Джъстин Кронин
Градът на огледалата (66)

Шейсет и пет

Чуха се стъпки и вратата се отвори с изскърцване: Ейми отвори очи.

Здравей, Пим.

Пим спря на прага. Тя беше висока, с овално лице и изразителни очи, облечена с обикновена синя памучна рокля. Под мекия плат се очертаваше големият й корем.

Радвам се, че дойде да ме видиш, каза с жестове Ейми.

След кратко колебание Пим се приближи до леглото.

Може ли?, попита Ейми.

Пим кимна. Ейми постави длан върху корема й. Отвътре струеше чиста живителна сила — ако имаше цвят, той щеше да е бял като летен облак — но също така и въпроси: Кой съм аз? Какво представлявам? Това ли е светът? Аз най-важното нещо в него ли съм, или само мъничка частица?

Покажи ми, каза Ейми.

Пим седна на леглото. Ейми разкопча роклята й и я смъкна надолу. Белезите по гърба й бяха избледнели, но не бяха изчезнали. С времето бяха станали по-релефни, приличаха на корени, изпъкващи под земята. Ейми прокара пръсти по тях. Останалата част от кожата на Пим беше мека и топла, но мускулите под нея бяха стегнати, сякаш пазеха спомените за болката.

Ейми закопча роклята и Пим се обърна с лице към нея.

Сънувах те, каза Пим. Имам чувството, че те познавам цял живот.

Аз също.

Очите на Пим преливаха от емоции. Дори когато…

Ейми я хвана за ръце, за да успокои треперенето им.

Да, отвърна тя. Дори тогава.

Пим извади от джоба на роклята си тетрадка — малка и дебела, с твърди като пергамент страници. Донесох я за теб.

Ейми взе и отвори подвързаната с мека кожа тетрадка. Разлисти страниците. Ето ги, рисунките. Думите. Островът с петте звезди.

Кой друг я е виждал?, попита с жестове Ейми.

Само ти.

А Кейлъб?

Пим поклати глава с насълзени очи; изглеждаше онемяла от силните емоции.

Откъде знам тези неща?

Ейми затвори тетрадката.

Нямам представа.

Какво означават?

Според мен означава, че ти и бебето ти ще живеете. Ейми се замисли за момент. Ще ми помогнеш ли?

Намери в стаята лист хартия и писалка. Написа бележка, сгъна я на три и я подаде на Пим, която тръгна веднага. Ейми отиде в банята надолу по коридора. Над умивалника имаше малко кръгло огледало. Усетила бе промените, настъпили с тялото й, но не ги беше виждала. Пристъпи напред. Лицето в отражението сякаш беше чуждо, но в същото време отдавна усещаше, че вероятно изглежда така: жена с черна коса, ъгловато, но не прекалено лице, млечнобяла кожа и дълбоки очи. Черепът й изпъкваше под късата като на момче коса, която на пипане бе четинеста като метла. Отражението й изглеждаше обезпокоително обикновено; приличаше на напълно нормална жена, но в същото това лице, в същото това тяло се помещаваха всичките й мисли и усещания. Изпита силен порив да докосне огледалото и го направи. Щом докосна стъклото с пръст едновременно с отражението си, настъпи промяна. Това си ти, каза умът й. Това е истинската Ейми.

Време беше.

Трудно беше да успокои напълно съзнанието си. Ейми обичаше да си представя езеро. Не въображаемо, а езерото в Орегон, където Улгаст я беше научил да плува. Затвори очи и постепенно се пренесе там. Видя първите звезди да изгряват на небето. Видя високата тъмна редица от пръскащи благоухание борове да се издига царствено върху скалистия бряг. Студената бистра вода с остър вкус и мекия пласт борови иглички по дъното. В мислите си Ейми беше едновременно и езерото, и плувеца в езерото; от движенията й оставяха дири по повърхността. Пое си въздух и се гмурна в невидим свят; достигна до дъното и тръгна по него с плавно плъзгане. Щом и последните концентрични кръгове по повърхността достигнеха бреговете и езерото се върнеше към пълен покой, тя щеше да постигне състоянието, което желаеше.

Вълничките достигнаха брега. Водната повърхност се успокои.

Чуваш ли ме?

Мълчание. След миг:

Да, Ейми.

Мисля, че съм готова, Антъни. Мисля, че най-сетне съм готова.

Майкъл чакаше при портата вече от час. Къде се бе дянал Лушъс? Наближаваше 10:30; и бездруго имаше опасност да закъснеят. Работници заваряваха масивни скоби, в които да положат железни греди по протежението на портата. Други заковаваха ламарини от външната й страна. Ако Гриър не дойдеше скоро, щяха да останат затворени в града заедно с всички останали.

Най-накрая Гриър влезе с бърза крачка през портата. Качи се на камиона и кимна към предното стъкло:

— Да тръгваме.

— Тя се заблуждава.

Гриър го изгледа предупредително.

Майкъл запали двигателя, подаде глава през прозореца и извика на ръководителя на работниците:

— Направете път! — След като мъжът не се обърна, Майкъл наду клаксона: — Хей! Трябва да минем!

Това привлече вниманието на работника; той отиде до прозореца и попита:

— Защо бибиткаш?

— Кажи на хората си да направят път.

Мъжът се изплю на земята.

— Никой няма право да излиза. Работим.

— Ние можем да излезем. Кажи им да се мръднат или ще ги прегазя. Какво ще кажеш за това?

Мъжът, изглежда, се канеше да каже нещо, но се спря и се обърна към портата:

— Направете път.

— Много съм ти задължен — рече Майкъл.

Работникът отново се изплю.

— Твоя воля, ти ще загинеш, тъпако.

Ти също, помисли си Майкъл.