Анди Уеър
Артемида (5)

4.

На следващата сутрин се събудих гола в прекрасно легло.

Не, не, сама си бях в леглото. Разкарайте дивотиите от главата си. Просто исках да вкуся мъничко от живота, който щях да водя, след като се добера до онези един милион калмара.

Протегнах ръце и извих гръб. Фантастично!

За разлика от смотания ми ковчег, тази стая беше с отлична шумоизолация. Съседите не ме будеха със скандали на висок глас или шумен секс. Не чувах ехтящи гласове от коридорите. Нито пияни идиоти, които се блъскат в стените.

А леглото! Можех да легна даже напряко! А чаршафите и завивката бяха по-меки от кадифе. Галеха кожата ми по-нежно и от собствената ми пижама.

Стаята струваше две хиляди на нощ. Когато Тронд ми плати, ще си купя такова легло за прекрасния си шумоизолиран апартамент.

Погледнах си джаджата. Единайсет! Леле, наистина се бях успала!

Изхлузих се от топлите чаршафи и отидох в банята — самостоятелна баня. Нямаше нужда да намятам халат, нито да търпя нахални погледи в коридора. Не, просто аз и мехурът ми отиваме да си свършим работата на спокойствие.

Минах през сутрешния си ритуал, разнообразявайки го с необичайно дълъг душ. Собствен душ — още една точка в списъка ми с бъдещи удобства. Водата в Артемида е скъпа, но не е като да я изхвърляме. Системата е затворена, така че плащаме не толкова за водата, колкото за пречистването й. Душът в хотела беше комбиниран — първите двайсет литра бяха чиста вода (това се равнява на плюс-минус три минути). След това използваната вече вода се затопля отново и потича по тръбите към теб. Можеш да стоиш под душа колкото искаш, но ще използваш само гореспоменатите двайсет литра. Важна бележка — не пикайте, когато използвате комбиниран душ.

Облякох безумно мекия халат за баня, а косата си увих като в тюрбан с друга мека хавлия.

Време беше да поработя върху следващата стъпка от злия си план. Този път нямаше нужда да правя проучване. Достатъчно бе да включа мозъка си на бързи обороти. Излегнах се в леглото — бях го кръстила „Леглото, в което Джаз иска да лежи вечно“ — и пуснах мислите си на воля.

Проблемът беше следният: как да изляза от града.

Шлюзовете не приемат команди от хора, които не са членове на Обходническата гилдия. Това не е някакъв каприз. Не бихме искали разни необучени авантюристи да си играят с контролите на шлюзовете. Прецаканият шлюз е бърз и ефективен начин да избиеш всичко живо в прилежащия му мехур.

Така че, за да използваш контролния панел на шлюз, трябва да размахаш пред него джаджата си. Така доказваш, че си член на гилдията. Елементарен способ като за идиоти, но пък е изключително ефективен. Но и най-ефективният способ не може да спре един твърдо решен идиот. В системата има дефект.

От съображения за сигурност шлюзовете нямат защита на външната си врата. Ако костюмът ти тече и се бориш за живота си, едва ли ще се зарадваш особено на съобщение от типа: „проверка на правото за достъп…“. Значи ми трябваше някой, който да ми отвори отвън. Някой… или нещо.

 

 

Напуснах хотелската стая, защото от рецепцията се обадиха да ме уведомят, че ако не се омета, ще ми таксуват още една нощувка. После поех със Спусък към Долен Армстронг 4. Или, както го наричат местните, Малката Унгария. Унгарците притежават всички работилници за обработка на метали. Точно както виетнамците държат животоподдържащите системи, а саудитците — бизнеса със заваряването.

Спрях пред работилницата на една колежка на татко, Жзока Стробл, която очевидно бе получила името си във време на жесток недостиг на гласни букви. Жзока беше специалист по съдовете под налягане. Когато татко получеше поръчка за инсталиране на въздушно убежище, обикновено го купуваше от нея. Тя работеше качествено, а татко е луд на тема качество.

Слязох от Спусък и потропах на вратата. Жзока я плъзна, колкото да подаде нос и едно око, изгледа ме и попита:

— Ти какво иска?

Посочих с палец гърдите си.

— Аз съм, госпожо Стробл. Джаз Башара.

— Ти дъщеря на Амар Башара — каза тя. — Той добър човек. Ти беше добро малко момиче. Сега — лоша.

— Добре… вижте, искам да поговорим за нещо…

— Ти мома и правиш секс с много мъже.

— Да, истинска блудница съм.

Синът й Ищван беше чукал повече мъже от мен. Устоях на подтика си да я уведомя за това.

— Просто искам да взема назаем нещо за ден-два. Готова съм да ви платя хиляда калмара.

Тя поотвори вратата още малко.

— Какво назаем?

— Вашия БИК.

Жзока беше участвала в строежа на мехурите Бийн и Шепърд. Строежът на мехури е монументална работа (и доходоносна също).

Десетки специалисти в обработката на металите, сред които и Жзока, бяха изработили леко закривените метални триъгълници, които се монтираха на специално изработена рамка и така изграждаха корпуса на мехурите. Обходчиците сглобяваха мозайката от триъгълници и ги прикрепяха към рамката с нитове, колкото да не паднат. След това онези от Животоподдържащата система захранваха мехура с достатъчно въздух, който да компенсира течовете, докато оксиженистите заварят шевовете отвътре и херметизират конструкцията. По онова време татко спечели много пари.

Почтените предприемачи като Жзока редовно инспектират работата си за дефекти.

Но как да инспектираш корпуса отвън, ако не си обучен и лицензиран член на Обходническата гилдия? С помощта на бот за инспекция на корпуса. Или, накратко, БИК.

БИК-овете всъщност са радиоуправляеми колички, но не с колелета, а с щипки. Отвън корпусите на Артемида са снабдени с гъста мрежа от ръкохватки, които улесняват поддръжката. БИК-овете използват тези захвата и така могат да стигнат където си поискат. Звучи ви неефективно? Всъщност това е единственият начин да се катериш по външния корпус на мехур. Алуминият няма магнитни свойства, вендузите и витлата не работят във вакуум, а ракетните двигатели са неоправдано скъпи.

— За какво ти е БИК? — попита тя.

Бях си подготвила лъжата предварително.

— Възвратният клапан на Шепърд нещо не е наред. Татко го е инсталирал навремето. Иска да погледна заварките.

Не е лесно да се поддържа постоянно налягане в Артемида. Ако населението използва повече енергия от обичайното, налягането в града се покачва леко. Защо? Както знаем, енергията се превръща в топлина, която повишава температурата на въздуха, а това на свой ред повишава налягането. И онези от Центъра за системна поддръжка изхвърлят част от въздуха, за да компенсират. Но какво ще стане, ако това по някаква причина не сработи?

Като допълнителна предохранителна мярка всеки мехур в града си има възвратен клапан. Ако налягането стане твърде високо, клапанът се отваря автоматично и изпуска въздух навън, докато налягането не се нормализира.

— Твой баща никога не прави лоша заварка. Проблемът сигурно друг.

— Аз го знам и ти го знаеш, но все пак трябва да сме сигурни.

Тя обмисли думите ми, после попита:

— За колко време трябва?

— За ден-два, не повече.

— Казваш, хиляда калмара?

Извадих джаджата си.

— Да. И ще ти платя авансово.

— Чакай — каза тя и затвори вратата под носа ми.

След минутка отвори и ми подаде един куфар.

Погледнах вътре да видя дали всичко е налице.

Механичната буболечка беше трийсет сантиметра дълга. Крачката й бяха сгънати, за да не заемат място, а ръката — прегъната като седмица в горния край. Въпросната ръка имаше камера с висока разделителна способност и накрайници за по-фините задачи. Идеална бе за ръчкане на неща и записване на данни, точно каквото ти трябва, когато инспектираш корпус дистанционно. И каквото ми трябваше на мен за дяволския ми план.

Жзока тикна в ръцете ми дистанционното — малко устройство с бутони и ръчки около видеоекран.

— Знаеш използваш?

— Прочетох наръчника онлайн.

— Ако счупи, платиш ремонт.

— И да си остане между нас, нали? — казах с пръст над екрана на своята джаджа. — Онези от Оксиженистката гилдия само дебнат повод да очернят баща ми. Не искам да им го давам.

— Амар добър човек. Добър заварчик. Няма кажа.

— Значи имаме сделка?

Тя извади своята джаджа.

— Да.

Наредих превода и след миг тя го прие и потвърди.

— Да го върнеш. Два дни.

Врътна се и затвори вратата.

Да, Жзока беше сръдлива и ме мислеше за уличница. Но знаете ли какво? Иска ми се всички да са като нея. Без празни приказки, без преструвки, без излишна любезност. Просто стоки и услуги срещу заплащане. Идеалният бизнес партньор.

Отидох до мехура Бийн на пазар. Идваше ми скъпичко, но ми трябваше специално облекло. В Артемида живее малка мюсюлманска общност (включително татко), затова има и няколко магазина, които доставят съответните стоки. Харесах си една дълга кафеникава рокля със стилна бродерия. Подходяща беше и за най-консервативното мюсюлманско момиче. Купих си и тъмнозелен никаб. Поколебах се дали да не е кафяв или черен, но тъмнозеленото се връзваше по-добре с кафеникавата рокля и добавяше цвят към тоалета. Да, планирах престъпен набег, но това не беше причина да не се понагиздя малко.

Добре, вече не е нужно да се преструвате, че знаете какво е никаб. Това е част от традиционното ислямско облекло, която покрива долната половина от лицето. Когато се комбинира с хиджаб, който да покрие косата, остават да се виждат само очите. Страхотен начин да се скриеш, без да предизвикваш съмнение.

Следващата стъпка беше да си взема нова джаджа. Не можех да използвам своята, защото това щеше да остави дигитална диря към всички незаконни неща, които се канех да извърша. Представях си как Руди преглежда историята на моята джаджа и ми вдига мерника. Не, благодаря. Животът е трън в задника, когато носиш в джоба си дигитално ченге. Трябваше ми фалшива самоличност.

За мой късмет, тук никак не е трудно да си създадеш фалшива самоличност. Най-вече защото на никого не му пука кой си. Системата е направена така, че да предотвратява кражбата на самоличност, а не измислянето на нова. Ако се опиташ да откраднеш самоличността на истински човек, ще се провалиш с гръм и трясък. Веднага щом жертвата разбере какво се случва, ще докладва за кражбата и Руди ще те проследи по джаджата ти. И къде ще избягаш? Навън? Дано умееш да си задържаш въздуха за дълго.

Влязох онлайн и обмених няколкостотин калмара в евро. После използвах еврото да купя Калмари от ККК под името Нуха Неджем. Отне ми десетина минути. На Земята щеше да стане още по-бързо, но тук си имаме четирисекундното забавяне при всяка онлайн заявка, така че…

Отбих се вкъщи да оставя джаджата си. Време беше да се превърна в Нуха Неджем.

Отидох в „Артемида Хаят“, малък хотел в Горен Бийн 6 с що-годе приятна обстановка и разумни цени. Клиентелата им се състоеше основно от обикновени туристи, решили поне веднъж в живота си да почиват на Луната. Идвала бях тук и преди, веднъж, на среща с летовник. Стаята беше хубавка, но пък аз не съм най-добрият съдник по този въпрос. Обикновено имам изглед само към тавана.

Целият хотел представляваше един дълъг коридор. Рецепцията се помещаваше в стайче с размерите на килер и се обслужваше само от един човек. Не го познавах, което беше добре. Означаваше, че и той не ме познава.

— Поздрав — казах с почти неразбираем арабски акцент. Това, заедно с традиционното ми облекло, би трябвало да крещи „туристка“.

— Добре дошла в „Артемида Хаят“! — каза рецепционистът.

— Трябва джаджа.

Човекът беше свикнал да общува на развален английски.

— Джаджа? Трябва ви джаджа?

— Джаджа — повторих аз. — Трябва.

Можех да се досетя какви мисли се редят в главата му. Редно беше да ме попита на чие име е резервацията ми, вероятно на името на съпруга ми, понеже бях саудитка. Само че, предвид оскъдния ми английски, това би довело до мъчителна пантомима и поредица от недоразумения. Много по-просто би било просто да ми направи джаджа. А и на хотела не би му струвало нищо.

— Име? — попита той.

Важно бе да изиграя ролята си докрай. Погледнах го объркано.

Той се потупа по гърдите и каза:

— Нортън. Нортън Спинели. — След това посочи към мен. — Име?

— А — казах и се потупах по гърдите.

— Нуха Неджем.

Той го въведе в компютъра си. Да, имаше сметка на името на Нуха Неджем, но не и джаджа, свързана със сметката. Съвсем логично. Той извади една очукана джаджа изпод бюрото си. Беше стар модел и на нея беше написано с маркер: „Собственост на «Артемида Хаят»“. Още няколко удара по клавишите и всичко беше готово. Подаде ми джаджата и каза:

— Добре дошла на Артемида!

— Аз благодари — казах с усмивка. — Благодари много. Луна голямо хубаво!

Вече си имах фалшива самоличност. Време беше за Фаза 2.

Отворих приложението с картите на джаджата и се престорих, че навигирам с него. Човек няма нужда от карта, за да се придвижва в Артемида, но нали трябваше да го играя туристка. Помотах се из града, докато „намеря“ Централния порт. Носех голяма дамска чанта, разбира се. Коя туристка не би носила такава?

Сега започваше трудната част.

На Централния порт всички ме познаваха. Ходех там всеки ден, а интересна личност като мен трудно се забравя. Това не е добре, когато се опитваш да минеш незабелязано. Днес обаче не бях Джаз Башара. Днес бях Нуха Неджем. Саудитска туристка.

Отправих се към чакалнята до влаковия шлюз и се слях с тълпата туристи. Всички пейки бяха заети, имаше и десетки правостоящи. Няколко семейства водеха ужасните си деца, които се блъскаха в стените. В конкретния случай „блъскането в стените“ не е просто израз. Превъзбудените хлапета наистина и буквално се блъскаха в стените, отскачаха от тях и се блъскаха отново. Лунната гравитация е най-лошото нещо, което може да сполети родителите.

— Яко! — каза една тъпа блондинка на богатото си гадженце. — Ще се возим на луно-моното!

Отврат. Само туристите викат така на влака. Та той дори не е монорелсов! Движи се по две паралелни релси точно като влаковете на Земята.

Между другото, много се дразним, когато хората ни наричат „лунатици“ или когато наричат Артемида „Космическия град“. Не сме в космоса бре, на Луната сме. Тоест технически сме „в космоса“, но същото важи и за Лондон.

Отклонявам се.

Влакът най-после пристигна. Престорих се на развълнувана от появата му като другите. Беше само една мотриса, а не като дългоопашатите влаове, с които са свикнали земляните. Намали и допълзя до порта за скачване. Чу се силно изщракване, после кръглият входен люк се отвори и в отвора му се появи кондукторът.

Ужас! Беше Радж! Не би трябвало да е на смяна! Явно се беше сменил с някого.

С Радж израснахме заедно. Ходехме в едни и същи училища, включително в гимназията. Не бяхме близки приятели или нещо такова, но почти през целия си живот се бяхме виждали ежедневно. Дългата роба и хиджабът можеше и да не издържат под неговия поглед.

Радж излезе през вратата и придърпа униформата си — тъп тъмносин костюм в стил деветнайсети век с лъскави копчета и кондукторско кепе. Замаяни и развълнувани туристи се изсипаха от влака — връщаха се от Аполо 11. Много от тях носеха сувенири от Туристическия център, луноходи, оформени от местни камъни, емблеми на Аполо 11 и прочее.

След като всички пътници слязоха от влака, Радж извика със силен и ясен глас:

— Влааакът за Аполо Единааайсет в два и трийсет и чееетири потегля! Кааачвай се!

Държеше пред себе си лъскав ретро перфоратор. Нямаше хартиени билети, които да перфорира с него, разбира се. Вътре в старинния перфоратор имаше най-обикновена разплащателна конзола.

Вдигнах още малко никаба към очите си и сгърбих рамене. Реших, че ако променя стойката си, може и да не ме познае. Пътниците минаваха покрай Радж, размахваха джаджите си над перфоратора, прекосяваха малкото преддверие и влизаха във влака.

Радж следеше в преддверието да няма повече от един човек. За тази цел просто препречваше пътя на останалите. Така беше по-лесно, отколкото да обяснява, че при разхерметизация вратата на преддверието ще се затвори автоматично, хората в града ще оцелеят, но нещастникът в преддверието ще умре.

Когато дойде моят ред, сведох очи, за да избегна погледа му. Джаджата ми избипка и изписа: ГРАД АРТЕМИДА, ТАКСА ПРЕВОЗ С ВЛАК 75 g.

Радж не ме погледна втори път. Въздъхнах облекчено и влязох във влака.

Всички места бяха заети и се примирих, че ще стоя права, но точно тогава някакъв висок чернокож мъж ме видя и скочи. Каза нещо на френски и посочи мястото си. Истински джентълмен! Поклоних му се и седнах. Сложих си чантата в скута.

След като и последният пътник се качи, Радж направи същото, като пътьом затвори и двете врати на преддверието. Придвижи се до предния край на влака и каза по интеркома:

— Добре дошли в Лунния експрес! Мотрисата потегля в 14: 34 и пътува до Туристическия център на Аполо 11. По разписание ще пристигнем в 15: 17. Моля, не подавайте ръце и крака извън влака!

Смях се разля на вълна сред пасажерите. Шегата беше монументално тъпа, но за туристите беше връх на комедийното изкуство.

Влакът потегли. Движеше се съвсем гладко. Никакво клатушкане, залитане и прочее. Задвижваше го електрически двигател (очевидно), а поради липсата на атмосфера и температурни колебания релсите не се деформираха. Освен това не понасяха голяма тежест, за разлика от земните си посестрими.

Всяка редица седалки си имаше илюминатор. Прозорче. Пътниците се редуваха да зяпат безинтересния скалист пейзаж. Какво толкова намираха в гледката? Купчини сиви камънаци. Пет пари не струват, за бога!

Старомодно облечена жена от Средния запад се изкиска, залепила нос за илюминатора, после взе, че се обърна към мен.

— Не е ли удивително?! На Луната сме!

— Маалеш, ана маареф енглизи — казах аз и свих рамене.

Жената се обърна към друг пътник.

— Не е ли удивително?! На Луната сме!

Езиковата бариера е най-добрият начин да се отървеш от досадници.

Отворих на джаджата си арабско клюкарско уебсписание. Трябваше ми извинение да седя с наведена глава. За мой късмет Радж се занимаваше с управлението и не гледаше към мен.

Докато стигнем до крайната спирка, вече бях научила всичко за последния скандал в саудитското кралско семейство. Престолонаследникът бил изневерил на съпругите си. Две от тях подали молби за развод според ислямския закон, но другите две били склонни да го подкрепят. Тъкмо четях изявлението на майка му по въпроса, когато влакът спря.

Познатите звуци по скачването отекнаха в мотрисата, после Радж извика:

— Крайна спиркаааа!

Отиде при вратата и я отвори.

— Туристически център на Аполо 11! Приятно прекарване!

Излязохме нетърпеливо от влака и се озовахме в магазин за подаръци. Част от хората спряха да разгледат, но повечето продължихме към панорамната зала. Тук цялата стена на центъра беше от стъкло, с прозорци от пода до тавана и изглед към площадката за кацане.

Спретнат екскурзовод дойде да ни поздрави, когато се отправихме вкупом към панорамната стена. Побързах да отклоня поглед. Още един, когото познавах. Боже, престъпването на закона в малък град е адски досадно!

Гюнтер Айхел беше имигрирал на Артемида преди десет години заедно с доведената си сестра Илса. Дошли тук, защото в Германия се гледало с много лошо око на факта, че са двойка. Не е за вярване, знам. Затова имигрирали. Лично на мен изобщо не ми пука какво правят хората под юргана, стига всички участници да са възрастни и съгласни. (Е, някои хора са склонни да разтягат прекомерно определението за това що е то „възрастен“.)

Така или иначе, с Гюнтер не бяхме близки и маскировката ми щеше да издържи.

Той изчака хората да се съберат, после подхвана лекцията си.

— Добре дошли в Базата на спокойствието. Моля, приближете се към панорамната стена, има място за всички.

Пристъпихме напред и се подредихме покрай гигантските прозорци.

Спускаемият апарат клечеше на мястото си вече стотина години, заедно със сандъците експериментална екипировка, които астронавтите от едно време бяха разхвърляли около него.

— Сигурно ви е направило впечатление, че панорамната стена е със странна форма — продължи Гюнтер. — И се питате защо не са я направили в полукръг или в права линия. Там е работата, че тук имаме едно правило и то е, че нищо не може да се строи на по-малко от десет метра от която и да било част на площадката за кацане. „Която и да било част“ включва спускаемия апарат, оборудването, инструментите, паметната плоча и дори отпечатъците от стъпки, оставени от астронавтите. Панорамната зала е построена според това правило и всеки прозорец е най-малко на десет метра от най-близката част на площадката. Можете да се разходите из залата и да разгледате от различни ъгли.

Някои туристи вече бяха тръгнали покрай виещата се като серпантина стена. След подканата на Гюнтер още неколцина направиха същото.

— Ако сте притеснени, че от космическия вакуум ви дели нищо и никакво стъкло, бъдете спокойни. Стъклата на прозорците са дебели двайсет и три сантиметра, достатъчно, за да ни защитят от радиацията. Това, между другото, ги прави най-здравата част от корпуса на панорамната зала. И ако позволите да отбележа, при това с гордост, стъклото е произведено не другаде, а тук, на Луната. При производството му е добавено малко количество реголитен прах, за да го затъмни. В противен случай навлизащата отвън слънчева светлина би била ослепителна. — Махна с ръка към площадката за кацане. — „Игъл“, наречен на орела, който е националният символ на Съединените щати, е кацнал тук на двадесети юли 1969-а. На площадката виждате спускаемия му апарат. Астронавтите Нийл Армстронг и Бъз Олдрин са излетели с останалото към лунна орбита в края на мисията си.

Туристите се бутаха пред прозорците, омаяни от видяното. Дори аз се загледах. Така де, не съм от камък. Обичам своя град и неговата история, а „Игъл“ е голяма част от това.

— Всяка мисия от програмата „Аполо“ е забивала американския флаг — продължи Гюнтер. — Питате се къде е флагът на „Аполо 11“? Ами, когато излитащият апарат се издигнал, реактивната струя съборила горкото знаме. А после слягащият се прах го затрупал. Ако се вгледате в земята вляво от „Игъл“, ще видите малко парченце бял плат. Това е единствената видима част от знамето.

Множеството се разшумя, хората си посочваха един на друг малкото бяло нещо.

— При следващите мисии забивали флага по-далече от площадката за кацане.

Някой се изкиска тихичко.

— Интересна подробност — всички останали флагове са били подложени на нефилтрирана слънчева светлина в продължение на сто години и вече са напълно избелели. Но флагът при Базата на спокойствието е покрит с тънък пласт реголит. Затова вероятно и днес изглежда така, както е изглеждал през далечната шейсет и девета. Разбира се, никой няма право да навлиза в периметъра на кацането, затова и няма как да проверим. — Стисна ръце зад гърба си. Надяваме се красотата и историята на Базата на спокойствието да ви харесат. Ако имате някакви въпроси, аз съм на ваше разположение.

Зад гърба на множеството, при един вход с табела „Подготовка за обход“, стояха Боб Люис и още двама лицензирани обходчици.

Гюнтер посочи към тях.

— Предлагаме обходи с опитен водач. Обходите са единствено по рода си преживяване, което ви позволява да огледате площадката за кацане по начин, който панорамната зала не може да предложи.

В друг ден Дейл също щеше да чака при вратата с колегите си, но днес беше събота. Като вярващ евреин, той бе посветил деня на единствената синагога в Артемида, конгрегацията „Бет Чалуцим“.

Около обходчиците се струпа малка тълпа. Останалите, разбирайте по-бедните туристи, се задържаха при панорамната стена. Аз тръгнах с първите, като гледах да стоя в средата на навалицата. Не исках да се приближавам твърде много до Боб.

Обходчиците ни разделиха на три групи от по осем човека. Аз се оказах в групата на Боб. Еба си.

Всеки обходчик отведе поверениците си настрана и им обясни как ще се случат нещата. Аз застанах най-отзад и се стараех да не срещам погледа на Боб.

— Добре, чуйте ме — каза той. — Аз ще съм облечен с пълен обходнически костюм, а вие — в онова, което наричаме „хамстерски топки“. Не е разрешено да носите нищо остро, понеже иначе топката ви може да се спука и ще умрете. И никакви глупости, моля. Ще вървите, няма да тичате. Няма да подскачате и да се блъскате един в друг. — Стрелна с отровен поглед двамата тийнейджъри в групата. — Около площадката за кацане има еднометрова ограда, която да я пази от вас. Оградата минава по десетметровата граница, отвъд която е забранено да се минава. Не се опитвайте да прескочите оградата. Направите ли го, аз ще прекратя обхода незабавно, а вие ще бъдете депортирани на Земята. — Направи кратка пауза за повече тежест. — Докато сме навън, ще изпълнявате указанията ми веднага и без да задавате въпроси. Искам да ви виждам през цялото време. Може да се разхождате, разбира се, но ако чуете по радиото, че сте се отдалечили, веднага ще се върнете при мен. Въпроси има ли?

Един дребен азиатец вдигна ръка.

— Ами, ъъ, екскурзоводът спомена, че навън има радиация. Тя не е ли опасна?

Боб отговори на въпроса с отработена лекота.

— Обходът ще трае приблизително два часа. За това време ще получите под сто микросиверта радиация. Приблизително същата доза като при рентгенова снимка на зъб.

— Тогава защо Туристическият център има защита? — попита един нервак.

— Всички конструкции на Луната, включително Туристическият център, са защитени заради хората, които живеят и работят тук. Не е проблем да се изложиш на радиацията за кратко и еднократно, но не и през цялото време.

— Ами вие? Вие постоянно излизате навън, нали?

Боб кимна.

— Така е. Но дори ние правим само по два обхода седмично с цел да ограничим излагането на радиация. Нещо друго?

Нервака сведе поглед. И да имаше други въпроси, беше прекалено уплашен да ги зададе.

Боб протегна пред себе си разплащателна конзола.

— Цената на обхода е хиляда и петстотин калмара на човек.

Туристите прекараха един по един джаджите си над конзолата. Същото направих и аз, като се постарах да съм в средата на редицата. Намръщих се на джаджата си, която докладва за намаляваща наличност по баланса. Тази схема за бързо забогатяване ми струваше много пари!

Боб ни заведе в преддверието. Понеже беше най-старшият обходчик в момента, неговата група щеше да мине първа.

Из цялата стая имаше закачалки и на тях висяха хамстерски топки с изпуснат въздух. До всяка имаше раница от твърда материя. В отсрещната стена имаше голям шлюз с контролен панел. Зад вътрешната врата имаше просторна камера, достатъчно голяма да побере цялата ни група.

Боб свали една от раниците.

— По време на обхода ще носите тези раници на гърба си. Те са вашата животоподдържаща система. Добавят кислород и извличат въглеродния диоксид, поддържайки правилната концентрация на газовете, оптималното налягане и температура.

Обърна раницата да покаже слушалките, залепени с велкро отстрани.

— По време на обхода ще носите слушалките. Свързани са с общ отворен канал. Цялата група, аз включително, ще се чуваме и ще си говорим по него. Освен това раницата ви ще докладва за евентуални проблеми, ако възникнат такива.

Нервака вдигна ръка.

— Как да оперираме с тези неща?

— Никак — отговори Боб. — Всичко е напълно автоматично. Вашата задача е да не прецакате нещо.

Слушах го с престорено изумление. Знаех всичко за раниците, разбира се. Даже на няколко пъти, докато се обучавах за обходчик, ми бяха дали нарочно повредени раници със задача да определя какъв е проблемът. Справила се бях за нула време.

Боб посочи редица шкафчета.

Оставете всичките си лични вещи и каквото друго решите в шкафчетата. Джаджите да останат с вас.

Нивото на вълнението скочи още една степен нагоре. Усмивки до ушите и превъзбуден брътвеж. Отидох при най-близкото шкафче и размахах джаджата си. Вратичката се отвори с изщракване. Свързала се бе с джаджата ми и само аз можех да я отворя отново. Елегантно решение — дори Нервака се справи без въпроси.

Прибрах чантата си в шкафчето, после хвърлих скришом поглед наляво и надясно да видя дали някой гледа към мен. Никой не гледаше.

Извадих БИК-а от чантата си и го оставих на пода до шкафчето. Нямаше как да го скрия изцяло, но така бе поне отчасти прикрит. Дистанционното напъхах в нещо като калъф, който бях прикрепила към вътрешната страна на бедрото си.

След това всички намъкнахме хамстерските топки под надзора на Боб. После той мина покрай всички ни да запечата топките лично. Е, един-двама успяха да залитнат и дори да паднат, но като цяло повечето туристи в групата се справиха с топките прилично. Не е толкова трудно.

Боб извади своя костюм от едно шкафче и го облече за три минути. Бърз беше, проклетникът. Личният ми рекорд е цели девет минути.

Наредихме се в колона след него, едни по-грациозно, други — като с вързани крака. Той размаха джаджата си пред контролния панел на шлюза и вътрешната врата се отвори. Всички се набутахме след Боб в камерата.

Успях да вляза първа и се търкулнах в ъгъла. Застанах с лице към стената, измъкнах дистанционното изпод роклята си и включих БИК-а. Той оживя в преддверието и активира камерата си. Вече виждах всичко не само от своята гледна точка, а и от неговата.

Боб се занимаваше с туристите, тоест беше с гръб към БИК-а. Туристите не отделяха поглед от външната врата на шлюзовата камера, последната бариера между тях и вълнуващото преживяване на лунната повърхност. Още нещо — хамстерските топки са доста тъмни от гледна точка на човека, който е в тях. Направени са така, че да го защитават от ослепителната светлина на слънцето.

Моментът беше настъпил. Накарах БИК-а да изприпка със сладките си малки щипки и той се вмъкна в камерата заедно с хамстерската топка на предпоследния турист. След това се скри в кьошето.

Боб запечата вътрешната врата и се зае с външната. Външните шлюзови врати се контролират ръчно, с клапани и хидравлика. Защо нямат елегантна компютърна система? Защото механизмите за ръчно отваряне не крашват и не се рестартират. А с това шега не бива.

Въздухът излезе със съскане през отворените клапани на външната врата и нашите хамстерски топки веднага станаха по-твърди. Боб провери няколко пъти постъпващите данни — искаше да е сигурен, че и осемте топки са запечатани отлично и не пропускат. След като в камерата се възцари вакуум, той се обърна към нас по радиото.

— Дотук добре. Сега ще отворя вратата. Районът за туристически обиколки е разчистен от остри камъни. Но ако видите нещо, което би могло да пробие топката ви, не се занимавайте с него, а просто ми кажете.

Отвори външната врата на шлюза и пред погледа ни се разкри сив безжизнен пейзаж.

Туристите взеха да ахкат и охкат. След това заговориха едновременно по общия канал.

— Празните приказки да се сведат до минимум — каза Боб. — Ако искате да си говорите с конкретен човек, извикайте го по джаджата си. Общият канал е само за инструкции и въпроси, пряко свързани с обиколката.

Излезе навън и ни даде знак да го последваме.

Изтъркалях се заедно с останалите. Грапавият лунен реголит хрущеше под топката ми. Гъвкавата полимерна материя блокираше по-голямата част от слънчевата светлина. Ала всичко това щеше да се превърне в топлина, разбира се. Вътрешните слоеве на полимера са добри изолатори, но не са перфектни. Само няколко секунди след като излязох на слънце усетих как въздухът ми се затопля.

Раницата ми включи един от вентилаторите си, всмука топлината, отне я и издуха въздуха охладен.

Точно като събирачите, хамстерските топки трябва да елиминират някак досадната топлина. Само че не можеш да сложиш човек във восъчен кожух. Тогава как се справят раниците с цялата тази топлина? Изхвърлят я в голям леден блок.

О, да. Добрата стара замръзнала вода. Два литра. Водата е един от най-добрите топлинни абсорбатори в цялата химия. А за да се стопи лед е нужна още повече енергия. И точно това ограничава продължителността на екскурзиите с хамстерски топки — колко ще издържат ледените им блокове. Два часа, оказва се.

След като всички излязохме, Боб затвори външната врата на шлюза и ни поведе към площадката за кацане. Нарочно бях оставила в шлюза механичното си приятелче (решила бях да го кръстя Бикчо).

Бързо заобиколихме Туристическия център.

Събрахме се край оградата. Помните ли как казах на Джин Чу, че гледката от Туристическия център не отстъпва на реалната? Излъгах го. Да си навън е много по-яко. Все едно наистина си там. Е, наистина си там де. Разбирате какво имам предвид.

Отделих си минутка да погледам в захлас земята, по която бяха крачили Армстронг и Олдрин. Гледката си заслужаваше. Личното ми историческо наследство, проснато като на длан.

А после стана време да се връщам на работа.

Туристите се пръснаха да огледат площадката от различни страни. Някои махаха към прозорците на Туристическия център, макар че не виждахме нищо през затъмнените му стъкла. Отвън прозорците изглеждат огледални. Тук светлината е много по-силна, отколкото вътре.

Обърнах се с гръб към Боб все едно се възхищавам на лунната пустош. Извадих дистанционното и отново включих БИК-а. Сигурно се чудите как е възможно обикновено дистанционно да излъчи радиовълни, които да проникнат през корпуса на Артемида. Изглежда почти невъзможно да изпратиш сигнал през два шестсантиметрови алуминиеви листа и метър натрошена скала.

Всъщност е доста просто. Като всичко друго в града, дистанционното изпраща сигнал, тоест данни, през безжичната комуникационна система. Артемида има приемници и усилватели на върха на всеки мехур и дори върху Туристическия център. Не бихме искали да оставим обходчиците без глас, нали така? Комуникацията е най-важното условие за безопасност. Така че дистанционното си говореше с Бикчо без никакъв проблем.

Шлюзът беше във вакуум, каквото е нормалното състояние на всички шлюзове. В момента втората група туристи се подготвяше за обиколката си под ръководството на своя обходчик. Това ми даваше възможност да действам по своя план.

Накарах Бикчо да изпълзи до външната врата. Екранът на дистанционното ми показваше повърхностите, по които моето момче можеше да се покатери. Да живее изкуственият интелект! От мен се искаше единствено да му кажа къде да отиде, а операционната система вършеше останалото.

Бикчо се покатери до горния край на вратата, като се захващаше за тръби, клапани и други издатини. Накарах го да се хване за едно подпорно ребро и да завърти ръчката на шлюза.

Наложи се да използва две от щипките си, за да приложи достатъчно натиск, но накрая се получи. След три пълни оборота на ръчката вратата изщрака. Накарах го да се пусне на пода. Машинката се завъртя автоматично във въздуха и се приземи на щипките си. Леле, беше наистина забавно да си играя с него! Реших, че като забогатея, ще си купя същото.

Като котка, която се вмъква незабелязано в стая, Бикчо побутна вратата, колкото да мине през нея. После я затвори.

Хвърлих поглед през рамо да видя дали някой не ме гледа. Повечето туристи стояха покрай оградата, а Боб ги наглеждаше. Никой не нарушаваше правилата, всички бяха добре, което означаваше, че той е доволен и спокоен.

Накарах Бикчо да се покатери по затворената врата и да я запечата. Оттам го насочих по купола на Туристическия център, към върха. Идеално място да се скрие. Малкият ми приятел се покатери жизнерадостно по купола — намираше си удобни скоби и захвати, които за две минути го отведоха по лъкатушна, но ефективна пътечка до върха.

Включих го на енергоспестяващ режим и прибрах дистанционното в импровизирания калъф на бедрото си. Вдигнах поглед към купола на Туристическия център. Върхът му дори не се виждаше от земята. Идеално.

Втора фаза беше завършена. Присъединих се към останалите и до края на обиколката зяпах „Игъл“-а. Не е за вярване, че наистина са се прилунили с това нещо. Аз не бих се пробвала и за милион калмара.

Добре де, за милион калмара бих го направила. Но с неохота.

Скъпи Келвин,

Шон оцапа картинката.

Обичам го този тип и направо ме подлудява в леглото, но на моменти е мегатъп.

Намерих трева, купих я от един турист. Трябваше ни място да си направим купон. Проблемът е, че ако пушиш тук, се включват противопожарните аларми. Така че къде да идем?

Измислих перфектното решение — новата работилница на татко!

Татко в момента разширява бизнеса. Взе под наем второ помещение. Купува ново оборудване, наема заварчици и така нататък.

Работилницата още не работи, половината оборудване дори не е пристигнало. Така че е просто голямо полупразно помещение, на което аз знам кода. А и да пушиш в огнеупорна стая си е проява на отговорност! Предпазваш града от пожар и прочие. И точно затова го предложих.

Купонясахме. Нищо особено. Само аз, Шон и няколко негови приятелчета. Здравата се надрусахме. А после Шон и другите взеха да бъзикат оборудването. Трябваше да ги спра, но всички се смееха и се забавляваха страхотно. Не исках да развалям настроението, сещаш се.

За нещастие същия ден татко бил напълнил една от ацетиленовите бутилки. И докато Шон и малоумните му приятели се дуелираха с горелките, явно е изтекъл газ. И при някой от ударите на метал в метал се е образувала искра.

Цялата стая пламна, алармите се включиха и помещението автоматично се запечата. Цяло чудо е, че успяхме да се набутаме навреме във въздушното убежище. Стояхме там, докато пристигне пожарната бригада.

Накратко — никой не пострада, но новата работилница на татко е съсипана. Руди (онзи гаден канадец, дето си вре носа навсякъде) настояваше да ме депортират, но пожарът беше унищожил тревата и не откриха следа от незаконни запалими материали.

Баща ми ОТКАЧИ. Никога не ми беше крещял така. Мислех, че няма да млъкне. Колко пари бил вложил в това място и как всичко изгоряло заради мен. Което ме вбеси, защото можех да умра в пожара, нали така? Поне ме попитай дали съм добре, мамка му!

Много лошо се скарахме. Повече да не съм се срещала с Шон, моля ти се. Все едно има право да се меси в любовния ми живот! А после запя старата песен как съм пилеела потенциала си.

Като чуя думата „потенциал“ и започва да ми се повръща, честно. Писна ми да я чувам от баща си, от учителите си и от всеки шибан „възрастен“.

Казах му да не се бърка с кого се срещам. А той все същото — как съм можела да променя света с ум като моя. Само съм си губела времето с Шон, дрън-дрън. Животът си е мой и ще правя с него каквото си искам!

Взех си малко неща и се ометох. Сега живея при Шон. Домът му е много по-хубав от този на татко. Шон е само на двайсет и три, а вече има апартамент със спалня и баня. Не се съсипва от работа за единия хляб. Не знам защо всички очакват от мен да правя точно това! Той е букмейкър на свободна практика, сам покрива залозите. Пести, за да си купи маса в „Старлит Казино“. То е в Олдрин!

Ще си намеря работа и ще пестя, докато събера достатъчно за свое местенце. Или път не. Може с Шон да си живеем заедно и занапред.

Скъпа Джаз,

Много жалко, че си се скарала така с баща си. Знам, че си му ядосана, но те моля да си помислиш дали да не се одобриш с него. Не е задължително да се връщаш в стария си дом, ако не искаш, но поне се сдобрете. Нищо не е по-важно от семейството.

Имам новина — намерих си работа в ККК! Засега към само помощник-докер и по цял ден претеглям товарни капсули, но все е някакво начало! Казват, че като натрупам известен опит, ще ме обучат как се балансира товар. Много е важно товарът да бъде разпределен и прикрепен правилно, иначе изстрелването може да се провали.

Ако успея да се издигна до отговорник по товарите, ще мога да платя професионалното обучение на сестрите си. А после, когато и те овладеят някаква професия, четиримата ще сме в състояние да издържаме родителите си. Мама и татко най-после ще могат да се пенсионират. Има много време до тогава, но със сестрите ми полагаме големи усилия да постигнем целта си.

Скъпи Келвин,

Извинявай, че се забавих толкова с отговора. Последните две седмици бяха трудни. С Шон се скарахме лошо, но после се одобрихме (ще ти спестя подробностите, важното е, че сега всичко е наред).

Поздравления за новата работа!

Едни саудитци се отбиха онзи ден и казаха, че ако искам, ще ме вземат за чирак заварчик. Има поне петима майстори оксиженисти в града, които ме искат в работилниците си. Търсиха ме даже унгарски механици. Явно са решили, че заваряването и механиката са достатъчно близки, щото и двете са свързани с метал. Логиката им не ми е много ясна, но те явно вярват, че ще се справя добре и в техния занаят.

След това, изглежда, е плъзнал слух, че съм на разположение или нещо такова. Куп занаятчии се свързаха с мен. Водопроводчици, електротехници, стъклари, каквото се сетиш. Изведнъж съм красавицата на бала. Да, носи ми се славата, че се справям с всичко, с което се захвана, но чак пък толкоз… Нелепо е.

Надушвам ръката на татко. Отпечатъците му са навсякъде, сигурна съм. Той има влияние сред майсторите в града. Или директно ги е помолил да говорят с мен, или те сами са проявили инициатива, с идеята, че ако наемат дъщерята на Амар Башара, това ще им осигури предимство в бъдещите сделки с него.

Отказах на всички. Не че мразя татко или нещо такова. Просто се опитвам да се справя по своя начин. А и нека си го кажем — тези професии искат яко бачкане.

Намерих си работа като куриер. Само временно, колкото да имам джобни. Шон плаща наема, но не искам да разчитам на него за всичко. Работата ми харесва всъщност, защото сама си определям работното време. Нямам шеф. Плащат ми на доставка.

Друго какво… А, оказа се, че Шон чука и други жени. Никога не сме се разбирали, че ще сме моногамни.

Пренесох се при него само защото нямаше къде да отида. Ситуацията е малко странна, да, но не е проблем. Разбрахме се за някои правила. Основното е, че няма да водим други хора в апартамента му, нито той, нито аз. Който иска да чука, да си намери друго място. Е, за мен това правило е по-скоро теоретично. Не държа да жонглирам с мъже. И един ми стига.

Добре де, не ми харесва. Но Шон беше съвсем ясен по този въпрос още от началото, така че не мога да се оплаквам. Ще видим какво ще стане.