Джъстин Кронин
Градът на огледалата (25)

Двайсет и четири

Питър Джаксън, петдесет и една годишен, президент на Тексаската република, стоеше пред портата на Кървил по зазоряване и чакаше да се сбогува със сина си.

Сара и Холис тъкмо бяха пристигнали; Кейт беше на работа в болницата, но беше обещала, че съпругът й Бил ще доведе момичетата. Кейлъб товареше последния багаж в каруцата, докато Пим, облечена с широка памучна рокля, стоеше наблизо с невръстния Тео на ръце. Два здрави коня, способни дори да теглят плуг, кротуваха, впрегнати в хамута.

— Готово — каза Кейлъб, след като натовари и последния сандък. Носеше работна риза с дълъг ръкав и гащеризон; оставил бе косата си да порасне дълга. Провери дали пушката му е заредена и я остави на седалката.

— Трябва да тръгваме, ако искаме да пристигнем в Хънт преди мръкване.

Заминаваха за едно от новите селища, разположено на два дни път с каруца. Територията беше присъединена наскоро, макар много хора от години да имаха ферми там. Кейлъб подготвяше фермата си от близо две години — построи къщата, изкопа кладенец, вдигна огради — преди да вземе Пим и бебето. Плодородна почва, чиста вода от реката, гъмжаща от дивеч гора: подходящо място да свиеш семейно гнездо, помисли си Питър.

— Трябва да изчакате — каза Сара. — Момичетата ще останат съкрушени, ако не успеят да си вземат довиждане.

Докато говореше, Сара използваше и жестомимичния език заради Пим, която се обърна и изгледа строго съпруга си.

Знаеш какъв е Бил, каза с жестове Кейлъб. Ще има да чакаме цял ден.

Не. Ще изчакаме.

Нямаше смисъл да се спори с Пим, когато си наумеше нещо. Кейлъб все повтаряше, че именно инатът на жена му ги е задържал заедно по време на военната му служба по Пътя на нефта, и Питър му вярваше. Двамата се бяха оженили в деня след като Кейлъб най-накрая се предаде и напусна армията — не че беше останало кой знае какво от армията, както той често отбелязваше. Като почти всичко останало в Кървил, армията се беше пръснала по широкия свят; Експедиционният корпус беше разпуснат преди двайсет години, когато отмениха Тексаския кодекс. Едно от най-големите разочарования в живота на Кейлъб беше, че вече няма с кого да се сражават. През годините на военната си служба в общи линии беше копал канавки за изграждането на телеграфа между Кървил и Боърн. Сега живееха в напълно различен свят от онзи, в който Питър беше израснал. Градските стени не се охраняваха; прожекторите по периметъра угаснаха един по един и така и не ги ремонтираха; портата не беше затваряна от десетилетие. Цяло поколение деца порасна с мисълта, че виралите са просто страшилища от приказките, разказвани от възрастните, които, като всички стари хора откакто свят светува, смятаха, че животът им е бил много по-тежък и героичен от този на младите днес.

Но за Бил, съпруга на Кейт, беше напълно характерно да закъснява. Той имаше своите хубави качества — беше много по-общителен от Кейт и балансираше строгата й практичност — и нямаше никакво съмнение, че обича силно дъщерите си. Но в същото време беше разпилян и дезорганизиран, обичаше да си пийва и да играе карти, а по отношение на работата изобщо не можеше да се разчита на него. Питър се беше опитал да го привлече в администрацията като услуга за Сара и Холис и му предложи чиновнически пост в данъчната служба, който не изискваше кой знае какви по-сериозни умения от способността да поставя печати. Но също като с кратката си кариера като дърводелец, ковач и шофьор на автобус, Бил бързо се отказа. Изглежда, беше доволен просто да се грижи за дъщерите си, от време на време да готви и вечер да се измъква, за да играе комар — където според Кейт и печелеше, и губеше, но печалбите винаги малко надвишаваха загубите.

Малкият Тео започна да нервничи. Кейлъб използва времето, за да провери подковите на конете, а Сара взе бебето от Пим, за да му смени пелената. Тъкмо когато си мислеха, че Бил няма да се появи, Кейт се зададе с момичетата, а Бил вървеше зад тях сконфузено.

— Как успя да се измъкнеш? — попита Сара дъщеря си.

— Не се тревожете, госпожо директор. Джени ме замества. Освен това ме обичаш твърде много, за да ме уволниш.

— Не ме наричай така.

Ел и по-малката й сестра Мери, която всички наричаха Буба, изтичаха при Пим, а тя коленичи и ги прегърна. Момичетата знаеха само няколко фрази на жестомимичен език и й казаха Обичам те, като направиха кръгове с длан върху сърцата си.

Ще ми идвате на гости, нали?, попита Пим и погледна към Кейт, която преведе на децата.

— Може ли? — попита въодушевено Буба. — Кога?

— Ще видим — отвърна Кейт. — Може би след като бебето се роди.

Това беше болна тема; Сара увещаваше Пим да отложи заминаването, докато се роди второто им дете. Но това щеше да се случи чак в края на лятото, твърде късно за сеитбата. Пим, от своя страна, отказваше да се върне, за да роди тук. И преди съм раждала, бе казала тя. Не е голяма работа.

— Мамо, моля те! — каза Ел.

— Казах, че ще видим.

Всички се прегърнаха. Питър погледна към Сара; и тя го усещаше. Децата им заминаваха. За това се бяха трудили, към това се стремяха, но съвсем различно беше моментът да настъпи наистина.

Кейлъб стисна ръка на Питър, след това го придърпа за мъжка прегръдка.

— Е, потегляме. Може ли да ти кажа нещо сантиментално? Обичам те. Но си оставаш некадърен шахматист.

— Обещавам да тренирам. Кой знае? Може пък скоро да стана гросмайстор.

Кейлъб се усмихна.

— Виждаш ли? Откога ти го повтарям. Стига с тази политика. Време е да си намериш добра жена и да се ожениш.

Нищо не знаеш, помисли си Питър. Всяка вечер затварям очи и правя точно това.

Той снижи глас.

— Направи ли каквото те помолих?

Кейлъб въздъхна снизходително.

— Хайде, угоди на баща си.

— Добре де, изкопах го.

— Използва ли стоманената плоскости, които ти изпратих? Важно е.

— Направих всичко както каза, наистина. Поне ще има къде да спя, когато Пим ме изгони.

Питър погледна към снаха си, която се беше качила на каруцата. Малкият Тео, уморен от цялото суетене, спеше в ръцете й.

Грижи се за него, каза й Питър.

Разчитай на мен.

И за бебетата.

Тя му се усмихна.

И за тях ще се грижа.

Кейлъб се качи до Пим.

— Лек път — каза Питър. — Успех.

Неизбежният миг настъпи: потеглиха. Изпращачите се отдръпнаха назад и каруцата мина през портата. Бил и момичетата започнаха да махат първи, след това Кейт и Холис. Програмата на Питър за деня беше запълнена, но още не му се отиваше в службата.

Изглежда, Сара се чувстваше по същия начин. Двамата мълчаливо изпратиха с поглед каруцата с децата си.

— Защо понякога имам чувството, че те са родителите, а не ние? — каза Сара.

— Скоро ще стане така.

Сара изсумтя.

— Виж, това го очаквам с нетърпение.

Каруцата още се виждаше. Прекосяваше стария периметър на Оранжевата зона. Само малка част от полетата отвъд нея бяха изорани и готови за сеитба; просто нямаше достатъчно хора. Но пък вече нямаше и толкова гърла за хранене; населението на Кървил беше намаляло до едва пет хиляди души. Вече са 4997, помисли си Питър.

— Бил е голям нехранимайко — каза той.

Сара въздъхна.

— Но Кейт го обича. Какво може да направи една майка?

— Мога отново да му предложа работа.

— Опасявам се, че е изгубена кауза. — Сара го погледна с крайчеца на окото си. — И като стана въпрос за това, защо няма да се кандидатираш за следващ мандат?

— Как научи?

Тя сви уклончиво рамене.

— Чух слухове.

— Тоест Чейс ти е казал.

— Кой друг? Няма търпение да заеме мястото ти.

— Още не съм решил. Може би десет години са напълно достатъчно.

— Ще липсваш на хората.

— Съмнявам се, че дори ще забележат.

Питър си помисли, че Сара ще го попита дали е чувал нещо за Майкъл. Най-малкото дали брат й е добре. Не говореха много за него, реалността беше твърде болезнена. Майкъл се занимаваше с търговия на черно, носеха се слухове за някакъв налудничав проект, Гриър се беше сдушил с Дънк, на корабоплавателния канал имаше военен комплекс, откъдето всеки ден потегляха камиони с алкохол и Бог знае още какво.

Но тя не го попита за това.

— Какво мисли Вики по въпроса?

Въпросът й го изпълни с чувство за вина. От седмици, дори месеци се канеше да посети жената.

— Трябва да отида да я видя — каза той. — Как е тя?

Двамата още стояха рамо до рамо с вперени в каруцата очи, която се бе смалила до точица. След като превали малък хълм, се скри от поглед. Сара се обърна към Питър.

— Съветвам те да не отлагаш повече.

 

 

Денят му продължи с обичайните задължения. Среща с данъчните инспектори, за да решат какво да правят с фермерите, които отказваха да плащат; избиране на нов съдия; съставяне на програмата за събранието на поземлената комисия; куп документи за подпис, които Чейс му подаваше с кратки обяснения. В три часа на вратата на кабинета му се появи Апгар и попита дали президентът може да му отдели минутка. Всичките му други подчинени се обръщаха към него на малко име, както предпочиташе, но Гунар държеше на протокола и отказваше. Винаги го наричаше „господин президент“.

Искаше да говорят за оръжията — по-точно за недостига им. Армията открай време се въоръжаваше с каквото намереха във военни бункери и цивилни сгради. Набавили си бяха много от тях от Форт Худ; освен това в стария Тексас имаше много оръжия. На практика във всеки дом имаше шкаф с пушки, а из целия щат имаше оръжейни заводи, в които имаше предостатъчно резервни части и муниции. Но беше изминало много време, а и някои оръжия се съсипваха по-бързо от други. Металните пистолети, като Браунинг 1911, полуавтоматични Зигзауер и Берета М9 бяха почти вечни, ако се поддържаха правилно. Същото важеше за повечето револвери, пушки и картечници. Но пистолетите с пластмасово тяло като Глок, както и пушки М4 и AR–15, с каквито основно въоръжаваха войниците, не бяха толкова издръжливи. Пластмасата се напукваше с времето и се налагаше да ги изхвърлят; част от оръжията попадаха в ръцете на цивилни чрез черния пазар; други просто изчезваха.

Но това не беше всичко. Най-належащият проблем беше изчерпването на мунициите. От десетилетия не се използваха предвоенни патрони; с изключение на запасите в бункера на Тифти, които той беше съхранявал плътно запечатани, капсулите и кордитът изкарваха не повече от двайсет години. Всички муниции на армията представляваха или презаредени гилзи, или се правеха от празни гилзи от двата оръжейни завода — единия край Уако, другия във Виктория. Лесно беше да се излее олово за куршуми; много по-трудно беше да се забърка сместа за експлозива. Кордитът за муниции изискваше сложна смес от крайно нестабилни химични вещества, включително големи количества нитроглицерин. Постижимо беше, но не и лесно, и бяха нужни специалисти, каквито в момента не достигаха. Армията се беше стопила до две хиляди войници — хиляда и петстотин бяха пръснати из новите селища, а в Кървил имаше гарнизон от петстотин души. Сред тях нямаше нито един химик.

— И двамата сме наясно какво е положението — каза Питър.

Апгар, седнал от другата страна на отрупаното с документи бюро, гледаше съсредоточено ноктите си.

— И на мен не ми харесва, но търговците на черно разполагат с производителен капацитет, а и не е като да не сме имали договорки с тях и преди.

— Дънк не е Тифти.

— Ами Майкъл?

Питър се намръщи.

— Това е болна тема.

— Той беше нефтохимик. Познава процеса.

— Ами онзи кораб, с който се занимава? — попита Питър.

— Той е твой приятел. Ти ми обясни какво става с него.

Питър въздъхна.

— Де да можех. Не съм го виждал от двайсет години. Отгоре на всичко, ако кажем на търговците, че са ни свършили мунициите, ще си разкрием картите. След два дни на този стол ще седи Дънк.

— Заплаши го. Или ще ни помогне, или разваляме сделката, обискираме провлака и разбиваме бизнеса му.

— И да се сражаваме с тях на пътя през водата? Ще бъде истинска касапница. Ако го заплашим, веднага ще надуши, че блъфираме.

Питър се облегна назад. Представи си как излага условията пред Дънк. Контрабандистът щеше да му се изсмее в очите.

— Нищо няма да излезе от това. Какво можем да му предложим?

Гунар се намръщи.

— Какво друго му трябва освен пари, оръжия и проститутки? Ако не ме лъже паметта, Дънк ги има в изобилие. Освен това е почти герой в очите на хората. Знаеш ли какво се случило миналата неделя? Изневиделица камион, пълен с жени, пристигнал в лагера в Бандера, където са настанени пътните работници. Шофьорът носел бележка: „Поздрави от вашия добър приятел Дънк Уитърс“. При това в неделя, да му се не види!

— Отпратили ли са ги?

Гунар изсумтя презрително.

— Не, завели са ги на църква. Как мислиш?

— Явно Дънк е имал някаква причина.

— Защо не го попиташ лично?

Шегуваше се, но не съвсем. Трябваше да помисли и за Майкъл. Въпреки всичко Питър се надяваше, че поне ще се съгласи на среща.

— Може би точно това ще направя.

Гунар стана и Чейс се появи на вратата.

— Появи се ново свлачище. Дупката, която се отвори, е огромна. Погълна две къщи.

Случваше се цяла пролет. Чуваше се бучене и след секунди се отваряше дупка в земята. Най-голямата беше над петнайсет метра широка. Градът буквално пропада, помисли си Питър.

— Има ли пострадали? — попита той.

— Не, за щастие. И двете къщи били празни.

— Това е добре.

Форд продължаваше да го гледа въпросително.

— Има ли нещо друго?

— Мисля, че трябва да направим официално изявление. Хората ще искат да знаят какво правим, за да решим проблема.

— И как ще го решим? Ще кажем на земята да бъде послушна? — След като Форд не отговори, Питър въздъхна. — Добре, подготви изявление, а аз ще го подпиша. Инженерите работят по случая, ситуацията е овладяна и така нататък. — Той повдигна вежди и се обърна към Форд: — Доволен ли си?

Божичко, проблемите нямат край, помисли си и стана.

— Гунар, ела да се разходим.

 

 

Стана президент не защото желаеше поста, а за да угоди на Вики. Малко след като я преизбраха за трети път, дясната й ръка започна да трепери. После претърпя поредица от злополуки, включително падане по стълбите на Капитолия, при което си счупи глезена. Красивият й почерк стана почти нечетлив; започна да говори монотонно, без всякаква дикция; треперенето засегна и другата й ръка, появиха се тикове във врата. Питър и Чейс прикриваха състоянието й, като сведоха публичните й изяви до минимум, но по средата на втората година от мандата стана ясно, че повече не могат да продължават така. Тексаската конституция, заменила Кодекса, й позволяваше да посочи временно изпълняващ длъжността свой заместник.

По онова време Питър беше секретар по териториалните въпроси, длъжност, която прие по средата на втория й мандат и която налагаше многобройни публични изяви, а Вики не криеше, че го подготвя за по-висок пост. Въпреки това Питър предполагаше, че Чейс ще я наследи като президент, тъй като работеше с нея от години. Когато Вики повика Питър в кабинета си, той очакваше, че ще обсъждат предаването на властта на Чейс, но завари вътре съдия с библия. Две минути по-късно Питър беше президентът на Тексаската република.

Тогава разбра, че Вики е планирала от самото начало да обучи изцяло наследника си. Две години по-късно Питър спечели изборите с лекота и се кандидатира за втори мандат, без да има съперници. Успехът му се дължеше до голяма степен на личната му популярност; както Вики беше предвидила, народът му се възхищаваше. Но също така зае поста по време, когато не беше нужно много, за да са доволни хората.

Кървил беше на път да се превърне в град без значение. Колко още му оставаше да стане поредното провинциално градче? Колкото по-надалеч се разселваха хората, толкова по-малко тежест носеше идеята за централизирано управление. Законодателната власт се беше преместила в Боърн и рядко се събираше на заседания. Финансовите капитали последваха човешкия ресурс към новите селища; хората отваряха магазини, търгуваха на пазарни цени, договаряха най-изгодните условия. Във Фредериксбург група частни инвеститори обединиха средствата си и отвориха първата банка. Все още имаше проблеми и единствено федералната администрация разполагаше с ресурсите за големи инфраструктурни проекти: пътища, язовири, телеграфни линии. Но и това нямаше да трае вечно. Питър осъзнаваше, че не кара кораба, а само го насочва към пристанището. Нека Чейс получи своя шанс, помисли си той. Две десетилетия държавна служба с безкрайните й задкулисни препирни бяха предостатъчни. Питър никога не беше обработвал земя; не беше засадил и един домат в живота си. Но можеше да се научи, а най-привлекателна беше мисълта, че плуговете не изказваха мнение.

Вики се бе оттеглила в малка дървена къща в източния край на града. Голяма част от квартала пустееше; хората се бяха изнесли отдавна. Стъмваше се, когато Питър изкачи стълбите на верандата. В дневната светеше лампа. Чу стъпки и след малко вратата отвори Меридит, партньорката на Вики, която бършеше ръцете си с кърпа.

— Питър. — Меридит беше шейсетгодишна, дребна жена с пронизващи сини очи. Двете с Вики бяха заедно от години. — Не знаех, че ще идваш.

— Извинявай, трябваше да ви предупредя.

— Не, не се притеснявай. — Меридит го покани да влезе. — Тя е будна. Тъкмо се канех да я нахраня. Ще се радва да те види.

Леглото на Вики се намираше в дневната. Щом Питър влезе, тя вдигна очи към него, а главата й потрепваше върху купчината възглавници.

— Вввреме… бббеше… ггго… сподин… пппрезидент.

Сякаш преглъщаше думите и отново ги изплюваше. Питър придърпа стол и седна до леглото.

— Как си?

— Ддднес… сссъм… дддобре.

— Извинявай, че не се отбивам по-често.

Ръцете й се движеха неспокойно по одеялото. Хвърли му разкривена усмивка.

— Ннняма… нннищо. Кккакто… вввиждаш… съм… дддоста… зззаета.

Меридит влезе с поднос в ръце и го остави на нощното шкафче. Купичка с бульон и чаша вода със сламка. Тя повдигна главата на Вики от възглавницата и завърза на врата й памучен лигавник. Стъмнило се беше и прозорците се бяха превърнали в огледала.

— Искаш ли аз да я нахраня? — обърна се Питър към Меридит.

— Вики, искаш ли Питър да ти помогне с вечерята?

— Зззащо… ннне.

— На малки глътки — каза му Меридит и го потупа по рамото. Усмихна се едва забележимо; клепачите й изглеждаха натежали от умора. Вероятно не бе спала нормално от месеци и беше благодарна за помощта му. — Ако ти потрябвам, в кухнята съм.

Питър първо й даде да пие вода, като поднесе сламката към напуканите устни на Вики, след това премина към бульона. Виждаше колко й е трудно да преглъща. По-голямата част от бульона се стичаше от ъгълчетата на устата й; Питър я избърсваше с лигавника.

— Кккол… ко… ссстранно.

— Кое е странно?

— Хххраниш… ме… кккато… бббебе.

Той поднесе лъжица към устата й.

— Това е най-малкото, което мога да направя. Ти достатъчно дълго ме дундурка.

Жилите на врата й изпъкваха, докато се опитваше да преглъща. Питър се изтощаваше, само като я гледаше.

— Кккак… вввърви… кккампа… нията?

— Още не е започнала. Малко съм зает.

— Кккак… пппък… ннне.

Както винаги, веднага позна, че лъже. Той отново поднесе безуспешно лъжицата към устата й.

— Кейлъб и Пим заминаха днес.

— Пппросто… си… тттъжен. Щщще… ттти… мммине.

— Моля? Смяташ, че не мога да бъда фермер ли?

— Мммо… жеш… Пппитър… ннно… ще… сссе… пппобъркаш.

Вики не каза нищо повече. Питър остави купата на шкафчето; почти нищо не беше изяла. Когато отново обърна глава към Вики, тя беше затворила очи. Питър угаси лампата и се взря в нея. Само когато спеше, непрестанните телесни мъки я напускаха. Минаха няколко минути; зад гърба му се чу шум и когато се обърна, видя Меридит да стои на прага на кухнята.

— Така става — каза тя тихо. — В един момент е будна, а в следващия…

— Мога ли да помогна с нещо?

Меридит постави ръка на рамото му и го погледна в очите.

— Тя много се гордее с теб, Питър. Радва се на успехите ти.

— Нали ще се обадиш, ако имаш нужда от нещо?

— Гостуването ти мина добре, не си ли съгласен? Нека е за последно.

Питър се върна до леглото и вдигна една от ръцете на Вики от одеялото. Тя не помръдна. Държа я известно време замислено, след което се наведе и я целуна по бузата — досега никога не го бе правил.

— Благодаря ти — прошепна той.

Меридит го изпрати до верандата и каза:

— Тя те обичаше. Не го изричаше често на глас, дори пред мен. Просто такава си беше. Но наистина те обичаше.

— И аз я обичах.

— Знам. — Прегърнаха се. — Сбогом, Питър.

На улицата беше тихо, никъде не светеше. Питър докосна с пръст окото си и усети сълзите. Какво пък? Той беше президентът и ако искаше, щеше да плаче. Синът му замина; много други щяха да го последват. Достигнал бе до етап от живота си, когато постепенно започваше да губи близките си. Вдигна лице към небето. Истина беше онова, което казваха за звездите. Колкото повече се взираш, толкова по-многобройни ти се струват. Те носеха утеха, бдителното им присъствие вдъхваше покой; но някога не беше така. Вперил поглед нагоре, си спомни за времената, когато да видиш толкова много звезди означаваше съвсем друго.