Уилям Бърнхарт, Лесли Глас, Джини Харцмарк, Джон Каценбах, Джон Лескроарт, Бони Макдъгъл, Филип Марголин, Брад Мелцър, Майкъл Палмър, Лайза Скоталайн, Лорънс Шеймс
Фатални подозрения (9)

Глава 9

За първи път от много време насам Джулия Хайтауър не изпитваше нужда от питие. Но дори и да изпитваше, не би имала сили да си го поиска.

Тя се извъртя на една страна и започна да изучава младия мъж, когото капитанът на „Сребърно момиче VI“ беше измъкнал от ледените нокти на Ийст Ривър. Нейният речен Казанова се беше отрязал след първото им яростно съвкупление и тя не бе разбрала името му. Когато той отново се беше събудил, Джулия бе изгубила интерес към всичко останало, освен към дирещите му ръце, търсещ език и забиващо се копие.

Патрик изстена и отвори бавно очи. Джулия прокара пръст по гърдите му.

— Ти ме спаси — каза той.

— Бих казала, че ти напълно ми се отплати — отвърна Джулия. И наистина, ентусиазираното любене на Патрик я беше сгряло точно толкова, колкото тя беше сгряла него с тялото си.

— Къде съм?

— Невредим и в безопасност на моята яхта.

Патрик седна в леглото.

— Като че ли твоята яхта се движи.

— Точно така, любов моя. Тя ни отнася към една топла и безгрижна земя, където можем да прекараме дните си, наслаждавайки се на жаркото слънце, а нощите си… Хм, ще те оставя сам да помислиш за тях.

Завесите в кабината бяха спуснати, а светлините изгасени. Докато се гърчеше в огъня на страстта, на Патрик не се беше удало да разгледа добре тигрицата, с която споделяше леглото. Но сега, когато очите му започнаха да привикват към тъмнината, неговата спасителка му се стори позната.

— Познавам ли те? — попита той.

— Защо питаш? — отвърна нервно Джулия.

Патрик сбърчи вежди, когато свърза чертите на жената с името й, така както свързваше условията с отговорите при съставянето на кръстословица.

— Джулия Хайтауър!

— И какво, ако съм! — отвърна треперливо Джулия, ужасена, че нейната мъжка русалка може да напусне любовния им аквариум, щом разбере, че влязъл в сексуално съприкосновение с една известна предполагаема убийца.

Патрик взе ръцете на Джулия в своите.

— Тогава бих могъл да ти помогна.

Джулия беше объркана.

— Как ще ми помогнеш?

— Като изчистя името ти.

— Но как ще го направиш?

— Разследвах убийството на твоя съпруг и разкрих някои доста обезпокояващи факти.

— Че защо си разследвал убийството на Артър? Да не си детектив?

— Не, репортер съм.

Устата на Джулия се отвори от ужас.

— О, не, не бива да се притесняваш. Аз все още не съм истински репортер. Макар че се надявам да стана, щом разплета тази история. Всъщност продавах рекламни карета в „Газет“, преди да ме уволнят. Във всеки случай, мисля, че разкрих един заговор, който има за цел да те обвини в убийството на Артър Хайтауър.

— Заговор? Но кой…?

— Не съм сигурен, но трябва да си много внимателна. Хората, замесени в него, няма да се спрат пред нищо. Те ми отрязаха кутрето на единия крак…

— Кутрето ти! — възкликна Джулия ужасена.

Патрик кимна.

— И се опитаха да ме удавят, когато ги видях да се отървават от отрязаната глава на Джо Келъг.

— Джо! Обезглавен!

Патрик стисна треперещите ръце на Джулия и каза:

— Не се притеснявай. Ние ще стигнем до дъното на тази история.

— Какво искаш да кажеш с това „ние“?

— Ако работим заедно, можем да разбудим тази мистерия, да докажем невинността ти и да спечелим за мен наградата „Пулицър“.

— Единственото, по което смятам да работя, е тенът ми — каза тъжно Джулия. — Отивам в Панга Нуе, където цари вечно лято и островитяните не екстрадират.

Тя прокара ръка през косата на Патрик и го целуна страстно.

— Забрави за тази глупост и ела с мен.

— Не можеш да избягаш.

— А защо да се връщам? Заради студена и ветровита къща, две неблагодарни деца и бъдеща екзекуция?

— Но ако избягаш, всички ще си помислят, че си виновна. Ще спрат да търсят истинския убиец. Трябва да обърнеш яхтата, преди полицията да е разбрала, че се опитваш да офейкаш.

— Не се надявай.

Патрик прегърна Джулия през раменете и усети как бясно бие сърцето й.

— Но ние едва се срещнахме, Джулия. Не искам да те загубя.

И това си беше истината. Да целуне Дивайн Макгий си беше доста приятно, но той никога не беше преживявал любовна нощ като тази, която прекара с Джулия Хайтауър. Наистина сексуалният му опит беше ограничен и обстоятелствата, съпътстващи любовната им среща, бяха крайно необикновени, но сексуалните акробатики на Джулия накараха косата му да щръкне, а пръстите на краката му да се накъдрят — и деветте.

— Ами какво ще кажеш за разликата във възрастта, любов моя?

— Любовта не познава прегради, сладката ми.

— О… — Джулия се запъна и добави: — Ама аз дори не ти знам името.

— Аз съм Патрик. Патрик Розуел.

— О, Патрик! — изстена Джулия.

Патрик усети как гърдите й се издуват и после чу въздишката й.

— Ти вече не си сама, Джулия. Сега можеш да разчиташ на мен. Заедно ще ги разбием.

— Страх ме е — каза Джулия, а ръката й се промуши между телата им. — Прегърни ме силно.

Очите на Патрик се изцъклиха и той започна да диша накъсано.

— Кажи ми пак как ще ги разбием — прошепна Джулия.

 

 

Снегът валеше на парцали, докато Дивайн караше на връщане от „Милър — инструменти и железария“, и тя трябваше да внимава в пътя. Точно затова не забеляза колата, която я следеше още откакто беше потеглила. А когато не се съсредоточаваше върху пътя, Дивайн се опитваше да измисли следващия си ход. Имаше нещо, което знаеше, че трябва да направи: да предотврати следващото заседание на съда. Изглежда, че Джулия беше офейкала. Ако не се появеше, съдия Харди щеше да отмени гаранцията й и тя щеше да бъде смятана за беглец. Всеки съдебен състав щеше да приеме бягството като доказателство за вина и Джулия можеше да се сбогува с шансовете си за оправдателна присъда. Но как да спре делото? Изведнъж й хрумна, че има някой, който можеше да е склонен да й помогне. В това се криеше голям риск, но тя реши да го поеме.

Дивайн шофираше към апартамента на Трент Балард с надеждата, че той ще се съгласи да задържи хода на делото, докато тя се свърже с Джулия и опита да я придума да се върне. Ако това не успееше, беше решила да отиде при съдия Харди и да иска отмяна на процеса. Щеше да го информира за любовната им забежка с Трент на конференцията и да претендира, че ще се създаде конфликт на интереси, ако той продължи да води обвинението. Щеше да обясни на съдията, че назначаването на Трент в последния момент я е изненадало и й е отнело известно време да проучи етическите последици от това. Съществуваше опасност Трент да пожелае да направи забежката си с Дивайн всеобщо достояние в съда. Фукането с джакузи-приключението би допринесло за репутацията му на голям сваляч. Но Дивайн се надяваше, че той ще бъде достатъчно голям джентълмен и ще се съгласи това да си остане само в кабинета на съдията и пресата да не научи причината за прекратяването на делото. Откри място за паркиране в пресечката до апартамента на Трент. Затича през снега и когато стигна до навеса на фоайето, цялата беше покрита със снежинки. Апартаментът на Балард беше на последния етаж. Дивайн взе асансьора. Изненада се, когато намери вратата на жилището отворена. Помощник областният прокурор седеше на канапето и се взираше в нещо. Дивайн влезе в апартамента.

— Трент? — повика го тя.

Той вдигна поглед и Дивайн видя, че е изплашен.

— Убили са го.

Погледна натам, накъдето се беше вторачил Трент, и устата й зина от ужас. В средата на всекидневната имаше една поставка за настолна лампа и Бък, любимият заек на Трент, се люлееше напред-назад, провесен на нея. На гърдите му беше забодена бележка:

Предупреден си.

Докато бяха в джакузито, Трент беше разказал на Дивайн за Бък. Неговата привързаност към пухкави животинки я беше съблазнила и в разгара на страстта той наистина я беше нарекъл „моето малко зайче-байче“.

Дивайн затвори и заключи входната врата, после седна до Трент на канапето. Прегърна го през раменете и когато той не направи никакъв опит да й пусне ръка, тя разбра, че скръбта му е искрена.

— Кой направи това? — попита Дивайн.

— Бях глупак, Дивайн — каза Трент. — Аз си го докарах на главата.

— Това има ли нещо общо с убийството на Артър Хайтауър?

Трент кимна. Дивайн го обърна към себе си, като го държеше за раменете, и го погледна в очите.

— Какво си направил? — попита тя.

Трент осъществи контакт с очи за момент, но после главата му клюмна.

— Не мога да ти кажа.

— Защо?

— Ако това се разчуе, с кариерата ми е свършено, пък и мога да те изложа на опасност.

— Трент, дойдох да говорим за делото на Джулия. Има много неща, които не знаеш. Сигурна съм, че Джулия е накисната за убийството на Артър, но не знам кой стои зад него. Ако съберем това, което знаеш ти, с това, което зная аз, може би ще можем да разрешим този случай.

Трент помисли върху думите й, после въздъхна.

— В деня, в който обявиха, че аз ще поема това дело, Мерилин Хайтауър се приближи към мен, докато разхождах Бък — започна той. — Нямах никаква идея коя е, но тя беше така разкошна, секси и каза само хубави неща за Бък. Е, от дума на дума, стигнахме до тук. Докато правехме… е нали знаеш, тя измъкна от мен информация, че съм се захванал с делото „Хайтауър“. Попита дали може да види доказателството. Аз първо се опъвах, но тя ме придума. Вмъкнах я в кабинета си в два през нощта. Когато видя снимките от аутопсията, й стана лошо или се престори, че й прилошава. Когато се върнах с чаша вода, вече изглеждаше по-добре. По пътя обратно към апартамента ми, Мерилин ми разкри, че е дъщеря на Артър Хайтауър. Аз бях шокиран. Тя каза, че няма нужда никой да разбира, че е оставала сама с доказателството и загатна, че е направила нещо с него. Знаех, че с мен е свършено, ако кажа на някого за това. Миналата нощ Мерилин ме посети отново. Каза, че иска да направя нещо, когато делото се възобнови.

— Какво?

— Не зная. Отговорих й, че не искам да знам какво и че няма да направя нищо. Тя каза да си помисля. После си тръгна. Малко по-късно някой се обади и заяви, че разполага с абсолютно доказателство, че твоята клиентка е убила Артър Хайтауър. Разбрахме се да се срещнем, но никой не се появи. После се върнах тук…

Трент не можа да продължи.

— Мислиш ли, че Мерилин стои зад това? — попита Дивайн.

— А кой друг може да е? — отвърна Трент.

— Мисля, че действат две групи.

Дивайн разказа на Трент за преоблечения убиец, който се опитваше да помогне на Джулия, и някои от другите неща, които беше научила.

— Значи мислиш, че хората, които не искат Морган и Мерилин да получат наследството, са убили Бък, за да ме сплашат да не помогна на Мерилин?

— Не знам. Мерилин не е сама в тази история. Сигурна съм. Хората, с които работи, може да са убили Бък, за да те принудят да направиш това, което тя иска.

Трент тъкмо щеше да каже нещо, когато забеляза, че топката на външната врата се върти. Той сложи пръст на устните си, прекоси тихо стаята и вклини един стол под дръжката на вратата. В настъпилата тишина Трент и Дивайн чуваха как някой изкъртва ключалката. Трент посочи към спалнята си. Веднага щом влязоха в нея, той заключи вратата и отвори прозореца. Отвън имаше пожарна стълба. Дивайн наведе глава и изпълзя през прозореца. Връхлетя я леден вятър и я блъсна назад. Трент излезе след нея и затвори прозореца точно когато входната врата беше разбита. Той посочи надолу и Дивайн заслиза по заледените метални стъпала. Кракът й се подхлъзна и тя започна да пада. Силните пръсти на Трент я сграбчиха за ръката и прекратиха полета й. Тя пое дълбоко дъх и тръгна отново.

Трент беше точно зад нея, като я подканяше да върви по-бързо. Когато стигнаха до средата на стълбата, прозорецът на апартамента му се пръсна и парченца стъкло се смесиха с падащия сняг. Един голям отломък мина на косъм от бузата на Дивайн само защото тя успя да се извърти. Някой извика: „Ето ги!“. Дивайн погледна нагоре и видя двама мъже в якета и ски маски да се спускат след тях.

Тя заслиза по-бързо и увеличи дистанцията между себе си и преследвачите. Пресечката до дома на Трент беше съвсем наблизо. След малко можеха да скочат в снега и да изтичат до колата й. Усети как в нея се разлива облекчение, което обаче веднага се превърна в страх. В единия си край пресечката беше задънена — свършваше до една сграда, а някой беше блокирал изхода към улицата.

 

 

Задоволили страстите си, Джулия и Патрик лежаха един до друг с преплетени ръце.

— Не мога да повярвам, че Артър е бил жертва на заговор — каза Джулия.

— Заговорите съществуват, Джулия, и ти си впримчена в един от тях.

— Но кой…?

— Синът ти — Морган, като начало.

— Морган! — Тя се изсмя. — Той няма нито мозък, нито енергия да заговорничи срещу някого.

— Може би подценяваш Морган. Той е човекът, който нареди да ме изхвърлят през борда на „Звездна нощ“.

— Но защо ще го прави?

— Видях го да пуска главата на Джо Келъг в реката.

— Морган е убил Джо?

— Не. Той вероятно е поръчал убийството, но съм сигурен, че един двуметров маниак в клоунски одежди, който обича да измъчва хора, е убил Келъг.

— Но защо?

— Чувала ли си за Робърт Рътлидж?

Джулия сбърчи чело и каза:

— Името ми звучи познато, но… не.

— Корделия, любовницата на Морган, е лична асистентка на Рътлидж.

— Морган има любовница?

— И незаконно дете, подозирам.

— Хм. Може би в Морган има повече, отколкото си мислех.

— Рътлидж е главата на „Хамър, Крейн и Рътлидж“, една фирма на Уолстрийт, която направи неуспешен опит да погълне „Петрол Хайтауър“. Опитът се провали, защото Артър го блокира. Смятам, че след смъртта на Артър Рътлидж ще пробва отново. Келъг беше адвокат на „Хамър и Крейн“. Ако те признаят за виновна, Морган и Мерилин ще наследят всичко, включително и контрола над „Петрол Хайтауър“. Мисля, че Келъг се е опитвал да накара Морган и Мерилин да продадат контролния пакет на Рътлидж. Корделия, любовницата на Морган, е започнала работа при Рътлидж. Смятам, че Морган я е придумал да бъде неговата къртица в „Хамър Крейн“.

Нещо от това, което Патрик каза, накара Джулия да се замисли.

— От думите ти излиза, че Морган и Мерилин имат най-голям мотив да убият Артър и да накиснат мен за това. Единственото, което ме свързва с убийството, е перлената огърлица, която той стискаше в ръката си, когато го намерихме. Но не само аз имам такава огърлица: Морган и Мерилин имат съвсем същите.

Чертите на Джулия застинаха в израз на решителност. Тя стана и извика на капитана:

— Обърни. Отправяме се обратно към брега.

Патрик се усмихна и каза:

— Знаех си, че няма да се предадеш и да избягаш.

— Убедена съм, че Морган и Мерилин са убили Артър — каза тя. — Всичко, което трябва да направим, е да открием на кого от двамата липсва една перлена огърлица, и ще намерим нашия убиец.

 

 

Сиси Хайтауър живееше в имението „Хайтауър“, но държеше апартамент в Бруклин на името на Жаклин Дюпре. Беше казала на Морган, че отива да види една приятелка в града и ще остане да спи в апартамента й. На Морган изглежда не му пукаше за това. Всъщност той даже й беше казал да остане колкото иска, което напълно устройваше Сиси, защото така можеше да бъде по-дълго далеч от него. Женитбата й за Морган беше въпрос на интерес, но тя бе заплатила висока цена. Слава богу, че той съвсем не беше секс атлет. Тяхното любене придаваше нов смисъл на израза „да претупаш работата“.

За един шпионин беше много важно да поддържа формата си. Винаги, когато можеше, Сиси практикуваше Мо Пед — едно екзотично бойно изкуство, развито в джунглите на Того — както и вдигане на тежести, и бягане. Тази вечер тя беше тичала десет мили и прекосяваше Бруклинския мост на връщане към апартамента си. Беше облечена в черни ластични панталони и черен шушляк. На врата й висеше свирка. Качулката й беше вдигната и затулваше лицето й. Стигна участък от моста, който тънеше в сянката на един от масивните стоманени пилони. Стефан Горс изскочи на пътя й.

— Готини дрешки — каза той.

Сиси спря рязко. Тя винаги се удивляваше, как някой с ръста на Стефан, облечен толкова шантаво, както той обикновено се носеше, може да се движи така тихо и да мине незабелязан. После си спомни, че са в Ню Йорк, единственото място на земята, където идиотски облечените гиганти минаваха за нещо нормално.

— Господи, Стефан, изкара ми ангелите.

— Това беше целта — отвърна мъжът.

Той държеше пистолет със заглушител и дулото му сочеше точно между пищните й гърди.

— Харесва ми екипировката ти — каза Сиси саркастично. Гигантската твар беше облечена в ластична ликра и перука, опъната назад в конска опашка. Щеше да е огледално отражение на Сиси — ако тя беше професионална баскетболистка.

Стефан посочи към маратонките й „Найк“ и рече с лош мексикански акцент:

— Готини гуменетки, гринго. Харесват ми. Ще ми ги дадеш ли?

— Съкровищата на Сиера Мадре — отгатна Сиси.

— Добре, но това се брои само за една точка. Беше много лесно.

— За какво ти е патлакът?

Горе се усмихна садистично:

— Ще направим нещо, което винаги съм искал — ще си побъбрим хубавичко на някое усамотено местенце. Винаги съм смятал, че можеш да издържиш доста болка. Сега мисля да проверя.

„Ако успея да сваля тоя малоумник, значи мога да сваля всеки“ — помисли си Сиси и каза прелъстително:

— Не съм много велика в мъченията, но бихме могли да отидем на някое тихо местенце и да направим нещо друго.

Тя му смигна, но Стефан поклати глава и рече:

— Това не беше много убедително, Сиси. Съжалявам, аз имам заповеди от Организацията. Ако ти беше спазвала своите, вместо да се облажваш от плановете на Организацията за „Петрол Хайтауър“, нямаше да се налага да те убивам.

— Не може ли да измислим нещо? — заумолява го тя. — Какво да направя като се влюбих в Морган. Не можеш да ме накажеш за това.

Стефан се изсмя.

— Винаги си била влюбена единствено в себе си.

Сиси сграбчи връзката на свирката, която носеше на врата си.

— Давай, свири — изкикоти се Стефан, като отклони пистолета си в друга посока. — Кой ще те чуе?

Колите профучаваха твърде бързо, за да могат шофьорите да заподозрат, че между двете фигури, облечени в екипи за джогинг, става нещо нередно, а и наоколо нямаше никакви бегачи или колоездачи.

Сиси насочи свирката към Стефан и натисна скрития спусък. Един четирийсет и пет калибров куршум се заби в него, той залитна и се преметна с гръб през парапета на моста.

— Аста ла виста — провикна се Сиси след неговия бързо изчезващ силует. Понечи да се обърне, но спря, защото й се стори, че чува Стефан да вика нещо в отговор с лош австрийски акцент. Това, което крещеше, звучеше като:

— Айл би Бах^[1].

Сиси беше объркана. Защо в предсмъртния си миг Стефан ще иска да бъде композитор на класическа музика? Може би вярва в прераждането. Тя поклати глава. Всеки посреща смъртта по свой си начин.

Презареди свирката и се отправи към апартамента си. Ако Организацията беше наредила на Стефан да я измъчва и убие, тогава друг убиец щеше да подпали кънките към нея веднага щом станеше ясно, че той се е провалил. Трябваше да се евакуира незабавно.

Сиси ускори крачка и се замисли за следващия си ход. Беше тъй потънала в мисли, че не обърна внимание на факта, че не беше чула плясъка от падането на високия мъж в реката.

 

 

Шофьорът на Джулия паркира лимузината пред масивната дървена порта на имението „Хайтауър“. Джулия и Патрик бяха потънали в мисли по пътя от пристанището, та им трябваха няколко секунди, за да усетят, че нещо не е наред.

— Защо няма никакви светлини? — попита Патрик.

Джулия беше седнала на мястото, което не гледаше към къщата, и трябваше да опъне врат, за да види приземния етаж през тъмните стъкла.

— Густав — обърна се тя към шофьора, — моля те, придружи ни и си вземи пистолета.

— Добре, мадам — отговори широкоплещестият немец, който изпълняваше длъжността на шофьор у Хайтауърови.

Той отвори вратата на Джулия и Патрик я последва в шибащата снежна вихрушка. Шофьорът вървеше пред тях, докато стигнаха стълбите. Натисна входната врата и тя се отвори със скърцане.

— Вратата би трябвало да е заключена — каза Джулия. — Защо Харткорт не я е затворил?

— Не зная, мадам, но това не ми харесва — отвърна Густав. — Може би е по-добре вие да останете във фоайето, докато аз проверя дали всичко е наред.

Той завъртя ключа на осветлението до входната врата и блясъкът на гигантския полилей обля фоайето. Джулия ахна. Харткорт, икономът на Хайтауърови, беше сгърчен в подножието на стълбите, които се виеха към втория етаж. Густав коленичи до него и провери дали има пулс.

— Жив е — каза шофьорът. — Предлагам да се обадите на 911 и да извикате линейка.

Джулия отиде до телефона на масата във фоайето, докато Густав се качваше по стълбите към втория етаж. Тя вече беше извикала линейка, когато шофьорът й се появи отново. Лицето му беше пребледняло.

— Какво има? — попита Джулия.

— Мисля, че е най-добре да дойдете горе и да погледнете — отвърна Густав.