С. Джей-Джоунс
Зимна песен (27)

7
Подменените

— Лизл.

Някой ме викаше. Опитах да се преборя с бремето на мрака и съня.

Гласът ми беше познат и скъп, но не се сещах къде съм го чувала преди. И кога. С огромно усилие отворих очи.

Намирах се в Дъбравата на гоблините. Към мен идваше яркочервен силует и се сетих кой е, преди да различа лицето. Кой друг ще задигне червената ми пелерина?

— Кете!

Сестра ми се оглеждаше, сякаш бе чула някой да произнася името й. Ала очите й не се спираха върху мен, не ме виждаха.

— Кете! — Опитах отново, но оставах невидима.

— Лизл. — Кете навлезе в Дъбравата на гоблините. — Лизл. Лизл.

Сестра ми повтаряше и повтаряше името ми — зов или заклинание. С трепереща ръка бръкна в чантата си и измъкна няколко листа хартия. Сърцето ми подскочи. Беше пиесата, която бях оставила и посветила на Ерлкьониг.

Сетне Кете отново бръкна в торбата и извади друг откъснат отнякъде лист и графит. С огромна изненада различих нарисувани върху листа малки фигури — ръце, очи, устни, рокли. Не съм подозирала за умението на малката ми сестра да рисува, и то добре. Протегнах врат, за да видя по-добре какво драска, вероятно дърво, но всъщност Кете пишеше.

Скъпи Йозеф.

Писмо, тя пишеше писмо — тревожно, изпълнено е паника.

Лизл я няма. ЛИЗЛ изчезна. ЛИЗЛ изчезна.

В бързината да запише каквото е намислила Кете не обръщаше внимание нито на правописа, нито на словореда.

Лизл изчезна и никой тук не помни името и. Побърквам се. Държа в ръцете си доказателството, че имаме сестра и ти го изпращам. Разпространи го. Йозеф. Изсвири нейната музика. После ми пиши, пиши и на мама. Кажи на всички, че Лизл съществува. ЛИЗЛ живее.

Дори не си направи труда да се подпише. Тръгна си от Дъбравата на гоблините, като държеше написаното все едно бе безценно произведение на изкуството.

Приглушен вик на болка отекна в гората. Скочих, виждайки, как Кете разкъсва гневно и с яд на малки късчета току-що написаното. Хвърли парчетата настрани и те се разлетяха около нея като венчелистчета. Няколко паднаха до мен. Посегнах да взема едно, обзета от страх да не би пръстите ми да минат през него като през мъгла.

Нищо подобно не се случи. Парченцето остана между пръстите ми. Събрах и останалите, опитвайки се да ги съединя — част от ръка, връх на пръст, ъгълче на уста, светлина в око. Търсех парчета, по които пише за мен, но не открих нито едно. Само бели празни места там, където би трябвало да е името ми.

В света около мен отново се спусна мрак. Покрих лицето си с длани и се разридах.

Звук на цигулка. Сърцето ми трепна, разпознавайки нежния звук, изящната емоционална чистота.

Йозеф.

Свалих длани от лицето си. Брат ми и Франсоа свиреха пред публика. Щом завършиха — в пълен синхрон и в унисон — публиката скочи на крака. Чувствах аплодисментите, не ги чувах. Виждах как устните се движат: „Още! Още!“, но иначе в стаята ми бе тихо като в гроб.

Йозеф се поклони и напусна сцената с бързина, граничеща с грубост, Франсоа обясни нещо на стъписаните слушатели и бързо последва брат ми. Проследих ги с поглед в съседна стая — малка и изолирана, Франсоа разпалено размахваше ръце и сочеше към хората в залата. Момчетата спореха разгорещено. Йозеф отговаряше кратко и с мрачно изражение. После изрече нещо кратко и поклати рязко глава, което накара чернокожото момче да млъкне.

Лизл.

Не чух името си, но го усетих как отеква в сърцето ми. Йозеф го повтори и Франсоа омекна. Пристъпи до брат ми и го прегърна. Остави брат ми да плаче, бършеше стичащите се сълзи, както аз го бях правила толкова пъти. Сетне Франсоа започна да го целува, но не както аз го целувах, а със страст и нежност. Отместих очи и ги оставих насаме. Насочих вниманието си към мястото, където Йозеф беше оставил цигулката, лъка си и отворените на пулта ноти.

Fur meine Lieben, ein Lied im Stil die Bagatelle, auch Erlkonig.

На обичните ми, песен в стил багатела, и на Горския цар.

Сърцето ми спря за миг, сякаш някой пъхна ръка в гръдния ми кош и го стисна. Моята пиеса. Брат ми беше свирил моя пиеса и то не за себе си, а за да бъде чута от света.

Усмихнах се. Седнах на пианото и прокарах пръсти по лъскавата слонова кост на клавишите. Подхванах соната от Моцарт, която упражнявахме с Йозеф като малки. Постепенно, с всеки следващ тон, започнах да се чувствам все по-уверена.

Усетих, как зад гърба ми някой вдига цигулка и се присъединява към мен. Обърнах лице и се усмихнах с пакостливата си усмивка.

Зеперл.

Беше красив както винаги, златистите му къдри проблясваха на светлината от случайно попаднали слънчеви лъчи, големите сини очи искряха. Лицето му бе загубило голяма част от детското, ъглите на скулите и брадичката вече бяха по-заострени. Двамата свирехме както винаги, но имаше нещо различно в неговото изпълнение.

Той винаги свиреше кристално ясно, същински звук на звънче, точно и съвършено, сякаш от друг свят, с чистота, почти безпощадна в своята прецизност; толкова красиво, направо небесно. Доближи ме и едва сега усетих лека промяна — някак по-топло, по-отпуснато, по-загадъчно, по… човешко. Пръстите ми се поколебаха над клавишите.

Изпълнението ме стимулира и подтикна, повдигна духа ми. Не беше гласът на Йозеф, а моят. Чувах го в главата си, когато композирах, чувах го, когато бях гневна, весела или тъжна. Дали пък наистина беше Зеперл? Фигурата, която свиреше на цигулка, приличаше на брат ми, но когато се доближи, се изумих как е било възможно да сбъркам. Златистите къдри отстъпиха на сребриста грива, сините очи — на сиво и зелено.

Горския цар.

Наистина ли беше той? Или Йозеф? Двамата никак не си приличаха, ала в тях имаше нещо общо, също като мъжете в галерията на Долната земя те бяха отделни личности, а същевременно бяха Ерлкьониг. Отпуснах ръце в скута си. Цигуларят доближи още повече и се усмихна, показвайки острите си зъби и лукавата усмивка. Постепенно очите му придобиха черния цвят на очите на гоблините.

Събудих се стресната. Последните тонове на песен изчезнаха със съня ми. Свирех с някого. Зеперл? Не, беше друг.

Висок, строен, той формираше звуците в мен по съвършено различен и същевременно до болка познат начин. Постепенно с тревога започнах да осъзнавам нещо, но отказвах да мисля за него, не изпитвах никакво желание да извадя прозрението си на светло и да го анализирам. Прогоних го бързо ведно със съня.

Въпреки огъня, който весело бумтеше в огнището в стаята ми, треперех от студ и ме обливаше студена пот. Седнах в леглото, всичко ме болеше, сякаш се възстановявах от пристъп на треска. Бях гладна и жадна, но най-вече отчаяно и болезнено страдах за дома. Исках да повикам мама, да ми донесе чаша топло мляко с билки ида усетя докосването на загрубелите й от работа длани. Мути, Мути, исках да плача, Мути, лошо ми е.

В света горе мама и Констанце щяха да ме подканят да ставам. Слънцето не знае почивка, ние — също, често повтаряше майка ми. Дори по време на месечното ми неразположение, когато имах чувството, че ниско в корема ми е забито нагорещено желязо и не можех да си поема дъх от болки, винаги намирах сили да се надигна, за да изпълня нескончаемите си задължения. По-лесно ми беше да мисля за какво предстои първо, а после за следващото.

Сега нямах никакви отговорности, не знаех как да организирам живота си. Как да запълня часовете с нещо смислено, нещо, което си заслужава. Мисълта за пианото в съседната стая не ми даваше мира. Нотите върху сватбената ми рокля направо крещяха да бъдат записани, за да не бъдат забравени. Запиши ги, напомняше ми вътрешен глас и сякаш повтаряше думите на Горския цар. Записвай музиката си.

Имах желание, но болката от унижението на отхвърлянето, станала причина да съчиня тези редове, бе все още твърде прясна. Когато композирах със Зеперл до мен, се чувствах сигурна, защото той поправяше грешките ми, насочваше ме. Багателата, написана за него и посветена на човека, който вдъхновяваше и двама ни, вече беше в ръцете на Йозеф — по-образован и по-способен от мен. Докато от това тук — началото на соната от първата ми брачна нощ — се срамувах.

Велико е, заради срама, твърдеше гласът в мен. Велико е, защото е истинско.

Надигнах се от леглото и отидох в съседната стая. Слабостта ми само се усили — колкото по-дълго будувах, толкова по-зле се чувствах. Хрумна ми да повикам Туиг и Тисл, за да ми донесат нещо за ядене, но предпочитах да съм сама. Исках да се наплача. Откакто станах невеста на Горския цар, бях проляла сълзи от гняв, от неудобство и от скръб, но така и не се наплаках на воля. Не бях проляла сълзите и на разбитото сърце, на дълбоката скръб и самосъжалението. Тяхното бреме ми тежеше и на гърдите, и на сърцето.

Седнах пред пианото. Плачът бе там, пълзеше нагоре към гърлото, пареше в очите и носа ми, ала не можеше да се освободи. Помислих си за мама, за папа, за Констанце. Замислих се за Кете и за Йозеф. Отсъствието на Йозеф ме бе научило да живея без част от самата мен, все едно бях загубила ръка или крак. Как живее човек по този начин? Научаваш се, приемаш липсата и тя се превръща в част от теб.

Отсъствието на Кете ме беше лишило от радостта от летния ден и зимната нощ. Обичта ми към нея бе нещо постоянно, тя от дете винаги е била до мен, в леглото ни. Ако Йозеф беше част от това, което съм аз, Кете ми слагаше границите, някак ме определяше. В същото време тя беше слънчевата светлина в мрачните ми моменти, подслаждаше киселата ми същност. Знаех коя съм, защото знаех коя не съм — сестра ми. Без Кете, която ме определяше, се чувствах неуверена, нестабилна. Бях загубила патерицата, на която се опирах.

Не можех да ги забравя. Не можех да ги изключа от живота си. Душите на хората от семейството ми бяха капан в мен и имах нужда някой да ме обърне, да ме разчупи, да ме разпори, за да излязат навън. Пусни ги навън. Пусни ги навън.

Не бе по силите ми да го направя сама. Имах нужда някой да ме освободи от товара, да поеме болката ми, за да се освободя от непоносимата й тежест, да изстиска отровата от раната. Нуждаех се от приятел.

Захлупих лице в шепите си, сълзи закапаха върху белите и черните клавиши, рукнаха освободени, но така и не помогнаха да се разтоваря от натрупаното напрежение.

Животът ми на Долната земя имаше свой ритъм: сън, храна, сън, храна, разходка, сън, храна, сън храна, седене пред пианото, сън, разходка, сън. Голяма част от времето ми минаваше в сън. В началото изглеждаше лукс, особено след като години наред ставах преди зори. След време обаче дори спането не ми помагаше. За първи път почувствах какво значи да скучаеш и това никак не ми хареса.

Туиг и Тисл предложиха да отидем на пикник край езерото на Долната земя. Наблюдавахме как сирените се гмуркат и излизат на повърхността, как група подменени, играят на отсрещния бряг. Незнайно защо в съзнанието ми изникна образът на Йозеф, но с очи на гоблин.

— Какво представляват подменените? — поинтересувах се аз.

— Защо питаш, смъртна? — остро ме погледна Тисл.

Можех да я накажа, задето се обръща неподходящо към мен — аз бях Ваше Величество, но и Тисл подобно на Констанце ме наричаше, както си реши.

— Просто съм любопитна. Те… те деца ли са? Деца на Горския цар?

Туиг и Тисл се разкискаха и характерното им кудкудякане отекна край бреговете на езерото.

— Деца? — не спираше да се хили Тисл. — Не. Никой съюз на Ерлкьониг със смъртна не даде плодове.

— Всъщност — обади се Туиг, но другото момиче гоблин я прекъсна.

— Подменените са нещастни глупаци — додаде Тисл. — Нито риба, нито рак. Нито човек, нито гоблин.

— Как така? — Държах да знам и не спирах да следя с поглед как подменените скачат по скалите отсреща. Под играещите сребристи светлини на пещерата те ми приличаха по-скоро на банда деца, отколкото на елегантните създания, с които танцувах по време на Бала на гоблините. В тях имаше голяма доза невинност, а в същото време сякаш бяха създания без възраст. Можеше да са на петнайсет години. Или на петстотин.

— Ако не са деца на човеци и гоблини, какво са тогава?

— Продукт на нечия молба.

Мълчание, по-гръмко от гонг, проехтя около нас.

Тисл хвърли мрачен поглед на Туиг.

— Как така на молба? — В съзнанието ми изплува отдавна забравен спомен: плачът на брат ми като съвсем малък в стаята до салона на долния етаж и молбата ми за спасяването на живота му.

Миловидно момиче от подменените се примъкна до мен.

— Не ви ли казахме? — поясни Туиг. — Каквото дават старите закони, това и вземат.

Кимнах.

— Да речем, че си малко момиче и черната смърт вилнее в света горе и прибира мъже, жени, деца, когото срещне. Виждаш как баща ти се разболява и умира, майка ти се подува и тялото й се пръсва, малкият ти брат линее и накрая угасва. Погребваш ги един по един в замръзналата земя и се питаш къде всъщност отиват. На небето? На по-лошо място? И тогава казваш желанието си, не молитва, никога да не те постигне тяхната съдба. Да се скриеш така, че дори ръката на смъртта да не те застигне.

Подменената до мен взе ръката ми в своята. Тя беше тъжен дребосък с остри уши и зъби.

— Внимавай — предупреди ме Тисл. — Те хапят.

Щом подменената ме докосна, лицето й светна — страните й порозовяха, тялото й някак оживя. Изражението на изтерзаното й лице се промени — имаше вид на гладна. Започна да диша дълбоко и всичко около мен някак притъмня. Дръпнах дланта си. Чух как Тисл се изкиска.

— Да речем също — продължи Туиг, — че си млад мъж. Най-младият в семейството и си хубавецът на селото. Майка ти също е била красавица, но времето не е било много благосклонно към нея. Облича се доста неподходящо — избира модели, които отдавна не са за нея. По-голямата ти сестра е щастливо омъжена за чудесен мъж, но един ден се разболява от дребна шарка и цялото й лице се покрива с белези. Хубостта й изчезва завинаги. Гледаш се в огледалото и си пожелаваш да останеш млад и красив завинаги.

— Тъжно наистина — промърморих аз. Отлично знаех какво е чувството. Често примката на желанията не ми даваше да дишам.

— О, ти с твоето нежно сърце — хилеше се насреща ми Туиг. — Не си хаби съчувствието за тях. Сами са си виновни, с вас, смъртните, винаги е така.

— Не излизат ли в света горе?

— Не — отвърна Туиг.

— Тогава как… — Въпросът заседна в гърлото ми, заедно с името на брат ми.

Тисл се изхихика, но Туиг не сваляше от мен плоските си черни очи. Нищо не можех да прочета в тях, ала тя очевидно бе чула неизречения ми въпрос.

— Желанията им са били егоистични — рече простичко. — Докато твоето беше безкористно.

Не исках да продължаваме да обсъждаме повече тази неудобна тема.

— Да си вървим — подканих аз нетърпеливо.

— Къде, Ваше Величество? — попита Туиг.

Изпитвах желание да се измъкна от кожата си. Връхлетяха ме отегчение и чувство за безполезност. Исках да късам, да хвърлям, да крещя. Виковете бяха като запечатани в мен. Не можех да ги пусна навън.

Подскочих, стресната от скока на Тисл, която неочаквано се озова над мен. Беше се покатерила на скалата зад гърба ми и стоеше надвесена над главата ми.

— Мммм. Какви силни емоции — измърка тя. — Истински огън. Толкова е топло.

— Махни се от мен. — Бутнах я и тя се претърколи от скалата за радост на Туиг, която се разкудкудяка весело.

Смехът й привлече вниманието на подменените, те изоставиха скоковете по камъните и се запримъкваха тихо и безшумно към нас. Приличаха на млади мъже и жени, но се движеха с елегантност и грация, които нямаха нищо общо със света горе.

Когато наближиха, по лицата им изгряха усмивки, а те се оживиха. Протегнах ръка към най-близкото създание. Чертите му приличаха на човешките, и все пак бяха съвсем чужди. Имах огромно желание да съм с тях, да съм около създания, които поне напомнят на хора.

Млад мъж взе ръката ми и отри нос в дланта ми. Стана ми мило и ми се поиска да го задържа, да почерпя утеха от присъствието му, така, както бих се почувствала край Кете и Йозеф. Той дори ми заприлича малко на Йозеф — същите високи скули и остра брадичка, същото сърцевидно лице.

Захапа пръстите ми.

— Ох! — писнах аз. Беше успял да ме ухапе до кръв.

— Нали те предупредих, че хапят? — изкиска се жестоко Тисл.

Подменените също се разкискаха. Прозвуча като смях, но разпокъсан на хиляди парчета, отекваше и кънтеше. Подмененият облиза кръвта от пръстите си.

Дълги, лепкави пръсти се увиваха вече около глезените ми като стъбла на къпина. Лицето на Туиг се изкриви в нещо средно между глад и съчувствие.

Не. Не и Туиг, помислих си аз.

Гоблини и подменени се приближаваха към мен като нощни пеперуди към пламък. Силата на чувствата ми, моят живот на смъртна ги привличаха неудържимо. Хранеха ги. Зареждаха ги. Започнах да ритам, за да ги отхвърля, но те се впиваха все по-здраво.

— Спрете — настоявах аз. — Моля ви спрете!

Никакъв резултат, черните им очи бяха замъглени от глад. Напразно се опитвах да откопча пръстите на Тисл от полата си и да се освободя от ръцете на Туиг. От сенките изпълзяха и други гоблини, привлечени от излъчвания от мен страх.

Ето, това е, помислих си аз. Умирам. Незапомнена, неопята, разкъсана от гладни ръце.

Прилив на гняв възвърна силите в крайниците ми. Зад паниката и страха изплува прозрение. Няма да умра така. Ако ще умирам, няма да е по този позорен начин. Ако трябва да умра, аз ще избера как да стане. Все пък съм Царица на гоблините. Поданиците ми трябва да се подчиняват на исканията и желанията ми.

— Стига!

Това беше заповед. Всички се вцепениха, вслушвайки се във волята и повелята ми, така че дори не е било нужно да повишавам толкова глас. Избутах ги настрани, за да си направя място да мина, и те се затъркаляха на всички страни. Стъпвах по крака и ръце, чувах как кости се чупят като съчки под краката ми. Лицата на пострадалите се изкривяваха от болка, но това не ме смути. Исках да се страхуват от мен, за да се съобразяват с личността ми.

И това важеше не само за гоблините. А за всеки. За Горския цар, за майстер Антониус, за вниманието на папа. За изпълненото с досада изражение на Ханс винаги когато го оставях да се упражнява на пианото. За изумените лица на хората от селото, когато се сещаха, че аз също имам талант.

Искаше ми се дори да се издигна над сянката на Йозеф с моята музика. Да подчиня целия свят — горе и долу — на това, от което аз имах нужда. Веднъж. Поне веднъж.

Поне веднъж.

Запалете моя огън, майн хер, мина ми през ума Запалете огъня в мен и вижте как горя.