Джъстин Кронин
Градът на огледалата (42)

Четирийсет и едно

— Всички да седнат!

Залата беше претъпкана, всички места бяха заети, а отзад и по ъглите имаше правостоящи. Миришеше на страх и неизмита кожа. Отпред кметът, почервенял и потен, напразно удряше с чукче и призоваваше за тишина, докато зад него Съветът на Свободния щат — най-безполезната група хора, която Юстас беше виждал — разлистваха документи, подръпваха копчета и извръщаха гузно очи като студенти, хванати да преписват на изпит.

— Жена ми изчезна!

— И съпругът ми! Някой да го е виждал?

— Двете ми деца!

— Къде изчезнаха всички кучета? Забелязахте ли, че нито едно не е останало?

Кметът продължаваше да бие с чукчето.

— По дяволите, моля ви, млъкнете!

Хората обаче не утихваха. Юстас обърна очи към Фрай, който стоеше в другия край на залата и го гледаше, сякаш искаше да каже: Голяма веселба ще падне.

Най-накрая залата утихна достатъчно, за да се чуе гласът на кмета.

— Добре, благодаря ви. Знаем, че се тревожите и искате отговори. Ще поканя шерифа, който може би има някакви информация. Гордън?

Юстас се качи на подиума.

— В момента не знаем почти нищо. През последните две нощи са изчезнали около седемдесет човека. Но това са само изчезналите, за които знаем. Със заместник-шериф Фрай все още не сме посетили всички ферми.

— Защо тогава не търсите? — провикна се някой.

Юстас откри човека сред тълпата.

— Защото стоя тук и говоря с вас, Гар. А сега замълчи, за да приключим по-бързо.

От другия край на залата се обади друг:

— Да, затвори си устата и остави човека да говори!

Последваха нови викове и разтревожени пререкания. Юстас остави тълпата да утихне.

— Както вече казах — продължи той, — не знаем какво се е случило с изчезналите. Доколкото разбираме, изглежда сякаш по някаква причина са станали посред нощ, излезли са навън и не са се прибрали.

— Може някой да ги е отвлякъл! — провикна се Гар. — Може дори да е някой от присъстващите!

Думите имаха незабавен ефект; всички започнаха да се оглеждат подозрително. Из залата се разнесе шепот: Може ли да са…?

— На този етап не изключваме нито една хипотеза — каза Юстас, наясно колко неубедително е твърдението му, — но тази специално изглежда малко вероятна. Изчезналите са твърде много.

— Може похитителите да са цяла група!

— Гар, искаш ли да излезеш отпред и ти да водиш събранието?

— Само казвам…

— Плашиш хората. Няма да допусна да всяваш паника. Не бива да изключваме вероятността изчезналите да са си отишли по своя воля. А сега млъкни, за да не те тикна в затвора.

Една жена на първия ред стана.

— Нима твърдите, че синовете ми са избягали. Та те са на шест и седем години!

— Не твърдя подобно нещо, Лина. Казвам ви само каквото знам. Най-добре е всички да останат по домовете си, докато разберем какво става.

— А жена ми? — Юстас не видя кой говори. — Да не твърдите, че ме е напуснала?

Кметът излезе напред и вдига ръце.

— Шерифът се опитва да обясни…

— Не се опитва да „обясни“! Чухте го! Нищо не знае!

Всички започнаха да викат един през друг. Ситуацията вече нямаше как да бъде овладяна. Юстас погледна към Фрай, който кимна с глава към изхода. Щом кметът започна отново да удря с чукчето, той отиде зад кулисите и срещна Фрай на вратата. Двамата излязоха навън.

— Пълна загуба на време — заяви Фрай. — Добре, че се измъкнахме преди да започнат да се стрелят.

— Не се шегувай с това. Ако не разкрием какво се случва, ще искат първо нас да застрелят.

— Според теб живи ли са още?

— Съмнявам се.

— Какво ще правим?

Денят беше слънчев и топъл. Юстас си спомни за друг ден като днешния: късна пролет, рохка земя, дървета с гъсти зелени корони. Разходка край реката със Саймън покачен на раменете му, Нина до него; съвършен, прекрасен ден. Спомни си как дойде неизбежният момент, в който детето се насити на разходката; прибраха се у дома и го сложиха да спи; Нина му хвърли от прага специалната си усмивка, която пазеше единствено за него; двамата отидоха на пръсти в спалнята, където се любиха тихо в слънчевия следобед. Обичайната им шега: Как може да целуваш грозната ми мутра? Но Нина го целуваше. Последният такъв ден за Юстас; повече нямаше да има.

— Да вървим да открием изчезналите хора.