Христо Калчев
Ликвидирайте генерала (2)

II

Беше първи юни, Денят на детето, когато Козела се премести от изолатора на ЦРУ в хотел „Мест“ в Цюрих. Можеше няколко дни да се нарадва на свободата си, после щеше да му се наложи да се хване за работа. Бъстър Китън. Ни денем, ни нощем можеше да мисли за друго. Интересно, не изпитваше омраза към този убиец. Дори най-банална злоба не изпитваше. Убиец… Като че ли той беше нещо различно… В други времена и при други обстоятелства те може би щяха да бъдат партньори, дори приятели… но в други времена, Оня беше длъжен да го убие, за да живее.

* * *

— Господа, ясно ли ви е какво става в тая шибана държава? — попита директорът на банка „Прогрес“ Ясен Скатов. Той беше повикал десетина собственици на банки, членове в бордове на директори и няколко еднолични собственици.

Беше полунощ, душно и лепкаво. В далечината трещяха гръмотевици и много скоро бурята щеше да връхлети и София. Време беше да се разотиват, а едва сега стигаха до същината на разговора.

— Кой има аванта да гръмнат един по един Венци Йосифов, пловдивските дилъри, Моллов, Краси Стойчев, Агафонов, Илия Павлов и други по-едри и по-дребни риби? — продължи Скатов.

— Тия, които ще заемат мястото им на пазара — отговори сто и шейсеткилограмов дебелак, президент на бургаската банка „Рафинерия“. Казваше се Стоил Вранчев и минаваше за безмилостен като невестулка.

— Аз друго не мога да загрея — обади се Томов от „Интерком“. — Тоя генерал сериозно ли иска да ни удари балтията, или е форлойфер на държавен рекет.

Скатов, който председателстваше нощното заседание, отново взе думата.

— Вижте, господа, едно трябва да ви е ясно. Или ние ще се изпикаем на разни „Комари“ и вдъхновителите им, или ще избираме между пандиз и чужбина. Последният коз е да създадем нова група при пълна нелегалност и да ги ударим на тъмно. Всички — президент, министър-председател, шефа на МВР, кмета и когото още се наложи.

— Аз създавам такъв… отряд — обади се Никодимов — Мазния, президент на банка „Рустика“, което на пръв поглед означаваше „селска“, а всъщност държеше парите на руските мафиоти, които чрез подставени лица строяха замъците си по Черноморието.

— Това исках да чуя, Мазен — угоднически усмихнат, каза Скатов. — Искам да участвам в тази формация.

— Въпрос на пари и дискретност — каза Мазния.

Скатов кимна:

— Ще имаш всичко необходимо. Последен въпрос и да отваряме шампанското. Кой ще командва… отряда?

— Засега все още никой, но имам информация, че Козела е жив. Пратих да го издирват.

* * *

Мазния премълча, че е наел Ефрем Светеца, един от най-хуманните изпълнители на „мокри дела“ в Централна и Южна Русия.

* * *

— Какво ще правим, пичове? — попита председателят на „Минералбанк“. — Първоначално мислех, че Бонев ни рекетира с шибаните си „Комари“, но май сериозно се е взел за спасител на нацията.

— Трябва да му подхвърлим няколко провинциални артисти и ще миряса — обади се президента на БЗК.

— Не е така — прекъсна ги Мазния. — Роко е в ръцете му, Хасан е вързан, бургаските туроператори са под лупа и въпреки това не мирясва.

Мълчаха дълго. Бяха се събрали десетина шефове на банки, но банките им бяха пред фалит, което значеше, че те са с единия крак в затвора.

— Нищо не излезе от войната му с Татарчев — като на себе си каза Зашев, вицепрезидент на „Славяни“.

— Заеби го Татарчев, той се интересува само от шибаното си ВМРО, а освен това след професора е най-големият гепач в страната.

— Кой професор?

— Тодор Вълчев, бившият шеф на БНБ. Само Луканов, царство му небесно, беше по-голяма акула от тях.

— Добре де, какво излиза? — ядосано се провикна президентът на „Орионбанк“. — Ние, сериозни мъже, ще позволим на някакъв цървул от Радомир да ни взриви банките и бизнеса, та и да ни напъха в килии с южно изложение.

— Спокойно — каза Мазният. — Нали сме се събрали тук посред нощ да обсъдим именно това как да не се случи.

Тази нощ Иван Никодимов — Мазния беше създал две самостоятелни, независими една от друга банкови мафии. Едната щеше да повери на Козела, другата на Бъстър Китън.

* * *

— Борисе, Козела е на телефона!

— Честито избавление — след кратка пауза отговори Бъстър Китън. — Чаках да се обадиш.

— Налага се да се видим…

— Не е ли много опасно, Козел?

— Не, Бъстър… Докато не свършим работа, нямаме проблеми… И още нещо, може да е важно. Грета е в мои ръце.

— Откровеност за откровеност, Козел… Синовете ти са в моите!

Грета лежеше по гръб върху едно плюшено канапе, ядеше грозде и гледаше в тавана. Не можеше да се отърве от чувството, че живее някакъв чужд живот. Сякаш нищо не зависеше от нея. Какъвто и житейски ход да предприемеше, някаква странна сила като свише се намесваше и изменяше коренно намеренията й. И това от най-ранно детство. Мечтаеше да стане лекар, стана секретарка — човек без своя воля. Секретарката трябваше да си поддържа маникюра, педикюра и путката и да изпълнява капризите на шефовете си. В нищо не й провървя. Опита да стане манекен — огромният бюст й попречи. За подиума търсеха момичета тип гарсон и нямаше хляб за сексбомби като нея. Отнесе се несериозно към любовта и свещеното, от Бога помазано чувство й отмъсти жестоко. До каквото се докоснеше, всичко се проваляше… И сега пленница? Коя сила беше успяла да я изтръгне от казаците на Севгун? Къде я бяха докарали дрогирана… Въпроси, въпроси, които по същото време си задаваше и Бъстър Китън.

* * *

— Фомич, Борис те безпокои.

— Знам какво те интересува, брат ми. За мой срам отвлякоха Грета.

— Кой?

— ЦРУ, разбира се. С грузински ръце. Те играят изцяло по свирката им.

— Как минаха през охраната ти?

— И аз това искам да знам, но в яда си избързах. Не остана ни един жив да разказва.

Бъстър Китън мълча известно време.

— Грета е в София. В ръцете на Козела. Довечера имам среща с него.

— Внимавай, Борис. Пази се от капани. Утре сутрин ще бъда в България… Не знам къде. Като се установя, ще се обадя.

* * *

— Ленард — извика Козела в апарата. — Къде са синовете ми?

— Казаха, че отиват в Аспен на ски, Козел.

— Провери дали са там. Ако ги намериш, свържи ме веднага!

Поради десетчасовата разлика в София беше рано сутрин, в Аспен късен следобед. Ленард се обади два часа по-късно. От два дни момчетата не бяха спали в хотела си.

* * *

Когато Бъстър Китън влезе в „Роялс клуб“, половин час преди срещата им в десет, Козела вече беше там. Огледа се дежурно и седна от другата страна на бара. Срещнаха погледи и ги откъснаха без поздрав. Козела пиеше водка, затова и Бъстър Китън реши да приеме предизвикателството. Такива като тях бяха по-поносими, гарнирани със спирт.

В десет без една минута Козела се вдигна от бара и седна на малка маса с предварителна резервация. В десет и една минута Бъстър го последва. Седяха няколко секунди мълчаливо, после отново срещнаха погледи.

— Мараба, господин Китов.

— Добър ден, генерал Милетиев.

Козела се засмя.

— Това име го помни единствено Сатаната.

— Аз съм Сатаната — кротко каза Бъстър Китън.

— Ти си един дрисльо, Бъстър. Убиец от засада… Боклук като цялото ти обкръжение.

Бъстър Китън не трепна.

— Каква работа ти върши тази словесна помия?

— Никаква! Лекувам те от сатанинските ти комплекси. Наздраве!

Бъстър Китън отпи мълчаливо, запали, отпусна се на стола си.

— Да приемем, че аз, престъпникът Бъстър Китън или Борис Китов съм боклук, дрисльо и така нататък. Кажи ми ти, корумпираният висш полицай, какъв си?

— Твой роден брат — широко усмихнат, отговори Козела.

* * *

— Какво излиза, Борисе? Аз започнах като редово ченге, издигнах се до генерал от КГБ, а ти, някаква си криминална мърша, ми разпра корема, държиш в плен синовете ми и на всичкото отгоре имаш нахалството да ми предаваш заповеди от собствените ми шефове.

— Май така излиза — примирително кимна Бъстър.

Пиеха вино и ядяха пастърма в някаква бандитска дупка, наречена „Бълит клъб“, но по петите и на двамата бяха пуснати ловджийските хрътки на всички световни разузнавания и беше по-здравословно по-малко да се показват на светло.

— Ставаш нахален! — тихо каза Козела.

— Къде е Грета?

— А синовете ми?

— Ти работиш за ЦРУ. За тях е детска игра да ги открият.

— Не работя за ЦРУ и ти много добре го знаеш.

— Знам за кого работиш, Козел — все така спокойно продължи да отговаря Бъстър. — И в Москва знаят.

Мълчаха дълго.

— Каква е цената, Борисе?… На прав текст.

— Генералът.

— Защо не идеш на лов сам?

— Не е по силите на сам човек. Дори ние двамата сме малко.

Отново потънаха в мълчание.

— Как си представяш… работата?

— Тройна подсигуровка. Ти на снайпера, аз на прав картеч. Трябва ни вещ бомбаджия при случай, че първите два капана не щракнат.

Козела почувства тръпки по кожата си.

— Ако първите два трапа останат празни, значи, че ние с теб ще напълним…

— Точно това значи — прекъсна го Бъстър.

— Добре бе, какво ме интересува, че някакъв си генерал ще лети във въздуха, след като самият аз ще бъда труп, смърдяща мърша.

— Тия, които поръчват акцията, плащат предостатъчно, за да не се интересуват какво ще стане с теб, ако се окажеш некадърник.

— На мен не ми трябват пари.

— На мен ми трябват, Козел, и ти ще ми помогнеш да ги спечеля.

— Алчен си станал.

— Не, практичен. Тук няма живот за такива като теб и мен, а навсякъде по света започването от нула струва много пари.

* * *

Разсъмваше се, а не бяха стигнали доникъде. Барманите играеха билярд, сервитьорката им спеше в едно кресло, Козела се готвеше да я буди за кафе, когато влезе полицията. Млад, наперен капитан водеше двама яки сержанти. Не бяха за тях, разбира се. Ако ченгетата знаеха кой дреме призори в „Бълит клъб“, щяха да ги удостоят с цялата мощ на всичките си поделения и въпреки това Козела попита:

— Въоръжен ли си?

— Не.

— С документите…

— Само на президента на републиката са по-добри от моите. Ти как си?

Козела се усмихна:

— Не се оплаквам. Ей, момиче — провикна се той. — Направи две силни кафета.

Полицаите им провериха паспортите разсеяно, без да подозират, че единият е правен в КГБ, другият в ЦРУ и бяха най-фалшивите документи, попадали някога в ръцете им.

Кафето беше силно, късо, добре за хора, които са бодърствали цяла нощ и много лошо за нервите. Особено за техните. Полицаите се заиграха билярд с персонала и отново никой не им обръщаше внимание, а те искаха именно това.

— Е, Козел, късно е. Да си стисваме ръцете и да се хващаме за работа.

— Никой не е прокопсал от прибързани… хайде да ги наречем работи — изсумтя Козела.

— Няма време за протакане. Имай го предвид — Бъстър остави кафето си и се наведе над масата. — Виж, Козел, много добре разбирам и подозренията ти, и резервите ти. Ония от КГБ не награждават генералите си, минали в другия лагер, нали? Това ли те притеснява?

— И това, разбира се. Има ли такива подозрения в Центъра, с мене е свършено.

— Има, и то не само подозрение, а доказателства, но има и друго — времената се промениха. Сега не сме във времето на студената война и централите избягват мокри дела.

— Така ли? — Козела му се изхили в лицето. — Но това не им пречи да поръчат главата на един генерал, който е законен министър в законно правителство?

— Да — Бъстър кимна. — Но този генерал им бърка дълбоко в джоба. Откакто той върти Вътрешното министерство, само руските групи са загубили милиарди… в зелено, Козел. А това никой не прощава.

Козела кимна замислен.

— Добре, дай да почнем отначало. Как си я представяш тази… работа?

* * *

Генерал Проданов беше събрал Колегията и вече втори час отлагаше да се яви в заседателната зала. Накрая му писна, скочи, връхлетя при подчинените си и изрева:

— Изпуснахте ли ги, тъпаци такива? Говеда! Фабрики за лайна.

Седна. Разтърка уморено очи и произнесе тихо:

— Извинете, колеги. Нямам нерви вече… След това заседание си подавам оставката.

Мълчаха дълго. Димът в кабинета можеше да се реже с нож, но тишината беше пълна…

— Когато един офицер не може да защити надеждно шефа си, трябва да си отиде — все пак каза Проданов, стана и разтвори широко прозореца. Да подслушва който иска, майната му!, помисли той, вдишвайки уханието на липите.

— Преуморен си, Продане — обади се подполковник Косев, стар приятел и първият му заместник в отдела за борба с организираната престъпност. — Това не са борчета от „ВИС“ и „СИК“. Имаме работа със суперхамъри.

— Точно заради това обезвреждането им е възложено на нас, а не на Светия Синод — Проданов се върна на мястото си. — С какво разполагаме, момчета? Само със сигнали от чужбина и с анализа, който изготвихме в отдела. Заварихме пълна корупция в тая шибана държавица. От Парламента през МВР и останалите структури на властта до откровено бандитските групировки — всичко гепи. Фалшиви банкери, кредитни милионери, подкупни чиновници, продажни ченгета… всичко гепи! И изведнъж идва генералът и прибира баницата от софрата. Представяте ли си колко интереси са накърнени, в колко джоба сме бръкнали и колко ни мразят. Всички ни мразят и искат главите ни… а ние не можем да опазим шефа си от двама убийци, та били те Рамбо на стотна степен. Цял един отдел от профита в борбата с бандитите? С какви очи ще го докладвам утре на генерала, а? Кой от вас иска да е на мое място?

Разбира се, никой не предложи да замества генерал Проданов на доклада и отново потънаха в мълчание.

— Поне някакви следи имаме ли? — попита той.

— Не, шефе — отново се обади Косев. — Нямаме и гаранции, че са в страната.

— Да, на Марс са. Казвам ви, създадени са два нелегални фонда на КГБ и ЦРУ, за Бъстър и Козела, всеки по свой начин, не дай Боже да се съюзят — Проданов отново се прекръсти, — са упълномощени по усвояването им. Преведено на български, това значи „Ликвидирайте Генерала и парите са ваши“. Ясен ли съм?

Всичко щеше да е пределно ясно, ако не беше непреодолимо сложно. От Бъстър Китън и Козела нямаше помен. Офицерите се разотидоха унили. Проданов задържа Косев и почти насила го замъкна у тях. Грохнали от нервно напрежение и с чувство за вътрешна безпомощност те се напиха като скотове. Сутринта Поли, жената на Проданов едва успя да ги изтласка за работа.

* * *

Опасенията на генерал Проданов бяха напълно основателни. Съюз между Бъстър Китън и Козела вече се осъществяваше. Двайсет и шести юли — петдесет и четвъртия рожден ден на Мик Джагър. Целият свят празнуваше това талантливо, агресивно, развратно момче. От касетофона на колата звучеше „I can get no satisfaction“, но това беше може би стотното изпълнение на големия „Роулинг стоун“ от сутринта. Бяха спрели стар, очукан форд на стената на язовир Огняново. Козела излезе от колата и набра някакъв номер. Не след дълго чу познат глас:

— Ленард, Жаров те безпокои… Нещо ново за момчетата?

— Снощи се върнаха от ски, генерале. Предполагам, че в момента спят дълбоко.

— Добре, Ленард, благодаря… Ще се обадя в по-удобно време.

Козела изключи, изпика се на стената, върна се в колата и каза:

— Отиваме при Грета, Борисе! Ще те оставя и ще се върна в неделя през нощта… И още нещо, намекна, че някой иска спешна среща с мен. Кой?

— Морис Алкалай — беше отговорът.