Джек Лондон
Човекът на Бездната (24)

Глава XXIII
ДЕЦАТА

Когато домът ни е бордей, живуркаме едва,

забравяйки красотата на света.

Една-единствена красива гледка може да се види в Ийст Енд — това са групите деца, танцуващи на улицата около свирача на латерна^[1]. Увлекателно е да се гледа това ново, бъдеще поколение, когато скачат и пристъпват с миловидни гримаси и грациозни жестове, собствено изобретение; мускулите им се движат бързо и свободно, телата им леко подскачат, създавайки ритми, каквито не се учат в танцувалните школи.

Имал съм много случаи да разговарям с такива деца, и ме е поразявал фактът, че те бяха тъй разбрани, както и другите деца, а в много отношения дори по-смислени. Те имат извънредно живо въображение. Тяхната способност да се пренасят в царството на романтиката и фантазията е поразителна. В кръвта им кипи радостта на живота. Те се наслаждават на музиката, движението, краските и твърде често у такова дете може да се долови през калта и дрипите една поразителна хубост на лицето и телосложението.

Но някакъв вълшебник ги похищава. Те изчезват. Вече не се виждат никъде. Няма дори помен от тях. Напразно ще ги дирите между възрастните. Тук вие ще намерите хилави тела, безобразни лица, груби, тъпи умове. Грацията, хубостта, въображението, гъвкавостта на мисълта и мускулите изчезват. Понякога, впрочем, може да видите жена, може би още млада, но изкълчена и обезобразена до пълна загуба на женствеността, подпухнала и пияна, която издига смачканата си пола и прави някакви шутовски и недодялани стъпки върху две сложени на земята дъски. Това е признак, че тя е била някога в числото на децата, които са играли около свирача на латерна. Тия шутовски недодялани стъпки — това е всичко, останало от обещанията на детинството. В замъглените извивки на мозъка й проблясва спомена, че е била някога момиче. Окръжава я тълпа. Малки момичета танцуват редом с нея, с всичката миловидна грация, която тя смътно си припомня, но която може само да пародира с движенията си. Най-сетне тя се задъхва, изнурена, и излиза от кръга с олюляване. Но момичето продължава да танцува. Децата на гетото притежават всички качества, годни да създадат благородни мъже и жени; но самото гето като разярена тигрица се нахвърля върху малките си, разрушава всички тия качества, смразява светлината и смеха и от ония, които остават, прави мрачни, безпомощни същества, огрубели, изродени и по-жалки от скотове.

В предишните глави аз изложих подробно как става това. Сега привеждам краткото описание на професор Хъксли:

„Всеки, който е запознат с положението на населението във всички големи индустриални центрове на Англия или в другите страни, знае, че сред обширната и все по-увеличаваща се маса на това население цари пълноправно онова състояние, наричано от французите la misère; струва ми се, че на английски език няма равнозначна дума. То е такова положение, когато храната, отоплението и дрехата, необходими за поддържане на всички функции на организма в нормално състояние, стават недостъпни; мъжът, жената и децата с принудени да се тълпят в кочини, дето се нарушават всички приличия и най-обикновените условия за здравословно съществуване са изключени; удоволствията, достъпни на тия хора, се свеждат до зверство и пиянство; страданията се трупат и дават сложни проценти във вид на глад, болести, забавяне на развитието и нравствено израждане; дори при упорит и честен труд целият живот представлява несполучлива борба с глада, увенчавана с бедняшки гроб“.

При тези условия перспективите за децата са безнадеждни. Те мрат като мухи, а ония, които оживяват, остават живи само поради изключителната жизненост и способност да се приспособяват към окръжаващото ги унижение. Те нямат домашно огнище. В бърлогите и дупките, дето живеят, те са изложени на всичко развращаващо и непристойно. И едновременно с разлагащото влияние върху умовете, телата им се отравят от лошите санитарни условия, претрупаността на хората и недояждането. Когато бащата и майката с три или четири деца живеят в една стая, дето децата по ред дежурят, за да пъдят плъховете от спящите, когато тия деца никога не си дояждат и върху тях постоянно се нахвърлят, за да ги терзаят и отслабват гъмжащите наоколо паразити — лесно е да си представим какви мъже и жени ще излязат от тях.

Мъж и жена, встъпили в брак, започват съвместно стопанство в една стая. Техният доход с годините не расте, затуй пък расте семейството, и мъжът трябва да се смята необикновено щастлив, ако успее да запази здравето си и работата си. Идва едно дете, после второ. Значи, нужно е по-широко помещение; но тези малки устица, телца — изискват добавъчни разходи, и затуй не е възможно да се вземе по-широко помещение. Идват още деца. В стаята няма де да се обърнеш. Малките изскачат на улицата и в туй време, когато навършат дванадесет или четиринадесет години, квартирната криза достига своя апогей, и те ще бъдат окончателно изхвърлени на улицата. Момчето, ако има щастие, може да се прислони в домовете общежития и да се нареди тъй или инак. Но за едно четиринадесет или петнадесет годишно момиче, принудено да напусне стаята, дето е бил нейният дом, и способно в най-добър случай да спечели някакви жалки пет и шест шилинга седмично, има само един изход. А горчивият край на този единствен изход — е съдбата на оная жена, чието тяло бе намерено от полицията тая сутрин на тротоара на Дорсет Стрийт, в Уайтчапъл. Бездомна, без близки, болна, самотна в своя последен час, тя бе умряла през нощта от студ. Беше на шестдесет и две години; търгуваше с кибрит. Умря като див звяр.

В моята памет е пресен споменът за едно момче на скамейката на подсъдимите в полицейския съд в Ийст Енд. Главата му едва достигаше над решетката. Обвиняваха го в кражба на два шилинга от една жена, които то изхарчило не за бонбони и сладкиши, а за ядене.

— Защо не поиска от жената нещо за ядене? — попита съдията с тон на обида. — Тя сигурно би те нахранила.

— Ако бях поискал, щяха да ме затворят за просия — отвърна момчето.

Съдията намръщи вежди и прие възражението. Никой не познаваше момчето, нито баща му, нито майка му. Беше без род и родина, скитник, младо зверче, скитащо из джунглите на империята.

Хората, които се опитват да се явят в помощ на децата, като събират децата на гетото, за да ги отведат за един ден на село, предполагат, че много малко от тях достигат десет годишна възраст, без да са отишли на село поне за един ден. За това един автор казва: „Моралният преврат, предизвикан от един ден, прекаран по този начин, не бива да се подценява. Във всеки случай, децата получават понятие за полетата и горите, тъй че описанието на селските картини в прочетените книги, което по-рано не им е правило никакво впечатление, сега става понятно за тях“.

Един ден в полетата и горите — и то ако са имали щастието да попаднат в числото на избраниците! А всеки ден те се раждат с такава бързина, че е невъзможно да се изпратят всички в полетата и горите, макар и за един ден през цял живот. Един ден! Един ден през цял живот! А в другите дни, както казваше едно момче на някой си епископ:

— На десетата година скитаме; на тринадесетата крадем, а на шестнадесетата бием полицаите.

Преподобният Дж. Картмел Робинсън разказва за едно момче и момиче от неговата енория, които решили да идат в гората. Те скитали, скитали из безкрайните улици, с надежда, че най-сетне ще намерят гората. В края на краищата сядат, обезсилени и отчаяни; намерила ги добра жена и ги довела обратно. Те, очевидно, са били отминати от хората, които се опитват да дойдат в помощ на децата в гетото.

А г-н Робинсън съобщава, че на една от улиците на Хокстън (квартал в Ийст Енд) повече от седемстотин деца, на възраст между пет и тринадесет години, живеят в твърде малки помещения. И той добавя:

„Лондон затваря децата си в лабиринта на улиците и къщите и ги е лишил от законното им наследство — небето, полето и ручея — затуй те израстват във физически неразвити мъже и жени“. Той говори за един член на своята конгрегация, дал под наем сутеренна стая на една съпружеска двойка.

„Казали, че имат две деца; когато заели стаята, указало се, че са четири. След време се явява още едно дете и домопритежателят им предложил да си излязат. Те не обърнали внимание на това. Тогава санитарният инспектор, който тъй често заобикаля закона, почва да заплашва домопритежателя със съд и глоба. Той се оправдава с това, че не може де ги извади. Те се оправдават с това, че никой няма да ги приеме с такъв куп деца и с достъпен за тях наем — това е, впрочем, най-разпространеното оплакване между бедняците. Какво да се прави? Домопритежателят се намерил между чука и наковалнята. В края на краищата, той заявил в съда и за разбирателство на делото бил изпратен един чиновник. От тогава са минали около двадесет дни и нищо още не е направено. Нима това е единичен случай? — Съвсем не. Това е най-обикновена работа.“

Миналата седмица полицията направи преглед на един непорядъчен дом. В една стая се оказаха две деца. Арестуваха ги и ги обвиниха, че са живели в тази къща на същото основание, както и жените. Баща им се яви в съда. Той заяви, че заема тая стая с жена си и двете си по-възрастни деца, освен подсъдимите; съобщи също, че наел тая стая, защото не могъл да намери друга за половин крона седмично, която плащал. Съдията оправда двамата малки престъпници и предупреди бащата, че възпитава децата си в нездрава обстановка.

Но няма защо да се привеждат повече примери. В Лондон избиването на младенците става в много по-поразителен мащаб, отколкото кога и да е по-рано в мировата история. И също тъй е поразителна безчувствеността на хората, които вярват в Христос, признават Бога и акуратно ходят в черква в неделен ден, а през останалите дни на седмицата живеят разюздано с рентите и доходите, които получават от Ийст Енд — с пари, обагрени с кръвта на децата. Случва се понякога, тия чудновато създадени хора да взимат от банката половин милион, събрани от тази рента, и жертвуват тия пари за просвещаване в светлината на християнската вяра на чернокожите деца в Судан.