Джек Лондон
Човекът на Бездната (25)

Глава XXIV
Нощно видение

Всички бяха преди няколко години малки, червени, крехки младенци, които биха могли да се омесят и опекат в каквато щете социална форма.

Карлайл

Вчера късно вечерта се разхождах покрай Къмършъл Стрийт, от Спиталфийлдс до Уайтчапъл, и после слязох на юг по Леман Стрийт до самите докове. Пътьом се усмихвах при спомена за вестниците на Ийст Енд, които, пълни с гражданска гордост, високомерно заявяват, че в Ийст Енд всичко върви благополучно, и че той е напълно годен за местожителство на мъже и жени.

Мъчно е да се предаде дори една десета част от онова, което видях. Много неща не се подават на описание. Но в общи черти мога да кажа, че то е кошмар, ужасяващ поток от кал, залял целия живот, сборище от неизразим разврат, пред който бледнеят „нощните ужаси“ на Пикадили и Странд. То е зоологическа градина от облечени двуноги, донякъде прилични на хора, но повече на животни, и за допълнение на картината, когато ревът им стане много свиреп, вкарват ги в ред пазачи с медни копчета.

Радвах се на присъствието на пазачите, защото не бях облякъл матроския си костюм и можех да послужа за обект на хищниците, които кръстосваха назад-напред. От време на време, дето нямаше полицаи, тия самци ме гледаха с остър гладен поглед; това бяха вълците на каналите и аз се боях от ръцете им — тия голи ръце, страшни, като лапите на горилата. Те ми напомняха горили. Имаха ниски, уродливи, прегърбени тела. Не се виждаха напрегнати мускули, силни мишци, широки плещи. Те бяха сякаш израз на първичната икономия на природата, както някога пещерните жители. Но в тия сухи тела имаше скрита сила — зверска, първобитна сила, за да лови, да се впива, да разкъсва и съдира. Знайно е, че когато се нахвърлят върху човешка плячка, те извиват жертвата назад и прегъват тялото, докато не счупят гръбнака. У тях не съществуват ни съвест, ни чувство; те са готови да убият за полусуверен, без страх и жалост, стига да се представи какъв да е удобен случай. Това са нов вид хора — порода на градски диваци. Улиците и къщите, глухите ъгли и дворове са за тях места за лов. За тях улиците и къщите са същото, което са долините и горите за природните диваци. Подземията са техните джунгли, те живеят и дебнат плячката си в джунглите. Милите, деликатни хора от позлатените театри и чудо дворци на Уест Енд не виждат тия хора, дори не са сънували, че те съществуват. Но те съществуват, те живеят интензивен живот в своите джунгли. И горко на онзи ден, когато Англия ще воюва в своя последен окоп, а нейните боеспособни мъже ще бъдат на огнената линия. Защото в тоя ден те ще изпълзят от своите леговища и дупки, и обитателите на Уест Енд ще ги видят, както милите, деликатни аристократи на феодална Франция ги видяха и се питаха един друг: „Отде дойдоха? Нима това са хора?“ Но те не бяха единствените зверове в тая зоологическа градина. Те само шареха тук-там, надзъртайки в тъмните врати, минаваха като стари сенки край стените; жените, които ги носеха в болното си тяло, бяха навред. Те нахално квичаха и с плачлив тон молеха за пени. Те пиянствуваха във всяко кабаре, разчорлени, с мътни очи, полупияни, намигваха и псуваха, в най-голямо безсрамие и разврат; най-сетне, пияни, се търкаляха по скамейките и тезгяха, неизразимо отвратителни; беше страшно да се гледат.

И там имаше други, загадъчни лица и фигури, изкривени чудовища, които ме побутваха с рамо, от двете страни — невероятни образци на мрачна уродливост, отломки на обществото, живи трупове — жени, толкова изтощени от болест и пиянство, че позорът им не може вече да им достави две пенита на открития пазар; и мъже във фантастични дрипи, изгубили от лишения и нужди човешки образ; лицата им са застинали в постоянна болезнена гримаса; те се хилят идиотски, скачат като маймуни и умират на всяка крачка и при всеки дъх. Имаше там млади момичета, осемнадесет и двадесет годишни, със стройни тела и още незасегнати лица, не изкълчени и не подпухнали; те бяха паднали право в Бездната, с неочаквана бързина. И аз си спомням едно четиринайсет годишно момче и друго, шест или седем годишно, и двете бледни, болезнени, бездомни, те седяха на една дъска, опрени с гръб към решетката и гледаха всичко това.

Безработни и ненужни! Индустрията не ги иска. Докерите се трупат на тълпи пред входа на доковете и си отиват с проклятия, когато не ги приемат. Механиците, които са на работа, плащат по шест шилинга седмично за другарите си механици, останали без работа; 510 000 текстилни работници въстават против резолюцията, която забранява детския труд до петнадесет годишна възраст.

Жените — такива има в изобилие — са готови да работят за господарите на разни работилници за десет пенса на ден при четиринадесет часова работа… Алфред Фрийман дири смъртта си в калната локва, защото няма работа. Елън Хюз Хънт предпочита Риджънт канала пред Ислингтънския работнически дом. Франк Кавила прерязва гърлото на жена си и децата си, защото не намира достатъчно работа, за да им осигури храна и покрив.

Безработни и ненужни! Нещастни, презирани и забравени, умиращи в обществените касапници. Рожби на проституцията — проституция на мъже, жени и деца, плът и кръв и дух, с една дума — проституция на труда. Ако това е най-доброто, което може да даде цивилизацията, върнете ни в положението на ревящия по зверски гол дивак. Много по-добре е да бъдем племе на горите, пустините и пещерите, отколкото хора на машините и Бездната.