Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 31 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ЛИКВИДИРАЙТЕ ГЕНЕРАЛА. 1998. Изд. Артик 5, София. Роман. ІІ изд. Печат: Полипринт, Враца. Форман: 20 см. Страници: 159. Цена: 2000.00 лв.

История

  1. — Добавяне

VIII

За три денонощия Проданов отслабна като грейхаунд. До такава степен измършавя, че това направи впечатление и на Генерала.

— Ще ти паднат гащите, Проди — загрижено каза той.

— Да не мислиш, че е лесно човек да ти опази задника — троснато каза недоспалият, едва успял да се избръсне шеф на службата за сигурност.

— Защо? Какво става?

— Ако бяхме в Симеоново, щях да ти кажа: „На това, което става, да не сядаш!“, но сега не ми е удобно… шеф си ми.

— Говори сериозно, моля те.

— Да, господин министър, пригответе се за дълъг и сериозен разговор. Започвам с бомбата — Ескадронът на смъртта отново действа.

— Ти имаш температура.

Проданов хвърли чантата на масата, отвори я и разпръсна купчина снимки по бюрото на шефа си.

— Гледай внимателно — над Генерала се надвеси целият колегиум.

— Виждам Добри Джуров, Георги Йорданов, Емил Христов… само Цола Драгойчева липсва — каза Бонев.

— По технически причини — Проданов извади маркер и започна късата си реч така: — Някой е поръчал граждански вълнения. Кой? Разбира се Русия. НАТО им е трън в очите… развод, изневяра и така нататък. Всички стари болшевики и разбира се потомствата им са се озовали на призивите за протести в Монтана, Видин, Враца, Пазарджик и така нататък. Въпросът е кой предвожда недоволните — Проданов очерта с кръг лицето на един от участниците в митингите на всяка снимка. — Тия мутри говорят ли ви нещо?

— Да — каза Костов. — Това са бившите ескадронисти на Дебелия.

— И под командването на Козела — почти извика Проданов.

— Точно така, Проди — продължи Костов. — Но още не разбирам какво искаш да кажеш?

— Пъзелът е много прост, господа. От Москва чрез Алкалай и Юлаев КГБ дърпаше конците на Дебелия. Той назначи Козела да командва убийците му. Дебелия е мъртъв, самият Козел го уби, но КГБ съществува и Ескадронът на смъртта започва да действа отново.

— Под командването на Козела? — попита Генерала.

— По всяка вероятност — кимна Проданов.

Мълчаха дълго, загледани в снимките.

— Какво става с Козела, Проданов? — попита Генерала.

— Засега нищо. Устроих трийсеткилометрова ловна зона около София, преобърнах всяко село, но няма и следа от него.

— Тогава дублирай ловната зона.

— Точно с такава молба идвах при вас, Генерале.

— Имаш картбланш! Действай, Проди. Искам този Козел с белезници на ръцете…

— А, не! — прекъсна го Проданов. — Такива като него не търпят белезници, Генерале. Мъртъв ще ти го доставя, но окован… Не искай това от мен.

* * *

Мазния се появи отново и събра всички „недоубити“ банкови управители, кредитни милионери, шефове на силови групировки и един представител на правителството на Иван Костов.

— Пичове, знаете ли кой е господинът? — попита Мазния.

Разбира се, че всички знаеха, някои от тях го познаваха лично. Лице от втория ешелон, но твърде близко до властта, за да се ползва и с привилегиите, и с тайните й.

— Демократите ни ебаха майката! Аз загубих два хотела в „Свети Константин“, всеки от вас понася ежедневни удари. Договори се обявяват за нищожни, започват търгове за наши имоти, но не им стигна това, а започнаха да създават наказателни списъци — кредитни милионери! Та кой от нас не е кредитен милионер, след като комунистите ни държаха на едната заплата? Лошото е друго. Новото им шибано законодателство им дава право да напълнят пандизите с нас за много дълги години, ако не вземем спешни мерки и не се измъкнем овреме от ебаните им списъци. Господинът ни предлага срещу сто хиляди долара да ни предостави пълните разработки на финансовото министерство.

Настана буря. Появиха се няколко револвера.

— Я давай списъка, лайно такова — шефът на „Тидо“ беше подпрял невъзмутимия държавен чиновник на стената и го пребъркваше.

— Тихо! Млъкнете бе! Седнете си по местата! Приберете патлаците! — крещеше Мазния. — Той да не е луд да носи документите в себе си.

Като въведе ред, Мазния каза:

— Господинът има да ви казва нещо важно, после ние ще продължим заседанието си.

— Не е проблемът само в списъка — хладно и напълно невъзмутимо започна държавният чиновник. — В документите, които струват сто хиляди щатски долара има и механизмът за излизане от него или поне дълга отсрочка… Много дълга. До завръщането на социалистите на власт. Господин Никодимов знае как да ми предадете парите!

После се обърна и високомерно напусна събранието. Боклуци с боклуци!, изплю се на тротоара, преди да влезе в служебния си мерцедес.

* * *

Козела и Бъстър Китън се изпикаха на някакъв хълм и пред тях блесна граничната застава. Вървяха цялата нощ на юг. На разсъмване преминаха границата и взеха селски рейс за Ниш. Настаниха се в хотел „Белград“ — най-скъпия възможен. На сутринта тръгнаха на пазар, купиха по два куфара, напълниха ги с всичко необходимо на богатия и елегантен мъж и седнаха да обядват за първи път от дни наред спокойни и без чувството, че всеки момент някой ще ги застреля в тила.

— Защо отбягваш темата Севгун? — попита Козела.

— Защото ме е гнус. Плаче като дете. Щял да прати Леч Плешивеца за главата ми.

— Педерастите са страшно отмъстителни, да им ебеш майката курвенска.

— Той не е истински педал. По-скоро развратник… През деня чука минимум две жени, но когато ляга, взима някого като Светеца. На това му вика хардуер… По-лошото е, че последната ми база в Европа рухна и че по следите ми хуква още един враг.

— Лош враг, Борисе… — Козела запали цигара и се облегна в канапето. — Синовете ми са кацнали в Москва, но са заблудили Алкалай и още на другия ден са взели самолета за Цюрих. Сега кой ги знае къде са.

— Имаш ли начин да влезеш във връзка с тях?

— В Америка да… В Швейцария ЦРУ ми обеща закрилата им.

Мълчаха дълго.

— Почнахме да ставаме много откровени, Козел.

— Не се коркай, Бъстър. Нито в Швейцария, нито в Америка можеш да направиш нещо на момчетата.

— Веднъж го направих!

— Е-и?

— Време е да се реванширам…

— Виж, Бъстър. Сметката ни е препълнена. На моя гръб лежат Вълка, обкръжението му и много други, на твоя — разпраният ми корем и така нататък. Искаш ли засега да закрием тези сметки? Ще му дойде времето, ако е рекъл Господ, да сложим картите на масата.

Бъстър Китън протегна ръката си над масата.

— Ще говорим след смъртта на Генерала, Козел, а сега е време да се погрижим за онази нещастница Грета.

* * *

Проданов разшири обръча и напипа бърлогата на килърите. Късно. Птичките бяха изхвърчали. „Ще се върнат“, заядливо реши Проданов и започна да изгражда засада във вилата край язовир Огняново. Постави ултравиолетови телескопи по хълмовете наоколо, маскира няколко от сержантите на службата за сигурност като горски работници и се оттегли. Ще паднат в собствения си капан!, мислеше той, докато заспиваше в служебната си кола на път за София.

* * *

Козела, Грета и Бъстър Китън бяха в Аспровалта, село край Солун, където все още действаха някои от „капиите“ на Вълка. Козела се изкъпа, преоблече се, слезе в ресторанта, преяде, пи ту рацина, ту узо и отиде да спи. Грета и Борис останаха мълчаливи на масата.

— Къде е Ефрем? — попита Грета.

— Русия… — неопределено отговори Бъстър Китън.

— Жив и здрав?

— Не съвсем.

— Тогава в пломбиран ковчег?

— Това е по-близко до истината.

— Ти, нали!

Бъстър Китън кимна.

— Ще трябва да даваш обяснение на Фомич. Знаеш, че Ефрем му беше любовник, нали?

— Ти като знаеше, че е педераст, защо реши да се чукаш точно с него?

— Той не беше педераст. Севгун го принуждаваше да… да… Ефрем искаше да избяга от този кошмар.

— И ти реши да го върнеш в лоното на православната църква?

Грета кимна.

— Беше красив като Христос. Заслужаваше да му се помогне.

— Смятай, че всичките му проблеми са уредени — с тих бяс каза той.

— Циничен си.

Бъстър Китън вдигна рамене, стана от масата, прекоси шосето и тръгна по пясъка към морето. Защо не я пратя по дяволите, да се запилее някъде на край света и да се опитам да сглобя парчетата, които са останали от мен?… Или удрям един зад врата й и от моста… Поне ще знам, че такъв човек не съществува… Свиква се с мисълта за смъртта!

Седна на топлия пясък с празна глава, празно сърце и най-лошото — празна душа. Козела се бореше за живота и съдбата на синовете си и беше прав да го прави… А аз? Сантиментален убиец? Бъстър се изплю гневно, точно когато сянката й се надвеси над него. Грета си подложи някаква кърпичка и седна.

— Какво ще правим, Борисе?

— Не знам.

— Аз отдавна… не те обичам.

— Знам — горчиво усмихнат, каза Бъстър Китън.

Грета облегна глава на рамото му.

— Много ми е тежко да ти го кажа…

— Остави!

Бъстър Китън скочи на крака.

— Връщам те в София, Гретхен. Ще ти оставя пари, това е мое задължение и повече няма да чуеш за мен.

— Не мога да приема пари…

— Твоя работа… До три дни ще бъдеш у дома. Това задоволява ли те?

— Да — тихо каза Грета.

От очите й се стичаха сълзи… Измамник, изръмжа вътрешният му глас, подаде й ръка и с вид на хора без проблеми се върнаха на масата.

* * *

Козела се унасяше в дрямка, когато Хакел го върна в действителността.

— Къде си, Козел?

— Далеч от костеливата ръка на шибаната ви служба.

Хакел се изсмя весело.

— Няма такова място на планетата, приятелю — Хакел направи пауза и добави: — Не се връщайте в стария бункер. Полицията го е разкрила.

— Сигурен ли си? — Козела се разсъни напълно.

— Сигурен съм. Търсете друго убежище и не забравяйте, че заповедта е в сила.

— Коя заповед, бе?

— Ликвидирайте Генерала! — каза Хакел и прекъсна линията.

* * *

Не само Хакел имаше уши и очи навсякъде. Генерал Проданов беше съвестен, дори педантичен служител, ченге по сърце и призвание и си вършеше добросъвестно работата. Когато стана шеф на службата за сигурност, той пенсионира амортизирания кадър, изхвърли безмилостно некадърния и се обгради с млади хора. Дори такива с бръснати глави и обечки по ушите. Много отдавна се беше убедил, че е на прав път, че младостта си е младост, но този път доверието и надеждите надхвърлиха детските коледни мечти. Едно от същите тези момчета с „бели маратонки и изтъркани джинси“, с обеца и уокмен, който не сваляше от главата си, най-неочаквано се обади по суперсекретния мобифон. Генерал Иван Милетиев — Козела, Борис Китов — Бъстър Китън и една неидентифицирана брюнетка — българка бяха в Солун.

Проданов веднага изпрати гранични „прехващачи“. Усили екипите с всичко, което разполагаше като хора и техника и се зае да открие коя е „неидентифицираната брюнетка“. Проследи ден по ден живота на Козела, но освен онази странна и недоказана „забежка“ с дъщерята, а може би съпругата на Алкалай, друго не успя да открие. Козела имаше много пороци, той беше престъпник от А отбора на световните килъри, но не беше фустогонец и момичето, ако беше момиче, едва ли беше с него.

Изпрати албумите на всички проститутки — брюнетки. Неговото момче не откри лицето на жената сред стотиците снимки. Оставаше другия клиент — Бъстър Китън, а за него за съжаление в службите знаеха твърде, твърде малко.

Проданов се обади на кюстендилското РДВР и поиска незабавно пълна информация за този убиец-енигма. Сухата полицейска справка гласеше:

„Роден на 5.7.1965 година в Кюстендил, в семейство на учители по математика — покойници. По-малката му сестра Лидия е жената на Велин Изов или Нерон Вълка. Всички покойници към днешния ден. Отличен ученик, шахматист, състезател по атлетика и модерен петобой. Завършва гимназия с отличие и кандидатства ВИТИЗ. Оттам се разбира, че от абревиатурата на имената му Борис Китов се сдобива с прякора Бъстър Китън. На следващата година кандидатства и го приемат в правния факултет. Изкарва с отличие първата година, но при кръчмарска свада през лятната ваканция убива с нож един от най-опасните престъпници на града (следваха сухи подробности). Оттогава до този момент не се е появявал, нито по някакъв повод името му е влизало в сводката на РДВР. През цялото време на следването му е бил близък с гимназистката Грета Владимирова Йосифова, която няма досие при нас!“

Генерал Проданов се обади на секретарката си:

— Искам всичко, което може да се открие за Грета Владимирова — брюнетка. Ако са триста Грети — за всичките.

* * *

Грета спеше, Козела и Бъстър пиеха узо в Колонаки, най-скъпия квартал на Атина.

— Как стана бандит, Борисе? Ти по-скоро приличаш на някакъв шибан университетски преподавател.

Борис Китов се усмихна горчиво.

— От гордост. Наложи се да убия най-големия гад на Кюстендил. Перо Бизона.

Козела настръхна. Помнеше като днес тази преписка. Колко е малък светът, да му ебеш майката!

— Борисе, момче, търсехме те като луди… Ако те бяхме намерили, днес нямаше да се криеш… Разбираш ли ме? Ти свърши нашата работа в Кюстендил.

— Твой ред е да не ме разплакваш, Козел — хитро усмихнат каза Бъстър. — По това време бях в Австралия.

— Гражданството беше направило подписка, за да ти отърве кожата. Щяха да те осъдят условно, без това да се отрази нито на биографията, нито на следването ти. От Бизона беше пропищял целият окръг.

— Късно е, Козел. След убийството хукнах панически. Добрах се през две граници до Пирея, качих се на един търговски кораб… и станах бандит. Корабът се оказа пиратски… А капитанът му — Севгун. Ето ги, идват!

В ресторанта влязоха двама дребни, мургави, извънредно елегантни мъже, огледаха се и тръгнаха към масата им. Козела и Бъстър станаха, посрещнаха ги прави, стиснаха си ръцете и седнаха.

— Господа, мъжете на честта работят на честна дума и ръкостискане — каза единият от албанците, а те бяха шиптъри, без да го обявяват, още по-малко да съобщават имената си. — Съгласни ли сте с мен?

— Напълно — отговори Бъстър Китън. Той беше влязъл във връзка с тях и той водеше преговорите.

— Отлично. В София наехме къща на улица „Веслец“. Предплата за три месеца, считано от миналия вторник. Това задоволява ли ви?

— Да — кимна Бъстър Китън.

— В подземието на къщата, пази се от наш човек, който ще изчезне с появяването ви, ще намерите всичко необходимо. Два АК с хиляда патрона, две противотанкови тръби с по три снаряда и снайпер „Джеймс Пърдей“, както изрично поръчахте. В джоба ми са вашите паспорти на албански граждани, включително и на дамата, която отсъства. Пред входа на хотела ви чака „BMW 318 М“ черно, отново с албанска регистрация. Това беше всичко, което поискахте, нали?

— Да, господине, обичаме да работим с истински хора на честта — Бъстър Китън бръкна в джоба си, извади дебел плик и го постави пред него. — Ние също сме мъже на честта.

Другият албанец взе плика и отиде в тоалетната. След десет минути се върна и с кимане увери партньора си, че всичко е наред.

Албанецът извади паспортите, документите на колата и адреса в София. След което веднага стана, стиснаха си ръце и се разделиха завинаги.

— Вярваш ли му? — попита Козела. Току-що бяха олекнали с дванайсет хиляди долара.

— Нямам избор — беше отговорът.

* * *

— Приготви багажа — кротко каза Бъстър. — През нощта тръгваме.

Грета лежеше в копринените чаршафи на супер скъпия хотел „Феб“ и гледаше програмата на СМТ.

— Защо?

— Не ми задавай въпроси.

Бъстър влезе в банята, но когато излезе, завари я отхвърлила копринения чаршаф така, че да се вижда току-що обръснатият й венерин хълм.

— Защо не останем в Гърция завинаги… Можем да опитаме отново… Едно дете може да ни сближи както на времето.

— Скрий си путката и слушай какво ти говоря. Утре ще те върна в курвенската ти кочина! Завинаги! И никога повече няма да ме видиш… жив. Облечи най-тъмните си дрехи, ако нямаш, иди купи — Бъстър Китън хвърли шепа пари на масата. — В десет часа вечеряме и тръгваме за България… Дотогава ще спя!

— Борисе!

— Аз съм Бъстър Китън!

* * *

Генерал Продан Проданов се добра до Грета… Трудно, но се добра!