С. Джей-Джоунс
Зимна песен (35)

6
Справедливост

Някъде далеч някой свири на цигулка — тъжна песен, песен на извинение и скръб.

— Йозеф? — промърморих аз в полусън.

Със сигурност не беше изпълнението на моя малък брат. Липсваше характерната чистота. Долавях тежка скръб, тоновете носеха бремето на години, векове… може би на загуба.

Това беше Горския цар.

Поех дълбоко дъх и седнах в леглото. Спомените за станалото между нас се върнаха, цялата пламнах, но същевременно се сетих и за ужасяващите последствия. Потръпнах и докоснах ушите си, заслушах се с надежда, със страх.

— Будна е.

Това беше гласът на Тисл. Обърнах се и видях моите момичета гоблини — наблюдаваха ме с плоските си черни очи. Чувах отново. Огромно облекчение ме заля като вълна и заплашваше да ме удави в сълзи. Слухът ми още не беше загубен. Поне не засега. Все още имах зрение, обоняние, слух. Отметнах завивките и седнах в леглото. Исках да изтичам в стаята с пианото, да ударя клавишите, да се насладя на музиката, която мислех, че съм загубила.

— Чакайте, Ваше Величество, чакайте! — Туиг се опита да ме хване, но се изплъзнах. — Трябва да си почивате.

Краката ми все още трепереха, чувствах се нестабилна като след тежка болест, но не ме беше грижа. Музиката ме люлееше и кипеше в мен, опитваше се да излезе през порите, през очните ми ябълки, през пръстите. Изпитвах потребност да се освободя от нея, иначе щях да експлодирам.

Установих, че Туиг и Тисл са извадили нотите на сонатата „Първа брачна нощ“ от джоба на престилката ми и са я оставили върху капака на пианото. Нямах намерение да композирам. Всичко в главата ми беше объркано, неуправляемо, а музиката представляваше същинска какофония от звуци. Седнах на малката пейка пред инструмента и засвирих — по-точно блъсках — изливах върху клавиатурата облекчението, гнева, изненадата и радостта си. Импровизирах, виех, изливах бурята от чувства в мен, докато стихията отмина.

В последвалата тишина отговори цигулката.

Съжалявам, Елизабет.

Схванах извинението му, все едно ми го бе казал с думи. Музиката винаги е била езикът, на който сме се разбирали, езикът на любовта, на смеха, на плача. Оставих го да свири и да свири, докато най-сетне отпуснах пръсти върху клавиатурата и изсвирих прошката си.

Благодаря ти, прощавам ти. Благодаря ти, прощавам ти.

Ала цигулката запя в отговор на опрощението ми с остинато на вина и срам. Опитах да се присъединя с музика, да намеря подходящ акомпанимент, но Горския цар непрестанно менеше темпото, тоналността, вариация след вариация на угризения.

Аз съм чудовище. Аз съм чудовище. Аз съм чудовище.

Продължавах да опитвам, но така и не успях да намеря общ език.

— Доведи го — наредих на Тисл, заета да къса на дребни късчета непотребни листове хартия. — Доведи Ерлкьониг.

Тя се нацупи, но се подчини. След малко се върна сама.

— Къде е той?

За първи път ми се стори, че долавям следи от неувереност в изражението на Тисл. И тя измънка нещо.

— Негово Величество няма да дойде — обади се Туиг.

Горския цар не беше подвластен на желанията ми както моите момичета гоблини и въпреки това изпратих Туиг да го доведе с надеждата, по-добрата от моите прислужнички да го убеди. Тя също се върна сама.

— Какво, да не би Ерлкьониг да е твърде засрамен да се яви пред мен? — попитах аз. — Предпочитам да ми поднесе извиненията си лично, а не чрез цигулката.

— Той е в параклиса, Ваше Величество — обясни Туиг.

— Не го безпокоим, когато се моли — додаде Тисл.

Изгледах ги изненадано.

— Какво? Вие, гоблините, със сигурност не давате и пет пари за неговия Бог.

— Така си е — скръсти ръце Тисл.

— Не прекрачваме прага на свещено място — защити се Туиг. — Нищо, че вие, смъртните, не ни удостоявате с подобна любезност. Съобразяваме се със старите закони, но уважаваме вярата на Негово Величество, защото кои сме ние, та да отричаме непознатото и тайнственото?

Изненадах се. От разказите на Констанце знаех, че гоблините нямаха нито чест, нито морал, бързаха да излъжат и да откраднат, за да постигнат каквото са си намислили. Но коя бях аз да се съмнявам в старите закони.

— Добре. Тогава ще му отнема гласа. Донесете ми цигулката му.

Моите момичета гоблини се спогледаха. Заповедта ми беше излишна.

— Хубаво — ядосах се аз. — Ще го повикам по друг начин.

Туиг и Тисл отново размениха погледи и изчезнаха.

Чаках.

Чаках Горския цар да свърши, да се изчерпи чувството му на вина. Чаках цигулката да замлъкне, за да започна своя отговор.

Подредих листовете си и започнах втората част на сонатата „Първа брачна нощ“. „Алегрото“.

Ти си чудовището, което искам, майн хер.

В големите прозорци в стаята с пианото виждах изглед от реката, минаваща през Залцбург, и движението на водите й ме вдъхнови. Чувах деликатното пицикато на цигулка, капките на ледените висулки в поток през пролетта. На този фон се носеше шушнещият звук на ручей. Арпежи на пианото. Направих съответните бележки на хартията пред мен. Още не бях решила тоналността, но си мислех за до минор. Преработих няколко пъти арпежите, докато не се получи нещо, което да ми хареса. Нищо засега, ето защо ги разширих. По-добре малко хроматичен цвят. Усещаше се напрежение и ми хареса. Различих в него непоносимото бреме на желанието.

Реших да не чакам отговор от Горския цар.

Първата част бе за гняв и безпомощност. Музикалната тема се докосваше, ала така и не постигаше потенциала си до самия край. Втората част щеше да е за загуба и за недостижими мечти. За света горе. За моето тяло. За неговото тяло. За пулса на желанието под всичко това и за съчетаването на двете части.

Отбелязах си да преработя „Алегрото“ с тези нови идеи.

По-меко. По-нежно. По-бавното темпо на „Адажиото“ само по себе си позволява да се създаде атмосфера на размисъл, на меланхолия, но не желаех да се усеща самодоволство и смирение. Не исках мелодията да го озадачи и разтревожи, а по-скоро да го покори и изкуши. Натрупване на ноти, пауза, заключение. Молулация нагоре. Същият мотив, пауза, заключение. Мислех си за ръцете на Горския цар, които се плъзгат по кожата ми. Заредена с очакване пауза, след това болезнено сграбчване. Отново и отново. Като оставя своята следа върху личността ми. Отбелязах и това върху нотите.

Водена от звуците, се поклащах напред-назад. Затварях очи и си представях как Горския цар стои зад мен с длани върху раменете ми. Хроматична гама в шестнайсетини. Онези същите ръце с разперени пръсти, които преминават по шията ми, та чак до ключицата, после надолу по рамото и стигат до деколтето. Глисандо, бавни осмини. Въздишка.

Не чух ехо на тази въздишка в стаята.

Нека Горския цар ме чуе сега. Нека чуе моето разочарование и прошка.

Докато свирех, докато композирах, чаках. Чаках лекото докосване на ръката му върху косата ми, шепот и лек дъх върху тила ми. Очаквах сянката му да падне върху клавиатурата. Сълзи да покапят върху рамото ми. Чаках и чаках, докато слънцето в света горе се скри зад хоризонта и настъпи мрак. Все така никаква следа от Горския цар.

Стратегията ми не проработи. Бях напълно сигурна, толкова сигурна, че музиката ми, тази музика, която той толкова настояваше да чуе от мен, ще бъде достатъчна, за да извади Горския цар от чувството му на вина. Но минаха минути, часове, дни, а съпругът ми оставаше все така далеч от мен. Не беше ме докосвал, не беше говорил с мен, не беше ме поглеждал от онзи така катастрофално завършил сблъсък след завръщането ми от света горе.

Липсваше ми.

Липсваха ми разговорите с него край огъня, когато ми четеше от писанията на Еразъм, Кеплер и Коперник, когато загърбвах притеснението си и рецитирах на глас някое стихотворение. Липсваше ми и детската игра на „Истина или предизвикателство“, липсваха ми движенията и жестовете му, работата ни върху сонатата, но най-много тъгувах за усмивката, за различните на цвят очи, за онези дълги, елегантни негови пръсти, способни и да правят магия, и да свирят.

Щом Горския цар отказваше да дойде при мен, аз лично щях да го измъкна от скривалището му.

Втората част на сонатата беше почти готова. В нея нямаше и следа от гласа на Горския цар. Оставих пачето перо.

— Тисл — извиках аз в празната стая.

Момичето гоблин се материализира пред мен.

— Какво иска сега Царицата на гоблините? — насмешливо попита тя.

— Къде е Ерлкьониг?

— В параклиса. Напоследък прекарва там дните си.

— Заведи ме при него.

Тисл вдигна вежда или поне щеше да я вдигне, ако имаше такава.

— Ти си по-смела, отколкото предполагах, смъртна, да прекъснеш Негово Величество по време на молитвите му.

— Вярвам в безкрайното опрощение на Всевишния — свих рамене аз.

— Не неговото опрощение ще ти е необходимо.

И въпреки всичко Тисл се съгласи, щом това било моето желание, да ме заведе до параклиса, за да взема цигулката на Горския цар. Остави ме пред входа и щом я освободих, изчезна мигом.

Вътре беше празно.

Вбесих се от вечните номера на момичето гоблин. Трябваше да помоля Туиг. Понечих да си тръгна, но забелязах цигулката на олтара.

Неговата цигулка.

Пристъпих напред, за да я взема, да взема гласа и вината му. През витражите струеше неземна светлина. Тук, вътре, не се виждаха нито пейки, нито столове. Напълно естествено, след като нямаше нито свещеник, който да води служба, нито енориаши. Прост дървен кръст висеше над олтара, а върху малка маса в презвитериума лежеше цигулката на Горския цар.

Щом я взех в ръце, усетих топлината на старото дърво и лека въздишка отекна във въздуха.

Едва не изпуснах инструмента от изненада. Огледах се. Не видях никого.

— Не знам дали си тук, Господи, но аз съм тук отново, коленичил и молещ за прошка. Моля те да ми посочиш пътя. Толкова далеч съм от Теб и от Твоята милост тук, в долната земя, но те моля за присъствието Ти.

Гласът идваше от ниша встрани на централната пътека, където човек можеше да запали свещ и да се помоли насаме. Приближих на пръсти, откъдето идваше гласът.

Коленичил, Горския цар бе свел глава над ниска масичка с позлатен образ на Христос. До него горяха няколко свещи и осветяваха лицето на Исус с мека златиста светлина.

— Човек би си помислил, че с годините един безсмъртен свиква със смъртта. В края на краищата всеки вехне и умира. А за такъв като мен това е просто част от съществуването. Задават ли си въпрос смъртните как се сменят сезоните? Есента след лятото, зимата след есента. Не, разбира се, те вярват, че светът ще се върне за живот и топлина след зимата. Но въпреки това…

Горския цар вдигна глава. Притиснах гръб в скалата зад мен, за да не ме види.

— Остро чувствам мразовитото присъствие на смъртта всяка зима. Станах свидетел толкова много мои невести да цъфтят и да угасват, но… — Гласът му прекъсна.

Не биваше да съм тук. Трябваше да оставя Горския цар сам по време на личната му изповед. Обърнах се да си вървя.

— Но Елизабет…

Спрях.

— Елизабет не е като цветята, които идваха преди нея. Тяхната красота бе мимолетна и преходна. Човек им се радва, докато са хубави, защото утре ще се превърнат в прах. Щом листенцата им увехнеха и покафенееха, ги помитах.

Ушите ми не биваше да чуват как душата му се излива пред Всевишния. И въпреки това не можех да мръдна. Не исках да се оттегля.

— Ще ме нарекат жесток, предполагам. Тя ще ме нарече жесток. Но да съм жесток, студен и сдържан е единственият начин, по който знам как да оцелявам. — Смях, наподобяващ присмех, се откъсна от гърдите му. — Защо един безсмъртен се тревожи за оцеляването си? О, Господи, всеки ден се боря да оцелея.

Гласът му постепенно бе утихнал, сякаш по-скоро разсъждаваше, а не се молеше.

— Животът ми, самото ми съществуване, е безкрайно страдание. Сключих сделка с Дявола и съм в Ада. Нещо, което никога не разбирах, докато не станах владетел на това прокълнато място. Толкова много се страхувах да не умра, че се възползвах от възможността, каквато и да е тя, да се спася от мрака. Какъв глупак се оказах. Какъв глупак съм все още.

Главата му отново клюмна.

— Гняв, сърдечни терзания, радост, желание — отдавна не ги бях изживявал. Особено радост. От всички тях гневът е най-лесен — от векове насам горчивината и отчаянието винаги са ме придружавали. И все пак продължавам да копнея за дълбочина. За сила на чувствата. Въпреки годините не съм забравил искрата и болката от пламъка. Копнея да ги почувствам отново, независимо че свикнах с времето и вечността.

Притисках здраво цигулката до гърдите си, обзета от желание да пристъпя до него, да го прегърна и да го утеша.

— Отдавна се отказах да опитвам. Всяка от невестите ми идваше готова да умре, животът им в света горе бе приключил вече. Искаха един последен шанс да чувстват отново и аз им го давах. Давах им сълзи, удоволствие, но най-вече им давах катарзис. Използваха ме, както аз ги използвах, и веднъж отишли си, ги намразвах, задето са ме изоставили. Задето ме оставяха да търпя всичко сам. Но Елизабет…

Затаих дъх.

— Тя никога не е била стайно цвете. Тя е издръжливо дъбово дърво. Ако листата й изпопадат, напролет отново се разлиства. Не е готова да умре, когато ме дарява с живот. Но продължава да го прави, защото обича и обича дълбоко.

Долните ми клепачи натежаха от сълзи.

— Знам какво би ми казал Ти. Да сторя най-великото нещо — единствено благородното — да я върна в света горе. — Задави се. — Но аз съм себичен.

Изведнъж си дадох сметка какво прегрешение правя в момента. Бях дошла тук, за да отнема гласа на Горския цар, а разбирах, че аз трябва слушам.

— Знам какво значи да обичаш, Боже. Ти ме научи на това. Показа ми го чрез словото Си и Своята смърт, но досега не разбирах какво значи да жертваш. Да обичаш, значи да си безкористен. Дай ми сили, Боже мой, защото ще са ми нужни за изпитанието, което ме чака.

Разплаках се, правейки отчаяни опити да потисна риданията си.

— Моля се в името Ти, амин.