Христо Калчев
Ликвидирайте генерала (7)

VII

— Пленница ли съм, Борисе? — попита Грета.

— Не. Курва — беше отговорът.

— Знам ги тия приказки. Каква работа ти вършат?

Бъстър Китън я погледна разсеяно.

— Аз сам си върша работата, Гретхен. Приказките не са по моята част. Искам да знаеш обаче, че аз съм капитан на отбора и каквото кажа, това ще бъде.

— Каква е заповедта, капитане? — с откровена злоба попита тя.

— Влизаш в час… — разсеяно на пръв поглед, но всъщност напрегнат като тетива на лък, отговори той. — Слушай ме внимателно, Гретхен!

— Не ме наричай Гретхен! — кресна тя.

— Добре, Гретхен, а сега слушай внимателно. Ние сме жертвени овни. Козела, аз и твоя възлюбен Светец. Ти си тук, за да оцелееш… Последният ми подарък за теб. Ще го приемеш насилствено. Стой тук, слушай радио… наел съм жена да се грижи за теб и гард да ти счупи кокалите, ако опиташ да излезеш извън този двор… Ако чуеш от радиото, че съм мъртъв — ти си свободна, ако не — лично ще дойда да те освободя… А дотогава — довиждане или сбогом — Господ знае!

Борис Китов тръгна към форда, Грета изкрещя след него:

— Що за диво село е това, по дяволите?

— Последното ми убежище! — през рамо каза той, а на ум: Родната къща на Нерон Вълка.

* * *

Къде ли се крият тия гадове?, мислеше Проданов, докато гледаше как работниците подреждат новата му служебна вила. В държавата се разгоря аферата Газпром. Това не е нищо друго освен опит на Русия да възстанови диктата си у нас и на комунистите да се възползват от кризата и да се върнат на власт. Да, ама кой ще провежда активните мероприятия тук: КГБ чрез Алкалай, сие и острие афганци начело с Козела?

Проданов се изпоти и хукна из двора си.

Ами да, да му ебеш майката. Посягането на Генерала е най-банално отвличане на вниманието. Истинската цел е властта, цялата власт и нищо друго, освен властта.

— Момчета — извика той на работниците. — Налага се спешно да сляза в София. Без мърляви работи! Ще пратя жена ми да ви надзирава.

* * *

Колегията на МВР се събра малко преди полунощ.

— Искат да ни изклатят, шефе — започна грохналият от умора, напрежение и нерви Проданов. — Уж са пуснали суперкилъри за главата ти, а раздуват газовия проблем. Русия не е толкова тъпа да даде два пъти повече пари и да заобиколи България. СССР щеше да го направи, прагматична Русия никога. Комунистите виждат в такъв конфликт звездния си шанс да се върнат на власт отново с руска помощ, но кукиш! Те не влизат в сметката!

— Защо? — попита Генералът.

— Като властници се държаха като пълни посерковци, сега в опозиция — като плачещи върби. Кой идиот ще заложи на такава посрана карта?

— Тогава защо Керестеджянц прави тайна среща с тях?

Проданов скочи:

— Не с тях… опазил го Господ от такива левашки ходове. Той иска от БСП да му представи интелектуалния си елит — академици, професори, писатели… И те, тъпаците, това и направиха. Докато ние чакаме разни убийци по ъглите, в България започна да функционира комитет за защита на руско-българските връзки… знаеш им целия слоган: Вековна дружба, братска кръв и тем подобни глупости.

— Добре бе, Проди. Козела и Бъстър Китън в София ли са?

— Да.

— Защо?

— Според тях да убият министъра на вътрешните работи, а всъщност да дестабилизират страната.

Генерала запали пурата си.

— Какво е американското участие в тази пиеса?

— Никакво — кресна Проданов. — Те както винаги не са разбрали сюжета, не следят внимателно действието и си въобразяват, че спре ли трафикът на гангстери на Запад, проблемите им са свършили.

— Не може да са толкова наивни.

— Може, Богомиле. Знаеш ли какво установих по интуиция? Бившият генерал от КГБ, Козела, сега работи за ЦРУ, а наемният убиец на Ленгли е довереният човек на Москва в тази операция.

След дълго мълчание Генерала попита:

— И все пак те са тук за главата ми?

— Да. Засякох платежни сметки от руската „Онексимбанк“ до подставени техни лица тук. Чувал ли си за тази банка?

Бонев кимна.

— Подставени… искаш да кажеш, че самият Елцин има пръст в този заговор?

— Елцин е Русия, братко, а Русия не обича да получава шамари от независими джуджета като България.

След ново мълчание главният секретар каза:

— Май ще трябва да отваряме очите на американците.

Проданов поклати глава:

— Имам по-добра идея. Англичаните. МИ-6.

Всички в залата се засмяха.

— Респектиран си от перфектния начин, по който очистиха лейди Даяна, нали?

— Не. Онези бяха МИ-5. Вътрешните им служби. Искам да пусна този състезателен кон на манежа. Ако им се сблъскат интересите, Генерала ще черпи по едно.

— Генерал Проданов — обади се Гюров, шефът на контраразузнаването. — У нас действат почти всички световни разузнавателни служби, включително Интелиджън сървис и прословутите Джеймсбондовци МИ-6.

— Знам, знам ги поименно… Това, което предлагам, е да повикаме на помощ самия Джеймс Бонд!

— Уил Терънс Смит? — възкликна Гюров.

— Именно — пламнал от възбуда, кимна Проданов.

* * *

Алкалай дочете доклада на Думата, остави го и дълго мълча, загледан в студения дъжд на есенна Москва. Това шибано НАТО, към което се стремяха българите, беше последната му грижа. Той беше преди всичко евреин, космополит, а после генерал от руските секретни служби. За себе си знаеше, че българското правителство няма шанс да води независима и сигурна политика извън атлантическите структури. На масата му имаше превод от статията на някакъв политолог, който много находчиво беше казал: „Кой е по-чувствителен — една империя като Русия, загубила империята си, или една малка България, намерила независимостта си?“ Да, София не искаше руски ботуш, руски диктат, руска протекция, но искаха руски газ, а това беше камата, с която ще бъдат заклани. Въпросът е как? По всичко личеше, че младият и амбициозен генерал ще счупи зъбите на мафиотските структури. В телевизионни интервюта той неведнъж даде да се разбере, че знае поименно кой трябва да влезе зад решетките. Парламентът гласува закон срещу кредитните „милионери“, а това де факто водеше до пълно пресъхване на нелегални източници за финансиране на сенчестите структури. Значи отново ние ще трябва да бъркаме дълбоко в джоба… Проклето НАТО! Еб твая мать! Българските мафиоти са амортизирана банда… Значи трябва да се създаде нова. В пълна нелегалност и с абсолютно нови хора.

— Козел, Алкалай.

— Слушам, маршале.

— Разговорът е дълъг. Сам ли си?

— Почти… със синовете си.

Алкалай помълча известно време, изглежда се колебаеше дали да продължи, но все пак каза:

— В каква степен аз лично мога да разчитам на теб?

— Не обичам клетвите, маршал. Във възможната.

— Добре. И това е достатъчно. Какво стана със състава на Ескадрона?

— Разпуснах го под контрол… Разбираемо ли се изразявам?

— Напълно, Козел. В какъв срок можеш да го събереш?

— Теоретически веднага… но казарма, оръжие.

— Не, Козел. Този път тактиката ще бъде друга. Давам ти десет дни срок да предизвикаш народни вълнения срещу българската политика спрямо Русия. Големият брат, дядо Иван… по-добре от мен ги знаеш тия глупости. Готов ли си?

Козела мълча дълго, пот рукна под мишниците му.

— Имам един проблем, маршале. Трябва да изведа децата си от страната. Досега следваха в Америка, но там станаха три пъти разменна монета.

— Искаш да ги взема под моя закрила?

— Не искам — изкрещя Козела. — Моля на колене!

Алкалай се закашля неловко.

— Ала гер, ком ала гер, Козел. Имаш го. Как предлагаш да стане?

— Между Дуранкулак и Шабла има едно запустяло селскостопанско летище. Твърдица. Чувате ли ме, маршале?

— Повече, Козел, записвам. Кога ще посрещнете моя хеликоптер?

— Утре през нощта между полунощ и два?

— Добре… Бъдете там… След това ще те потърся отново.

* * *

— Къде изчезна, Козел? — привидно разсеяно, попита Бъстър Китън.

— Погрижих се за момчетата.

— Америка?

— Русия… при Алкалай.

— Ако беше поискал моята помощ, сега щяха да са при Севгун в Краснодар. Най-добре пазеният рай, Козел… по-добре от Швейцария.

— И да се превърна в твой роб. Благодаря, колега. Имаш ли нещо за пиене?

— В хладилника има водка.

Козела наля една водна чаша водка и още една с ледена вода и се върна в хола на вилата.

— Пътувах в рейс с телевизор. Гледам новините и кой мислиш виждам между депутати, министри и прочие ебалници? Маджо и Маргина, моля ти се! Елегантни, усмихнати благодетели. Те са благодетели, момче, а нас всяко неграмотно ченге може да ни застреля и ще получи нашивка.

— На какво се чудиш толкова! — все така безучастно Каза Бъстър. — Не си ли чувал за белите якички?

— Чувал съм аз, но те не са ти нито Андрей Луканов, нито Христо Христов, нито Васил Коларов… нито дори Тодор Вълчев и великият Татарчев, лайното му с лайно!

— Списъкът може да се продължи до безкрайност.

— Ти го продължавай — каза уморено Козела и отпи глътка водка.

Бъстър също си наля питие и седна срещу него.

— Наздраве — каза той. Козела повдигна вяло чашата си. — Ти си бил чувствителен, бе.

— Не се ебавай с мен, Борисе. Гепил си ме в много шибано настроение.

— Не се ебавам, напротив. Първо, ти дойде при мен, Козел, второ, пиеш от моята водка и трето…

— Еби се в гъза!

— И трето — Светеца изчезна.

Козела веднага изгуби уморения си размазан вид.

— Как изчезна?

— Открадна всичките ми пари… в наличност, разбира се. Облякъл е мои дрехи и според мен търси Грета в София!

— Грета? Какво общо има…

— Между тях беше пламнала… да кажем симпатия — горчиво каза Бъстър, но на Козела тази интонация не убягна.

— Има ли шанс да я открие?

— Никакъв.

— По-добре от нищо… — Козела остави чашата и взе главата си в длани. — Севгун не знае ли къде е?

— Не. Извън контрол е.

Козела отиде да пикае, изми се и се върна в хола.

— Тръгвай, Борисе. Трябва да го спрем! Знам няколко руски бърлоги.

Пребродиха всички бардаци от Халите до Лъвов мост, прехвърлиха се зад Новотела из шиптърските заведения. Ефрем Светеца го нямаше никъде.

— Колко пари ти сви? — попита Козела.

— Повече от три хиляди долара.

Козела подсвирна.

— С толкова мангизи Светеца ще потърси по-луксозни удоволствия.

Обходиха „Суингинг хол“, „Клъв“, „Арт Клуб“. Като че ли беше потънал в земята.

— Остави, Козел. Губим си времето.

— Аз съм жив, защото не оставям никога нищо… — разсеяно отговори бившият генерал.

Обходиха стотици кръчми, пъбове, ресторанти, публични домове… и го намериха. Пиеше „Джим Бийм“ и говореше с някакво много красиво и много разголено момиче.

— Брат’о — Козела тури длан върху рамото на бодигарда. — Кой е онзи ангел там?

— Защо?

— Отговорът струва десет долара — набута ги в горния джоб на сакото му.

— Валя, украинка… Прави стриптийз на пръта… но преди половин час свърши номерът й.

— Можеш ли да я извикаш за една минута. Имам да казвам нещо дискретно на партньора й.

Бодигардът се поколеба, но все пак десет долара са десет долара. Момичето тръгна към бара, Козела към Светеца. Седна срещу него и веднага го застреля. Куршум в сърцето, контрола в черния дроб, прегърна го, изпразни му джобовете и стана. Бъстър Китън и бодигардът го чакаха на входа.

— Готово. Светеца ти връща борча — каза той, подавайки парите на Бъстър, измъкна пистолета, пръсна черепа на бодигарда и бавно напуснаха заведението.

* * *

Десет минути по-късно Проданов беше на местопроизшествието.

— Да се затворят всички изходи и входове към София — изкрещя той. — Ония гадове са в града.

— Откъде знаеш, че са те, шефе?

— Козела е оставил подписа си. На пръв поглед безсмисленото убийство на охраната е заличаване на следи. Предпазил се е от словесен портрет, без да си дава сметка, че той понякога се съставя от косвени действия.

* * *

Козела обаче познаваше мисловния диапазон на генерал Проданов.

— Тази нощ ще прекараме в един бардак… Държи го мой човек. Проданов няма нерви и утре по обяд, най-късно вечерта ще вдигне блокадата.

Проданов държа блокадата сто часа.

* * *

Вечеряха и сега пиеха ракия с печени чушки, които солташакът на Козела беше им сервирал. Под тях светеше булевард „Мария Луиза“, отдолу се навъртаха евтини проститутки и сводници, предимно цигани, от време на време полицаите минаваха на рутинни проверки и това беше всичко за три часа и десет минути сутринта на девети октомври.

Седяха на двете продънени легла, опрели гръб в стените. Мълчаха. Не че нямаше какво да си кажат точно те двамата, но въпреки това мълчаха много дълго.

— Грета в България ли е? — по някое време наруши тишината Козела.

— Да. В Брестница… родното село на Вълка.

Козела зяпна.

— Не ми ли гласуваш извънредно доверие?

Бъстър сви рамене.

— И аз знам къде са синовете ти.

Прав е!, помисли Козела, но на глас каза:

— Ако този път не играем в един отбор, шансът ни за измъкване е почти нулев.

— Знам — каза Бъстър Китън. — Аз съм в отбора.

Пиха по глътка. Започна да ми се услажда, д’еба мама му! помисли Козела.

— Започна да ми завлиза!

— И на мен… Сбърка с бодигарда, Козел. Трупът на Светеца можеше да мине за вътрешноруска чистка, но сега за полицията не може да има съмнение кой е натиснал спусъка.

— Оттогава досега мисля за това, Борисе. Словесните ни портрети биха били сто процента доказателство… Сега остават десет процента съмнения. Нека си блъскат главите — Козела изпи на екс остатъка от ракията си и си наля отново. — Ще ми повярваш ли, че никога не съм си падал по излишна кръв?

— Да — в полумрака отговори Бъстър Китън.

— А с най-шибано чувство отидох срещу Вълка, вярваш ли?

— И аз съм чел „Кръстникът“, Козел. Нищо лично, това е бизнес и прочие глупости.

— Не са глупости, Борисе. Де да бяха глупости. Аз бях ченге, добро ченге, ей Богу, а сега всички ченгета в държавата имат право да ме застрелят без предупреждение… Защо мислиш, че го докарах дотук?

— От алчност — кротко каза Бъстър.

— Не, от беднотия… Я върви на майната си. Нямам никакво намерение да ти се изповядвам. Наздраве!

— Наздраве!

На булеварда стана някаква свада между курви и цигани, но полицаите им удариха по една палка и възстановиха реда. Двамата килъри гледаха прави през пердето, като се увериха, че инцидентът е овладян, се върнаха по местата си.

— Защо се върна, Борисе? Тук те бяхме забравили. Даже чух, че са те пречукали… май в Парагвай.

— Опитаха — Бъстър Китън си наля нова ракия. — Севгун ми отърва кожата… тогава. Сега ще видим.

— Какво искаш да кажеш?

— Едва ли ще ми прости Светеца. Султана е бисексуален.

— Сериозно?

— Цяла Русия го знае, а тоя боклук май му е особена слабост. Ще имам тежък разговор с него.

Някакъв часовник отброи пет часа, но нощта все още беше в пълната си власт.

— Припиши ми Светеца, Бъстър… Както всъщност си беше.

— Тогава няма да сме един отбор, Козел.

Пиха дълго. Съмна.

— Не е ли време да спим? — попита Козела.

— Отдавна чакам да го предложиш. Нали ти си домакинът.

— Добре, предлагам го. Хъркаш ли?

— Не знам.

— И аз не знам, лека нощ.

— Добро утро — усмихнат, със затворени очи каза Борис Китов. — И още нещо, Козел. За пръв път се чувствам спокоен в твое присъствие.

— Ще ме разплачеш, лигльо с лигльо — каза Козела и се обърна към стената.