Анди Уеър
Артемида (11)

10.

В ситуациите на живот и смърт най-много ме дразни скуката.

Чаках в работилницата на татко вече от три часа. Не беше нужно да отивам там в пет сутринта, но проклета да съм, ако допуснех Джин Чу да пристигне преди мен.

Отнесох един стол до задната стена на работилницата, точно до въздушното убежище, където бях изпушила първата си цигара. Помня, че едва не повърнах от дима, който се натрупа в тясното пространство, но пък когато си тийнейджърка и се мислиш за голяма бунтарка, малко гадене е приемлива цена. „На ти, татенце!“ Боже, какво рядко лайно съм била.

Осем наближаваше и аз поглеждах към стенния часовник през десет секунди. Въртях в ръце една малка горелка, уж да си убивам времето. Татко я използваше за тръбните фитинги. Не беше точно „заваряване“, но се правеше в огнеупорни помещения, затова татко предлагаше и тази услуга.

Държах пръста си близо до бутона за включване. Горелката не беше пистолет (в Артемида нямаме оръжия), но можеше да нарани разни натрапници, които ти навлизат в личното пространство. Исках да съм готова за всякакви евентуалности.

Входната врата се отвори в 08:00. Джин Чу влезе предпазливо в работилницата. Раменете му бяха изгърбени, а погледът му се стрелкаше като на уплашена газела. Видя ме в дъното и ми махна смутено.

— Ъъ… здрасти.

— Точен си — казах аз. — Благодаря.

Той пристъпи напред.

— Е, да, аз…

— Не се приближавай повече — побързах да го прекъсна. — Днес не съм в най-доверчивото си настроение.

— Разбира се, да, добре. — Пое си дълбоко въздух и го издиша на пресекулки. — Виж, искрено съжалявам. Не трябваше да става така. Просто исках да изкарам малко пари, сещаш се. Комисиона на посредник.

Прехвърлих горелката от едната си ръка в другата. Просто за да съм сигурна, че я е видял.

— За какво? Какво става тук, по дяволите?

— Задето казах на Тронд и на О Паласио за НАФО. Поотделно и конфиденциално, разбира се.

— Ясно. — Намръщих се на хитрото малко лайненце. — А после си изкарал още пари, като си продал Тронд на О Паласио, когато събирачите им гръмнаха?

— Амиии, да. Но това нямаше как да остане тайна. И сами щяха да се сетят, щом Тронд им отнемеше договора за кислорода.

— А как са разбрали за мен? Че аз съм им взривила машините?

Той сведе поглед към краката си.

Изпъшках.

— Еба си к’ъв гадняр си, честно!

— Не съм виновен! Не можеш да си представиш колко пари ми предложиха!

— А ти откъде знаеше, че съм била аз?

— Тронд ми каза. Като се напие, ставаше приказлив. — Смръщи чело. — Свестен човек беше. Не мислех, че някой ще пострада, просто…

— Просто си мислеше, че ще насъскаш един срещу друг милиардер и престъпен синдикат и няма да стане нищо особено? Майната ти.

Той помълча няколко секунди, пристъпваше от крак на крак.

— Такова… мострата у теб ли е? Мострата на НАФО? Кутията от стаята ми в хотела?

— Да. Не е тук, но е на сигурно място.

— Слава богу — отдъхна си той. — Къде е?

— Първо ми кажи какво е НАФО?

Той примижа.

— Ами, то това е нещо като тайна.

— Приключихме с тайните, пич.

Джин, изглежда, искрено се измъчваше.

— Просто… просто изработката на мострата глътна страшно много пари. Наложи се да изстреляме сателит с центрофуга, за да я изработим при условия на ниска земна орбита. Ако се прибера без мострата, ще ме изритат от работа на секундата.

— Пет пари не давам за работата ти. Хора бяха убити! Искам да знам защо!

Той въздъхна дълбоко.

— Съжалявам. Наистина съжалявам. Не исках да става така.

— Извини се на Лене Ландвик. Сакатото девойче, което остана пълен сирак.

В очите му се появиха сълзи.

— Не… И на теб трябва да се извиня.

Вратата се отвори отново. Влезе Левака. Дясната му ръка все още бе стегната в шина. В лявата обаче стискаше нож, с който можеше да ме изкорми като пъстърва.

Разтресох се, цялата. Не знам дали беше от страх, или от ярост.

— Ах ти, копеленце гадно!

— Наистина съжалявам — проплака Джин Чу. — Щяха да ме убият. Само така можех да се спася.

Натиснах бутона и горелката оживя. Протегнах ръка и насочих пламъка към приближаващия се Левак.

— Коя половина от лицето ти да превърна в крем брюле, грознико?

— Колкото по-трудно, толкова по-болезнено — каза Левака с тежък акцент. — Може да приключим бързо. Не е нужно да страдаш.

Джин Чу скри лице в шепи и се разрева.

— Ще ме уволнят!

— Млъкни бе! — креснах му. — Би ли спрял да мрънкаш за проблемите си, докато ме убиват?!

Грабнах някаква метална тръба от работния тезгях. Видя ми се някак странно да си на Луната и да се бориш за живота си с пръчка и огънче.

Левака със сигурност си даваше сметка, че ако ме нападне, ще го блокирам с тръбата и ще му опека физиономията с горелката. Не подозираше обаче, че имам по-сложен план.

Замахнах силно с тръбата, целейки се в един клапан на стената. Отекна метално дрънчене, последвано от характерния писък на въздух под налягане. Клапанът прелетя през стаята и се спря чак в стената отсреща.

Докато Левака се чудеше защо, по дяволите, правя това, аз подскочих към тавана (не е трудно, средностатистическият човек може да скочи на три метра височина). В най-високата точка на скока си насочих пламъка на горелката към един противопожарен сензор.

Замигаха червени светлинки, противопожарната аларма гръмна в помещението. Вратата зад Джин Чу се затвори с трясък. Той се обърна с подскок, видимо ужасен.

Веднага щом краката ми докоснаха пода, се изстрелях с дълъг скок към въздушното убежище и затворих вратата след себе си. Левака вече тичаше след мен, но закъсня. Завъртях кръглата ръчка да херметизирам вратата, после наврях металната тръба през спиците на ръчката и натиснах.

Левака се опита да отвори от външната страна, но аз имах непреодолимо предимство заради тръбата, влязла в ролята на лост.

Той погледна ядосано към мен през кръглото прозорче. Показах му среден пръст.

Виждах как Джин Чу дращи по вратата на работилницата в опит да излезе. Съвсем безполезно, разбира се. Беше врата на огнеупорно помещение — масивна метална плоча с механично резе, което можеше да се отвори само отвън.

Дебитът на въздушната струя от счупения вентил постепенно намаля и съскането утихна. Стенните клапани в работилницата бяха свързани с газови цилиндри, които татко пълнеше всеки месец.

Левака хукна към тезгяха и грабна оттам някакъв дълъг метален прът. Върна се при моето убежище, задъхан. Явно щяхме да си мерим лостовете в състезание на живот и смърт.

Пъхна стоманения прът в дръжката на вратата, като дишаше тежко. Натисна с цяло тяло, но аз удържах. Би трябвало да ме надвие — беше по-тежък, по-силен и имаше по-дълъг лост. Но аз имах едно нещо, което той нямаше — кислород.

Сигурно се питате с какъв газ бях напълнила стаята? С неон. Татко беше монтирал в стените неонови клапани, защото постоянно използваше неон при заваряването на алуминий.

Противопожарната система беше затворила въздуховодите и в момента работилницата беше пълна с инертен газ. Неонът няма вкус, нито мирис, не се усеща, когато го дишаш. Все едно дишаш обикновен нормален въздух. А човешкото тяло не разполага с механизъм, който да отчете липсата на кислород. Просто след известно време припадаш.

Левака падна на четири крака. Поразтресе се, после се срина на пода.

Джин Чу издържа една идея по-дълго заради по-малкото физическо усилие. Но след няколко секунди и той припадна.

„Да се срещнем, защото искам да ти помогна. Наистина ли беше вярвал, че ще се хвана на това?“

Извадих джаджата на Харпрет и набрах Руди. Нямах избор. Ако не му звъннех аз, щяха да го направят момчетата от противопожарната бригада, които вече пътуваха насам. По-добре да си осигуря една червена точка.

 

 

Артемида си няма полицейско управление. Има си само офиса на Руди в мехура Армстронг. Арестът му представлява въздушно убежище с променено предназначение. Инсталира го татко, между другото. Въздушните убежища нямат ключалки, разбира се. Това би ги обезсмислило напълно. Така че „арестът“ на Руди имаше метална верига с катинар около дръжката. Грубо, но ефикасно.

Арестантската килия обикновено приютяваше пияници или някой и друг скандалджия, който има нужда да охлади страстите си след юмручен бой. Днес обаче в нея беше затворен Левака.

Останалата част от помещението не беше много по-голяма от апартамента, в който бях отрасла. Ако се беше родил няколко хилядолетия по-рано, Руди щеше да е отличен спартанец.

Двамата с Джин Чу седяхме закопчани за метални столове.

— Това е пълна тъпотия — казах аз.

— Казало горкото невинно създание — каза Руди, без да вдига поглед от компютъра.

Джин разтърси белезниците си.

— Хей, аз обаче наистина съм невинен! Не знам защо ме държите тук.

— Сериозно?! — викнах аз. — Ти се опита да ме убиеш бе, тъпанар!

— Не е вярно! — Джин посочи към килията на Левака. — Той се опита да те убие! Аз само уредих срещата. Ако не го бях направил, щеше да убие мен!

— Пъзльо!

— Прощавай, но ценя своя живот повече от твоя. Разбираемо е. Изобщо нямаше да се стигне дотук, ако ти не беше прецакала саботажа по толкова тъп начин!

— Върви на майната си!

Руди извади пластмасово шише с вода от бюрото си, от онези със „спортните капачки“, и ни напръска.

— Млъкнете.

Джин примижа.

— Това беше крайно непрофесионално!

— Стига си мрънкал — казах аз и тръснах глава да разкарам капките от лицето си.

— Ти може и да си свикнала да ти пръскат лицето, но аз не съм — каза Джин.

Добре де, този път ме затапи.

— Що не си го напукаш.

Вратата се отвори и в офиса влезе администратор Нгуги. И защо не, мамицата му?

Руди я погледна.

— Хм. Вие.

— Полицай — каза Нгуги, после погледна към мен. — Джасмин. Как си, скъпа?

Показах й белезниците си.

— Това необходимо ли е, полицай? — попита Нгуги.

— А необходимо ли е вие да сте тук? — попита Руди.

Мога да се закълна, че температурата в стаята спадна с десетина градуса.

— Не обръщай внимание на полицай Дюбоа — каза ми Нгуги. — Не сме на едно мнение по всички въпроси.

— Ако спрете да защитавате престъпници като Джаз, ще се разбираме по-добре.

Тя махна с ръка сякаш да прогони досадно насекомо.

— Градовете имат нужда от своята тъмна страна. Затова е по-добре да оставим дребните престъпници да си вършат своето и да се фокусираме върху големите проблеми.

Ухилих се до уши.

— Чу дамата, Руди. Аз съм най-дребният престъпник от всичките. Тъй че ме пусни.

Руди поклати глава.

— Администраторката няма власт над мен. Аз работя за ККК. А ти няма да ходиш никъде.

Нгуги се приближи до въздушното убежище и надникна през прозорчето.

— Значи това е нашият убиец?

— Да — каза Руди. — И ако през последните десет години вие не осуетявахте системно опитите ми да изкореня организираната престъпност в Артемида, сега нямаше да разследваме двойно убийство.

— Това вече го обсъдихме, полицай. Артемида не би могла да съществува без парите на синдикатите. Идеализмът не пълни паниците на хората с бъркоч. — Обърна се да го погледне. — Заподозреният каза ли нещо?

— Отказва да отговаря на въпросите ми. Дори името си не иска да каже. Според джаджата му се казва Марсело Алварес и е „счетоводител“ на свободна практика.

— Разбирам. Сигурен ли си, че той е извършителят?

Руди завъртя компютъра си така, че Нгуги да вижда екрана. Там имаше резултати от медицински изследвания.

— Док Русел дойде и му взе кръвна проба. Тестът показа, че кръвта е същата като откритата на местопрестъплението. Освен това раната на ръката му отговаря на ножа, намерен в ръката на Ирина Ветрова.

— Имаме съвпадение на ДИК, така ли? — попита Нгуги.

— Русел не разполага с лаборатория по криминалистика. Сравнила е кръвната група и ензимната концентрация и те съвпадат. Ако искаме ДИК тест, ще трябва да пратим проби на Земята. Ще отнеме минимум две седмици.

— Няма да е необходимо — каза Нгуги. — Нужни са ни достатъчно доказателства за повдигане на обвинение, а не за присъда.

— Хей! — прекъсна я Джин Чу. — Извинете! Настоявам да бъда освободен!

Руди го напръска с шишето.

— Кой е този човек? — попита Нгуги.

— Джин Чу от Хонконг — каза Руди. — Не открих никакви данни къде работи, а самият той не иска да сподели. Спретнал е капан на Башара, така че Алварес да я убие, но твърди, че го е направил под натиск. Алварес го заплашил, че ще го убие, ако не съдейства.

— Едва ли можем да го виним за това — каза Нгуги.

— Най-после! Най-после човек със здрав разум! — каза Джин.

— Депортирайте го в Китай — каза Нгуги.

— А, чакай, чакай. Какво? — разбъбри се Джин. — Не можете!

— Мога и още как — отвърна тя. — Вие сте замесен в заговор за убийство. Дори да сте действали под натиск, това не променя нещата. Вече не сте добре дошъл тук.

Джин отвори уста да възрази, но Руди насочи към него шишето и той се отказа.

Нгуги въздъхна и поклати глава.

— Това е неприятно. Много неприятно. Двамата с вас, полицай Дюбоа… не сме първи приятели. Но и двамата не искаме убийства в града си.

— Поне по този въпрос сме на едно мнение.

— А и това убийство е нещо ново. — Тя хвана ръце зад гърба си. — И преди сме имали убийства, но от друго естество. Ревнив любовник, вбесен съпруг или съпруга, пиянско сбиване… А това е поръчково, професионално. Не ми харесва.

— Какво мислите сега за снизходителното си отношение към дребната престъпност? Заслужавало ли си е? — попита Руди.

— Не е честно. — Нгуги се отърси от мрачните си мисли. — Да караме едно по едно. Днес излита месарски кораб. Искам господин Джин да замине с него. Ще го депортираме в Хонконг, без да предявяваме обвинения. Засега ще се фокусираме върху господин Алварес. Трябва да съберем валидни доказателства за съда във… къде ще се гледа делото?

— Ландвик беше норвежец, а Ветрова — рускиня.

— Разбирам.

Ако извършиш сериозно престъпление в Артемида, градските власти те депортират в страната на жертвата. Оставяме отмъщението на сънародниците й. Справедливо е. Само че Левака (май вече трябваше да му викам „Алварес“) беше убил двама души от две различни националности. И сега какво?

— Предлагам да оставите това решение на мен — каза Руди.

— Защо?

Руди погледна към килията.

— Ако съдейства, ще го пратя в Норвегия. Ако не — отива в Русия. Вие къде бихте предпочели да ви съдят за убийство?

— Отлична стратегия. Виждам, че и у вас има нещо от Макиавели.

— Това изобщо не е… — започна Руди.

— Но ми се струва, че трябва да освободите Джасмин, нали? — прекъсна го тя.

Руди се сепна, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Как ли пък не. Тя е контрабандистка и саботьорка.

— Предполагаема — поправих го аз.

— Защо се интересувате толкова много от Джаз? — попита той.

— Алуминиевата топилка „Санчес“ е бразилска компания. Наистина ли искате да я депортираме в Бразилия? О Паласио ще я убият на секундата. Мислите ли, че заслужава да умре?

— Не, естествено — каза Руди. — Препоръчвам депортация без повдигнати обвинения в Саудитска Арабия.

— Препоръката се отхвърля — каза Нгуги.

— Това е нелепо. Тя очевидно е виновна. Защо е тази ваша мания да защитавате момичето?

— Момиче ли? — възкликнах аз. — На двайсет и шест съм!

— Тя е една от нас — каза Нгуги. — Израснала е тук. Това предполага известна снизходителност.

— Това са глупости, мамка му — сопна се Руди. За пръв път го чувах да ругае. — Има нещо друго. Какво не ми казвате?

Нгуги се усмихна.

— Няма да я депортирам, полицай. Още колко време смятате да я държите тук с белезници?

Руди се замисли, после извади ключ от джоба си и ме разкопча.

Разтърках китки.

— Благодаря ви, администратор Нгуги.

— Пази се, скъпа — каза тя и излезе от офиса.

Руди я изпроводи с поглед, после се облещи към мен.

— Не можеш да се опазиш. За теб ще е по-добре да признаеш за саботажа и да те депортираме в Саудитска Арабия. Там ще ти е по-лесно да се скриеш.

— А за теб ще е по-добре да не ми дишаш във врата — отвърнах аз.

— О Паласио няма да се откажат само защото съм хванал техния човек. Още със следващия месарски кораб ще изпратят друг, можеш да си сигурна в това.

— Първо на първо — аман. Второ на второ — аз го хванах, а не ти. И последно — онзи как е проследил джаджата ми?

Руди се намръщи.

— Това тормози и мен.

— Ще тръгвам. Ако искаш да се свържеш с мен, знаеш коя самоличност използвам в момента. — Беше конфискувал джаджата на Харпрет, когато ме арестува. Сега посегнах и си я взех от бюрото му. — Имаше куп възможности да ме убиеш, но така и не го направи.

— Благодаря ти за вота на доверие. Ако държиш на безопасността си, по-добре стой при мен.

Изкушаващо предложение. Но не можех да го приема. Още не знаех какъв ще е следващият ми ход, но нямаше да е нещо, което бих могла да направя пред очите на Руди.

— По-добре съм си сама, мерси. — Обърнах се към Джин Чу. — Какво е НАФО?

— Върви на майната си!

— Изчезвай — каза ми Руди. — Ако ти потрябва защита, върни се.

— Добре де, разбрах — казах аз.

 

 

В „Хартнел“ беше пълно с обичайната клиентела от кротки изпаднали алкохолици. Познавах ги всичките, по лице, ако не по име. Нови клиенти нямаше, а постоянните дори не поглеждаха към мен. Обичаен ден в любимата ми дупка.

Били ми наля халба бира.

— Ти не беше ли се покрила или нещо такова?

Разклатих ръка.

— Нещо такова.

Дали Алварес беше единственият убиец на О Паласио в града? Може би да. Може би не. Тоест, колко подобни специалисти би изпратил един престъпен синдикат да наглеждат лунната му операция по пране на пари? Е, поне едно нещо знаех със сигурност — нямаше как да са изпратили нов. Не още. Пътуването от Земята до Луната трае седмици.

— Разумно ли е да идваш в любимата си кръчма?

— Ми не. Това е едно от най-глупавите неща, които съм правила в живота си. А конкуренцията за челното място в списъка е много голяма, повярвай ми.

Той преметна един пешкир през рамо.

— Тогава защо?

Надигнах халбата.

— Защото сключих сделка.

Били погледна покрай мен към входа и се ококори.

— Божке! Е, това лице не го бях виждал отдавна!

Дейл тръгна към старото си място до мен и седна на високото столче. Ухили се до уши.

— Една халба от най-лошата ти бира, Били.

— Заведението черпи! — каза барманът и побърза да изпълни поръчката. — Как е любимият ми педал?

— Не мога да се оплача.

— Ха! — Били плъзна халбата към Дейл. — Е, да оставим разлюбените птички насаме, викам аз.

Дейл отпи от бирата си и ме погледна самодоволно.

— Не бях сигурен, че ще дойдеш.

— Сделката си е сделка — казах аз. — Но ако се появи някой да ме убива, ще трябва да си тръгна рано.

— Да, за това… Какво става? Говори се, че имаш нещо общо с убийствата.

— Правилно се говори. — Допих бирата си и ударих два пъти с халбата по бара. Били плъзна нова към мен. Беше я налял предварително. — Аз бях следващата набелязана жертва.

— Руди е хванал убиеца, нали? В сайтовете пишат, че бил някакъв португалец.

— Бразилец — казах аз. — Няма значение. Ще пратят друг да довърши започнатото. Междувременно имам малко време да си отдъхна.

— Ужас. Мога ли да ти помогна с нещо?

Погледнах го в очите.

— Не сме приятели, Дейл. Не се тревожи за мен.

Той въздъхна.

— Бихме могли да бъдем приятели. След време може би?

— Не виждам как ще стане.

— Е, разполагам с една вечер седмично да ти променя мнението — каза той и взе, че ми се усмихна. Самодоволно гаднярче. — Ще ми кажеш ли защо се забърка в онова със събирачите?

— Тронд обеща да ми плати щедро.

— Да, но… — Май се замисли. — Тоест, не е в твоя стил. Било е рисковано, а ти си много умна. Не поемаш рискове, освен ако не се налага. Доколкото знам, не си го закъсала чак толкова финансово. Добре де, бедна си. Но поносимо бедна. Да не би да дължиш пари на някой лихвар?

— Не.

— Дългове от хазарт?

— Не. Престани.

— Хайде, Джаз. — Наведе се към мен. — За какво става въпрос? Изглежда съвсем нелогично.

— Няма нужда на теб да ти е логично. — Погледнах си джаджата. — Имаме три часа и петдесет и две минути до полунощ, между другото. След това вече няма да е „вечер“.

— Тогава ще ти задавам същия въпрос през следващите три часа и петдесет и две минути.

Ега ти досадника… Въздъхнах.

— Трябват ми 416 922 калмара.

— Това е… доста конкретно число. За какво са ти?

— За да си го начукаш, затова.

— Джаз…

— Не! — сопнах се аз. — Повече няма да ти кажа.

Неловко мълчание.

— Как е Тайлър? — попитах. — Той… не знам. Щастлив ли е?

— Да, щастлив е — каза Дейл. — Имаме своите добри и лоши моменти като всяка двойка, но се справяме. Напоследък е ядосан заради гилдията на електротехниците.

Изкисках се.

— Винаги ги е мразил онези задници. Още ли работи самостоятелно?

— О, да. Никога няма да се присъедини към тях. Той е отличен електротехник. Защо да променя нещата, при това за по-малко пари?

— Притискат ли го? — попитах. Това е един от недостатъците на оскъдното законодателство — монополи и тактики за притискане.

Дейл разклати ръка.

— Малко. Пускат слухове и му подбиват цените. Но той се справя.

— Ако онези прекалят, кажи ми.

— И какво ще направиш?

— Не знам. Но не искам никой да се ебава с него.

Дейл вдигна халбата си.

— Това ме изпълва със съчувствие към всеки, който се ебава с него.

Чукнахме се и отпихме.

— Гледай да е щастлив — казах аз.

— Правя всичко по силите си, повярвай ми.

Джаджата на Харпрет измуча. Извадих я да погледна. Беше съобщение от Свобода.

Това НАФО е невероятно. Ела в лабораторията ми.

— Секунда само — казах на Дейл и отговорих на съобщението.

Какво откри?

Много е дълго да го пиша. А и искам да ти покажа какво прави.

— Хммм — изхъмках аз.

— Проблем ли? — попита Дейл.

— Един приятел иска да се видим. Но последния път, когато се съгласих на среща, попаднах в засада.

— Искаш ли да дойда с теб?

Поклатих глава и написах на джаджата си:

„Сладък, знам какво си намислил, но в момента съм твърде уморена за секс.“

„Какви ги плещиш? — отговори Свобода. — А, ясно. Държиш се странно, за да разбереш дали не ти пиша под натиск. Споко, Джаз, не е номер.“

„Просто съм предпазлива. Заета съм в момента. Да се видим в лабораторията ти утре сутрин?“

„Добре. А, и ако за в бъдеще се наложи да ти пиша под натиск, ще вмъкна думата «делфин» в разговора. Става ли?“

„Става“ — отговорих аз и прибрах джаджата в джоба си.

Дейл стисна устни.

— Джаз… много зле ли са нещата?

— Ами, разни хора искат да ме убият, така че… доста зле, да.

— Какви са тези хора? И защо искат да те убият?

Избърсах кондензиралата влага по халбата си.

— Бразилски престъпен синдикат на име О Паласио. Собственици са на Топилката „Санчес“ и знаят, че аз съм саботирала машините им.

— Ужас — каза Дейл. — Трябва ли ти място да се скриеш?

— Добре съм си — казах аз. После, след няколко секунди, добавих: — Но ако имам нужда от помощ, ще си спомня предложението ти.

Той се усмихна.

— Е, и това е някакво начало.

— Млъкни и си пий бирата. — Допих своята. — Изоставаш с две халби.

— О, така ли било. — Махна на Били. — Барман! Тука едно момиченце си мисли, че може да ме надпие. Ще ни трябват шест халби — три за гея и три за арабеската.

 

 

Събудих се в мишата си дупка схваната, уморена и с махмурлук. Сигурно не е било добра идея да се напивам при такива говняни обстоятелства, но както вече стана ясно, глупавите решения са моя запазена марка.

Няколко минути се молих на Бог да ме избави от мъките посредством милостива смърт, после пих вода до пръсване и изпълзях от нишата като гол охлюв.

Закусих с малко сух бъркоч (така вкусът по не се усеща) и се повлякох към обществената баня на Горен Бийн 16. Близо час се киснах в една вана там.

После отидох в един магазин за дрехи средна ръка на Горен Бийн 18. Вече три дни носех комбинезона си и горкият можеше кажи-речи да стои изправен без моя помощ.

След което отново се почувствах почти човек.

Вървях по тесните коридори на Армстронг към главния вход на лабораториите. Разни учени ме подминаваха на път за работа.

Свобода отвори вратата още преди да съм почукала.

— Джаз! Само чакай да ти покажа… леле, изглеждаш ужасно.

— Мерси.

Извади отнякъде пакетче ментови бонбони и изсипа няколко в ръката ми.

— Нямам време да се подигравам с алкохолизма ти. Трябва да видиш това НАФО. Хайде!

Влязохме в лабораторията му. Помещението изглеждаше различно. Свобода беше разчистил централната маса за анализа на моя кабел, а всичко друго беше избутал към стените да отвори място. Масата беше отрупана с най-разнообразно оборудване, което в голямата си част не ми говореше нищо.

Свобода буквално подскачаше от крак на крак.

— Направо е изумително!

— Добре де — казах аз. — Какво толкова?

Той седна на едно високо столче и изпука пръстите си.

— Започнах с визуален анализ.

— Огледал си го тоест — казах. — Не можа ли просто да кажеш „погледнах го“?

— Прилича на стандартен фиброоптичен кабел. Оплетката, изолацията, всичко изглежда съвсем обикновено. Сърцевината е с диаметър осем микрона, което също е стандартно, но аз реших, че все трябва да има нещо специално в нея, затова отрязах няколко мостри и…

— Рязал си го? — прекъснах го аз. — Не съм ти казвала, че можеш да го режеш!

— Да, да, не ми пука. — Той посочи едно от устройствата върху лабораторната маса. — Използвах това бебче да измеря индекса на рефракция. Този индекс дава важна информация за фиброоптичните кабели.

Взех от масата едно петсантиметрово парче, отрязано от кабела.

— И си открил нещо странно?

— Не — каза той. — Индексът е 1, 458. Малко по-висок от обичайното, но разликата е минимална.

Въздъхнах.

— Свобода, би ли прескочил нормалните характеристики на кабела, ако обичаш? Просто ми кажи какво му е ненормалното.

— Добре, хубаво. — Той посегна към едно портативно устройство и го взе от масата. — Ето с това бебче разгадах мистерията.

— Знам, че искаш да попитам за „бебчето“ ти, но аз наистина не…

— Това е уред, който измерва оптичните загуби! Показва атенюитета на фиброоптичния кабел. Атенюитет е количеството светлина, което се губи под формата на топлина по време на трансфера.

— Знам какво е атенюитет — казах. Не че имаше значение какво казвам. Разприказва ли се Свобода за наука, нищо не може да го спре. Не познавам друг, който толкова да си обича работата.

Той остави портативния уред на масата.

— Стандартният атенюитет на най-добрите фиброоптични кабели е около 0,4 децибела на километър. Познай какъв е атенюитетът на НАФО.

— Няма.

— Хайде де. Опитай.

— Просто ми кажи.

— Нула. Кръгла нула, мамка му! — Оформи кръг с ръце. — Нууулааа!

Приседнах на столчето до него.

— Тоест… никаква светлина не се губи при трансфера? Съвсем никаква?

— Да! Е, поне доколкото аз мога да преценя. Прецизността на моя уред е 0,001 децибела на километър.

Сведох поглед към парчето кабел в ръката си.

— Трябва да има някакъв атенюитет. Нали? Така де, не може да е чак нулев.

Той вдигна рамене.

— Свръхпроводниците оказват нулево съпротивление на електрическия поток. Защо да няма материал с нулево съпротивление на светлината?

— НАФО… — казах бавно. — Нулево-атенюитетна фиброоптика?

— О! — възкликна Свобода и се плесна по челото. — Ами да, разбира се!

После се завъртя със столчето си към една прикрепена към стената машина.

— И тук на сцената излиза моят спектрометър! — Посегна да погали с обич устройството. — Наричам го Нора.

— И какво ти каза Нора?

— Сърцевината е предимно стъкло. Нищо изненадващо, повечето са такива. Но има също следи от тантал, литий и германий.

— Защо?

— Да пукна, ако знам.

Потърках очи.

— Добре де, и защо се вълнуваш толкова? Трансферът на данни ще изисква по-малко енергия?

— О, много по-яко е — каза той. — Максималната дължина на стандартните фиброоптични кабели е петнайсет километра. След това сигналът става твърде слаб и ти трябват ретранслатори, които да прочетат сигнала и да го предадат към следващата отсечка. Само че ретранслаторите струват пари, имат нужда от електрозахранване и са доста сложни машинки. Освен това намаляват скоростта на трансфера.

— А с НАФО няма да ти трябват ретранслатори.

— Именно! — каза той. — Земята е опасана с кабели за трансфер на данни. На континентите, под океана, навсякъде. Само си помисли колко по-простичко ще е без хилядите ретранслатори, които забавят сигнала. О! Грешките при трансфера също ще бъдат много малко. Това означава по-широка честотна лента, следователно повече информация за секунда. Това нещо е фантастично!

— Супер. Обаче толкова ли е фантастично, че да убиваш заради него?

— Ами… Предполагам, че всички телекоми ще искат да обновят системите си. На каква стойност възлиза според теб комуникационната мрежа на цялата планета Земя? Защото горе-долу това ще е приходът на онзи, които държи лиценза на НАФО. Ако питаш мен, за толкова пари мнозина биха били готови на убийство.

Стиснах с пръсти брадичката си. Колкото повече мислех за това, толкова по-малко ми харесваше. А после пъзелът изведнъж се нареди.

— Ох! Баси мамата!

— Леле — каза Свобода. — Някой ти е изял супата с вилица?

— Изобщо не е ставало дума за алуминий! — Скочих от столчето. — Благодаря ти, Свобо. Ще имам да ти връщам.

— Какво? — каза той. — Не ставало дума за алуминий? Тогава за какво?

Но аз вече бях включила на пета.

— Голям чешит си, Свобо, и много ме кефиш. Ще ти се обадя.

 

 

Първоначално офисът на администратора беше в Армстронг, защото по онова време той беше единственият мехур. Но след като Армстронг стана твърде шумен и машините го превзеха, Нгуги се премести и сега работеше в малък едностаен офис в Горен Конрад 19.

Да, правилно сте ме разбрали. Администраторката на Артемида, най-важният и влиятелен човек на Луната, който би могъл да си присвои всяко място в града, без да плаща наем, предпочиташе да работи в сърцето на работническия квартал. Ако аз бях на нейно място, офисът ми щеше да е гигантски и да гледа към Аркадния площад в Олдрин. Щях да имам в кабинета си бар, кожени столове и всякакви други яки неща, каквито имат влиятелните хора.

Както и личен асистент. Мускулест, но мил тип, който да ми вика „шефке“. О, да.

Нгуги нямаше нищо от гореизброеното. Дори секретарка си нямаше. Само табелка на вратата с надпис: „Администратор Фиделия Нгуги“.

Добре де, Нгуги не беше чак като президента на Съединените щати. На практика беше по-скоро кмет на малък град.

Натиснах звънеца на вратата и чух обикновен звън в кабинета.

— Влез — последва го гласът на Нгуги.

Отворих. Офисът й беше дори по-обикновен от очакваното. Спартански направо. Няколко лавици със семейни снимки, закачени на голите алуминиеви стени. Металното й бюро сякаш бе излязло от петдесетте години на двайсети век. Поне имаше хубав стол — единствената й отстъпка пред личното удобство. Сигурно и аз ще искам хубав стол, когато стана на седемдесет.

Нгуги пишеше нещо на лаптоп. Хората от нейното поколение все още ги предпочитаха пред джаджите и устройствата с гласов интерфейс. Дори превита над бюрото си, Нгуги съумяваше някак да излъчва грация и вдъхновение. Облечена беше съвсем обикновено, а косата й беше увита, както винаги, с традиционния шал. Довърши си изречението, после вдигна глава и се усмихна.

— Джасмин! Радвам се да те видя, скъпа. Заповядай, седни.

— Да… мерси… аз… ще седна.

Седнах на един от двата стола пред бюрото.

Тя преплете пръсти и се наведе напред.

— Толкова се тревожех за теб, скъпа. С какво мога да ти помогна?

— Имам един икономически въпрос.

Тя вдигна вежди.

— Икономически? Е, аз имам известни познания в тази област.

Адски меко казано. Тази жена беше превърнала Кения в център на глобалната космическа индустрия. Заслужаваше Нобелова награда. Две Нобелови награди. Една за икономика и една за мир.

— Какво знаете за телекомуникационния сектор на Земята? — попитах.

— Това е доста широка тема, скъпа. Нещо по-конкретно ли те интересува?

— На каква стойност възлиза според вас? Какви са, знам ли, приходите на всички компании в сектора?

Тя се засмя.

— Мога само да гадая. Питаш за целия сектор, така ли? Да речем, между пет и шест трилиона долара годишно.

— Мама му стара! Ъъ… моля да ме извините, мадам.

— Няма проблем, Джасмин. Ти винаги си била колоритна.

— Как е възможно приходите им да са толкова големи?

— Имат гигантска потребителска база. Всички телефонни линии, всички интернет връзки, кабелните телевизии… всичко това носи приходи на сектора, било директно от крайните потребители, било индиректно чрез реклами.

Сведох поглед към пода. Имах нужда от секунда-две.

— Джасмин?

— Извинете. Малко съм уморена… добре де, махмурлия съм.

Нгуги се усмихна.

— Млада си. Бързо ще се възстановиш. Сигурна съм.

— Да речем, че някой изобрети нова, по-добра технология — казах аз. — Нов и тотално великолепен фиброоптичен кабел. Такъв, който намалява разходите, увеличава честотната лента и подобрява надеждността.

Тя се облегна назад в стола си.

— Ако себестойността и продажната цена са близки до тези на стандартните кабели, би направил истински бум. А производителят му би се заринал с пари, естествено.

— Мда — казах аз. — А ако прототипът на тази нова фиброоптика е създаден на специално изработен сателит в ниска земна орбита. Сателит с центрофуга. Това говори ли ви нещо?

Нгуги вдигна вежди озадачено.

— Този разговор става все по-странен, Джасмин. За какво всъщност иде реч?

Потропах с пръсти по бедрото си.

— На мен ми говори, че въпросният кабел не може да бъде произведен при земната гравитация. Това е единствената логична причина да се построи специален сателит.

Тя кимна.

— Звучи разумно. Правилно ли разбирам, че нещо такова вече се случва?

Аз обаче си знаех своето.

— Но сателитът е оборудван с центрофуга. Значи производството не изисква безтегловност. Просто земното притегляне е твърде силно. Ами ако лунната гравитация се окаже подходяща за производствения процес?

— Като за хипотетичен въпрос, питането ти е доста конкретно, скъпа.

— Угодете ми.

Нгуги подпря брадичка на дланта си.

— Тогава отговорът е очевиден — биха могли да го произвеждат тук.

— И, според вашето експертно мнение, кое място би било по-подходящо за производството на нашия въображаем продукт — ниска земна орбита или Артемида?

— Артемида — отговори тя. — Извън всяко съмнение. Ние имаме квалифицирана работна ръка, промишлена база, транспортна инфраструктура и редовни доставки Земя-Луна.

— Да. До същия извод стигнах и аз.

— Това звучи много обещаващо, Джасмин. Някой ти е предложил да инвестираш? Затова ли дойде при мен? Ако изобретението, за което говориш, е факт, определено си струва да вложиш пари в него.

Изтрих челото си. Температурата тук, в Горен Конрад 19, винаги е двайсет и два градуса по Целзий, но аз въпреки това се потях.

Погледнах я в очите.

— Знаете ли какво е странно? Не споменахте радиото и сателитите.

Тя наклони глава.

— Прощавай, скъпа. Какво?

— Когато говорехте за телекомуникационния сектор. Споменахте интернет, телефоните и телевизията. Но не радиото и сателитите.

— Да, те също са част от сектора.

— Знам — казах аз. — Но вие не ги споменахте. Всъщност споменахте само онази част от сектора, която е зависима от фиброоптиката.

Тя сви рамене.

— Ами, нали говорим за фиброоптичен кабел, така че е нормално.

— Само че на онзи етап от разговора аз още не бях споменала за фиброоптиката.

— Сигурно грешиш.

Поклатих глава.

— Не греша. Имам отлична памет.

Тя присви едва доловимо очи.

Извадих нож от кобура на ботуша си и го стиснах в готовност.

— Как убиецът на О Паласио намери джаджата ми?

Тя извади пистолет изпод плота на бюрото си.

— Аз му казах къде е.