Джек Лондон
Човекът на Бездната (12)

Глава XI
Пег

Но прекарал цялата нощ със знамето, аз не легнах да спя в Грийн парк, когато се пукна зората. Наистина, бях измокрен до костите и не бях спал цели двадесет и четири часа; но все още, за да продължа ролята на безнадежден човек, който дири работа, реших най-напред да подиря закуска, а после работа.

През нощта успях да чуя за едно място към страната на Темза откъм Съри, дето Армията на спасението всяка сутрин дава закуска на немитите. (Между другото, хората, що нощем носят знамето, не се мият сутрин, и ако няма дъжд изобщо не се мият). Ето — помислих си — кое ми трябва — закуска сутринта и после цял ден свободен, за да диря работа.

Пътят беше уморителен. Аз влачех морните си нозе по Сейнт Джеймс Стрийт, минах Трафалгар Скуеър и стигнах до крайбрежния булевард; по моста Ватерло се прехвърлих в графство Съри, излязох на Блекфрайърс Роуд и стигнах в Пег^[1] на Армията на спасението още преди седем часа. И тъй, това е то пег. С тая дума на жаргона означават мястото, дето може да се получи ядене безплатно.

Тук имаше пъстра тълпа от смазани, жалки, пъстри създания, прекарали нощта под дъжда. Каква безпримерна бедност! И колко много! Стари мъже, млади жени, мъже от всички сортове, и на това отгоре момчета, момичета от всички възрасти. Някои дремеха прави; десетки лежаха на каменните стъпала в най-неудобни пози и всички спяха здраво; през дупките на дрипите им се виждаше червената кожа. И по цялата улица, на всяка крачка, на всяко стъпало седят по двама-трима души, които спяха, сложили глава на коленете. Нека се помни, че това не бяха тежки времена за Англия. Животът си вървеше из своя път, както обикновено.

Тук пристъпи полицаят.

— Махайте се от тук, свини проклети! Хайде! Пръждосайте се!

И той ги погна от вратите и ги разгони към четирите страни на Съри. Но когато той видя купчината заспали на стъпалата, беше поразен.

— Възмутително! — извика той — Възмутително! И то в неделя сутрин! Мило зрелище! Махай се от тук, зараза проклета!

Разбира се, зрелището беше възмутително. Аз сам бях възмутен… Аз не бих желал моята дъщеря да оскверни очите си с подобно зрелище или да се доближи дори на половин миля до него; но нима тия хора бяха виновни?

Полицаят отмина и ние пак се събрахме в куп, като мухи на мед. Защото не ни ли очакваше такава чудесна участ — закуската? Ние не бихме се притискали по-настойчиво и отчаяно, ако тук раздаваха пари по милион долари всекиму. Някои се опитваха да заспят отново, но полицаят пак се върна и ние се пръснахме, за да се върнем назад, щом минеше опасността.

В седем и половина малката врата се разтвори, и войникът на Армията на спасението провря главата си.

— Няма никакъв смисъл да заграждате по тоя начин пътя — каза той. — Тия, които имат билетчета, могат да влязат сега, а които нямат, нека дойдат в девет часа.

О, тая закуска! В девет часа! Още час и половина!

Хората, които имаха билетчета, възбуждаха огромна завист. Разрешиха им да влязат; там те можеха да се измият, да си починат в очакване на закуската, додето в туй време ние ще чакаме същата закуска на улицата. Билетите са раздавани предишната нощ из улиците и на крайбрежния булевард, и притежаването им бе не заслуга, а чиста случайност.

В седем и половина множество хора, които имаха билетчета, бяха пуснати, а в девет вратите се отвориха и за нас. Ние криво-ляво се промъкнахме през тях и се натъпкахме в двора като сардели. Като скитник, мен се е случвало да работя в страната на янките, за да получа закуска; но никога не съм я получавал с такава мъка, както тоя път. Повече от два часа трябваше да чакам на улицата и още час да чакам в тоя натъпкан с хора двор. Не бях ял нищо през цялата нощ и затуй бях слаб и изнурен, а вонята от мръсните дрехи и немити тела, що идеше във вид на изпарения от тия затворени в ограда хора, тясно притиснати около мен, преобръщаше всичките ми вътрешности. Бяхме тъй притиснати един към друг, че някои се възползуваха от добрия случай да поспят здраво, на крака.

Трябва да кажа, че за Армията на спасението аз нищо не знам, и тук ще подложа на критика само онова отделение от Армията на спасението, което проявява своята дейност в Блекфрайърс Роуд, до Съри театър. Първо, да карат хората, не спали цяла нощ, да стоят на нозе няколко излишни часа е толкова жестоко, колкото и безполезно. Ние бяхме слаби, изтощени от глада, измъчени от суровата нощ и липсата на сън, и при все това стояхме, без всяка цел и смисъл.

В тая тълпа имаше твърде много моряци. Струваше ми се, че на всеки четири души един чака случай да попадне на някой кораб, а аз намерих, че най-малко дванадесет души бяха американски моряци. Когато те обясняваха своето пребиваване на брега, от всички чувах една и съща история и доколкото познавах моряшкия живот, тази история звучеше правдоподобно. Английските кораби наемат матроси за един рейс, под което се подразбира пътуване, дълго понякога три години; те не могат да напуснат и да получат заплатата си, преди да са се върнали в своето родно пристанище, т.е. в Англия. Заплатата им е малка, храната лоша, отнасянето още по-лошо. Твърде често капитаните ги принуждават към бягство в Новия Свят или в колониите, при което те оставят след себе си добра сума пари — заплатата си, която остава чист доход на капитана или собственика на кораба, а понякога и на двамата. Но във всеки случай, това е факт: по една или друга причина мнозинството от тях бягат от службата си. Тогава, за да се върнат в отечеството си, корабите наемат моряци, каквито смогнат да намерят на брега. Тия хора се наемат с по-висока заплата, отколкото се получава в другите части на света, но с условие, че ще бъдат освободени, щом пристигнат в Англия. Ясно е защо в договора се включва тая точка. Няма сметка да се наемат те за по-дълъг срок, щом заплатата на моряците в Англия е низка и Англия кипи от безработни моряци. Всичко гореказано напълно обяснява присъствието на американски моряци в бараките на Армията на спасението. За да се спасят от брега на някоя друга, чужда страна, те са дошли в Англия и са попаднали в най-чуждата за тях страна.

В тълпата имаше двайсет души американци, при което другите, не моряците, бяха истински скитници — крале между скитниците — хора, чийто другар бе вятърът, скитник по света. Всички бяха весели, гледаха на всичко в лицето с мъжество, което е тяхна характерна черта и което изглежда никога не ги оставя; в същото време те псуваха Англия с помощта на такива мрачни метафори, които имаха освежаващо действие, след като цял месец бях слушал съвсем невъобразимите, еднообразни псувни на лондонското простолюдие. Лондонската тълпа има една псувня, една-единствена, най-неприличната, каквато има в езика и която се употребява при всички случаи. Колко се различават от нея бляскавите и разнообразни псувни на американския запад, които клонят повече към богохулство, отколкото към неприличие! В края на краищата, ако хората трябва да се псуват, аз предпочитам богохулството пред неприличността; в това има дързост, храброст и предизвикателство, а това е по-добро от обикновената развратеност.

Имаше тук един американски крал на скитниците, който ми достави особено удоволствие. Най-напред го видях на улицата, когато спеше пред вратата, главата му бе склонена на коленете, но на главата си имаше такава шапка, каквато не може да се види отсам океана. Когато полицаят го изпъди, той се дигна нарочно бавно, погледна го, прозина се, поразкърши се, пак го погледна, сякаш искаше да му каже, че сам не знае дали ще си иде или не и после бавно се затътри из тротоара. При първия поглед аз познах шапката му, но сега познах кой бе нейният притежател.

В тълпата, събрана на двора, аз се намерих наред с него и ние се заприказвахме. Беше обиколил Испания, Италия, Швейцария и Франция и бе извършил почти неосъществим подвиг — да измине триста мили по френските железници и да не бъде хванат до края на пътя. — Де висях? — попита той: — Как се да спя? Англия не ми харесваше — скъперническа страна, а градовете — вятър и мъгла! Отвратително, нали? Не можеш нито да простреш ръка за милостиня, без да те одращят. Но той не смяташе да остави скитничеството. Скоро тук щеше да дойде циркът Бъфало Бил, и човекът, който може да управлява осем коня, може да бъде сигурен, че ще си намери работа. Тукашните не ги бива дори и два да управляват. Земляк, не е ли по-добре и за тебе да почакаш тук пристигането на Бъфало Бил? Той беше убеден, че аз ще мога криво-ляво да се настаня в цирка.

Да, в края на краищата, кръвта е по-гъста от водата. Ние бяхме съотечественици, озовали се в чужда страна. У мен се яви топло чувство към него, при вида на изтритата му стара шапка, а той, на свой ред, тъй бе заинтересуван от моята съдба, като че бяхме кръвни братя. Ние си разменихме полезни сведения по отношение на страната и нейните жители, около най-добрия начин за добиване на храна и покрив, и други подобни, и се разделихме с искрено съжаление за раздялата.

Една особеност, която се хвърляше в очи в тая тълпа, беше ниският й ръст. Аз, човек със среден ръст, бях с една глава по-високо от девет души на десетте. Местните жители бяха все с нисък ръст, тъй както и чуждестранните моряци. В цялата тълпа имаше пет или шест души, които можеха да се нарекат твърде високи, и те бяха скандинавци или американци. Имаше, обаче, като изключение, един много висок човек. Той беше англичанин, но не лондончанин.

— Кандидат за лейб-гвардеец — забелязах аз.

— Ти позна, другарю — бе отговорът, — аз служих там и ако работите ми вървят все така, скоро ще се върна пак там.

Ние стояхме спокойно около един час в тоя затворен двор. После хората почнаха да протестират; почнаха да напират напред, да се блъскат, раздадоха се гръмки викове. Нищо грубо, насилствено; просто, безпокойство на уморени и гладни хора. На шума излезе адютантът. Той не ми се хареса. Имаше зли очи. Нямаше нищо от добрия самарянин, но твърде много от центуриона, който казва: „Но имам власт и войниците ми се покоряват; казвам на тоя човек: Иди си — и той си отива; на друг: — Ела — и идва; на слугата си: — Прави това — и той го прави“.

Той ни изгледа именно тъй и тия, що бяха по-близо до него, почувствуваха стеснение. Тогава той повиши тона:

— Стойте мирно… Или ще обърна дебелия край… ще ви изгоня и вие не ще получите закуска.

Аз не мога да предам на хартия онзи нетърпим тон, с който той изрече тия думи. Стори ми се, че се опива от съзнанието за своята власт, която му дава възможност да каже на петстотин дрипльовци: „От моето желание зависи да бъдете нахранени или да си отидете гладни“.

Да ни лиши от закуска, след като бяхме стояли тук няколко часа! Това бе ужасно заплашване и жалкото унизително мълчание, настъпило веднага, свидетелствуваше за произведеното впечатление. То беше подло заплашване. Ние не можехме да излезем, ние умирахме от глад; а такъв е изобщо мировият закон, че човек, който храни друг човек, става негов господар. Но центурионът — искам да кажа адютантът не се задоволи с това. Сред мъртвото мълчание той отново повиши глас и повтори своето заплашване, вече в по-пространна форма.

Най-сетне, позволиха ни да влезем в залата за пируване, дето срещнахме хората с билетчетата, които бяха вече измити, но още ненахранени. Бяхме сигурно около седемстотин човека, които чакаха… но не месо или хляб, а все още само речи, молитви и пение. От всичко това аз извадих заключението, че Тантал и до днес изпитва мъки отвъд подземното царство, но в различни въплъщения. Адютантът прочете молитвата, но аз не слушах, погълнат всецяло от картината на тая масова нищета, що се откриваше пред мен. Думите му се свеждаха към следното:

— Вие ще пирувате в рая. Какво от това, че тук страдате и се мъчите от глад? Вие ще пирувате в рая, ако изпълнявате заповедите.

И тъй нататък, и тъй нататък. Пропагандата не е глупава, съгласен съм, но е съвсем безполезна по две причини. Първо, хората, които слушаха тая реч, бяха все лишени от въображение материалисти, абсолютно непосветени в съществуването на Невидимото и твърде свикнали със земния ад, за да се изплашат от бъдещия. Второ, грохнали и измъчени от тежката безсънна нощ, уморени от дългото очакване в правостоящо положение, отслабнали от глад, те чакаха не спасение, а храна. Ловците на души (както тия хора наричат всички религиозни проповедници) би трябвало поне от малко да изучат физиологичната основа на човешката психология, ако искат усилията им да доведат до по-добри резултати.

В определеното време, в единайсет часа, дойде закуската. Но тя не бе донесена в чинии, а в книжни пакетчета. Аз не получих онова, от което имах нужда, и убеден съм, че никой от присъствуващите не получи онова, от което имаше нужда, нито дори половината. Аз дадох част от хляба си на краля на скитниците, който чакаше пристигането на Бъфало Бил и той, след като изяде всичко, беше тъй гладен, както в началото. Ето от що се състоеше закуската: две късчета хляб, малко късче хляб с мънички стафидки — тъй наречения кейк — късченце сирене и чашка… с ваше позволение — „чай“. Огромното число мъже чакаха тая закуска от пет часа, а ние чакахме поне четири часа; и на това от горе ни вкараха като свине, натъпкаха ни като сардели и се държаха с нас като с кучета — четоха ни проповед, караха ни да слушаме пение и молитви. Но това още не беше всичко.

Току-що бе изядена закуската (а за това бе нужно толкова време, колкото и на мен, да напиша тия две думи), уморените глави започваха да климат и да клюмват надолу, и след пет минути половината от нас спяха дълбок сън. Нямаше никакви признаци, че скоро ще ни разпуснат, но все пак налице бяха сигурните признаци на готвещ се митинг. Аз погледнах малкия часовник, окачен на стената. Той показваше дванадесет без двадесет и пет минути. Ето — помислих — времето лети, а аз трябва да диря работа.

— Искам да изляза — казах на двама будни съседи, седнали наблизо.

— Трябва да останем тук да изслушаме службата — бе отговорът.

— Вие оставате? — попитах аз.

Те поклатиха глави.

— Тогава да отидем и да им кажем, че искаме да си вървим — продължавах аз. — Да вървим.

Но бедните създания бяха поразени от ужас. Затуй ги предоставих на собствената им съдба и пристъпих към най-близкия член на Армията на спасението.

— Искам да изляза — казах аз. — Тук дойдох да закуся, за да имам сили да диря работа. Аз не мислех, че за получаване на една закуска трябва да се губи толкова време. Мисля, че имам възможност да получа работа в Степни, и колкото по-скоро изляза оттук, толкова по-големи шансове имам да получа работа.

Той бе наистина добър човек, но моето искане го порази.

— Как! — каза той. — Ние се готвим за богослужение и вие по-добре е да останете.

— Но това ще ми попречи да получа работа — настоявах аз. — А работата за мен сега за сега е най-важното нещо.

Той не беше официално лице, затова ме отправи при адютанта; аз му повторих своите доводи, защо искам да си отида, и вежливо го помолих да ме пусне.

— Но това е невъзможно — каза той с израз на добродетелно негодувание при вида на такава неблагодарност. — Добра идея! — мърмореше той. — Добра идея!

— Искате да кажете, че не мога да си отида? — попитах аз. — Ще ме държите, значи, тук против моята воля?

— Да! — изписка той.

Не знам какво би станало, защото аз сам чувствувах все по-силно негодувание; но „паството“ виждаше създаденото положение и за да не смущава другите, отведе ме в другата стая. Тук той отново ме попита за причините, които ме заставят да си изляза.

— Искам да изляза — казах аз, — защото искам да диря работа в Степни и всеки час намалява моите шансове да намеря работа. Сега е дванайсет без двадесет и пет минути. Аз не мислех, когато идвах тук, че получаването на закуската може да отнеме толкова време.

— Сигурно имате някоя работа? — обади се той. — Вие сте делови човек, да? Тогава защо сте дошли тук?

— Аз бях цялата нощ на улицата, имах нужда да позакуся. Ето защо съм дошъл тук.

— Хубава работа — продължаваше той със същия язвителен маниер. — Деловият човек не трябва да идва тук. Днес вие сте изяли закуската на някой бедняк — ето що сте направили.

Това бе лъжа, защото тук идваше всеки, който поиска.

Сега остава да се отсъди, доколко това бе по християнски или дори просто честно, след като аз чистосърдечно му обясних, че бях гладен и без покрив и че искам да диря работа — да се нарича диренето на работа — работа и поради това да ме нарече делови човек — и да извади оттук заключение, че аз съм делови човек, добре осигурен, че нямам нужда от благотворителна закуска и че използувал тая закуска, ограбил съм някой гладен скитник, който не е делови човек.

Аз се сдържах, но се върнах отново към фактите и кротко и ясно му доказах, колко не е прав и до каква степен е извратил фактите. Тъй като аз не изразявах никакво желание да се отмятам (убеден съм, че очите ми се затваряха), той ме изведе в задния двор, дето имаше палатка. Със същия ироничен тон, той съобщи на две стоящи тук неофициални лица — членове на Армията на спасението — че „тук има човек, който има работа и който затова иска да излезе преди службата“.

Те, разбира се, изразиха нужното възмущение и в очите им се отрази неописуем ужас, когато той влезе в палатката и изведе оттам майора. Все с тоя язвителен маниер, с особено ударение на думата работа той изложи молбата ми на началствуващия офицер. Майорът бе човек с друг характер. Той ми хареса от първия поглед и аз му изложих молбата си в същата форма, в каквато я бях изложил по-рано.

— Нима не знаехте, че трябва да останете за богослужението? — попита той.

— Разбира се, не — отвърнах аз, — инак бих си излязъл без закуска. Вие не поставяте табели с подобен надпис, а сам аз не бях осведомен, когато влизах тук.

Той се поколеба една минута.

— Можете да си вървите — каза той.

Беше дванайсет часа. Аз излязох на улицата, без да мога да реша въпроса де бях преди малко — в Армията на спасението или в затвора. Половината ден бе минал, а до Степни беше далеч. Освен това, беше неделя, а защо дори гладуващият човек би тръгнал да дири работа в неделен ден? После, аз разсъдих, че съм изпълнил твърде тежка работа, да прекарам цяла нощ до съмнало на улицата, а през деня — да диря закуска, затуй аз реших да се простя с ролята на гладуващ млад човек, който дири работа, извиках един автобус и се качих в него.

Пристигнал вкъщи, обръснах се и като се окъпах, легнах в чистото, бяло легло и заспах.

Беше шест часа вечерта, когато очите ми се склопиха. Когато ги отворих, беше девет часа сутринта. Бях спал цели петнайсет часа. И докато лежах в кревата и се излежавах, мислите ми се връщаха към ония седемстотин нещастници, които аз оставих в очакване на богослужението. За тях няма нито бръснар, нито баня, нито легло с чист чаршаф, дето биха могли, съблечени, да преспят спокойно петнадесет часа подред. След службата в Армията на спасението — пред тях са отново мрачните улици, грижата за кора хляб на обяд и дългата безсънна нощ под стрехите, пълна с безизходна мъка — по кора хляб за утринната закуска.