Джъстин Кронин
Градът на огледалата (72)

Седемдесет и едно

Ейми знаеше, че ще познае мястото, когато стигне до него.

Препускаха на изток. Под копитата на конете се вдигаха облаци прах. В нея се надигаше особено усещане, което се засилваше всеки следващ километър като радиосигнал, който ги зовеше. Воин се движеше мощно и плавно.

Чудесно си се погрижил за приятелката ни, каза му Ейми. Много си смел. Ще те помнят навеки. Чака те безметежно съществуване сред другите от твоя вид.

Той забави темпото. Спряха и слязоха от конете. По муцуната на Воин бе избила пяна от усилието; по тъмните му хълбоци блещукаха капчици пот.

— Тук — каза Ейми.

Алиша кимна; Ейми долови страх у приятелката си. Тя се отдалечи и спря мълчаливо в очакване. Вятърът развя косата й и утихна. Всичко тънеше в пълен покой. Последните минути от деня изтичаха. Сянката й се удължаваше на земята пред нея все повече и повече. Усети мига, в който слънцето се скри зад хълмовете, сякаш с въздишка. Затвори очи и се гмурна в дълбините на езерото; по спокойната повърхност се образуваха вълнички.

Антъни, тук съм.

Мълчание. След миг:

Добре, Ейми. Те са готови и са на твое разположение.

Нощта се спускаше.

Елате при мен, помисли си тя.

Стъмни се.