Анди Уеър
Артемида (15)

14

Нагласих газовата смес така, че да се получи дълъг пламък. Избрах си място на стената и насочих пламъка натам. Оставаше да чакам и ръката ми да не трепва. Високата температура и изобилието от кислород топяха все по-дълбока дупка в метала.

После най-сетне пробих. Не мога да обясня как разбрах. Просто знаех, че съм пробила. По звука може би? По някаква промяна в пламъка? Не знам. Така или иначе, време беше да започна рязането.

— Няма въздушно течение, нито навън, нито навътре — казах. — Явно налягането е съвсем еднакво. Добра работа, Дейл.

— Мерси.

Придвижвах горелката с бавна и постоянна скорост по обиколката на окръжност с диаметър стотина сантиметра. Стремях се да режа под лек наклон, така че тапата да падне малко по-лесно, след като приключа.

— Изоставаме с времето — каза Дейл.

— Добре — казах аз, но не се забързах. Вече работех на максималната си скорост. Забързах ли, само щях да прецакам среза и да изгубя още повече време, докато го оправям.

Накрая приключих и тапата се килна напред. Изключих горелката и отскочих преди лавината от сивкав реголит да се е изсипала в убежището.

Вдигнах оксиженистката маска на главата си и притиснах силно дихателната към носа си. Определено не исках да вдишам от този прах. Харесвам си дробовете без остри смъртоносни частици в тях, благодаря.

Очите ми засмъдяха и се напълниха със сълзи. Примижах от болка.

— Добре ли си? — попита Дейл.

Дихателната маска приглушаваше гласа ми.

— Трябваше да си сложа предпазните очила.

Посегнах да изтрия очите си, но Дейл ми хвана ръката.

— Не!

— Знам, знам — казах аз.

А вие знаете ли кое е по-лошо от камъчета с остри ръбове в очите? Ами, да разтъркаш очите си, когато в тях има камъчета с остри ръбове. Устоях на порива, макар и с цената на канско усилие.

Изчаках реголитният прах да се слегне. После, със замъглено зрение и смъдящи очи, пристъпих към дупката. И точно тогава ме удари ток.

Изписках, повече от изненада, отколкото от болка.

Дейл провери показанията на монитора си.

— Внимавай. Влажността е почти нула.

— Защо?

— Не знам.

Направих още една стъпка и отново попаднах сред залп от статично електричество.

— Мама му стара!

— Колко пъти ще допускаш една и съща грешка, по дяволите! — каза Дейл.

— О, гледай си работата — казах аз и посочих бавно растящата купчина реголит пред дупката. — Заради реголита е. Влажността на въздуха в града се регулира постоянно, но въздухът между корпусите е съвсем сух.

— Защо?

— Водата е корозивна и скъпа. Защо да я влагаш в корпуса? И сега сухият реголит е попил като гъба влагата от въздуха в убежището.

Дейл откачи от костюма си контейнера за вода, отвори го и извади найлонова торбичка, пълна една четвърт. Разкъса ъгълчето й и я стисна с пръсти. Удивително е колко сръчни могат да са лицензираните обходчици въпреки неудобните ръкавици на костюмите си.

Напръска ме с вода по лицето.

— Какви ги?…

— Дръж си очите отворени. И гледай към струята.

Изпълних указанията. Отначало ми беше трудно, но водата отмиваше прашните частици от очите ми, затова продължих да се кокоря. После Дейл напръска дрехите ми — торса, ръцете и краката.

— Така по-добре ли е?

Тръснах глава да разкарам водата от лицето си.

— О, да. По-добре е.

Импровизираното ни състезание „Мис Мокра фланелка“ щеше да ме защити от статичното електричество. На първо време поне. От друга страна, по лицето и влажните ми дрехи полепна прах и се превърна в отвратителна сива кал. Нямаше да спечеля конкурс за красота, но поне ми беше удобно.

Следващата стъпка беше да разкарам останалия реголит от дупката, за да стигна до сензора за налягане и по-важно — до вътрешния корпус.

Натиснах с пръст слушалката в ухото си.

— Татко, Свобода. Започвам да копая. Ще ви се обадя пак след малко.

— Ние сме тук — каза Свобода.

Прекъснах връзката и казах:

— Помогни ми да изкопаем това.

Дейл ми подаде лопата и каза:

— На Луната има два вида хора. Едните носят обходнически костюми, другите копаят.

Изсумтях.

— Така, първо на първо, ако ще разиграваме „Добрият, лошият и злият“, аз ще съм Клинт Истууд, а не ти. И второ на второ, довлечи си мързеливия задник и ми помогни!

— Моята работа е да те пазя и при нужда да довлека жалкия ти задник до лунохода. Примири се със Злия в себе си и се хващай на работа.

Изпъшках и взех лопатата. Бая имаше да копая.

— Нали знаеш, че изоставаме от графика? — каза Дейл.

— Знам.

 

 

Някъде по същото време Боб се държал по обичайния си начин, тоест като трън в задника. Само дето този път не аз бях потърпевшата. Не видях случилото се с очите си, защото бях заета да вадя камънаци от стена. Разказаха ми по-късно.

Алуминиевата топилка „Санчес“ имаше свой релсов път от Централния порт в Олдрин до индустриалния си комплекс. Три пъти дневно влакът натоварваше двайсет и четирима служители и потегляше към Топилката. Еднокилометровото пътуване траеше само няколко минути. Новопристигналите застъпваха на смяна, а колегите им от предишната се прибираха в Артемида със същия влак.

Предвидила бях лудорията ми да съвпадне със смяната на екипите. Само че изоставах. Идеята беше да вляза в промишления мехур преди влакът да е пристигнал. А още не бях пробила вътрешния корпус.

Работниците на „Санчес“ чакали на гарата. Влакът се бил скачил и шлюзът му вече бил отворен. Кондукторката държала скенера си, готова да таксува пътниците. Мда, алуминиевата топилка „Санчес“ таксуваше собствените си работници за пътуването до собствения си завод. Пещерен капитализъм от деветнайсети век.

Боб се приближил до кондукторката и сложил ръка върху скенера й.

— Момент, Мирца.

— Проблем ли има, Боб? — попитала тя.

— Правим проверка за течове на товарния шлюз. Протоколите за безопасност са изрични — забранено е да се използват другите шлюзове в Централния порт, докато проверката тече.

— Майтапиш ли се? — казала Мирца. — Точно сега ли трябваше да проверявате?

— Съжалявам. Има данни за аномалия и трябва да проведем теста преди кацането утре.

— За бога, Боб. — Мирца махнала към чакащите хора. — Двайсет и четирима души трябва да отидат на работа. А други двайсет и четирима в Топилката чакат да се приберат.

— Да, знам. Съжалявам. Десетина минути, петнайсет най-много. Макар че нищо не мога да ти обещая.

Кондукторката се обърнала към чакащите.

— Съжалявам. Ще се позабавим. Седнете и изчакайте. След петнайсет минути би трябвало да потеглим.

Думите й били посрещнати с колективно пъшкане.

— Ако си мислят, че ще остана след работно време заради забавянето, няма да стане — изръмжал един работник на съседа си.

— Наистина съжалявам — казал Боб на кондукторката. — Нека те компенсирам. Имам три билета за Шоуто на акробатите в голямата зала на театъра. Твои са. Заведи съпрузите си.

Лицето на Мирца светнало.

— Сериозно? Добре! Прощавам ти!

Нелепа компенсация, ако питате мен. Тези билети са по три хиляди калмара всеки! Но какво пък. Парите са на Боб, не мои.

 

 

След като копах цяла вечност и ругах на воля, най-после разкарах реголита от триъгълното отделение между корпусите. Проснах се по гръб да си поема въздух.

— Струва ми се, че измисли нови мръсни думи — каза Дейл. — Като… какво е „цичка“, например?

— Мисля, че се подразбира от контекста — казах аз.

Той надвисна над мен.

— Ставай. Изоставаме с много, а Боб не може да задържа влака вечно.

Показах му среден пръст.

Той ме ритна.

— Ставай, мързелано недна.

Изпъшках и се изправих с усилие.

Докато копаех „тунел до Китай“, бях открила сензора за налягане. (Да, този израз се използва и на Луната. Имах чувството, че съм прокопала тунел с дължина 384 000 километра.)

Дотук бяхме успели да надхитрим сензора за налягане, но веднага щом пробиех вътрешния корпус, налягането от нашата страна щеше да се повиши до Стандартното за Артемида. Тогава сензорът щеше да си каже: „Мама му стара! Двайсет и един килопаскала! Има дупка във вътрешния корпус!“.

Алармата щеше да писне, хората да се разтичат паникьосани, лицензираните обходчици да пристигнат под пара, а ние щяхме да потънем с все плана си. Дейл и Боб щяха да се сбогуват с гилдията, а аз нямаше да доживея да го видя, защото разни верни на „Санчес“ хора щяха да са ми издрали очите.

Какво? Не вярвате, че банда жалки умници от контролната зала са способни на такова нещо? Помислете пак. Някой от тях вече се опита да ме убие със събирач, помните ли?

Сензорът представляваше метален цилиндър с две жици. Жиците бяха дълги, което щеше да ме улесни. Извадих от торбата си метален буркан с капачка на винт. Предварително бях направила в капачката малък прорез.

Сложих сензора в буркана, а кабелите набутах в прореза. После завинтих капачката. Оставаше да облепя с тиксо прореза около кабелите, там, където влизаха в буркана. Сложих цели шест слоя. Не се гордея особено с тази част от плана си. Само идиот разчита на тиксо за херметизация, но нямах избор. Е, по-високото налягане щеше да е отвън и да притисне тиксото към дупката, но това беше слаба утеха.

— Дали ще свърши работа? — попита Дейл.

— След минутка ще разберем. Повиши налягането до Стандартното, ако обичаш.

Дейл въведе командата в малкия контролен панел върху ръкава си. Луноходът на Боб можеше да се управлява дистанционно, разбира се. Боб не пропускаше екстра.

Откъм надуваемия тунел духна въздух и ушите ми изпукаха от слабата промяна в налягането.

Не откъсвах поглед от металния буркан. Тиксото върху капака хлътна едва доловимо, но нищо повече. Долепих ухо до вътрешния корпус.

— Не се чува аларма — казах и се свързах отново със Свобода.

— Ехо! — извика той. — Престъпният поддържащ екип на линия!

— Не знам дали това име ми харесва — каза татко.

— Започвам среза на вътрешния корпус. Някакъв последен съвет, тате?

— Постарай се да не те хванат.

Смъкнах оксиженистката маска пред очите си.

— Днес всички се правят на смешници.

Хванах се на работа. Вътрешният корпус беше същият като външния — шест сантиметра алуминий. И точно като преди, срезът отне само няколко минути. Този път направих откоса на обратно, така че тапата да падне навън, а не навътре. При външния корпус нямах избор, но по правило предпочитам нагрятият до точката на топене метал да пада по-далече от мен.

Изчаках тапата да падне, после надникнах в отвора.

Заводският цех представляваше голяма полусфера, пълна с машини. Топилната пещ беше най-голямата от всички и заемаше центъра на помещението. Висока беше цели десет метра, обграждаха я тръби, захранващи кабели и мониториращи системи.

Не виждах контролната зала от мястото си. Топилката ми пречеше. И неслучайно, между другото. Избрала бях този участък от корпуса, защото не се виждаше почти отникъде. Колкото и погълнат да е от работа персоналът, няма начин всичките двайсет и четирима служители да пропуснат горяща дупка в стената.

Подадох глава да се огледам. После неволно се подпрях с ръка на прясно отрязания ръб.

— Ох! — Дръпнах ръка и я разтърсих.

— Горелките загряват нещата — каза Дейл.

Направих физиономия и погледнах ръката си.

Дланта ми се беше зачервила, но само толкова.

— Добре ли си?

— Да — казах аз. — Само ми се иска да не беше ставал свидетел на глупостта ми.

— Ние също станахме свидетели! — обади се Свобода.

— Супер — казах аз. — И в тази връзка, затварям ви. Ще се обадя, като приключа. — След което прекъснах канала.

Прекрачих през отвора, като внимавах да не докосна ръба. Дейл провря торбата след мен. Но когато посегнах да я взема, не я пусна веднага.

— Нали знаеш, че не мога да се провра през дупката с костюма си, не е достатъчно голяма — каза той. — Ако нещо се обърка, няма да мога да ти помогна.

— Знам.

— Внимавай.

Кимнах и издърпах торбата към себе си. Дейл остана да ме гледа през отвора как се промъквам към Топилката.

Въпросната топилка не беше интересна за гледане. Просто голям куб с дебели метални тръби, които влизат и излизат от него. От отвор в пода се издигаше поточна линия и доставяше анортит до една фуния отгоре на Топилката. А в търбуха на машината, сред водовъртеж от електричество, химия и високи температури, скалата се превръщаше в метал. Отвън обаче Топилката беше спокойна, приятно топла на пипане и тиха, ако не броим едва доловимото жужене.

Седнах на земята и надникнах иззад ъгъла на голямата машина.

Контролната зала беше издигната над нивото на цеха. През големите стъклени прозорци виждах служителите, заети с обичайните си неща. Някои седяха пред компютрите, други се разхождаха с таблети в ръка. Цялата задна стена беше покрита с монитори, на които се виждаха отделните участъци на комплекса и производственият процес.

От пръв поглед се виждаше кой ръководи — една жена, около която гравитираха останалите служители. Приближаваха се за бърз въпрос, а тя им отговаряше също толкова бързо. Това се казва шеф. Петдесетинагодишна и латино, ако се съдеше по цвета на кожата й. Обърна се да каже нещо и най-после видях лицето й. Лорета Санчес. Познах я по снимките, които бях видяла онлайн, докато проучвах компанията.

Именно тя беше проектирала Топилката. Тя беше създала „Санчес“. И беше толкова здраво обвързана с О Паласио, че спокойно можеше да носи каишка с името им. Стори ми се интересно, че човек като нея кисне в цеха със служителите си, вместо да ръководи компанията от някой удобен кабинет в Олдрин.

Останалите служители бяха просто… хора. Без рога и черни плащове. Без зловещ кикот и дълги нокти. Просто група трудещи се тъпанари.

Изпълзях до другия край на топилната пещ и с това опциите ми за придвижване се изчерпаха. Системите за температурен контрол се виждаха от контролната зала. Обадих се на Боб от джаджата си.

— Слушам — каза той.

— На позиция съм. Пускай влака.

— Добре — отвърна той и затвори.

Чаках зад Топилката. След десетина безкрайни минути най-после чух потракване през стените. Влакът беше пристигнал. Следваше инструктажът — служителите, приключили току-що смяната си, предаваха щафетата на новопристигналите. Разполагах с кратък промеждутък от десетина минути, преди влакът да потегли обратно към града с новата партида пътници.

Все още носех дихателната маска и преносимия кислороден запас. Добавих към тях предпазни очила от торбата. Щяха да ми трябват за следващата стъпка. Залепих с тиксо маската и очилата към лицето си — този път трябваше да прилепнат херметически.

Иначе казано, цялата бях оклепана с кал, а лицето ми беше облепено с тиксо. Сигурно приличах на изрод от филм на ужасите. Какво пък. Съвсем на място предвид онова, което ми предстоеше да направя.

Извадих от торбата цилиндър с газ. Посегнах към клапана му, но в последния момент спрях и проверих отново тиксото по лицето си. Добре, всичко изглеждаше наред. Обратно към клапана. Отворих го на една четвърт.

Цилиндричният контейнер изпусна във въздуха чист хлор.

Хлорът е изключително опасен газ, от онези, които ти разяждат дробовете. През Първата световна са го използвали като оръжие и е бил много ефективен в тази си роля. Питате как съм се сдобила с цял контейнер компресирана смърт? За това трябва да благодаря на приятелчето си Свобода. Той го открадна от химическата лаборатория на Европейската космическа агенция.

Процесът Кеймбридж FFC включва голямо количество разтопен калциев хлорид. На теория той си стоеше на сигурно място в търбуха на херметически запечатаната и нагорещена топилка. Но като предохранителна мярка из целия комплекс бяха монтирани детектори за хлор. При това много чувствителни детектори. Замислени са така, че да вдигнат тревога много преди концентрацията на хлор във въздуха да стане опасна за здравето.

Оставих клапана отворен за кратко, после отново го затворих. След броени секунди алармата за наличие на хлор във въздуха се включи. И то как!

Жълти светлини грейнаха на двайсетина различни места. Оглушителна сирена ревна из целия комплекс. Усетих раздвижване във въздуха. Беше се включила дублиращата вентилационна система. При спешен случай задачата й е да подмени въздуха в комплекса с пресен кислород от извънредния запас.

Служителите в контролната зала се разтичаха. По друго време на денонощието щяха да се набутат във въздушното убежище, но сега имаха по-добра опция — влака. Кой не би предпочел да се спаси във влак, който да го откара в града, вместо да клечи в убежището и да чака спасителите? Бързо стигнаха до правилното решение — натовариха се на влака и затвориха шлюза му.

Сигурно им беше възтесничко там. Две смени в малката мотриса, вместо една. Четиридесет и осем души.

Надникнах към контролната зала, видях, че е празна, и размахах победоносно юмрук. Изпълнили бяха желанието ми с точките и запетаите.

Очевидно е, че трябваше да разкарам всичко живо, преди да стопя Топилката. Бих могла да вдигна тревога още докато режех вътрешния корпус — достатъчно би било да не се занимавам със сензора за налягане. Но при аларма за теч екипи от градската поддръжка щяха да хукнат по спешност към топилния комплекс. И веждите им щяха да хвръкнат до небето при вида на лунохода, самоделния шлюз, червящия се от срам Дейл и прочее. Много по-добре беше да използвам изтичане на токсичен газ. Така проблемът си оставаше на Топилката.

Отворих за миг вентила на контейнера с хлор, само колкото да затрудня вентилационната система. Докато сирената пищеше, служителите щяха да си останат във влака.

Вече нямаше нужда да се крия. Минах пред Топилката, после се наврях под нея, в улавящото корито.

Като последна предпазна мярка срещу прегряване Топилката имаше медна тапа на дъното на резервоара. Медта се топи при по-висока температура от тази на солната баня, но при по-ниска от тази на стоманата. Така, ако ситуацията се сгорещи прекомерно (до 1085 градуса по Целзий, ако трябва да сме точни), медта ще се стопи. Свръхнагрятата солна баня ще се излее в циментовото корито отдолу. Така на почистващите екипи ще се отвори много работа, но самата топилна пещ няма да пострада.

Това не можех да го допусна!

Издърпах при себе си торбата и оксиженисткото оборудване. Ето че пак щях да заварявам легнала. Въздишка. И този път щях да заварявам стомана към стомана със стоманена пръчка. В случай че нещо не ви е станало ясно — стомана. Ура. Е, поне този път нямаше да ми пречи обходнически костюм. Всяка капка разтопена стомана, която паднеше върху мен, щеше да ме обезобрази до живот, вместо да ме убие. Пак добре.

Хванах се на работа. Заварявах стоманената плоча към дъното на резервоара, легнала под ъгъл, така че де не съм директно под нея. Признавам, че на няколко пъти му изпуснах края и капки нагорещена смърт паднаха на сантиметри от мен. Но не се отказах. След петнайсетина минути солидна стоманена плоча покриваше медната запушалка.

Не знаех от какъв клас стомана са направени стените на Топилката, но повечето класове се топят най-много при 1450 градуса по Целзий. Затова, просто за всеки случай, моите плочка и пръчка бяха от клас 416 с точка на топене 1530°C. Топилката щеше да се разтопи преди моята плочка.

Плочката беше относително тънка в сравнение със стените на резервоара и на пръв поглед изглеждаше, че ще се стопи първа, но физиката не работи така. Преди температурата да се повиши до точката й на топене от 1530°C, всичко, което се топи при по-ниска температура, вече щеше да се е стопило. А стените на Топилката се топяха при 1450 градуса. Така, макар плочката да беше тънка, а стените на Топилката — дебели, дъното на резервоара щеше да поддаде преди моята плочка да се е нагряла достатъчно.

Не ми вярвате? Сложете вода с кубчета лед в тенджера и включете котлона. Температурата на водата ще остане 0°C, докато не се стопи и последното кубче лед.

Изпълзях от коритото и погледнах към контролната зала. Все така празна. Но не за дълго. Влакът беше потеглил.

С толкова много хлор във въздуха беше логично да върнат служителите в града. Но много скоро след това екип от инженери със специални костюми щеше да се качи на същия влак и да потегли към „Санчес“. Разполагах с десет минути, докато влакът стигне до Артемида, още, да речем, пет минути, докато служителите слязат и инженерите се качат, и още десет, докато пристигне вражеската кавалерия. Двайсет и пет минути.

Отправих се с бърза крачка към кутията за температурен контрол. Развих четири винтчета и свалих панела за достъп. После свалих и контролното табло на термодвойката (ако не знаете, термодвойките са популярни сензори за отчитане на температура) и го смених със свое, което извадих от торбата. Свобода го беше сглобил предната вечер. Нищо особено. Действието му не се различаваше от действието на нормалните табла, само дето моето беше настроено да подава на компютъра грешни данни за температурата на солната баня. Грешни в смисъл по-ниски от действителните. Щракнах го в гнездото му.

За мое улеснение таблото на Свобода показваше както реалните температурни стойности, така и тези, които подаваше на компютъра. Действителната температура в момента беше 900°C, а докладваната — 825°C. Компютърът, решил, че температурата е прекалено ниска, веднага включи главния нагревател.

Чу се съвсем ясно изщракване, макар в системата да липсваше реле. Захранващият проводник — между другото най-дебелият кабел, който бях виждала — буквално се сгърчи, когато токът потече по него. Електрическият поток беше толкова мощен, че образуващото се магнитно поле накара кабела да се разтанцува. Конвулсиите му продължиха, докато потокът не достигна пълния си ампераж.

Наблюдавах таблото на Свобода. Скоро реалната температура скочи до 901 градуса. После, още по-бързо, се повиши до 902. След това директно скочи на 904. После на 909.

— Еба си — казах. Температурата се повишаваше много по-бързо от очакваното. Оказва се, че дебел захранващ кабел, който пренася електричество, произведено от два ядрени реактора, може да загрява нещата доста бързо.

Оставих панела за достъп на пода и хукнах към частния си вход.

Дейл ме чакаше при конектора на надуваемия тунел.

— Е? — попита той.

Затворих зад себе си вратата на въздушното убежище.

— Мисията завършена. Топилката се загрява бързо. Да се махаме оттук.

— Супер! — каза Дейл и вдигна ръка.

Плеснахме си ръцете (така де, не мога да оставя човек в тази поза). После Дейл хукна по тунела към лунохода.

Хвърлих един последен поглед към шлюза на въздушното убежище. Стори ми се запечатан добре, затова се обърнах, пристъпих в тунела и… я чакай.

Обърнах се пак към шлюза. Можех да се закълна, че бях зърнала някакво движение зад себе си.

Шлюзът имаше кръгло прозорче. Приближих се да погледна през него. И там, загледана в оборудването покрай отсрещната стена, стоеше Лорета Санчес.

Хванах се за главата.

— Дейл. Имаме проблем.