Христо Калчев
Ликвидирайте генерала (11)

XI

Събота, 10 януари. Една година, откакто комунистите паднаха от власт. Завинаги. Не десети ноември, десети януари беше повратният ден за новата история на страната.

Козела и Бъстър Китън излязоха от квартирата, разделиха се и се смесиха с възбудените, празнично облечени хора, излезли спонтанно на улиците да празнуват освобождението си от половинвековния болшевишки гнет.

Националният трикольор, сини знамена, цветя и усмивки.

Защо, по дяволите, не съм в състояние да преживея тяхната радост?

Козела извървя булевард „Дондуков“, заобиколи бившия Партиен дом и бавно, с вдигната глава, ниско нахлупена шапка и ръце в джобовете тръгна по „Цар Освободител“. Никой не му обръщаше внимание. Еуфорията, обзела всички, не им оставяше място да се взират в някакъв самотен мъж на средна възраст, скитащ без посока из града. Козела спря пред една улична сергия, купи си синьо книжно знаменце, пъхна го под мишница и се насочи към Парламента с чувството, че сега видът му се вписва по-достоверно в тълпата и буди по-малко подозрение. Навалицата беше започнала да се стича около храм-паметника „Александър Невски“ и Парламента. Козела забеляза лицата на вицепремиери и министри, а от подслушаните разговори на хората около него разбра, че очакват президента.

Интересно дали ще се появи Генерала? Козела видя и Бъстър Китън, който се промъкваше в гъмжилото далеч пред него към централния вход… и, Боже мили! Това са синовете ми!

С разтреперени колене Козела застана зад момчетата и изсъска през зъби:

— Знаете ли къде е хотел „България“?

— Да — широко усмихнат отговори Иван.

— След петнайсет минути ви чакам в кафенето!

 

— Защо сте тук… — щеше да добави „деца“, но мисълта му го изпревари. Какви деца, д’еба мама му!

Единият беше на двайсет и три, другият на двайсет и пет, а сега седяха срещу него.

— Аз съм стара хрътка, момчета — продължи Козела, — и различавам оцет от вино… Съветвам ви да не ме лъжете.

— Направихме удар, татко — каза Асен. — Обрахме казиното на Аспен. Шестстотин шейсет и четири хиляди долара.

Козела се хвана за главата.

— Децата на ченгето — крадци! — промълви той. — Как се измъкнахте?

— Със ски до Ванкувър, Канада. Една седмица… Без храна и сън. С нас беше и един американец. Той знаеше пътя — отговори големият. — Взехме самолет за Монреал, там се разделихме с него и отлетяхме за Лондон, после за София. Никой не ни обърна внимание.

Козела повика сервитьора, поръча кафета, кола и сандвичи с кашкавал, запали цигара и подпря лакти на масата.

— Къде живеете?

— Наехме апартамент по обява. (Асен)

— Майка ви знае ли, че сте тук?

— Не. Нямаме майка. (Иван)

Стомахът болезнено го присви. Срещу него стояха два млади, диви и студенокръвни вълка.

— А баща?

— Заради теб сме тук, татко. Светът е широк, а четиристотин и четирийсет хиляди долара — много пари. (Иван)

Козела кимна разсеяно.

— И се готвите да се превърнете в професионални крадци?

— Не. Един удар ни е достатъчен, при втори може и да ни скъсят с по една глава. (Иван)

— Добре, че го съзнавате — като на себе си каза Козела. — Къде ви е квартирата?

— Лозенец. — (Асен) — Улица „Миджур“ — после понижи глас: — Може ли да ни намериш фалшиви документи? Щом разберат, че не сме в Щатите, федералната полиция ще се обърне към нашата… Няма да го преживея, ако оня плужек Проданов дойде да ни опандизи.

Покрай витрината на „България“ премина президентът, придружен от Генерала и охраните им. Вървяха пеша, ръкуваха се с хората и въобще не им пукаше, че в града дебнат наемни убийци. Генерал Де Гол беше изкрещял на охраната си: „Аз съм длъжен да си гледам работата, вие — да пазите живота ми!“ И тази фраза се беше превърнала в класика. По същата формула действаха и българските държавници.

Сега беше моментът да носим снайпер, помисли разстроен, объркан и унил Козела, после съсредоточи вниманието си върху момчетата.

— Имате ли снимки?

Иван извади портфейла си и му подаде снимките. Козела ги прибра.

— Къде държите парите?

— Скрихме ги в апартамента. (Асен)

— Тайникът сигурен ли е?

— С по-сигурен не разполагаме — (Иван) — Поне два часа ще му трябва на евентуалния крадец да ги открие.

— Той крадец, вие светци — процеди през зъби, връхлетян от внезапен гняв, Козела. — От нещо друго имате ли нужда?

— Да — (Иван) — Револвери.

* * *

От стаята си в хотел „Аида“ в Хасково Мазния слезе в ресторанта. Четирима от водачите на турското етническо малцинство вече го чакаха в залата за конференции. Масата беше отрупана с бутилки и мезета, но никой нито ядеше, нито пиеше. Наистина чакат!, помисли Мазния, преди да седне.

— Знаете ли защо съм тук, господа?

Млад мустаклия, елегантен като жиголо фес, отговори:

— Предполагаме, господин Никодимов — и добави мазно: — Целите сме в слух.

Банкерът, на практика долнопробен мошеник, кредитен милионер и апаш, започна речта си:

— Господа, говоря от името на банковия консорциум. СДС иска да ни удуши, приятели. Това е една гадна, фашистка шайка, която не зачита ни Бога, ни Дявола, още по-малко нас, бизнесмените, и вас, малцинствата. Видяхте как използваха Ахмед Доган и как го изхвърлиха на боклука, когато вече не им трябва. Изроди! Това не са политици, държавни мъже и прочие. Управляват ни бандити, които под претекста, че се борят със силовите групировки и кредитните милионери, унищожават чуждия бизнес и пълнят джобовете си с лесни пари. Имам абсолютно достоверна информация, че се готвят да сложат ръка и върху тютюна. Което значи, че хиляди турци ще хапнат дървото и ще бъдат докарани до просешка тояга. Разбирате ли? Поголовно, безмилостно ограбване на всеки, който е подал глава над водата. А вие сте точно това — бизнесмени, заможни мъже, хора със семейства, мъже на дълга, които СДС иска да изпрати на трудовата борса. Ясно ли се изразявам?

Събеседниците му, които мълчаха като риби, кимнаха с глави.

— Радвам се, че се разбираме. Ние няма да бъдем покорни роби на СДС. Нали?

Ново кимване.

— Налага се още утре да започнем война с тях. В началото с мирни средства, разбира се… Сега ще ви дам десет хиляди марки… да подберете най-агресивните, най-смелите, най-доблестните младежи… А те ще събудят насилието. Попитайте Сокола и той ще ви каже: „СДС е смъртният враг на етническите турци…“.

— Господин Никодимов — обади се мъж на средна възраст с остра, късо стригана коса и рамене на щангист.

— Заповядайте? — угоднически каза Мазния.

— Защо не си ебеш путката майна! — каза Щангиста, стана и излезе от залата.

Останалите го последваха мълчаливо.

Мазния се стъписа, после преглътна „шамара“, изригна на глас като луд вулкан от ругатни, избърса потното си лице и отиде да прибере багажа си. Плати хотела, седна до шофьора и кресна:

— Карай за Кърджали!

* * *

След ареста на Ерджан Рашид — Роко градът беше притихнал в очакване на нови полицейски акции. Мазния се настани в хотел „Кърджали“, взе душ, преоблече се и седна в ресторанта да чака местните първенци. Имаше уредена среща с тях в девет вечерта. В полунощ, пиян и хълцащ, се добра отново в стаята си, повърна и си легна. Никой от местните лидери не се озова на поканата му. Боклуци, рязани фесове, ананъ сикимини!, изпсува наум той и потъна в нервен пиянски сън.

На сутринта замина за Разград, а на другия ден за София. Трябваше да докладва за пълния провал на емисарската си акция.

* * *

Въоръжен до зъби, Козела тръгна на лов за главата на Леч Плешивеца. Бъстър Китън остана да го чака в колата. Бившият генерал от българските и руските служби му остави адреса на момчетата и паспортите с новата им самоличност. За бившите ескадронисти беше детска игра подправянето на каквито и да било документи и осигуряването на два истински пистолета „Лама“. Тръгна сам срещу трийсетина азиатци, свирепи и жестоки като тигри.

Беше малко преди седем, наближаваше време за вечеря, а Леч беше чревоугодник и не издържаше на глад — човешки слабости, от които професионалният убиец трябва да умее да се възползва. Козела седна на най-близката маса до вратата, която остави отворена. Виждаше фоайето, асансьорите, рецепцията и чейнчбюрото. Около изхода се навърташе портиер с червени сако и фуражка, по коридора минаваха гостите на хотел „Шератон“, но полицаи не се виждаха никъде.

 

Леч шибаше една от едрогърдите хотелски проститутки, но беше отегчен. Това беше третият му акт този следобед, яростно мачкаше гърдите й и се мъчеше да свърши. Курвата беше започнала да го дразни, пиеше му се, червата му куркаха от глад… Още малко, още… Слава Богу. Ерекцията дойде и отмина. Леч скочи, плати й, изчака я да се облече, заключи след нея и влезе в банята. Разведрен, чист и сам, той се обади на охраната си, заповяда им да го чакат пред вратата и започна да се облича. Когато доби „негърски“ шик, заля се обилно с „Паша“ и отключи вратата.

— Гладни ли сте, момчета? — широко усмихнат, попита той.

— Като вълци — беше отговорът.

Вълкът беше свещено животно в техните планини, те самите се наричаха вълци и бяха горди, че са безпощадни и безмилостни като хищника, символ на Чечня.

 

Козела мокреше устни в малкото уиски, когато портиерът подаде глава и викна на сервитьора:

— Блаже, чеченците идват. Готов ли си?

— Аман от тия боклуци — уморено отговори келнерът. — Майната им, нека идват.

Козела стана и излезе във фоайето. Леч слизаше по стълбите, беше предупреден никога да не ползва асансьора… Ето ги… Много са, да им еба майката. Козела тръгна срещу тях. Извади ръцете си от джобовете, хвърли две гранати в краката на охраната, измъкна пистолета и застреля кавказеца в челото. После пусна оръжието в джоба на сакото си, измъкна още две гранати, хвърли ги срещу онемялата, оредяла охрана — най-малко шест-седем души се търкаляха на пода — обърна се, излезе и на бегом се добра до колата. Бъстър Китън включи на първа, излезе на „Дондуков“ и се включи в движението.

— Трябва да зарежеш колата — успокоявайки дъха си, каза Козела.

— Леч?

— Запали му една свещ. Пръснах му плешивата тиква.

— А гардовете?

— Нямаше време да броя труповете. Черпих ги с четири бомби… Намери място за паркиране. Трябва да се освободим от колата.

* * *

Момчетата бяха наели мебелиран двустаен апартамент в нова четириетажна сграда. Какъв ли им е наемът на тия крадци, помисли Козела, докато разглеждаше жилището.

— Това е господин Борис Китов, мой партньор… и колега — представи той Бъстър Китън и с жест им предложи да седнат в креслата срещу него.

Бъстър извади паспортите, пистолетите и разрешителните от МВР. Момчетата запазваха първите си имена, но отсега до края на живота им фамилията им щеше да бъде Заимов.

— Млади господа — Бъстър измъкна два самолетни билета от джоба си, — утре, в два следобед, вземате самолета от аерогара София за Лисабон. Имате резервация в хотел „Дон Енрике Мореплавателя“. Намира се на главната крайморска улица, така наречения Булевард на капитаните.

— Как ще прекараме оръжието и парите? — възкликна Асен, вече Заимов.

— Помислили сме за всичко. Ще сложите вещите си в ръчна чанта, която един от нашите хора ще ви предаде в самолета — обади се Козела. — Преспивате в хотела и на сутринта отлитате за Асунсион, Парагвай, отсядате в хотел „Франко“ и чакате. Ние ще довършим работата си и ще ви последваме. Ясно ли ви е?

— Ясно — кимна Иван. — Колко време ще чакаме в този шибан хотел?

Козела почервеня. Ще ги науча да не псуват пред мен!, кипна вътрешно, брои до сто и се отказа.

— Не повече от седмица, десет дни. Дайте ключовете и документите на колата. В Парагвай ще купите друга… Две високооборотни и бързи японски машини! А сега ми се закълнете, че ще постъпите, както ви казахме.

Макар и неохотно, момчетата се заклеха.

* * *

Полицията атакува хотел „Мариана“ в Симеоново и сгащи Иван Фомич Севгун в леглото. Без да губи грам от достойнството си, Севгун облече костюм на Армани, върза връзка, заля се с „Ятаган“ и подаде ръце да му сложат белезниците. Долу, в хола, охраната му беше просната по очи върху новите имитации на персийски килими. Султана на Краснодар издаде заповед, уж на руски, но така изопачен от казашки диалект, че никой от баретите не разбра нищо.

Избутаха го грубо и го вкараха в полицейското беемве, паркирано пред хотела. Потеглиха, ескортирани от два джипа. Десет минути по-късно го въведоха в кабинета на шефа на отдела за борба с организираната престъпност.

— Аз съм генерал Проданов — представи се той, след което свалиха „сейкото“ на Севгун. — Седнете, разговорът ни ще бъде дълъг.

Севгун се отпусна небрежно на стола, кръстоса крака и попита иронично:

— За какви престъпления на територията на България ме арестувате, генерале?… При това с излишен маскарад. Ако ме бяхте повикали, щях да дойда сам.

— Рутинни, Султане на Краснодар — усмихнат ехидно, дори злобно, отговори Проданов. — Надявам се, че не са ви наранили?

— Не.

— Отлично — хвърли едно тесте снимки пред него. — Снощи в „Шератон“ е бил убит Леч Плешивеца и девет души чеченци от охраната му.

Без да трепне, Севгун прегледа снимките и ги остави на бюрото.

— И какво ме засяга мен това убийство? Или предполагате, че аз съм сътворил тази кланица?

— Не — изражението на Проданов стана сериозно. — В случая сте напълно невинен. Убийците са Иван Милетиев или Жаров. Или Козела, както е известен, и вашият побратим Борис Китов или Бъстър Китън, ако предпочитате.

Севгун беше непробиваем и непрогледен.

— И какво ме засяга всичко това?

— Пряко нищо, косвено всичко. Вие пратихте Леч Плешивеца на лов за Бъстър Китън. Той уби любовника ви Ефрем Светеца и вие го осъдихте на смърт. Да, ама нашите убийци не са за подценяване. Излязоха по-бързи от прехваления кавказец.

Севгун се усмихна кисело.

— Кой ви наговори тия глупости, генерале?

— Полицаите по цял свят си сътрудничат, щом става дума за криминални типове, годни да поръчват и извършват хладнокръвни убийства.

— Под достойнството ми е да се оправдавам — каза Севгун. — Бихте ли обяснил защо съм тук? И аз обичам екшън-сюжетите, но предпочитам да си ги чета сам.

— След един час ще ви закарат на летището. Там ще бъдат охраната и багажът ви. Ще летите без оръжие и под наша охрана, оковани в белезници. В Москва ще ви поеме руската полиция.

Севгун се разсмя весело.

— Ще ми разрешите ли да се обадя в Москва, генерале — извади от джоба на сакото си спейсфон. — Разбира се, няма да ви вкарвам в разноски.

— Моля! — Проданов се облегна в стола и запали цигара.

Севгун набра някакъв номер от десетина-дванайсет цифри и зачака. Когато абонатът отговори, вдигна слушалката и каза:

— Ще летя под дуло с рейс София — Москва в четиринайсет часа днес. Очаквам да те видя на Шереметево — и прекъсна линията.

— На Алкалай ли се обаждате, Севгун.

Отговорът беше:

— На Елцин.

Мене може да ме експулсирате, но Мордюк Санитаря остава в България.

* * *

Уил Терънс Смит водеше бележки в кабинета на английския военен аташе в София. Задачата му, на пръв поглед банална и рутинерска, беше започнала да се усложнява поради недоверието и непрестанната намеса на българските служби за борба с организираната престъпност. Този Проданов, който приличаше сто пъти повече на пенсиониран счетоводител отколкото на ченге, непрекъснато надничаше през рамото му, дишаше му във врата и късаше и без това опънатите му нерви.

Уил беше учен да бъде търпелив и да изчаква спокойно онзи миг, в който трябва да действа. Професията му се свеждаше до два прости принципа — научи се да се сливаш с околната среда и възможността за удар е единствена и трае максимум от три до пет секунди.

Проданов упорито повтаряше, че килърите ще атакуват вилата. Това беше възможен, но не задължителен вариант. Уил Терънс Смит беше огледал внимателно местността. Воден път нямаше, склоновете на планината бяха наситени с въоръжени патрули, така че нито снайпер, нито артилерия можеше да се използва срещу Генерала. Тогава какво оставаше? Въздухът. Проданов се кълнеше, че всички хеликоптери са под контрол, но можеше ли да му се вярва? А ако умееха да ползват делтаплани? Или минеха под земята?

Англичанинът скочи и започна да се движи като метроном между двата срещуположни ъгли на кабинета, после спря и се хвана за телефона.

— Господин генерал, Уил Терънс Смит ви безпокои — на руски каза той. — Има ли възможност да получа канализационна карта на Бояна вилидж?

Проданов мълча десетина секунди, чуваше се само учестеното му дишане.

— Очаквате да проникнат във вилата по каналите? — попита все пак той.

— Това е една възможност, която не бива да изпускаме от внимание, генерале! Може да е налудничава хипотеза, но все пак хипотеза.

— Прав сте, господин Терънс Смит. Ще наредя още днес да получите необходимото. Къде да ви търся?

— В английското посолство — отговори Уил и затвори телефона.

* * *

Вместо полицията на аеропорт „Шереметево“ Алкалай посрещна Иван Фомич Севгун.

— Здравей, Султан — широко усмихнат каза генералът от КГБ. — Как пътува?

— Нервно. Отстрани ли криминалистите?

— Естествено.

— Да тръгваме тогава.

— Момент. В самолета е тялото на Плешивеца. Искам да видя как е убит.

Севгун се изплю презрително.

— Тоя азиатски позьор. Живееше в „Шератон“, пръскаше пари като конфети, изеба всички хотелски проститутки. нещастник! Поведението му крещеше „Аз съм великият гангстер Леч Плешивеца!“

Алкалай кимна разсеяно.

— Султан, Чеченецът казвал ли ти е, че българската полиция го е арестувала за побой в някаква дискотека?

— Сериозно? — без да скрие неприятната си изненада, възкликна Севгун.

— Напълно. Моята версия е, че са влезли във връзка с нашите ченгета… Аз не приписвам това убийство на Козела и Бъстър Китън.

Севгун сви рамене.

— Господ знае…

Носачите свалиха ковчега и двамата се запътиха към него.

— Аз съм генерал Алкалай от вътрешното министерство — показа им картата си. — Отворете капака на ковчега.

— Но той е закован с винтове — протестира шефът на бригадата.

Алкалай извади пистолета си.

— Веднага!

Леч Плешивеца беше убит с един единствен изстрел в челото.

— Грешиш, генерале — каза Севгун. — Няма скапано ченге — ни в Русия, ни в България — годно на такава прецизност, когато срещу него вървят трийсет души въоръжени мъже. Това е почеркът на Козела! Ако не е, да пропадна в бездните на ада.

* * *

Уил Терънс Смит беше поканил Грета на вечеря. Тя закъсняваше. Беше започнал да мисли, че няма да дойде, когато я видя да го търси с поглед. Посрещна я прав, настани я и седна срещу нея.

— Добре дошла, мис Грета.

— Извинете за закъснението — вяло каза тя. — Цялата играя от нерви. Поръчайте ми водка с Кока-Кола, моля.

Уил поръча водка и за себе си, „шопе салат“, Кола и минерална вода.

— Наздаровье — каза той.

— Чиърс — каза тя.

Пиха мълчаливо.

— Страх ме е от алкохола — простодушно каза Грета. — Удря ме хормонът. Не се смейте, Уил. Трети месец съм без мъж. Такава суша се отразява много зле на нервите ми.

— Искате да кажете, че не се срещате с Борис Китов?

— Не, разбира се. Той ме третира и като луда, и като нимфоманка. Сложна смесица от презрение и съчувствие.

— Странно — впил сините си очи в нея, каза той. — Интуицията ми подсказва, че между вас съществува любов. Може би наранена, но все пак любов.

Грета не отговори. Отпи мълчаливо, извади кутия „LM“, запали.

— Вижте, Уил. Предварително искам да знаете, че няма да ви бъда от полза. Ако знаех къде е Борис, нямаше да ви кажа, но не зная, честна дума.

— Вярвам ви — кимна англичанинът. — Поканих ви на вечеря, не на разпит.

— Надявам се — Грета се опита да се усмихне. — Искам да се напия. Имате ли нещо против?

Ред беше на Терънс Смит да изкриви гримасата си в подобие на усмивка.

— Не.

— Тогава наздраве. Искам още една водка… този път голяма.

Малко след полунощ Уил спря колата си пред дома й.

— Имам нужда от мъж — с истерични нотки в гласа каза Грета. — Слезте от тази шибана кола и елате с мен.

Офицерът от МИ-6 се поддаде на изкушението, въпреки че вътрешният му глас крещеше „Това е капан!“.

Не беше капан!, мислеше той, докато шофираше към легацията. Очакваше го бележка от Проданов и канализационната карта на Бояна.

* * *

Султана на Краснодар Иван Фомич Севгун набра един номер и зачака. На третия сигнал чу:

— Да.

— Здравей, Мордюк.

— Здравейте, Иван Фомич.

— Наложи ми се да напусна България, казак. Принудително. Това значи, че на теб се пада честта да свършиш моята работа. Разбираш ли ме?

— Естествено, Иван Фомич. За мен е чест да ви услужа.

— Знаеш ли целта, която преследвам, солдат?

— Приблизително, Султан. Ще ми трябват указания… и снимки.

— Предвидил съм всичко, дарагой. Утре с полет в десет и половина сутринта изпращам една руска курва с всичко, което ти е необходимо. Висока, белоруса блондинка, с дълго черно визоново палто. Носи и пари. Ползвай я, както искаш, и я задръж, колкото е необходимо. Ясен ли съм, казак?

— Напълно, Иван Фомич. Утре ще бъда на летището.

* * *

— Коя дата сме днес, Козел?

— Тринайсти януари, вторник — беше отговорът.

— На седемнайсти, в събота, през нощта атакуваме — каза Бъстър Китън. — Ела да ти светна подробностите.

Козела стана, взе чаша студено кафе и застана зад него.

— Виждаш ли този щрих? Това е маршрутът ни. Ще тръгнем по руслото на Боянската река оттук — на километър и сто метра от целта. Има мост, спускаме се под него и чакаме пълен мрак. Вчера и онзи ден имаше пълнолуние. Да се надяваме, че в събота нощта ще бъде тъмна, а ако случайно завали — бинго! Ще следваме водата заради кучетата. Двеста и единайстият канал е целта ни. Отворът е широк метър и десет, но е мокър и хлъзгав. Днес-утре трябва да купим рибарски ботуши, мушами и импрегнирани шапки. Разстоянието от реката до вилата е два километра, но около петстотин метра преди целта тръбопроводът се стеснява на двайсет сантиметра в диаметър. Там се налага да излезем на открито. Качим ли се на оградата, ще трябва да се отървем първо от три ризеншнауцера в двора, после с обход да открием в коя стая е Генерала. Последната фаза е за теб и снайпера ти.

— От какво разстояние трябва да стрелям?

— Двайсетина метра. Ако не успеем да се измъкнем чисто, може да се наложи да прекараме едно денонощие в тръбата.

— Ясно — кимна Козела. — Не ни остава нищо освен да чакаме събота.

— Междувременно внимателно трябва да следим всички ежедневници. Ще бъде връх на каръка, ако минем на вълка през гъза и се окаже, че Генерала е някъде в чужбина.

* * *

Генерала стана по тъмно, избръсна се и извади списък документи от чантата си. Трябваше да се запознае със съдържанието им, преди да отиде в министерството. Когато кафето стана готово, запали лулата си, седна и се зачете. Сред документите преобладаваха доклади на Проданов и повечето от тях третираха усилията му да предотврати атентата срещу него.

Защо толкова упорито искат главата ми? Нали ако аз хвърля топа, ще ме замести Божидар Попов и ще продължи същата линия. При евентуално негово управление министерството ще продължи акциите „Комар“ и „Хищник“. Изобличаването, арестуването и осъждането на ония кредитни милионери предстои с мен или без мен. Защо такава стръв и упорство? Или това е акция за отвличане на вниманието?

Генерала взе кафето си и застана пред прозореца. Всичко изглеждаше рутинно и спокойно. Охраната беше в будките си, залепени за оградата, грамадните, черни като катран ризеншнауцери се разхождаха бавно и важно като владици… Отвличане на вниманието… Държавата имаше нужда от руска газ и се мъчеше да отстрани посредниците-мафиоти, сложили ръка на сделката по време на болшевишкия некадърник Жан Виденов. В страната действаше валутен съвет и всяка провокация като убийството на министъра на вътрешните работи би се отразила зле върху престижа на България на световната сцена и би отблъснала инвеститори, търговци и туристи, така необходими в този момент…

Аз нямам лични врагове ни в ЦРУ, ни в КГБ, разсъждаваше на ум той. А централите не могат да не си дават сметка, че който и да ме замести, ще продължи по същия път… Да, това си е сложна акция за отвличане на вниманието от истинските проблеми на страната и грубото й дискредитиране пред света.

Генерала облече палтото си и излезе пред входа на вилата. Двете коли — неговата и на охраната — бяха готови, запалени и чакаха.

Бонев седна на задната седалка, каза:

— Министерството! — и взе мобифона. — Проди, аз съм. Слушай ме внимателно. Атентатът срещу мен, ако такъв се състои разбира се, не е нищо друго освен операция за отвличане на вниманието от истинските ни проблеми. Разработи тази тема във вид на доклад — сбито и ясно. До обяд искам да е на бюрото на министър-председателя!