С. Джей-Джоунс
Зимна песен (12)

10
Жертвата

Трябваше да се сетя, че ще се стигне до това.

Навън вече притъмняваше. Коленичих пред леглото, където през целия си живот спяхме двете със сестра ми, и потърсих кутията, която криех отдолу. Докато опипваха пода, пръстите ми попаднаха на нещо гладко и кръгло.

Подаръкът на елегантния мъж.

След онзи ден на пазара, когато Кете отхапа от плода на мъжете гоблини, съвсем бях забравила за него.

Не ви предлагам този подарък от добро сърце, а по-скоро воден от егоистичното желание да видя какво умеете с него.

И какво направих аз с подаръка на Горския цар? Приех го и го скрих като нещо тайно, дори срамно. Навярно липсата ми на вяра бе причина за всичко, което ми се случваше.

Измъкнах кутията с композициите си и вдигнах капака. Парчета хартия, страници от неизползвана счетоводна книга на баща ми, обратната страна на листове от стар сборник с химни — тъжна и същевременно трогателна сбирка от съкровища на грозновато, лишено от талант дете.

Затворих кутията и се изправих. Пристъпих до пианото.

Присъствието му в стаята бе едновременно проклятие и утеха, напомняше ми за всичко, за което бях мечтала и никога нямаше да имам. Прокарах длан по гладката повърхност, припомняйки си колко часове бях прекарала над клавишите от слонова кост. После усуках и прегънах струните вътре.

Последната ми композиция все още стоеше отворена на статива. Най-отгоре на първата страница стоеше посвещението, написано с най-красивия ми почерк: Ffrmeine Lieben, ein Lied im Stil die Bagatelle, auch Der Erlkonig. На обичните ми, песен в стил багатела, и на Горския цар.

А отдолу вече по-небрежно и набързо бях добавила:

На Зеперл, за да не забравя.

На Кете, с цялата ми обич и прошка.

Събрах листовете, подредих ги и ги завързах с връв от кошничката ми с игли и макари.

Свитъкът, така завързан без каквато и да е украса, ми се видя съвсем обикновен и някак мизерен. Ако бях Кете, щях да избера панделка или дантела, или да сложа изсушени полски цветя. Но нямах нищо подобно, освен малко елшово клонче от Дъбравата на гоблините.

Това може би беше най-подходящата украса.

Отрязах къдрица от косите си и я привързах към клончето и листовете. Най-последното ми съчинение. Моят подарък към любимите ми хора, с който се сбогувах с тях. Щом не можех да ги прегърна или целуна за последен път, то щях да им дам поне това: най-истинския израз на моята същност. Оставих композициите си върху леглото.

Прибрах флейтата и кутията и обърнах гръб на пианото, на стаята, на дома ми, отправяйки се към Дъбравата на гоблините.

Констанце стоеше в подножието на стълбата.

— Готова ли си, Елизабет?

За първи път баба се обърна към мен с името ми. Изтръпнах, но не от ужас, а от предчувствие.

— Лизл — рекох аз. — Казвай ми Лизл.

Констанце поклати глава.

— Елизабет. Харесвам името Елизабет. Това е име на зряла жена, а не на момиче.

Думите й прозвучаха като ехо на казаното от Горския цар. Предпочетох да черпя сили от това. Въпреки различията ни Констанце вярваше в мен.

Влязохме в салона на странноприемницата. За последен път вечерях със семейството си, преди да се кача в моята стая. Там извадих кутията изпод леглото заедно с флейтата от Горския цар. Констанце ме чакаше в коридора с червената ми пелерина и фенер. Подаде ми и парче гугелхопф^[1], нещо, което не бе правила за мен, откакто бях дете.

— Дар за Ерлкьониг. — Тя зави сладкиша в чиста кърпа. — От мен. Едва ли е забравил вкуса на моя гугелхопф толкова бързо.

— Нито пък аз мога да го забравя — усмихнах се аз.

Гледахме се безмълвно секунда-две. Без сълзи, без прощални думи. Баба не бе от хората, склонни към нежности. Потупа ме само по рамото.

— Viel Gluck, Елизабет. — Не каза, че ще се видим отново. Последвах я към задната врата на странноприемницата.

Не ми показа накъде да тръгна, но и нямаше нужда. Знаех точно къде да отида.

— Сервус, Констанце.

Тя кимна в отговор. Не ми пожела на добър час, не ме благослови в пътуването ми. Но сладкишът, увит в кърпа, бе равносилен на благословия. Прибрах го в чантата си и тръгнах.

Нощта беше ясна. Във въздуха се усещаше приближаването на зимата, на смърт и лед, а също и на сън. Държах фенера високо, за да осветява пътя ми.

Дъбравата на гоблините се виждаше в далечината — единственото място, обгърнато в мъгла. Призрачните кълбета мъгла приемаха ту формата на гърбица на гоблин, ту извивката на лицето на нимфа, но нищо и никой не се появяваше. Вероятно нямаше да имам публика тази нощ.

Добре де, мислех си, докато минавах между дърветата на Дъбравата. Това е почти идеална окръжност, образувана от дванайсет елши, сякаш засадени много отдавна от старателен градинар. Тук витаеше атмосфера на място свещено и недосегаемо от хорската суета, наситено с историите, които си разказвахме. За фрау Перхта^[2], за Дивия лов^[3], за Белите дами^[4]. За Горския цар.

Оставих фенера на земята и се огледах за сухи клони и съчки. Открих много, но с наближаването на зимата всички бяха подгизнали от влага. Нямаше начин да запаля огън без прахан. Все пак наредих няколко във формата на пирамида над малка купчинка подпалки. Колкото и да опитвах, не успявах да запаля огън. Кибритените клечки угасваха една след друга в разтрепераните ми пръсти. Една по една угасваха и надеждите ми.

Не можех да свиря със замръзнали пръсти и посиняла от студ уста. Бях обещала на Горския цар жертва, но той нямаше никакво желание да ме улесни. Върни се, шепнеше призрачният вятър. Откажи се. Бръкнах в чантата си за флейтата.

Усетих инструмента като жив в ръката си. Бе изработен вероятно от елшово дърво, което Горския цар почиташе. Имах усещането, че хващам нечия ръка, която отговори на моята, флейтата беше стара, съвсем проста, без клапите и свързващите метални пръстени на новите флейти, на каквито бях виждала да свирят музикантите в черквата. Папа ме бе научил на основните правила за свирене на флейта и знаех как да извличам отделните тонове, но никак не бях сигурна, че ще успея да получа желаната мелодия.

Навлажних устни и доближих инструмента до тях. Получи се кух шум, нещо като шушненето на вятъра в клоните на дърветата. Духнах леко във флейтата, за да стопля въздуха вътре в дървото. Помогна, но не много. Ръцете ми трепереха твърде силно, за да я държа както трябва, вкочанените ми пръсти почти не усещаха дупките под тях.

Чух в тишината на гората ехото на подигравателен кикот.

Все още не си ме победил.

Огън, нуждаех се от огън. Така нямаше да стане. Мъглата ставаше все по-гъста, косата ми се покри с капки. Много скоро щяха да се превърнат в ледени топчета.

Погледът ми попадна на фенера, даден ми от Констанце. На дъното беше останало още малко газ за горене и едва забележим пламък. Помислих си да излея част от течността върху струпаните съчки, само колкото огънят да се подхване. Тревожех се, че влажната дървесина ще угаси и този огън, а тогава щях да остана и без светлина.

Нуждаех се от още нещо за разпалване — нещо сухо и намаслено, нещо като подпалка.

Сетих се за кутията с композициите ми.

Досмеша ме. Смятах, че знам значението на думата жертва. Че знам значението и на страданието. Не. Оказах се голяма глупачка. Какво ли означава да пожертвам музиката си за Горския цар? Мислех си, че ще е достатъчно да изсвиря няколко мелодии. Оказа се, че греша. Много дори. Той искаше повече. Искаше душата ми.

С треперещи не само от студ ръце, бръкнах в чантата и извадих кутията с моите композиции. Беше най-обикновена кутия с ключалка. Бях я открила на тавана у дома, отдавна изпразнена от монети, но в момента пазеше моето съкровище. Ключалката беше ръждясала, но все пак вършеше работа. Отворих я.

Вътре листовете с моите композиции приличаха на изсъхнали есенни листа, разпилени върху глинеста почва. Ноти, надраскани понякога набързо върху страници от стари счетоводни книги на баща ми или на скъпи листове за писма, забравени от някой гост в стаята. Всичко беше хартия. И то леснозапалима.

— Това ли искаш, майн хер! — попитах на глас. — Такава жертва ли очакваш?

Никакъв отговор от гората, само мълчаливо очакване, сякаш въздухът бе затаил дъх.

С вик на болка хвърлих нотите върху купчината съчки. Сетне, преди да съм размислила, изсипах отгоре горящата течност от фенера.

Листовете пламнаха мигновено. Пламъците се издигнаха, но почти веднага угаснаха. Само това не. Няма да изгоря напразно смисъла на моя живот. Бутнах с крак горящите остатъци към подпалките и те лека-полека запламтяха. Клечка след клечка, клонче след клонче, започна да се разгаря крехък, димящ, но стабилен пламък.

За теб, майн хер, помислих си аз. — Достатъчно ли ти е?

Отново никакъв звук, само наситена с очакване тишина. Първите листове, после душата ми. Последната частица от самоличността ми, защото той я иска цялата. Това е истинският смисъл на саможертвата.

Извадих сладкиша на Констанце. Развих го. Отчупих малко парче и го хвърлих в огъня. Във въздуха се издигна сладникава миризма. Отхапах късче. Езикът ми се наслади на нежната сладост, която ми вдъхна сила.

— Да си хапнем двамата — обърнах се аз към изпълнената с очакване тишина. — Но първо малко музика.

Вдигнах флейтата и засвирих.

Всеки етюд, екосез^[5], шакона^[6] и концерт, всяка соната и песен, за които се сетих. Бродирах, разкрасявах, импровизирах, подобрявах. Свирех и свирех, докато пламъците угаснаха напълно, пръстите ми побеляха от студ, а гърлото ми съвсем замръзна. Свирех, докато мракът ме обгърна и не виждах абсолютно нищо.

Някой улови ръката ми.

— Ханс — промълвих едва чуто.

Никакъв отговор.

Единствено усещане от дълги пръсти, които минават по тила ми, меки и нежни като пролетен дъжд. Спират на ключицата ми. Милувката е лека и по нещо напомня за флейтата в ръката ми.

Не помня нищо повече.