

Един ден Хан се промъкваше през гората по дирите на Рийд Демонаи, който навярно отиваше до тоалетната. На пътя му изскочи Птица, облечена в демонайските си одежди. Сякаш се материализира от сенките и слънчевите лъчи, проникващи през дърветата.

— Какво си мислиш, че правиш? — изсъска тя.

— Какво правя ли? — сви рамене Хан. — Ти как смяташ?

— Играеш си опасни игрички. Да не си въобразяваш, че не са те забелязали? Това са демонайски воини — напомни тя, сякаш Хан не знаеше.

Хвърли й поглед в смисъл „Е, и?“.

— Кръстосвам тези гори от малък — добави небрежно. — Ако присъствието ми ги изнервя, да си вървят.

— Просто реших, че е редно да те предупредя. Търпението на Рийд започва да се изчерпва. Вече обмисля да ти пререже гърлото.

— Нека опита — престори се на невъзмутим Хан, въпреки че сърцето му ускори темп. Идеята да премери сили с Рийд Демонаи му звучеше привлекателно.

— Не разбираш — предупреди го Птица. — Цял живот се обучават на това. Опасни са.

— Сериозно? Е, и аз съм опасен. — Приличаше на хвалба пред съученици в училищния двор, но не успя да се сдържи. — Имам впечатление, че мускулите им са за сметка на мозъка.

— Шшш! — Птица се огледа, опасявайки се Рийд да не ги подслушва иззад някое дърво. — Ела с мен. — И с грациозна котешка походка го поведе сред дърветата надолу през плитка клисура към мястото, където две скали се подпираха една на друга и образуваха малък, приличен на пещера заслон. Дневни лилии и аквилегии се спускаха на туфи от скалните пукнатини, а по дъното на каньона ромолеше малко поточе.

— Седни — посочи тя един плосък камък.

Хан се подчини и тя седна срещу него.

— Опитах да поприказвам с Жарава — подхвана Птица. — Но той не иска да говори с мен.

— Не иска да говори с никого — уточни Хан. След кратка пауза добави: — Направо не вярвам, че държиш да си с хора, които се отнасят по такъв начин с приятеля ти. — Ето. Изплю камъчето.

Птица прехапа долната си устна и сведе поглед към сключените си ръце.

— Не е… не е нищо лично — отвърна накрая. — Но точно това е ролята на Демонаи. Да се борят с магьосниците. А присъствието на… на какъвто и да било магьосник в Ханалеа е светотатство.

— Става дума за Жарава — натърти Хан и си припомни как приятелят му се опълчи на Баяр и спътниците му. — Той е роден в планината. Тук му е мястото.

— Знам. — Тя преглътна тежко. — Но помисли за историята. Когато Вещерняците нападнали Превала, били безпощадни. Колели дори невръстни дечица. Пленили кралицата ни и я впримчили в принудителен брак. Изгонили свещениците от храмовете и поробили народа. Но клановете не ги допуснали в Призраците и така те се превърнали в наше убежище. Ако и те бяха паднали в ръцете на магьосниците, днес народът ни нямаше да съществува.

Чудесна реч. Хан се питаше дали не я беше чула от устата на Рийд Демонаи. Представи си ги как седят рамо до рамо пред огъня и Птица се взира замаяна в очите му. Примига, за да прогони неприятната картина от главата си.

— Това се е случило много отдавна. И аз не си падам по магьосниците, но…

— Това се е случило много отдавна, но и ние живеем в опасни времена — прекъсна го Птица. — Управлява ни безхарактерна кралица. Магьосниците трупат влияние. Клановете стават все по-нежелани в Дола. Думата ни почти не се чува в кралския двор.

— Авърил Демонаи е консорт на кралицата — изтъкна Хан. — И баща на принцесата-наследница. Това далеч не е нищо.

— Не вярвай на илюзии — предупреди го Птица. — Според Рийд в наши дни е най-важно да отстояваме традиционните си граници срещу магьосниците.

„А мен не ме интересува мнението на Рийд“, помисли си Хан.

— И какъв е планът — попита той. — Заминаваш с тях за Демонаи ли?

Птица кимна.

— Скоро тръгваме. Само дето… Рийд не иска да оставяме лагера, докато Жарава е още тук.

— Е, няма да ги притеснява още дълго — увери я Хан и собственото му чувство за вина заби ножа още по-надълбоко. — Тръгне ли си оттук, сигурно повече няма да го видим.

Птица отметна къдриците от потното си чело.

— Смяташ ли… смяташ ли, че е добра идея Жарава да замине за Одънов брод? Да се обучава за магьосник?

Хан впери поглед в нея.

— Нима има избор? Ти сама каза, че…

— Май… май е най-добре просто да се пресели в Превалски брод. — Птица не смееше да го погледне в очите.

Хан се приведе напред.

— И какво да прави там? Той не е равнинец. В града не се ценят уменията му.

— Ще научи някой занаят. А после… от време на време ще го посещаваме. — Тя вдигна с надежда поглед към него. — Може би… без специално обучение… магията просто… ще се разсее.

— Така ли мислиш? Или Рийд ти ги разправя такива? Смяташ ли, че Върба би изпратила Жарава толкова надалеч, ако решението е така просто?

Тя поклати глава.

— Не. Но… демонайците не искат Жарава да отива в Одънов брод.

В стомаха на Хан се зараждаше жестока студена ярост и плъзваше към крайниците му, ала той положи усилия гласът му да прозвучи кротко.

— Не го искате тук, но и не искате да го изпращате в Одънов брод. Просто искате да изчезне, така ли?

— Не! Обичам Жарава. На Рийд обаче не му харесва идеята да обучаваме магьосник, познаващ толкова добре Призрачните планини и посветен така дълбоко в тайните на клановете. Ами ако се върне… преминал на тяхна страна? — Тя погледна Хан умолително.

— Не разбирам от политика — гласът на Хан бе по-крехък от речен лед. — Само гледам да преживея. Но мен ако питаш, се отнасяте към Жарава, сякаш той е врагът. А не се сещам за по-добър начин да го тласнете към противниковата страна. Ти прави каквото искаш, но аз съм там, където е Жарава.

Същото се опита да каже и на Жарава. За да знае, че не е сам. Че Хан е готов да тръгне с него и да му помогне с каквото може.

Хан вдигна поглед и видя, че по бузите на Птица тихо се стичат сълзи. Не си спомняше досега да я е виждал в такова състояние.

— Ей — обади се, след като й даде няколко минути. — Недей така. Приятели сме открай време. Ще намерим изход.

— Винаги съм искала единствено… да бъда демонайски воин — прошепна тя. — А ето че сега, каквото и да направя, ще предам някой.

— Достатъчно е да си спомниш кои са приятелите ти. Да покажеш на демонайците какво е то преданост.

— Не се застъпих за него на церемонията — пророни тя, докато бършеше носа си.

— Нито пък аз. — Хан седна до нея и преметна ръка през раменете й, а тя се обърна към него и зарови лице в гърдите му. Той я потупа неловко по гърба. Мъчеше се да не обръща внимание на гърдите й, прилепени до неговите. Птица ухаеше на бор, еленова кожа и планинско лято.

Тя вдигна глава и го погледна през влажни, слепени мигли. Уви ръце около врата му, придърпа го надолу и в следващия момент двамата вече се целуваха с отчаяна страст, сякаш това щеше да е последната целувка и за двамата. Той я положи по гръб върху камъка и докосна с устни носа й, клепачите й, всяка част, която успяваше да достигне, а тя пъхна ръце под ризата му, притискайки го към себе си, долепила топли, загрубели длани към гърба му.

От доста време не бе изпитвал такова щастие.