С. Джей-Джоунс
Зимна песен (21)

1
Посвещаване

Горският цар отнесе Кете без повече думи. В един момент тя беше в ръцете ми и само миг по-късно вече я нямаше, дори не успях да се простя с нея, да й кажа, че я обичам.

Нямам представа колко време съм седяла така в онази дупка. Главата ми беше празна, лишена бях от всякакви чувства на мъка или мисли за музиката. Би трябвало да съм обзета от скръб. Да се страхувам. Наместо това изпитвах само огромно изтощение и умора, все едно наистина бях мъртва. Изминаха часове, дни или минути, преди да усетя леко докосване от нечия ръка по главата.

— Елизабет.

До мен стоеше млад мъж с нежен поглед в очите, и деликатна извивка на устните. Тази нежност ме пробуди, освободи обръчите, стегнали сърцето ми.

Избухнаха блянове, страх, скръб, негодувание и копнеж. Разплаках се.

Младият мъж се наведе и изтри сълзите ми. Жестът му изразяваше единствено доброта. Щеше ми се да взема съчувствието му и да се обгърна с него, за да ме утеши.

Във въздуха между нас висеше извинение, макар мъжът да мълчеше.

Съжалявам, Елизабет.

Защо ми съчувства? Мъката си беше само моя и не можех, а и не исках да я споделям с друг. Не скърбях за живота си, защото не си заслужаваше. Скърбях за живота на други хора, който нямаше да споделя — живота на сестра ми, на брат ми, на семейството ми. Никога нямаше да стана свидетелка на аплодисментите, които щеше да получи Йозеф като музикант. Никога нямаше да пътувам с Кете, за да видя големите градове на света. Никога повече нямаше да чуя името си, произнесено от тях.

Горския цар ме прегърна, вдигна ме и ме занесе в моята ровница. Измина коридорите и лабиринта на Долната земя бързо, но все пак той умееше да изкривява времето и разстоянията, както пожелае. Остави ме пред вратата, заключена с онази абсурдна ключалка. След учтив поклон Горския цар изчезна.

С голямо облекчение отворих вратата и заключих след себе си — радвах се да чуя щракването на механизма. Бях го правила толкова пъти в сърцето си. Приятно бе да го направя и за света.

Чувствах се празна. Черупка без съдържание. Духът, който ме изпълваше години наред, бе изчезнал безследно.

Запалих свещ. Бях чувала, че послушниците в манастирите държат запалена свещ, преди да се посветят на Христа, също както младоженките в нощта, преди да се посветят на бъдещите си съпрузи. Само че колко далеч бях аз от Божията милост дълбоко под земята? В неделя, когато ходех на църква с останалата част от семейството, слушах редовно Света литургия, но никога не бях усетила присъствието на Всевишния или на неговите ангели. Вярвах в Небето само когато слушах изпълнения на Йозеф.

Щях да бъда на това бдение сама без молитви в сърцето.

И за какво ли можех да се моля? За успешен брак с много деца? Дали щях да родя деца — някакви чудовища — половин хора, половин гоблини? Или по-добре да се помоля за нещо по-егоистично — например за живот, който никога няма да имам напълно.

Ето защо не се помолих за нищо. Коленичих с вплетени пръсти пред свещта и само гледах как восъкът се топи.

Простих се със света горе.

Сбогом, мамо, измъчена и упорита.

Сбогом, папа, с угасващ блясък.

Сбогом, Констанце, добре помня разказите ти.

Сбогом, Ханс, на теб и твоите опипвания в тъмното.

Сбогом, Кете, прости ми за стореното.

Сбогом, Йозеф, дано свириш вечно.

Сбогом на всички, които обичам.