Христо Калчев
Ликвидирайте генерала (5)

V

— Къде ще го сгащим? — попита Козела.

За първи път екипът се събираше за работа. Ефрем Светеца? Еба ти светеца, това копеле е садист.

— Да започнем с това къде ни чакат и чакат ли въобще? — намеси се Бъстър Китън.

— Чакай, Борисе! — Козела не откъсваше очи от руснака. Красив, хладнокръвен и с жълти очи като на тигрите. — Първо искам да знаете, че аз не съм камикадзе. Ако подсигурим примерно на трета степен атаката, минимум на троен реланс, трябва да е гарантирано отстъплението.

Бъстър Китън се измъкна от форда, заобиколи го, изпика се в канавката, запали цигара, но не се върна при тях. Козела и Светеца стояха известно време заслушани в някаква музика, която никой от тях не чуваше, после го последваха.

— Пиески ли играеш, Бъстър Китън? — попита Козела.

Не получи отговор.

— В отбори като нашия първо се разпределят ролите — кротко каза той. — Някой трябва да води четата.

— И това, разбира се, трябва да си ти? — заядливо подхвърли бившият генерал от всички възможни болшевишки служби.

— Не, ти! — каза Бъстър Китън. — Чакам те да овладееш нервите си и да се хванем за работа.

Козела се замисли. От тримата той щеше да бъде най-далеч от мишената, но и първият, който ще я атакува. Пропуснеше ли той, идваше ред на Борис Китов и едва накрая щеше да се появи Светеца с бомбите си. Къде, как, кога?, трескаво мислеше той, но на глас каза:

— Борисе, навремето от тази държава се бягаше само по абсолютно нов, до този момент неприлаган начин. Към Генерала трябва да тръгнем от тази практика. Къде, кога и как според теб ченгетата му ще ни позволят да се доберем до него?

— Затова сме тук, Козел… и затова сме трима.

Настъпи тъпо, кърваво мълчание. Козела огледа ландшафта. Бъстър ги беше довел до някакъв път край запустял открит рудник. Наоколо нямаше нищо освен стърчащи ръждясали железа и земна шлака. Общо взето лунен пейзаж, но и атентати не се замисляха в дворцови салони. Поне не винаги…

— Някаква идея? — продължи да настоява Козела. — Зад този мъж стои цялото въоръжено войнство на държавата.

— Приемаш ли да командваш отбора? — прекъсна го Бъстър Китън.

— Май нямам друг изход. Ти какво ще кажеш, Светец?

— Аз ще говоря накрая — мързеливо, почти прозявайки се, каза руснакът.

— Отсега нататък ще говориш, когато аз кажа! — остро, но тихо подхвърли Козела, обръщайки му гръб.

— Как го пазят, Бъстър?

— Като светите мощи на Георги Победоносец.

— Активно, от дистанция и по трасето?

Бъстър Китън кимна.

— Точно така.

— На какво разстояние можем да се доберем?

— По-голямо, отколкото ти трябва, Козел. Колата бронирана, снайперисти по покривите… Не, Козел, трябва да търсим друг начин.

— Вилата?

— Същата работа… Ти беше прав, трябва да измислим абсолютно нов начин, иначе наистина ще се превърнем в камикадзета.

Козела запали цигара и дълго мълча, загледан в бившата мина.

— Навремето, приживе на Франко, испанците имаха един премиер, Кареро Бланко се казваше. Ебаваше майката на баските. Те, разбира се, го осъдиха на смърт и го качиха на една шестетажна сграда със все бронирания му автомобил.

Бъстър погледна Светеца.

— Да сменим реда на атаката?

Козела кимна:

— Защо не, ако намалява риска.

* * *

Вечерта Светеца направи първия си доклад.

— Без предател вътре капанът е абсурден — започна руснакът. — Моите хора го дебнат осми ден. Министерството има пет надземни и един подземен вход. Генерала не ползва два пъти един автомобил, няма точно работно разписание… С две думи — непредвидима цел.

— Кои са твоите хора? — злобно попита Козела.

Ефрем Светеца вдигна красивото си лице към него, прониза го като грифон с жълтите си очи и тихо каза:

— Приемам заповеди единствено от Иван Фомич Севгун и Леч Асанович Асан.

Отново изпаднаха в безпомощно мълчание.

— Момичето… Нона…

Бъстър поклати глава.

— Да стоим по-далече от полите, Козел.

Козела кимна тъжно.

— Мисли, Бъстър… времето тече.

— Мисля, Козел…

Седяха на полутъмно във вилата край язовир „Огняново“. През стената долиташе глас от телевизора.

— Много трудна задача. Именно затова ръководството реши на теб да повери изпълнението й — като от трибуна издекламира Бъстър.

Козела махна с ръка уморено.

— Не се подпичквай с мен, ако обичаш… — лицето му се озари. — А атака от въздуха?

Бъстър отново го поля със студен душ:

— Този генерал не е паднал с последния дъжд, Козел. Разпоредил е да се следят всички хеликоптери.

Козела зяпна:

— Откъде знаеш?

— Имам източници — каза Бъстър Китън и донесе студена бутилка водка. — КПД — то ми приключи. Който пие, да пие, който не — да се разкара!

* * *

— Джентълмени — с ръце в джобовете на късите си панталони, бос и с лула в устата започна Севгун. — Министър-председател, министри, държавни чиновници се държат като сержанти от вътрешното министерство. Костов се дърви на групировките във Варна, Божков в Добрич и така нататък. Това ме навежда отново на мисълта, че тандемът президент-министър на вътрешните работи са истинската власт в тази страна. С какво им пречим? Отговорът е прост — искат нашите пари, а това значи и нашата власт! Не! — Севгун направи кукиш и се изплю, без да вади лулата. — Мъртъв плъх за тях, сволачите му със сволачи. Тук се връща „Ровър“, идват „Ротманс“ и така нататък, а ние, вори закона, ще оставим ебаната българска държава да ги посрещне? Не! Няма да стане, джентълмени, не и в живота на Иван Фомич Севгун!

Присъстваха тримата атентатори, Леч Плешивеца и шофьорът му, но в съседната стая все още анонимно присъстваше и Морис Алкалай.

— Какво ме дразни, момчета? Българските групировки се укриха и чакат по-добри времена, без да си дават сметка, че такива няма да има. По-умните се изнесоха в Южна Африка и Латинска Америка, но тия, които останаха, до един са в компютрите на МВР и в момента, когато подадат глави от дупките, мечът на правосъдието ще изсвисти от засада. Обясних им го, заявих им, че или ще отидат на открита война с правителството като в Боливия, Колумбия, Казахстан, или са мъртви, в най-добрия случай затворници во веки веков. Получих учтив отказ. Местните артисти са насрани от страх. Значи ние трябва да свършим тяхната работа, което само по себе си значи, че ще вземем и техните парчета торта — Севгун се изплю втори път, извади лулата си и се провикна: — Морис, заповядай на военния съвет.

Влезе Алкалай. Той познаваше всички тук. Козела щеше да става негов зет, Бъстър Китън взриви дъщеря му Оливия при изворите на Топля, Светеца беше известен московски убиец, Чеченецът — бизнесмен от всеруско значение. Алкалай не даде вид, че познава някого, напротив — дори не им кимна.

— Господа — глухо започна той, — България се променя. Навремето тази страна се разкъсваше от един комплекс, който никой тук не съзнаваше, а именно между значимостта и незначителността. Преведено — от една страна, древен народ, древна култура със значение в световната ценностна съкровищница, от друга, абсолютно незначителна държава, с която дори банановите републики нямат намерение да се съобразяват. Това беше добър инструмент и ние го използвахме. Сега обаче на власт дойде нова политическа класа, която осъзнава този комплекс и е решена да го преодолее. Това биха били похвални усилия, ако не бяха в наш ущърб — Алкалай мълча дълго, загледан в носовете на обувките си. — И така, заповедта е „Ликвидирайте Генерала“! Това няма да ни донесе нищо — ще дойде друг, но ние не можем да се откажем — Алкалай повиши глас — от гордост, господа. Правителството знае, че сме пратили вълци на лов за Генерала и ще го пазят като диаманта Кохинор в Британския музей. Нашата професионална чест е поставена на изпитание и вие, нашите вълци, ще удушите жертвения агнец генерал Богомил Бонев, дори ако го скрият на Марс. Това е нашата гордост, господа — добави Алкалай и излезе.

* * *

— Шефе, няма да те атакуват по въздуха — каза генерал Проданов, влизайки в кабинета на Богомил Бонев. — Гепихме един вътрешен агент. Предупредил ги е, че въздухът ще се чисти с летците на Михов.

Генерала стана, подаде ръка на стария си приятел и колега. Посочи му стол, предложи му кафе.

— Много боклук има в министерството, а, Проди?

— Много шефе. Това лайно е от моя отдел. Смятам да го пусна на бързата процедура.

Генерала се замисли.

— Кой е?

— Подполковник Атанас Георгиев.

— Къде е?

— Вързах го долу в килиите… Силен, издръжлив шоп, но алчен… Нищо не можах да откопча от него.

— Да опитам аз… — тихо, като на себе си, каза Бонев.

— Какво? — недочул, попита Проданов.

— Доведи го тук, Проди. Свободен… Ще опитам един древен трик.

* * *

— Имаш ли нещо против мен, Наско? Нещо лично? — попита генералът.

— Не — мрачно отговори предателят.

— Да съм те унизил служебно… Нещо свързано с чинопроизводството?

— Не — продължи да отговаря бившият подполковник.

Генерала се усмихна, наля му кафе, побутна към него кутия „Ротманс“, макар че самият той пушеше лула.

— Тогава защо?

— Десет хиляди долара — беше сухият отговор.

Генерала подсвирна:

— Ниско ме оценяват тия копелета. Аз струвам повече, колега — и след известна пауза: — Кой?

Атанас Георгиев поклати глава:

— Веднъж се става предател, генерале.

— Говори, мръсник! — намеси се Проданов. — Имаш три деца, боклук с боклук. Мисли за тях.

— Проданов, моля ви — прекъсна го Генерала. — Да не си служим с такива квалификации — Бонев пи кафе, пуши от лулата си и мълча дълго, началнически. — Знаеш ли подполковник, че без да искаш ти подсигури петдесет процента от защитата ми? Ако „Нева“ беше избрала една истинска атака от въздуха, шансът им щеше да е огромен. Срамно огромен за нас, колега.

Предателят зяпна:

— Как така?

— Точно така. Генерал Михов може да покрие всеки азимут, но не и някаква си вила в планински район, достъпна само за бойни хеликоптери. А ако бяха избрали делтаплан, а? Кой в тази страна е в състояние да изчисли броя им… И така, подполковник Георгиев — Кой?

Предателят мълча много дълго, но не се отказа нито от кафето, нито от цигарата.

— Генерале, дайте ми три дни за размисъл? — умолително каза той. Беше видимо пречупен.

Бонев скочи, изкрещя:

— Три часа! Вън! — и изгледа как със смазана походка бившият подполковник напуска кабинета му. И три минути са му много!, помисли той, преди да се заеме с работата си.

* * *

Беше прав. На път за килията Атанас Георгиев изпя всичко. Като бивш служител на Ескадрона на смъртта и пряко подчинен на генерал Милетиев — Жаров и така нататък, тоест Козела, той бил потърсен от негово име от анонимен гангстер, но по описанието му за Проданов беше детска игра да разпознае Бъстър Китън… Най-лошото се беше случило — Кооперация между Козела и Бъстър! Блазе ти, Продане, чакат те много безсънни нощи.

* * *

Генерала повика шефовете на стопанския си отдел и им връчи заповеди за арест и обиск на четиринайсет банкери и кредитни милионери. Сред тях бяха Скатов, Вранчев, Томов, Никодимов-Мазния и много други. Време беше да пресуши финансовите ручейчета на бандите… и това беше първата акция. Под удара на „стопаните“ щяха да минат повече от две хиляди по-едри или по-дребни мошеници от цялата страна.

* * *

Алкалай, Леч, Севгун, Козела и Бъстър Китън пиеха уиски под асмата на верандата на вилата. Мълчаха и се наслаждаваха на фантастичната августовска нощ. Беше петнайсти август — Успение Богородично — нощ за покаяние и размисъл.

— Чист българин ли си, Борис? — попита Алкалай.

— Македонец от Банско — беше отговорът. Алкалай се засмя широко с изкуствените си бели зъби.

— Македонец, казак, чеченец и евреин… хубава компания.

— ООН — обади се Севгун.

Никой не се засмя на иначе духовитата шега.

— Какво правим в този земен рай, господа? — продължи Алкалай. — Само на тази тераса и само между нас има толкова омраза, годна да удуши една Швейцария например… — Алкалай запали от прословутия си „Бенсън“. — Ще простя ли аз на Козела, че вместо да върне дъщеря ми и сега да бъде жива и красива като водна лилия… — в краката им проблясваше изкуствено езеро, в което плуваха водни лилии — … ще простя ли на Бъстър Китън, че върза дъщеря ми върху взрив и я разкъса на парчета…

— Ще простиш ли, Алкалай? — остро го прекъсна Бъстър Китън.

— Господин Алкалай — кротко го коригира евреинът и мълча дълго, загледан във водата. — Оливия беше демон, Бъстър, и не ти, а аз и всевишния я наказахме — Алкалай вдигна ръка като за благословия. — Прощавам ти убийството на дъщеря ми, Борис Китов, дано и генерал Жаров ти прости, иначе всичко, което правим, е напразно.

Козела стана и подаде ръка на Бъстър. Килърът с видимо неудоволствие пое дланта му.

— Добре — Алкалай побърза да прекрати театъра. — Генерала? По суша и въздух е неуязвим, така ли?

— Да — каза Козела.

— Воден път?

— Няма.

— Тогава остава артилерията. Поръчах няколко самонасочващи се снаряди, господа. В неделя ще бъдат в София, наздраве!

* * *

Бъстър Китън изпрати „гостите си“ и отиде да види Грета. Телевизорът работеше в спалнята, но нея я нямаше. Сигурно е в банята!, реши той и тръгна да я предупреди, че се е прибрал… и я видя в прегръдките на Ефрем Светеца. Целуваха се, впити като пиявици един в друг.

Бъстър се върна в спалнята, измъкна зигзаузера си, зареди го и застана прав с цевта надолу в средата на спалнята. Утре!, крещеше наранената му гордост, утре ще действаш, Борис Китов! Сега е време да мислиш!