С. Джей-Джоунс
Зимна песен (30)

1
Девойката и смъртта

Всичко се промени.

От нощта, когато Горския цар ме пречупи и душата ми се разголи, атмосферата между нас се насити с недоизказани чувства. Той направо ме преобрази — стигна до дъното на душата ми и музиката започна да тече.

Разбрах какво значи да си споходен от божествен огън. Вечерите ни преминаваха в трескав сън и не правехме нищо друго, освен музика. Вече не се интересувах от времето — вчера беше днес, беше утре, истински уроборос^[1] от часове, въртяха се и се застигаха. Цялата горях и вече не се нуждаех от средствата, нужни на смъртните. Сънят, храната, питието представляваха жалки заместители на музиката, която ме поддържаше. Живеех от музика и от Горския цар. Звуците бяха моята амброзия, а целувките му — моят нектар.

— Отново — настоях аз след края на седмото изпълнение на първата част от сонатата „Първа брачна нощ“. — Отново!

Съпругът ми и аз работехме над пиесата от часове. При всяко следващо изпълнение чувах и разбирах нещо различно. Пиесата, започната в изблик на гняв и безсилие, минала по-късно през неумолим копнеж, сега беше пиеса, на която не липсва радост.

Избрах алегро за темпо.

Да бъде свирена бързо. Стремително.

Радостно.

— Отново ли? — попита Горския цар. — Не ти ли стига, скъпа моя?

Беше изморен. Долавях страх в изпълнението му, страх и умора. Бях го изтощила. Самата аз бях изтощена. Но това малко ме интересуваше. Не исках да спирам. За първи път клетката, стиснала сърцето ми, беше отворена и душата ми летеше. Не свирех, не композирах, не мислех достатъчно бързо. Умът ми изпреварваше пръстите и направените грешки ме караха да се смея, а често и да плача. Още, исках още. Ако грехът на Луцифер беше гордост, моят беше алчност. Не ми беше достатъчно. Никога нямаше да бъде.

— Не — отговорих. — Никога.

— Забави малко темпото, Елизабет — смееше се той. — Съмнявам се дали дори Всевишният успява да те настигне.

— Нека се опита. — Кръвта кипеше в тялото ми. — Положително ще изпреваря и ангелите му, ако започнем състезание!

— Скъпа, скъпа! — Горския цар отпусна ръцете си, за да си починат. — Първата част е великолепна.

Усмихнах се. Така си беше. Аз бях великолепна. Не, аз бях повече от великолепна. Бях непобедима.

— Прав си. Може да стане още по-добра. — Ръцете ми трепереха, пръстите ми се схващаха. Тръпнех от възбуда, същинска хрътка преди лов. Още веднъж, само още веднъж…

Горския цар забеляза треперенето ми и се намръщи. Свалих ръце от клавиатурата и ги скрих в полата си.

— Елизабет, стига.

— Има да се свърши толкова много работа — възроптах аз. — Темата е готова, но средната част е… О!

Капка кръв тупна върху един от клавишите. Смутена, бързо я избърсах, но друга капна върху ръката ми. Последва още една и още една. Горския цар се спусна и притисна носа ми с носната си кърпа. Снежнобялата тъкан бързо почервеня. Изведнъж целият свят се обърна и времето спря. Мислите ми, препускащ в гората елен, се препънаха и паднаха.

Кръв?

— Почивка. — Думата прозвуча по-скоро като заповед, отколкото като грижа. Горския цар плесна с ръце и Туиг и Тисл се появиха със стъклена чаша и бутилка, пълна с кехлибарена течност. Той наля малко в чашата и мълчаливо ми я подаде.

— Какво е това? — попитах аз.

— Бренди.

— Защо?

— Просто го изпий.

Сбърчих нос, но отпих малко. Течността опари гърлото ми и стопли сърцето ми. Той внимателно проследи дали ще изпия всичко.

— Ето така. По-добре ли се чувстваш?

Мигнах. За своя изненада наистина се почувствах по-добре. Ръцете ми, които от години потрепваха и се сгърчваха от потискано напрежение, се успокоиха. Пипнах лицето си. Кръвта беше спряла, но и вихърът от звуци, вилнеещ в главата ми от няколко дни — също.

— Така. — Горския цар се настани до мен на малката пейка и взе чашата от ръката ми. — Доста дълго свирим твоята пиеса. Нека прекарваме известно време по друг начин. — Обгърна лицето ми с длани и приближи своето — прочетох тревога в изумителните му очи. Нежността в тях напълно ме обезоръжи и в мен пламна огън от съвсем друго естество.

Горския цар погали страните ми. Затворих очи, за да почувствам по-добре аромата му.

— Имате ли някакви предложения, майн хер?

Устните му докоснаха ухото ми.

— Имам някои идеи.

Бях напрегната, като пренатегната струна на цигулка, но насочих пръстите му надолу към правилния тон.

— Да оставим перото и лъка и да посвирим един на друг — промърморих аз.

Горския цар се отдръпна леко назад. Отворих очи и срещнах погледа му, но наместо желание видях нещо друго — тревога.

Колкото по-дълго държиш свещта запалена…

Окървавената носна кърпа изведнъж ми се видя като лоша поличба.

Предпочетох да не мисля за това. Бях щастлива. Бях осъществена. Моята музика беше в главата ми и имах изпълнител, който се включваше на драго сърце. Горския цар беше опитен цигулар и много опитен с жените, а и уменията му бяха на високо ниво. Ръцете ми, гърдите, коремът, бедрата — от всеки сантиметър по мен той съумяваше да извади изключително преживяване само с леко докосване с език или устни. Бях в ръцете на истински виртуоз.

Целувах го със страст и жар, за да изпепеля неговите тревоги и моите съмнения. Долавях загрижеността му с устните си, прокарвах длани по ръцете му и се притисках към него.

Позволих на Горския цар да се занимава до края на вечерта с тялото ми като с инструмент, напълно забравила поне за малко кървавата носна кърпа, сонатата и запалената свещ. Той беше лъкът. Аз бях струните, а пръстите му танцуваха по тялото ми и пеех.

Събудих се, но Горския цар не беше до мен. Беше ме оставил в леглото по някое време през нощта. Нямах представа къде е отишъл моят съпруг, но ми се струваше, че чувам далечен звук на цигулката му.

Огледалото над огнището ми показваше Дъбравата на гоблините, окъпана в мистичен полумрак — нямаше как да разбера кое време е — призори или привечер. Елшите в света горе бяха разцъфтели, събудени за пролетта преди останалата част от гората. Усмихнах се и станах.

Стаята с пианото беше празна.

— Няма го — обади се кудкудякащо кикотене от сенките. Тисл.

— Знам. — Горския цар бе оставил цигулката си тук, подпряна в ръцете на хилещ се сатир, чиито криви пръсти придържаха извивките на инструмента. И въпреки това още чувах слабите, призрачни звуци на струни — познати и в същото време непознати. — Чуваш ли това?

Подобните на прилеп уши на Тисл помръднаха.

— Какво да чувам?

— Музиката. — Прокарах пръсти по цигулката на Горския цар. — Стори ми се, че е Ерлкьониг.

И двете наострихме уши. Музиката беше твърде слаба и се затруднявах да позная пиесата, но слухът на Тисл бе по-остър. След малко тя поклати глава.

— Нищо не чувам.

Дали ме лъжеше? Не за първи път моето момиче гоблин се опитваше да ме подвежда, но наблюдавайки безизразното й лице, не виждах следи от подигравка или дори съчувствие. Изглежда, за първи път тя казваше истината.

Нищо чудно всичко това да беше в моята глава. Непрестанно чувах музика. И все пак този път тя не идваше от мен.

Кацнала върху капака на пианото като котка, Тисл драскаше с острите си нокти по нотите на моята соната.

— Какво искаш?

Когато ми прислужваше, Туиг ми носеше храна, чаша чай, нова дреха или други неща, без да се налага да ме пита. Но Тисл, макар да разбираше неизречените ми желания, намираше начин да ги изпълнява прекалено буквално.

Стомахът ми се бунтуваше. За първи път си дадох сметка, че съм гладна. Повече от гладна. Умирах от глад. Олюлявах се, усетих, че ми се вие свят.

— Добре ще е да ми намериш нещо за ядене — кротко рекох аз.

Тисл се намръщи. Едва прикрих усмивката си, защото знаех, че тя най-много мрази да се държа любезно. Щракна с пръсти и от сенките се появиха подменени с чинии, отрупани с печено глиганско месо, резени дивеч, ряпа и хляб. Таблата в ръцете на един от тях бе пълна с ягоди и устата ми се напълни със слюнка.

— Нали храната не е…? — погледнах въпросително Тисл.

— Няма заклинания — отговори тя. — Те така и така не действат при Царицата на гоблините.

Изобщо не чаках покана. Подменените се скриха в сенките и аз се нахвърлих върху храната, забравила напълно за добрите маниери. Сокът на печеното изпълни устата ми — ароматен и вкусен, долавях миризма на розмарин и салвия, на мащерка, на изгорели дърва, на препечената коричка.

— Все още имаш апетит — обади се Тисл. — Това е изненадващо.

Застинах с ръка, поднесена към устата.

— Какво искаш да кажеш?

— Към края те обикновено спират да ядат — сви тя рамене.

Продължих да се храня мълчаливо.

— Не ти ли е любопитно? — попита след малко Тисл, след като видя, че не се хващам на въдицата й. — Не искаш ли да знаеш каква ще е съдбата ти?

Отчупих парче хляб.

— Какво още има да знам? Животът ми е предаден на Долната земя и вероятно никога повече няма стъпя в света на живите. — През ума ми минаха дните, прекарани пред пианото, нощите в ръцете на Горския цар и лека червенина изби по лицето ми. — Аз съм мъртва за света горе.

Колкото по-дълго гори свещта…

Поредната хапка заседна в гърлото ми, но направих усилие и я преглътнах.

Тисл побутна подноса с ягодите към мен.

— Знаеш какво следва от сключената сделка, но не знаеш какво предвещава тя — ухили се момичето и показа назъбените си остри зъби.

— Стига с това, Тисл — въздъхнах аз. — Искаш да ми кажеш, така че давай.

Тя остави подноса в краката ми.

— Първият плод на твоята саможертва — рече и взе с дългите си пръсти една ягода. — Тази година ягодите узряха много рано. Любимите ти, нали?

Спомних си дивите ягоди в ливадата до странноприемницата. Родена съм в средата на лятото и за моя рожден ден винаги имаше узрели. Състезавахме се кой ще изяде повече — аз, сестра ми и създанията от гората. С Кете се измъквахме от задълженията си при всяка възможност, а издутите ни кореми и омазаните със сок лица винаги ни издаваха.

— Да. — Обичах ягоди и то не само заради вкуса им, а и защото носеха аромата на откраднати летни следобеди и смях. — Винаги са били най-любимият ми подарък за рожден ден.

— Първи цъфтят и първи увяхват — изкиска се Тисл. — Наслаждавай им се, докато можеш, защото после вкусът им се превръща в пепел в устата ти.

— И защо? — Вдигнах подноса и го сложих на коленете си.

— Нали знаеш какво значи да си жив?

Завъртях нетърпеливо очи. Всички около мен се оказаха философи.

— Животът е нещо повече от дишане и кръв. Той е вкус и докосване, и зрение, и звук, и аромати. — Тисл изяде ягодата си с удоволствие.

Погледнах плодовете на коленете си. До един бяха напълно узрели и яркочервени.

— Цената, която плащаш, не е в оставащите ти години. Да не си въобразяваш, че ще се откупиш толкова евтино от старите закони? Не. Не даваш само сърцето си. Те искат и очите, и ушите, и носа и езика ти. — Тя облиза сладкия сок от пръстите си. — Малко по малко те ще те лишат от зрението, от обонянието, от усещането какво докосваш — пиршеството им е бавно. Страстта, жизнеността, способността да чувстваш — изсмукват всичко. И едва когато от теб не остане нищо друго, освен угасваща сянка от предишното ти аз, умираш. Мислиш си, че тупкащото ти сърце е най-големия дар, който даваш. Не, смъртна, туптящото сърце е най-малкото и най-последното, което ти вземат.

Жестокостта в истината, разкрита ми от Тисл, ме остави без дъх. Стомахът ми се сви на топка и не можех да преглътна нищо повече.

— О, да — продължи тя, посягайки за поредната ягода. — Едно по едно усещанията ти ще те напускат. Кое от тях си готова да дадеш първо, смъртна?

Кое ли? Никое. Можех ли да се лиша от вкуса на ягодите? От аромата на лятната вечер, от докосването на коприната до кожата ми, от привилегията да виждам с очите си Горския цар? От вкуса на целувките му, от допира на ръцете му по извивките на тялото ми, от звука на цигулката? Ами музиката? О, Господи, музиката! Ще понеса ли агонията от такава загуба?

— Не знам — прошепнах аз. — Наистина не знам.

Тисл задигна още една ягода.

— Тогава яж, пий и се весели, докато можеш, защото утре… — Нямаше нужда да довършва изречението.

За първи път от много време усетих бремето и ужаса на онова, което бях принесла в жертва. Бях прекарала толкова много време в света горе, отказвайки да осъзная как загубата на усещанията ще ме съсипе и унищожи. Точно сега разбирах в цялата му пълнота какво предлага едно тяло.

— Колко време? — попитах аз. — Колко време ще мине, преди… Преди да се случи всичко това?

— Колкото издържа споменът, предполагам.

— Какво значи това?

Очите й светнаха.

— Знаеш ли кой върти колелото на живота?

Сепнах се от внезапния обрат на разговора ни.

— Не.

Моето момиче гоблин се ухили, но този път без обичайната си злоба, презрение или подигравка.

— Любовта.

— Какво? — Изсмях се недоверчиво.

— Глупаво е, знам. Но това не го прави нито по-малко валидно, нито по-малко вярно. — Тисл се наведе напред, вдишвайки с пълни гърди разочарованието, гнева и объркването ми. — Докато светът горе те помни, докато имаш причина да обичаш, способността да усещаш вкуса и ароматите, да виждаш и да чуваш ще остане с теб.

Смръщих чело. Някъде в далечината все още чувах как някой свири на цигулка много позната пиеса, но не успявах да определя коя. Беше като фар, като призив.

— Искаш да кажеш, че докато ме помнят, ще съм жива, така ли?

— Обичат ли те? — поиска да узнае тя, но очите й оставаха неразгадаеми.

Помислих си за Кете и за Йозеф.

— Да.

— И колко време се надяваш да трае тяхната обич, след като вече няма и следа от теб, след като отдавна не съществуваш, и за тях ще е по-лесно да те забравят, защото така ще диктува здравият им разум?

Затворих очи. Спомних си какъв сън ми бе изпратил Горския цар, когато за първи път ми отне Кете. Беше лесно, толкова лесно да се върна в реалността, където сестра ми не съществува. Но помня също и колко нередно ми се видя и макар всички доказателства за обратното да бяха налице, ямата в душата ми можеше да се обясни единствено с нейното отсъствие. Сетих се и за Йозеф и сърцето ми се сви от страх. Моето малко братче, другата половина от мен, бе заминало към по-големи и по-велики цели. Толкова лесно беше да ме забрави в новата си и чудесна компания. Но един сън се върна в спомените ми — партитура с посвещение: Fur meine Lieben, ein Lied im Stil die Bagatelle, auch Erlkonig.

Отворих очи.

— Обичта им ще съществува, докато са живи — пламенно заявих аз.

— Всички така твърдят — изсумтя Тисл.

Потънахме в мълчание. Продължавах да чувам проклетата цигулка, но Тисл сякаш бе глуха за нея. Взех си ягода от подноса и в нейната червена сладост вкусих сока и аромата на лятното слънце. Отхапах и всичко това сякаш избухна в устата ми, заливайки ме със спомени. Двете с мама варим сладко, а Констанце пече кейк. Устните на Кете — червени от тайно погълнатите ягоди. Лепнещите от захар пръсти на Йозеф оставят петна по грифа на цигулката, които дълго не могат да бъдат изчистени.

Внезапно разпознах мелодията, долитаща отдалеч. Странна, повтаряща се малка мелодия, нещо подобно на багатела.

Беше моя.

А цигулката беше на Йозеф.

Захвърлих останките от храна и отидох до пианото. Тисл продължаваше да се върти около мен — дребосък, който наднича през рамото ми, досадна и упорита. Прогоних я, тя обаче се ядоса и разпиля нотните ми листове. Погледнах я строго, но тя ме гледаше с тъпо упорство, докато не произнесох искам. Момичето се разхленчи, ала щракна с пръсти и бележките ми и чистите листове тутакси се подредиха в прибрана купчина до пианото.

Наместо да продължа да работя върху сонатата „Първа брачна нощ“, започнах да свиря пиесата, посветена на Ерлкьониг, и така акомпанирах на брат ми от друг свят, от друго царство.

Докато светът горе си спомня за теб.

Моята музика. Разбира се. Всичко на тази земя и под нея е временно и отминава, но музиката е вечна. Дори да съм мъртва за света горе, част от мен ще бъде жива, стига да се чува моята музика.

Тисл донесе подноса с ягоди и го остави върху пианото — червени, ярки и изкусителни. Изядох ги до една, благодарна за тяхната сладост.