Анди Уеър
Артемида (4)

3.

Промъквах се по един гигантски коридор в Долен Олдрин 7. Всъщност нямаше нужда да се крия, защото в този безбожен час всички си бяха по леглата.

За мен пет сутринта беше по-скоро теоретична категория. Знаех, че съществува такъв час, но нямах емпиричен опит с него. И не държах да имам. Но тази сутрин беше различно. Тронд настояваше да пазим всичко в дълбока тайна, затова трябваше да се срещнем преди работно време.

Складовите врати се редяха през двайсетина метра. Парцелите тук бяха малко и големи, свидетелство за парите, които компаниите могат да отделят за оперативни разходи. Складът на Тронд беше маркиран с лаконична табелка — Д07-4030 — „Ландвик Индъстрис“.

Почуках на вратата. След миг тя се приплъзна наполовина. Тронд мушна глава в отвора и се огледа наляво и надясно.

— Проследиха ли те?

— Разбира се — отвърнах. — И аз ги доведох право при теб. Оказва се, че не съм много съобразителна.

— Умница.

— Тъпак.

— Влизай — каза той и ми махна с ръка.

Вмъкнах се и той моментално затвори вратата.

Сигурно си мислеше, че така сме потайни, не знам. Но пък щеше да ми плати един милион калмара. Ако искаше да си играем на Агент 007, нямах нищо против.

Складът всъщност беше гараж. Огромен гараж. Сериозно, бих убила за това място. Бих си построила къща в едното му кьоше и после, знам ли, бих застлала останалото с изкуствена трева? Четири идентични събиращи машини изпълваха помещението.

Приближих се до най-близката и вдигнах глава да я огледам.

— Уха.

— Да — каза Тронд. — Трябва да видиш някоя отблизо, за да си дадеш сметка колко са големи.

— И как си успял да ги вмъкнеш в града, без никой да разбере?

— Не беше лесно — каза Тронд. — Докараха ги на части. Само най-доверените ми хора знаят за това. Подбрах екип от седмина механици, които могат да пазят тайна.

Плъзнах поглед по гигантското помещение.

— Има ли някой тук?

— Не, естествено. Не искам никой да знае, че съм те наел.

— Ох. Направо ме разби.

Събирачът беше висок четири метра, широк пет и дълъг десет. Корпусът беше покрит с отразяващ материал, за да се намали прегряващият ефект на слънчевото греене. Всяко от шестте колелета на звяра беше с диаметър метър и половина. Като цяло машината приличаше на гигантско празно корито. Мощна хидравлична система отпред и капак отзад позволяваха коритото да изсипва съдържанието си.

Отпред на машината беше монтирана подвижна лопата като на багер. Нямаше кабинка за багерист, разбира се. Събирачите са автоматизирани, макар че при нужда могат да се управляват дистанционно. На мястото на кабинката имаше запечатана метална кутия с логото на „Тойота“ и думата „Цукурума“ със стилен шрифт.

Около събирача имаше кутии с инструменти и ремонтно оборудване, зарязани от механиците след края на смяната им.

— Добреее — казах, след като се ориентирах в обстановката. — Никак няма да е лесно.

— Какъв е проблемът? — Тронд се приближи до едно от колелетата и се облегна на него. — Това е просто робот и няма никаква защита. Изкуственият му интелект е елементарен — навигация и нищо повече. Сигурен съм, че ще измислиш нещо. В компанията на голяма туба ацетилен например.

— Това нещо е танк, Тронд. Няма да се даде лесно. — Тръгнах около машината и се наведох да погледна шасито. — Освен това има камери навсякъде.

— Естествено — каза той. — Заради навигацията.

— Изпраща видео на контрольорите си — продължих аз. — Веднага щом изгубят връзка с машината, те ще превъртят записите назад да видят какво е станало. И ще видят мен.

— Ами, значи ще скриеш идентификационните маркери на обходническия си костюм — каза Тронд. — Нищо работа.

— Да бе. Онези моментално ще се свържат с обходчиците да ги питат какво става, по дяволите, обходчиците ще излязат и ще ме спипат. Може и да не ме познаят веднага, но лесно ще ме завлекат до някой шлюз и като ми свалят шлема… а бе, класическа финална сцена в стил Скуби Ду.

Той се приближи до мен.

— Разбирам какво имаш предвид.

Прокарах пръсти през косата си. Не се бях къпала тази сутрин. Чувствах се като парцал, топнат във фритюрник със стара мазнина.

— Трябва да измисля нещо, което да се задейства със закъснение. След като съм се прибрала в града.

— И не забравяй, че щетата трябва да е тотална. Ако е само повреда, ремонтните екипи на „Санчес“ ще върнат машините на работа само след няколко дни.

— Да, да, знам. — Стиснах с пръсти брадичката си. — Акумулаторът къде е?

— Отпред. Онази кутия с логото на „Тойота“.

Открих основния прекъсвач близо до акумулатора. В кутията му имаше прекъсвачи, които да предпазят електрониката от късо съединение или рязко повишаване на мощността на тока. За нищо не ставаха.

Облегнах се на един шкаф с инструменти.

— Като напълнят коритото с камъни, ги откарват за топене в завода, така ли?

— Да. — Тронд взе един гаечен ключ и го метна във въздуха. Той полетя бавно към тавана.

— И после… какво? Изсипват товара и се връщат при кратера?

— След като презаредят.

Плъзнах ръка по гладкото отразяващо метално покритие на корпуса.

— Колко е голям акумулаторът?

— 2,4 мегаватчаса.

— Леле-мале! — възкликнах. — С такава мощност мога да заварявам с най-големите електрожени.

Той сви рамене.

— Транспортирането на сто тона скали изисква енергия.

Вмъкнах се под събирача.

— Как елиминира топлината? С восък?

— Представа нямам.

Когато работиш във вакуум, елиминирането на отделената топлина е проблем. Няма въздух, който да я разнесе. А когато работиш с електричество, всеки джаул енергия рано или късно се превръща в топлина. Може да е от електрическото съпротивление, от триенето на движещите се части, от химическите реакции в акумулатора, които произвеждат въпросната енергия. Но в крайна сметка всичко се превръща в топлина.

Артемида има сложна охлаждаща система, която отвежда топлината до термални панели близо до реакторите. Там те си стоят на сянка и бавно отдават енергията във вид на инфрачервена светлина. Събирачите обаче бяха самостойни единици.

Скоро открих каквото търсех. Клапанът на системата за топлинно отвеждане. Веднага я познах — с татко бяхме работили по много такива, когато ремонтирахме луноходи.

— Да. Восък — казах.

Видях краката на Тронд да се приближават.

— Това какво означава? — попита той.

— Акумулаторът и двигателят са сложени в резервоар с втвърден восък. Нужна е много енергия, за да се стопи восъкът, и точно там отива топлината. Восъчният кожух е обточен с охлаждащи тръби. Когато събирачите се приберат за презареждане, техниците вкарват в тръбите студена вода и така охлаждат разтопения восък, а затоплената водя я изпомпват, след като си е свършила работата. Докато машините са навън и събират камъните, изпомпаната вода се охлажда отново.

— Значи можеш да направиш така, че събирачите да прегреят? — попита той. — Това ли е планът?

— Не е толкова лесно. Има вградени механизми, които предотвратяват прегряването. Машината просто се изключва, докато не изстине достатъчно. Инженерите на „Санчес“ лесно ще отстранят проблема. Не, идеята ми е друга.

Изпълзях изпод събирача, изправих се и се протегнах да си разкърша гърба. После се покатерих и скочих в коритото. Когато отново заговорих, гласът ми ехтеше:

— Някоя от камерите вижда ли тук, вътре?

— Защо? — попита той. — О! Ще се возиш в коша на машината до Молтке!

— Тронд, камерите виждат ли вътре?

— Не. Монтирани са заради навигацията. Гледат напред. А как ще излезеш от града? Нямаш привилегиите на обходчик.

— За това не се тревожи.

Изкатерих се до ръба на коритото и скочих от четири метра на пода. Дръпнах един стол, обърнах го със седалката към себе си и го яхнах. Подпрях брадичка на дланта си и потънах в мисли.

Тронд се домъкна.

— Е?

— Мисля — отвърнах.

— Жените осъзнават ли колко са секси, когато сядат така?

— Естествено.

— Знаех си!

— Опитвам се да мисля.

— Извинявай.

Взирах се мълчаливо в събирача няколко минути. Тронд се мотаеше наоколо и ръчкаше разни инструменти. Беше гениален предприемач, но търпението му беше като на десетгодишно хлапе.

— Добре — казах накрая. — Имам план.

— Сериозно? — Тронд захвърли някаква отвертка и тръгна с бърза крачка към мен. — Казвай.

Поклатих глава.

— Нямай грижа за подробностите.

— Обичам подробностите.

— Една дама има право на тайни — отрязах го и станах от стола. — Достатъчно е да знаеш, че напълно ще унищожа събирачите им.

— Страхотно!

— Да. А сега се прибирам да взема душ.

— Права си — каза Тронд. — Определено имаш нужда.

 

 

Прибрах се в ковчега си и се съблякох по-бързо от пияна гимназистка на абитуриентски бал. Навлякох халата и хукнах към банята. Дори платих двеста g отгоре за вана. Голям кеф.

Прекарах деня в обичайните доставки. Не исках някой умник да си спомни, че е забелязал промяна в поведението ми точно преди нечуваното престъпление. Просто най-обикновен ден. Подсвирквам си невинно и не заслужавам втори поглед. Работих до четири следобед.

Прибрах се, легнах (не че имах някакъв избор по този въпрос) и направих малко проучване. За едно нещо искрено завиждам на земляните — интернетът им е много по-бърз. В Артемида си имаме местна мрежа, която става за парични преводи и имейли, но ако искаш да потърсиш информация в глобалната мрежа, минаваш през сървърите на Земята. А това означава най-малко четири секунди изчакване при всяка заявка. Светлината просто не е толкова бърза, колкото ми се иска на мен.

Изпих толкова много чай, че през двайсетина минути тичах до общата тоалетна. След като работих така няколко часа, стигнах до един извод — категорично исках своя собствена баня.

В края на проучването си вече разполагах с план. И като всички добри планове, моят имаше нужда от луд украинец.

 

 

Спрях пред изследователския център на ИАКИ, Индийската агенция за космически изследвания, и паркирах Спусък в тесния коридор.

Космически агенции от целия свят бяха сред първите, наели имоти в Артемида. В стари времена най-хубавите недвижими имоти се намирали на наземното ниво в Армстронг. Оттогава се бяха появили още четири мехура, но космическите агенции си бяха останали на старото място. Свръхмодерният им дизайн беше излязъл от мода преди двайсет години.

Скочих от Спусък и влязох в лабораториите. Първото помещение — миниатюрна приемна — беше спомен от дните, когато имало жесток недостиг на жилищни и офис площи. Четири коридора тръгваха от приемната под странни ъгли. Някои от вратите не можеха да се отворят, ако други вече са отворени. Тази ергономична недомислица беше резултат от напъна на седемнайсет правителства да проектират обща лаборатория. Минах през централната врата, продължих по коридора почти до края му и влязох в лабораторията по микроелектроника.

Мартин Свобода стоеше изгърбен над един микроскоп и посягаше слепешката към кафето си. Ръката му подмина три колби със смъртоносна киселина, преди да сключи пръсти около керамичната чаша и да я поднесе към устата му. Кълна се, че някой ден този идиот ще се убие.

Европейската космическа агенция го беше изпратила в Артемида преди четири години да проучи методи за производство на микроелектроника. Явно Луната има някакви уникални предимства в това отношение. Тукашната лаборатория на ЕКА е мечта за всеки учен, значи Мартин трябва да е бил наистина добър в работата си, за да го изпратят при нас.

— Ей, Свобода — казах.

Нищо. Не ме беше видял да влизам, нито чу, че го викам. Такъв си е.

Плеснах го по тила и той подскочи. Усмихна се като дете при вида на любимата си леля.

— О! Здрасти, Джаз! Какво има?

Чучнах се в един лабораторен стол срещу него.

— Трябваш ми в ролята на луд учен.

— Яко! — Завъртя се на стола си, за да е с лице към мен. — За какво става въпрос?

— Трябва ми електроника. — Извадих един лист със схеми от джоба си и му го връчих. — Това. Или нещо подобно.

— Хартия? — Хвана листа с два пръста, сякаш държеше лабораторна чашка с урина. — Начертала си го на хартия?

— Не мога да работя с чертожни приложения — казах. — А бе… просто ми кажи какво мислиш.

Той разгъна листа и се намръщи на драсканиците ми.

Свобода беше най-добрият електроинженер в града. Идеята ми не би трябвало да го затрудни изобщо.

Обърна чертежа ми настрани.

— Ти това с лявата ръка ли го черта или какво?

— Не съм художник, ясно?

Той стисна брадичката си с два пръста.

— Като оставим настрана артистизма ти, схемата е елегантна. Преписа ли я отнякъде?

— Не. Защо? Грешки ли има?

Той вдигна вежди.

— Не, просто… много е добра.

— Мерси.

— Не предполагах, че си толкова талантлива.

Свих рамене.

— Намерих обучаващи програми по електроника онлайн и започнах оттам.

— Учила си се сама? — Впери отново поглед в чертежа ми. — Колко време ти отне?

— Почти целия следобед.

— Научила си всичко това днес?! От теб ще излезе изключителен учен…

— Млъкни — спрях го и вдигнах ръка. — Хич не ща да те слушам. Можеш ли да направиш това, или не?

— Мога, разбира се. За кога ти трябва?

— Възможно най-скоро.

Мартин метна чертежа на лабораторната маса.

— Мога да ги направя за утре.

— Супер. — Скочих от високото столче и извадих джаджата си. — Колко?

Той се поколеба. Това по правило е лош знак, когато преговаряш.

И преди се беше случвало да прибягвам до услугите му, основно да премахва антипиратски чипове от контрабандна електроника. Обикновено ми взимаше по две хиляди. Защо се колебаеше сега?

— Две хиляди калмара? — подсетих го аз.

— Хммм — проточи той. — Склонна ли си на бартер?

— Ми да. — Прибрах джаджата си. — Искаш да ти вкарам нещо контрабанда?

— Не.

— Аха. — Мама му стара, аз съм контрабандистка! Защо постоянно искат от мен други неща?!

Мартин стана и ми даде знак да го последвам. Отидохме в дъното на лабораторията му, където той въртеше частпрома си. Демек, работеше на частно. Защо да си купуваш свое оборудване, когато данъкоплатците ти го осигуряват наготово?

— Виж! — каза той и посочи с театрален жест масата.

Предметът в средата й не ме впечатли особено. Малка прозрачна пластмасова кутия с нещо в нея. Вгледах се.

— Това презерватив ли е?

— Да! — обяви с гордост той. — Последното ми изобретение.

— Китайците са те изпреварили със седем века.

— Това не е обикновен кондом! — Бутна към мен някакъв цилиндър с размерите на термос. Върхът му беше на панта, а в задния му край имаше електрически шнур. — Върви с това.

Отворих капачето. По стените имаше малки дупчици, а към дъното беше прикрепен метален цилиндър.

— Хм. Ами…

— Мисля да продавам комплекта по три хиляди калмара парчето.

— Кондомите вървят по пет-десет калмара. Защо някой ще се бръкне за три хиляди?

Той се ухили.

— Защото е за многократна употреба!

Примигнах.

— Бъзикаш ли се?

— Ни най-малко! Направен е от тънък, но здрав материал. Може да се използва стотици пъти. — Посочи металния цилиндър вътре в устройството. — След всяка употреба обръщаш кондома наопаки и го опъваш по цилиндъра…

— Ъх…

— После включваш почистващото устройство. Първо има цикъл на течно почистване, после десетминутен сух цикъл при висока температура. Накрая кондомът е стерилен и готов за нова употреба.

— О, боже, не.

— Е, добре ще е най-напред да го изплакнеш, може би…

— Стига! — казах аз. — Защо някой да си купува нещо такова?

— Защото пести пари в дългосрочен план и е по-надеждно от обикновените кондоми.

Изгледах го с най-голямото съмнение, което успях да докарам.

— Сметни го сама — каза той. — Обикновените кондоми са прекалено скъпи. Не се произвеждат тук, защото няма суровини за производство на латекс. Моят продукт обаче може да се използва поне двеста пъти. Това са десет хиляди спестени калмара.

— Ха… — Сега вече Мартин говореше на моя език. — Добре де, може би не е чак толкова откачено. Но в момента нямам пари, които да инвестирам във…

— О, аз не търся инвеститори. Трябва ми някой, който да го тества.

— И мислиш, че аз имам необходимия за тази цел пенис?

Той завъртя очи.

— Не, искам да знам как го усещат жените.

— Няма да правя секс с теб.

— Не, не! — Той примижа. — Просто искам да го използваш следващия път, когато правиш секс, и да ми кажеш как се е отразил на усещането.

— Защо не си легнеш с някое момиче и не го попиташ за впечатленията му?

Той заби поглед в обувките си.

— Нямам приятелка и изобщо не ме бива с жените.

— Ама в Олдрин е пълно с бардаци! Скъпи, евтини, по желание на клиента.

— Не става — каза той и скръсти ръце. — Нужна ми е информация от жена, която прави секс за удоволствие. Жената трябва да има сексуален опит, а ти определено…

— Внимавай какво ще кажеш…

— И да има висока вероятност, че ще прави секс в близко бъдеще. Което отново…

— Съветвам те грижливо да подбереш следващите си думи.

Той млъкна.

— Както и да е. Разбираш какво се надявам да постигна.

Изпъшках.

— Не може ли просто да ти преведа две хиляди калмара?

— Не ми трябват пари. Трябва да тествам продукта.

Погледнах ядно кондома. На вид беше най-обикновен.

— И върши работа, казваш? Тоест няма да се скъса или нещо такова?

— О, определено. Подложих го на цял куп тестове. Разтягане, натиск, триене, каквото се сетиш.

Една смущаваща мисъл се пръкна в главата ми.

— Я чакай. Да не би да си използвал този?

— Не, но дори да бях, не би имало значение. Почистващият процес го стерилизира.

— А бе, ти майта… — Млъкнах и поех дълбоко въздух. После казах сравнително спокойно: — Има значение, Свобода. Може би не биологически, но психологически — има.

Той вдигна рамене.

Изчаках още миг, после кимнах.

— Добре, разбрахме се. Но не обещавам, че ще забърша някого на излизане оттук.

— Е, да, да — каза той. — Просто… следващия път, когато… ти се случи да… сещаш се.

— Да, добре, ясно.

— Супер! — Той взе кутийката с кондома и почистващото устройство и ми ги връчи. — Обади ми се, ако възникнат някакви въпроси.

Взех предпазливо подаръците. Не се чувствах особено горда със себе си, но логично погледнато, нямаше нищо лошо във… Просто щях да участвам в тестването на нов продукт, нали така? Нищо бог знае колко странно, нали?

Нали?

Понечих да си тръгна. Но изведнъж спрях и се обърнах към Мартин.

— Да си чувал за нещо, което се нарича НАФО?

— Не. Защо, трябва ли?

— Не, не, забрави. Ще се отбия утре следобед да си взема устройството.

— Утре почивам. Искаш ли да се видим в парка? В три следобед, да речем?

— Става — казах аз.

— Мога ли да попитам за какво ти е това нещо?

— Не.

— Добре. До утре тогава.

 

 

Долен Конрад 6.

Насочвах Спусък по познатите коридори и се опитвах да пренебрегна топката в корема си. Познавах като дланта си всеки крив коридор, всяка работилница, всяка драскотина върху стената. Дори със затворени очи можех да позная къде съм само по ехото и фоновия шум.

Завих зад ъгъла и подкарах по Занаятчийска. Най-добрите майстори в града работеха тук, но по вратите им нямаше ярки надписи и реклами. Не беше необходимо да привличат клиенти. Репутацията им работеше вместо тях.

Паркирах пред ДК2-3028, слязох от количката и застанах нерешително пред вратата. Потиснах пристъпа на малодушие, стегнах се и натиснах звънеца.

Отвори ми мъж с мургаво лице. Брадата му беше подрязана грижливо, на главата си носеше бяла хакия (нещо като дълъг традиционен шал). Погледна ме мълчаливо, после каза:

— Ха.

— Добър вечер, татко — казах на арабски.

— Загазила ли си?

— Не.

— Пари ли ти трябват?

— Не, татко. Сама се издържам.

Той навъси вежди.

— Тогава защо си дошла?

— Не може ли една дъщеря да дойде при баща си просто така, да го почете?

— Зарежи глупостите — премина на английски той. — Какво искаш?

— Трябва ми оксиженистко оборудване. На заем.

— Интересно. — Той остави вратата отворена и влезе в работилницата. Друга покана нямаше да получа.

Годините сякаш бяха подминали това място, без да оставят следа. Огнеупорната работилница беше претъпкана и гореща, но такива бяха всички. Инструментите и оборудването на татко висяха по стените, подредени изрядно. В единия ъгъл на помещението имаше голям работен тезгях и набор от защитни маски.

— Ела — каза той.

Влязохме през задната врата в жилищната част. Мъничката дневна беше истински дворец в сравнение с моето скромно килерче.

Жилището на татко имаше две спални ниши тип „ковчег“ в едната стена. Това дизайнерско решение е много популярно сред местните хора от по-низшата прослойка. Не е като да имаш спалня, но осигурява известно усамотение, което е добре. Израснала съм в тази къща. Правила съм… разни неща в своята ниша.

Имаше и кухненски бокс с истинска печка. Едно от малкото предимства да живееш в огнеупорна стая. Много по-добре от микровълнова. Сигурно си мислите, че истинската фурна означава вкусна храна, но грешите. Татко се стараеше, но бъркочът си е бъркоч. Водораслите не позволяват да си развихриш въображението.

Имаше една голяма промяна обаче. Метален лист с ширина един метър беше прикрепен към стената в дъното по цялата й височина, от пода до тавана, но не вертикално. Отклонението беше поне двайсет градуса, ако не и трийсет.

Посочих новото нещо.

— Какво е това, по дяволите?

Татко погледна натам.

— Една идея, която ми хрумна преди време.

— За какво служи?

— Сети се сама.

Уф! Ако ми даваха калмар всеки път, когато татко ми кажеше така… Никога не отговаряше направо. Не, всяко нещо трябваше да се превръща в обучение.

Той скръсти ръце и ме погледна втренчено, както правеше при всяка такава задачка.

Приближих се и докоснах металния лист. Твърд и дебел, разбира се. Татко никога не правеше нищо пет за четири.

— Алуминий с дебелина два милиметра?

— Правилно.

— Значи не е предназначен да издържа на страничен натиск… — Прокарах пръсти по връзката между металния лист и стената. През двайсетина сантиметра се напипваха малки бучки.

— Точково заваряване? Ти не работиш така.

Той сви рамене.

— Идеята може да се окаже глупава. Реших на този етап да не се престаравам.

Две куки стърчаха в горния край на металния лист, на сантиметри от тавана.

— Ще заканваш нещо.

— Правилно. Какво обаче?

Плъзнах поглед нагоре и надолу по приспособлението.

— Този странен ъгъл е ключът… Да ти се намира ъгломер?

— Нека ти спестя усилията — каза той. — Отклонението от вертикала е 22,9 градуса.

— Хм… Географската дължина на Артемида е 22,9… Ооо. Ясно. Сетих се. — Обърнах се да го погледна. — За молитви е.

— Правилно. — Той кимна. — Наричам го молитвена стена.

Луната винаги е обърната по един и същи начин към Земята. Затова, макар да сме в орбита, от наша гледна точка Земята не се върти. Е, технически се клатушка малко заради лунната либрация (бавното и едва доловимо осцилиращо движение на спътника), но вие не тормозете хубавите си главици с това. Важното е, че в нашето небе Земята е неподвижна. Върти се на място и минава през различни фази, но не се движи насам-натам.

Металната рампа сочеше към Земята, така че татко да е с лице към Мека, когато се моли. Повечето мюсюлмани в Артемида просто се обръщат на запад, както беше правил и моят баща, откакто се помнех.

— И как ще я използваш? — попитах. — Със специална сбруя или нещо такова? Стената е почти вертикална.

— Не ставай смешна. — Той опря длани на стената и после се облегна с цяло тяло. — Ето така. Просто и лесно. Много по-точно е, отколкото да заставаш с лице на запад.

— Стига, тате. Глупаво е. Да не мислиш, че мюсюлманите в Австралия изкопават дупки и влизат в тях с главата надолу? Наистина ли вярваш, че Мохамед ще се впечатли?

— Виж какво — остро ме прекъсна той. — Ако ще изповядваш исляма, не споменаваш всуе името на Пророка.

— Добре де, ясно — казах аз, после посочих куките. — А тези за какво са?

— Сети се сама.

— Ох!! — После добавих сърдито: — За закачане на молитвеното килимче?

— Правилно. — Той отиде при масата до кухненския бокс и седна на един от столовете. — Не искам да пробивам дупки в молитвеното си килимче, затова поръчах ново от Земята. Ще пристигне след няколко седмици.

Седнах на другия стол, моя стол. Цял живот бях сядала на него, за да се храня.

— Знаеш ли номера на доставката? Мога да уредя да пристигне по-бързо…

— Не, благодаря.

— Татко, няма нищо незаконно да използваш връзки, за да…

— Не, благодаря — повтори той, малко по-високо. — Да не спорим за това.

Изскърцах със зъби, но не казах нищо. Време беше да сменим темата.

— Искам да те питам нещо. Да си чувал за НАФО?

Той вдигна вежда.

— Това не беше ли някаква древногръцка лесбийка?

— Не, тя е Сафо.

— О. Тогава — не. За какво става въпрос?

— Нямам представа — казах. — Просто видях случайно нещо и се зачудих.

— Винаги си била любопитна. Добра и със загадките. Може би е добра идея да впрегнеш гениалния си ум в нещо полезно. За разнообразие.

— Татко — казах с намек за предупреждение в гласа.

— Добре. — Той скръсти отново ръце на гърдите си. — Значи ти трябва оксиженистко оборудване?

— Да.

— Последния път, когато ти дадох достъп до оборудването си, стана беля.

Вкамених се. Направих отчаян опит да не сведа очи, но в крайна сметка го направих. Забих поглед в пода.

Той каза с по-мек тон:

— Извинявай. Не беше нужно да…

— Напротив, беше — казах аз.

Възцари се неприятно мълчание — това изкуство го бяхме усъвършенствали с годините.

— Е — каза накрая той, с неудобство. — Какво ти трябва?

Тръснах глава да я разчистя. Точно сега нямах време да се чувствам виновна.

— Оксижен, две бутилки ацетилен, бутилка кислород и маска.

— А неон? — попита той.

Примижах.

— Да, естествено. И неон.

— Позабравила си занаята — каза той.

Не ми трябваше неон. Но не можех да му го кажа.

Когато заваряваш алуминий, трябва да го обливаш с нереактивен газ, за да защитиш повърхността от оксидация. На Земята използват аргон, защото го има навсякъде. Но на Луната нямаме благородни газове, затова ги внасяме от Земята. А неонът е два пъти по-лек от аргона и това е причината да използваме него. На мен нямаше да ми трябва, защото щях да работя във вакуум. Щом няма въздух, няма и кислород, който да оксидира метала. Но не исках татко да знае това. Освен това щях да режа стомана, а не алуминий. Още нещо, което татко нямаше нужда да знае.

— И за какво ти е оборудването? — попита той.

— Една приятелка ме помоли да й инсталирам въздушно убежище.

Лъгала съм баща си безброй пъти, особено в младежките си години. Но всеки път лъжата връзва стомаха ми на възли, всеки проклет път.

— Твоята приятелка защо не си наеме заварчик?

— Направи го. Нае мен.

— О, значи сега си заварчик? — Ококори се театрално. — След като години наред повтаряше, че не искаш да се занимаваш с това?

Въздъхнах.

— Тате. Приятелката ми просто иска да й сложат въздушно убежище в спалнята. Правя й услуга, почти без пари. — Жилищните въздушни убежища са популярни, особено сред новите имигранти. Новодошлите са склонни да се филмират на тема „смъртоносния вакуум, който дебне отвън“. Страховете им са неоснователни, защото корпусът на Артемида е изключително здрав, но страхът е ирационален по дефиниция. В повечето случаи личните въздушни убежища бързо се превръщат в килери или гардероби.

— И коя е незаконната част?

Хвърлих му страдалчески поглед.

— Защо автоматично решаваш, че има…

— Коя е незаконната част? — повтори той.

— Апартаментът й в Армстронг е залепен за вътрешния корпус. Трябва да заваря убежището към него. Общината изисква куп разрешителни, ако ще заваряваш към вътрешния корпус, а тя не може да си ги позволи.

— Пфу — реагира той. — Излишна бюрокрация. И най-неопитният аматьор не може да повреди със заварките си шестсантиметров корпус от алуминий.

— Нали?!

Татко скръсти ръце и се намръщи.

— Проклетата градска управа непрекъснато пречи на бизнеса…

— Безспорно.

— Добре. Вземи каквото ти трябва. Но ще трябва да ми платиш за ацетилена и неона.

— Да, естествено — казах аз.

— Добре ли си? Виждаш ми се бледа.

Направо щях да повърна. Лъжата ме беше телепортирала обратно в тийнейджърските ми години. А нека ви кажа едно — на света най-много мразя подрастващата Джаз Башара. Онази глупава смотла бе взела цял куп лоши решения. Всичките тъпи решения, която една тъпа смотла може да вземе. Заради нея днес съм това, което съм.

— Нищо ми няма. Малко съм уморена.

Скъпа Джаз,

За рождения си ден получих голям плакат на „Руса“. Какъв великолепен кораб!

Най-големият космически лайнер, строен някога! Събира до двеста пътници! Сега чета за него, опитвам се да науча всичко. Май съм се вманиачил, но какво от това? Забавно е.

Корабът е истинско чудо! Има си пълна центростремителна гравитация, а радиусът му е достатъчно голям, така че на пътниците да не им прилошава. Дори помага на хората да свикнат с лунната гравитация! Пътуването трае седем дни и постепенно намаляват въртенето. Така, когато пътниците се качат на кораба, гравитацията в пътническия отсек е 1 g, а когато наближат Луната, вече е една шеста g. По обратния път обръщат процеса, така че хората да привикнат постепенно към земната гравитация. Не е ли страхотно?

Но все още не разбирам докрай цикличната орбита на Апхоф-Крауч. Това е балистична орбита между Земята и Луната, това го схващам, но останалото е много странно. Нещо като… започва от Земята и след седем дни е на Луната, а после отскача далече от мислената равнина Земя-Луна и се връща на Луната след четиринайсет дни… и някъде по това време просто си стои в елиптична орбита около Земята за две седмици… Не мога да го разбера. Няма и да се опитвам повече. Важното е, че корабът е направо страшен. Някой ден, когато стана богат ракетен конструктор, ще дойда в Артемида. И с теб ще пием чай.

Хей, когато с татко ти сте се преместили на Луната, с „Руса“ ли пътувахте?

Скъпи Келвин,

Не, „Руса“ още не е бил построен, когато сме се преместили тук. Дошли сме с „Колинс“, единствения космически лайнер, съществувал по онова време. Било е преди десет години (тогава съм била на шест) и не помня много. Но помня, че на кораба нямаше изкуствена гравитация. Навсякъде беше безтегловност. И беше адски забавно!

Стана ми любопитно онова за орбитата и го проверих. Не е толкова сложно. Корабът преминава през цикъл, като всеки етап отнема седем дни. Земя→Луна→(открит космос извън мислената равнина между двете)→Луна→Земя→(открит космос вътре в мислената равнина)→Земя. И това се повтаря отново и отново. Ако Луната стоеше на едно място, корабите щяха просто да пътуват между двете тела директно, само че тя се завърта около Земята всеки месец и това усложнява страшно много цикъла.

Погледнах орбиталната математика и я приложих към орбитата, за която говориш. Оказа се много лесно, смята се наум.

Скъпа Джаз,

Ти може и да го смяташ наум. Бих дал всичко да съм умен като теб. Но не съм. Няма проблем. Аз се трудя упорито, а ти си голям мързел.

Скъпи Келвин,

Как смееш да ме наричаш мързел! Бих ти отвърнала с отровна реплика, но ме мързи да я измисля.

Знаеш ли, имам нужда от съвет. С Едгар ще излизаме на четвърта среща. Вече сме се мляскали доста, но само това, целувки. Искам да направя и следващата стъпка, но и да не бързам твърде много… още не съм готова да се съблека. Някакви препоръки?

Скъпа Джаз,

Цици.

Скъпи Келвин,

Сериозно? Само това ли имаш да кажеш?

Скъпа Джаз,

Да.