Джек Лондон
Човекът на Бездната (11)

Глава X
Знаменосци

— Да ходиш със знамето — значи, на езика на бедняците, да бродиш цяла нощ из улиците; издигнал (разбира се, фигуративно) знамето, аз излязох на улицата да поразгледам каквото се изпречи пред очите ми. Мъже и жени бродят цяла нощ из целия град, но аз избрах Уест Енд, взех за база Лестър скуеър, за да правя наблюденията си в пространството между булеварда на Темза и Хайд парк.

Валеше твърде силен дъжд; театрите току-що бяха пуснали публиката и блестящата тълпа, излизаща из увеселителните места, наемаше набързо файтони. Улиците бяха задръстени с коли, но повечето от тях бяха заети. И тук аз видях как разни дрипльовци, мъже и жени, правеха отчаяни опити да си осигурят пари за нощуване, като се мъчеха да доставят файтон за нуждаещи се лейди и джентълмени. Аз нарочно употребих думата отчаяни, тъй като тия жалки бездомници бяха измокрени до костите; и повечето от тях, забелязах, успяваха да се измокрят, без да спечелят нито грош. А да ходиш цяла нощ по улиците — в дъждовна нощ — в мокри дрехи и при това гладен — то е такова тежко изпитание, което човек не може да понесе. Обядвал обилно и добре облечен, аз прекарах веднъж цял ден, когато спиртният термометър показваше седемдесет и четири градуса под нулата — сто и шест градуса студ^[1]; и макар да измръзнах, то беше нищо в сравнение с носенето на знамето за човек оскъдно хранен, лошо облечен и измокрен до костите.

Когато тълпата от театрите се разотиде по домовете си, улиците станаха спокойни и безлюдни. Изпречваше се само вездесъщия полицай, който осветяваше с потайния си фенер врати и улички, и мъже, жени и деца, дирещи край стените на къщите защита от вятъра и дъжда. Пикадили обаче не беше съвсем безлюден: тротоарите му изобилстваха с елегантно облечени жени без кавалери; тук имаше повече живот и движение от всякъде другаде, поради старанията на жените да си намерят спътници. Но в три часа изчезна последната от тях и всичко опустя.

В един и половина бурята престана, валеше само дребен дъжд. Скитниците напуснаха стрехите на къщите и бродеха мрачни от място на място, за да усилят кръвообращението и да се стоплят.

Още от вечерта аз забелязах на Пикадили, близо до Лестър скуеър, една петдесет-шестдесет годишна баба, истинска развалина. Тя очевидно нямаше ни сили, ни желание да се скрие от дъжда или да се движи и когато можеше, тъпо стоеше на едно място, спомняйки си навярно миналото, когато е била млада и кръвта й е била гореща. Но случай да постои не й се удаваше често. Всеки полицай я изпъждаше и трябваше й средно да направи шест крачки, за да се доближи от един полицай до друг. Към три часа тя стигна до улица Ст. Джеймс; а когато часът удари четири, аз я видях здраво заспала; спеше, разбира се, права, подпряна до желязната решетка на Грийн парк. В туй време плискаше силен дъжд и тя сигурно бе измокрена до костите.

В един часа през нощта аз си казах: — Представи си, че си беден млад човек, без грош в джоба, ти си се озовал в Лондон и утре трябва да си дириш работа. Затуй ти е нужно да поспиш малко, за да не изгубиш сили; нали трябва да намериш работа и да вършиш тая работа, ако я намериш.

Аз се отпуснах на каменното стъпало на някакво здание. След пет минути полицаят ме изгледа. Очите ми бяха широко разтворени; той само промърмори нещо и отмина. След десет минути главата ми се отпусна на коленете, аз задрямах и същият полицай грубо ми каза:

— Ей, ти там, махай се!

Аз отминах. И като оная стара жена, през всичкото време се премествах. И всеки път, щом започвах да дремя, полицаят беше наблизо, за да ме обърне в бягство. Изоставил тая игра, аз тръгнах заедно с един млад лондончанин (той бе служил в колониите и искаше отново да замине за там) и забелязах открит проход, който водеше под някакво здание и изчезваше под мрака. Ниската желязна врата прикриваше входа.

— Елате! — казах аз. — Да се проврем през решетката и чудесно ще се наспим.

— Как? — отвърна той изумен. — Да вляза за три месеца в затвора? Проклет да бъда, ако направя това.

По-късно аз минавах покрай Хайд парк с едно четиринайсет-петнайсет годишно момче, твърде жалък на вид момък, слаб, с хлътнали очи, болезнен.

— Да прескочим през оградата — предложих аз — и да се скрием в храстите и там да се наспим. Бобитата няма да ни намерят.

— Не се безпокойте — отвърна той. — В парка има стража, която ще те закове за шест месеца.

Уви, времената се измениха! Когато бях младо момче, бях свикнал да чета истории за сирачета, спящи на чужди прагове. Това дори се бе обърнало в традиция. Като изгодно положение, то без съмнение ще се запази в литературата още няколко века, но като прост факт то престана да съществува. Съществуват отделно стъпала и отделно съществуват сирачета, но щастливото съчетание на тия две неща липсва. Местата пред вратите остават пусти, а децата лудуват и ходят със знамето.

— Аз бях долу под арките — разказваше друг момък. Под арки той разбираше арките на брега, с които започва мостът, що съединява двата брега на Темза. — Аз бях долу под арките, когато валеше твърде силен дъжд, а един боби се яви там и ме изгони! Но аз се върнах назад, и той също.

„Какво правиш тук?“ — попита той.

Аз тръгнах, но му казах:

„Да не мислиш, че смятам да открадна тоя проклет мост“.

Сред блуждаещите в нощта Хайд парк имаше репутацията на парк, който отваря вратите си по-рано от другите, и затуй в четири и половина часа сутринта, заедно с много други скитници, аз прекрачих вратите на Грийн парк. Още валеше дъжд, но те бяха тъй изморени от нощното ходене, че се повалиха на скамейките и веднага заспаха. Мнозина мъже се изтегнаха в цял ръст върху мократа трева, и макар че дъждът продължаваше усърдно да ги залива, те спяха, както спят смъртно изнурени хора.

Сега аз искам да подложа на критика разпоредбите на тия, които имат в тоя момент властта. Те са власт и затуй могат да издават такива декрети, каквито обичат, но аз взимам смелостта да разкритикувам смешното противоречие, съдържащо се в техните декрети. Те карат бездомниците да ходят назад-напред цяла нощ. Те ги гонят от врати и проходи, затварят за тях градините. Във всичко това личи явното намерение да бъдат лишени от сън. Добре, да допуснем, че властта има право да лишава хората от сън или дори от нещо друго; но тогава защо отварят вратите на парковете в пет часа сутринта, пущат там бездомниците и им разрешават да спят? Ако в техните намерения влиза да ги лишат от сън, защо им разрешават да спят след пет часа сутринта? А ако това не влиза в техните намерения, защо не им позволяват да спят по-рано през нощта?

Във връзка с това ще кажа, че тоя ден аз минах през Хайд парк към пладне и наброих там десетки дрипльовци, спящи на тревата. Беше неделя, слънцето ярко светеше и празнично облечените обитатели на Уест Енд, придружени от жените си и потомството, бродеха там с хиляди, наслаждавайки се на пресния въздух. За тях това не беше особено приятно зрелище — тия ужасни спящи скитници, но аз знам, че самите скитници биха си отспали по-охотно по-рано, през нощта.

И тъй, мили, кротки люде, ако вие някога посетите Лондон и видите тия хора, заспали по скамейките и тревата, не мислете, моля ви се, за тях, че това са лениви създания, които предпочитат съня пред работата. Знайте, че властите са ги заставили да ходят цяла нощ и че през деня друго място за спане те нямат.