Джек Лондон
Човекът на Бездната (7)

Глава VI
Уличката Фраинг-пан и кътчето от ада

Тримата вървяхме по Майл Енд Роуд, и един от нас беше герой. Той бе строен юноша, деветнадесет годишен, тъй слаб и крехък, че също като Фра Филипо Липи, един дъх на вятъра можеше да го свали и преобърне. Беше пламенен млад социалист, пълен с първите пориви на ентусиазма и узрял за мъченичество. Като оратор от трибуната и председател, играеше активна и не безопасна за себе си роля на много пробурски митинги, на открито и закрито, които тъй смущаваха в туй време спокойствието на „весела Англия“. По пътя той ми разказваше дребни епизоди из своите похождения; как бяха го нападали в парковете и трамвайните вагони, как бе се катерил на катедрата, за да защити някое безнадеждно дело, когато другарите му се смъкваха един по един и пребиваха от разярената тълпа; за обсадата на черквата, дето той и трима негови другари бяха намерили подслон, и дето, под град от камъни и под звъна на разбиваните цветни стъкла, те се бранеха дотогава, додето при тях бе избързал да ги избави един полицейски взвод; за умопомрачителните побоища по стълбите, галериите и балконите; за разбитите прозорци, пропаднали стълби, разгромени митингови зали, за разбитите глави и счупени ръце и нозе — и после, като въздъхна със съжаление, погледна ме и каза:

— Как ви завиждам, на едрите, силни мъже. Аз съм такава мухичка. Няма от мен голяма полза, когато работата дойде до бой.

А аз, който стърчах с цяла глава над своите двама другари, си спомних за моя роден, суров Запад и стоманените хора, на които аз, на свой ред, бях свикнал да завиждам там. Но като гледах младия момък със сърце на лъв, аз помислих: хората от тоя тип, при случай издигат барикади и показват на света, че те не са забравили как трябва да се умира.

Но тук заговори вторият ми спътник, човек двадесет и осем годишен, който поддържаше своето несигурно съществуване с работа в душна работилница.

— Аз съм здрав човек — обяви той. — Не съм като другите юнаци в моята работилница: аз не съм от тях. Те ме смятат за прекрасен образец на мъж. Знаете ли, аз тежа сто и четиридесет фунта.

Беше ми неловко да му кажа, че тежа сто и седемдесет фунта; затуй, задоволих се да го изгледам внимателно. Бедният нещастен, малък човек. Кожата му имаше болнав цвят, туловището му бе изкривено до невъзможност, гърдите му бяха тесни, раменете му — свити от дългите часове на непосилна работа, а главата тежко се накланяше напред.

И той наричаше себе си здрав човек!

— Какъв ръст имате?

— Пет фута и два дюйма — отвърна той с гордост: — а моите другари в работилницата…

— Покажете ми тая работилница — казах аз.

Работилницата в туй време не работеше, а все пак ми се искаше да я разгледам. Изминали Лиман Стрийт, свърнахме в ляво към Спиталфийлдс, и попаднахме в уличката Фраинг-пан^[1]. Орляк дечурлига тичаха из плъзгавите тротоари, като палагунци^[2], преди да са се превърнали на жаби, гъмжащи на дъното на изсъхнало блато. В тесните врати — толкова тесни, че ние с мъка се провряхме в тях — седеше жена с малко дете; тя го хранеше с грубо разголена гръд, като някаква карикатура на светостта на материнството. В тъмния и тесен коридор, който се откриваше зад нея, ние едва се промъкнахме през тълпа от млади хора и се добрахме най-сетне до още по-тясна и мръсна стълба. Качихме се горе през три площадки, всяка от които бе покрита с кал и всякаква смет.

В това отвратително помещение имаше седем стаи. В шестте от тях двадесет и повече души от двата пола и от различни възрасти готвеха ядене, ядяха, спяха и работеха. Стаите имаха големина около осем квадратни фута, а може би и девет. Ние влязохме в седмата стая. В тая дупка се потяха пет души. Тя имаше седем фута широчина и осем дължина. Масата, на която се работеше, заемаше по-голямата част от стаята. На тая маса стояха пет обущарски калъпа и едва оставаше свободно място за работа, останалата част от масата бе затрупана с късчета картон, кожи, пачки с обущарски клечки и разни видове материали, употребявани за пришиване на подметки към обувките.

В съседната стая живееше жена с пет деца. В друга отвратителна кочина — вдовица с единствения си шестнайсет годишен син, на умиране от охтика. Казаха ми, че жената търгувала на улицата със сладкиши и често нямала възможност да купи на сина си три бутилки мляко, които трябвало да пие всеки ден. Умиращият ял месо не по-често от един път на седмицата; а качеството на това месо не можеха да си представляват хора, които никога не са виждали себеподобните си да се хранят като свини.

— Как кашля! Това е нещо ужасно! — побърза да ми съобщи моя „здрав“ приятел, когато заговори за умиращия момък. — Чуваме го тук, когато работим, и това е ужасно, просто ужасно.

Приятелят ми, когато имаше работа, се пресилваше над нея, заедно с четирма други мъже, в споменатата по-горе стая. Зиме лампата гореше почти цял ден и разваляше със сажди и без това спарения въздух.

Тоя човек ми разказваше, че в добри времена, когато имаше наплив от работа, той е печелил до трийсет шилинга на седмица. — Тридесет шилинга! Седем долара и половина!

— Но тъй могат да печелят само най-сръчните от нас — добави той. — И после — ние работим дванайсет, тринайсет, четиринайсет часа в денонощието, и тъй бързо, колкото е само възможно.

— Да можехте да ни видите, когато се потим. Като град тече от нас. Да можехте да ни видите, очите ви ще изскочат — гвоздеите просто летят от устата, като от машина. Погледнете в устата ми.

Аз погледнах. Зъбите бяха съвсем изтрити от постоянното триене от металическите гвоздеи, бяха черни, като въглени, и наполовина изгнили.

— Аз чистя зъбите си — прибави той — а то инак щяха да бъдат още по-лоши.

После той ми съобщи, че работниците трябва да имат свои собствени инструменти, гвоздеи, лепило, картон и трябва сами да плащат за помещението, за осветлението и пр. По тоя начин, беше съвсем ясно, че неговите трийсет шилинга трябваше значително да се намалят.

— Но колко дълго трае този сезон, когато има наплив от работа, и когато вие печелите такава голяма сума — трийсет шилинга? — попитах аз.

— Четири месеца — бе отговорът; в другото време, по думите му, той печелеше средно от половин суверен до суверен на седмица. Сегашната неделя бе вече наполовина минала и той бе спечелил четири шилинга. И все пак, дадоха ми да разбера, че тази бе една от добрите форми на потосмукачната система.

Аз погледнах през прозореца, който трябваше да гледа в задните дворове на съседните къщи. Но то не бяха дворове… впрочем, то бяха наистина дворове, но покрити с навеси и обърнати в обори, в които живееха хора. Покривите на тия колиби бяха покрити с пласт от нечистотии, на места дебел един фут — дарове от задните прозорци на втория и третия етаж на съседните къщи. Аз можах да различа в тая смес риби и говежди кокали, помия, пълни със зараза дрехи, стари обувки, разбити глинени съдове — изобщо, всевъзможна останка на човешки тор.

— Тази е последна година на нашия занаят; сега въвеждат машини, за да се избавят от нас — печално продума мъченикът от потосмукачната машина, когато прекрачихме през жената с грубо разголена гръд и напредвахме през тълпата евтини детски съществувания.

След това ние посетихме общинските евтини домове, построени от Съвета на Лондонското Графство на мястото на дупките, дето бе живял „Детето на Джаго“ на Артър Морисън. Макар че тия здания даваха пристанище на по-голям брой хора, отколкото по-рано, хигиеничните условия тук бяха по-добри. Но тия домове се обитаваха от работници с по-голяма квалификация и занаятчии. Обитателите на дупките бяха просто изтласкани и те трябваше да напълнят други дупки или да основат нови.

— А сега — каза другарят ми (здрав човек, който работеше тъй, че другите го гледаха изумени) — ще ви покажа дробовете на Лондон. Това е Спиталфийлдската градина.

Думата градина той произнесе с ирония.

Сянката от черквата пресича Спиталфийлдската градина и в сянката на тая черква, в три часа след пладне, аз видях зрелище, което бих желал да не виждам. В тая градина няма цветя и самата тя е по-малка от моята собствена бащина градинка в моето отечество. В нея расте само трева и тя е заградена с решетка от гвоздеи, както всички лондонски паркове, за да не могат бездомните мъже и жени да проникнат вътре през нощта и да спят на тревата. Когато влязохме в градината, някаква старица, петдесет или шестдесет годишна, мина покрай нас, с два големи вързопа, покрити с платнено вретище, които висяха през рамото й, един отзад, друг отпред. Беше скитница, бездомна душа, твърде независима, за да затътри своето мършаво тяло в работническия дом. Като охлюв тя носеше своя дом със себе си. В тия два покрити вързопа се намираше цялата й покъщнина, гардеробът й, долните дрехи и всякакви скъпи за женското сърце дреболии.

Тръгнахме из тясна, посипана с чакъл пътечка. На скамейката, от двете страни на пътечката, седяха в редици множество жалки, обезобразени представители на човешкия род, само видът на които би извикал у Дорѐ още по-дяволски полети на фантазията от тия, които е успял да изпълни. То беше сборище от парцали и кал, всевъзможни отвратителни кожни болести, открити рани, гнойни нарастъци, циреи, уродливи животински физиономии. Духаше студен, влажен вятър и тия създания се притискаха едно към друго с дрипите си и в повечето случаи спяха или се мъчеха да заспят. Имаше близо една дузина жени, на възраст от двадесет до седемдесет години. Редом спеше деветмесечно дете, сложено на коравата скамейка, без възглавница и одеяло и никой не го наглеждаше. Още по-нататък — половин дузина мъже спяха седнали или опрени един о друг. На едно място — семейна група: дете, спящо в ръцете на заспалата майка, и мъжът (или съжител), който неловко поправяше скъсаната си обувка. На друга скамейка — жена, която изрязваше с нож повлечените краища на своите дрипи, и друга жена, с игла и конец в ръка, която зашиваше техните дупки. Около тях — мъж, който държеше в ръцете си спяща жена. По-нататък — мъж, чиято дреха бе покрита със засъхнала кал, спеше сложил глава на коленете на жената, двадесет и пет годишна, също спяща.

Видът на тия спящи хора ме смути. Какво е това сънно царство? Защо между всеки десет души девет спяха или се мъчеха да заспят? Аз разбрах това едва по-късно. Законът, издаден от съществуващата власт, забраняваше на бездомните да спят нощем! На тротоара пред портика на църквата Христова, дето каменните колони се издигат към небето в правилни редове, лежаха цели редици мъже, спящи или само дремещи, и всички бяха в твърде дълбоко вцепеняване, за да могат да станат или поне да изразят любопитство при нашето идване.

— Дробовете на Лондон — казах аз. — Не, това не са дробове. Това е цирей, огромна загнила рана.

— О, защо ме доведохте тук? — каза пламенният млад социалист и тъжното му лице побледня, толкова от душевна болка, колкото и от отвращение.

— Тия жени — каза нашият водач, — се продават за три пенса, за два, а понякога и за комат черен хляб.

Той каза това с весела усмивка. Болезненият момък извика:

— За Бога, да се махнем по-скоро от тук!