Уилям Бърнхарт, Лесли Глас, Джини Харцмарк, Джон Каценбах, Джон Лескроарт, Бони Макдъгъл, Филип Марголин, Брад Мелцър, Майкъл Палмър, Лайза Скоталайн, Лорънс Шеймс
Фатални подозрения (3)

Глава 3

Патрик Розуел се събуди бавно, светът наоколо идваше на фокус, подобно на някоя модна операторска техника в претенциозен артфилм на дипломиращ се гимназист. Патрик незабавно установи, че главата му все още бучи, но когато се опита да повдигне длан, за да разтрие слепоочието си, с изненада откри, че не може да движи дясната си ръка. Това откритие бързо бе последвано от констатацията, че всъщност не може да движи всичките си крайници. Погледна надолу и видя, че ръцете и краката му са овързани с тиксо — беше обездвижен на един груб дървен стол. Забеляза също и че е съвсем гол. Горещото острие на страха прониза стомаха му. Завъртя глава в опит да разбере къде се намира.

Беше в напълно непозната стая. Стените й бяха боядисани в искрящо бяло. Нямаше никакви мебели освен стола, към който бе привързан. С периферното си зрение успя да зърне дрехите си, захвърлени в един далечен ъгъл. Погледна надолу и видя, че дървеният стол, на който седеше, е сложен в центъра на голям, чист найлон. Това беше доста разстройващо.

Патрик усети, че устата му започва да съхне. Понечи да извика „Хей…“, но спря. Една от малкото ясни мисли, които успяха да проникнат сред хаоса в главата му и нарастващия ужас в остатъка от персоната му, беше, че единственият човек, който би отговорил на неговия зов, щеше да е този, който го е довлякъл в стаята, съблякъл го е, докато е бил в безсъзнание, и го е залепил за дървения стол. Патрик се загърчи, като се опитваше да разхлаби лепенката, но усети, че и малкото сили, които му бяха останали, бързо изчезнаха.

Вдиша дълбоко, като се опита да събере мислите си и да обуздае някак страха. „Загазил съм — рече си той, което твърдение бе от толкова очевиден характер, че чак спираше дъха. — Трябва да измисля нещо.“ Но не му хрумна никакъв план, освен да седи тихо и да се надява, че през следващото десетилетие тиксото може да се разгради от само себе си.

„Ама аз дори не съм истински репортер — изхленчи той на себе си. — Да бях поне във «Вашингтон Поуст», «Ню Йорк Таймс» или дори в «Лонг Айлънд Нюсдей», тогава може би щях да съм готов да рискувам живота си или някой крайник. Но аз не съм там. Аз съм просто никой — дори не съм репортер в малко, безполезно седмичниче.“

Отново пое дъх. Бореше се с желанието да се разкрещи. Затвори очи с детинската надежда, че когато ги отвори отново, голата стая ще се изпари и той ще се събуди от този ужасен кошмар в своето собствено мизерно апартаментче и ще може да се върне към скучния си непретенциозен, гаден, малък животец. Патрик стискаше очи и обещаваше на всяко божество, което слушаше в момента, че послушно ще погребе всяка амбиция и с благодарност ще се завърне към досадния свят на събирането на реклами, само нека, когато повдигне клепачи, да е на някое друго място и за предпочитане много далеч от всеки, свързан със семейство Хайтауър.

Това, разбира се, беше молитва, която си остана категорично неуважена.

Той всмукна от горещия въздух в стаята, издавайки хъхрещ, астматичен звук. Бавно отвори очи и предприе още един оглед на празнотата около себе си. „Наистина съм загазил“ — помисли си отново той.

Чу отваряне на врата точно зад себе си.

Замръзна, притвори очи и отпусна глава напред, преструвайки се, че е още в безсъзнание, макар да смяташе, че който и да е зад него, вероятно чува бесните удари на сърцето му, което блъскаше лудешки в гърдите му. Настъпи пауза; после чу как резето на вратата се затваря и нечии стъпки приближават.

Найлонът на земята изшумоля, когато посетителят стъпи отгоре му.

— Здравей, Патрик — каза дълбок, но жизнерадостен глас. — Моля те, не се преструвай на заспал. Губиш ми времето, а без това вече ти посветих много повече усилия и енергия, отколкото съм смятал, че ще трябва да изразходвам за отрепка като теб. Така че, моля те, ако обичаш, нека опитаме да използваме следващите пет минути за нещо по-полезно. Би било мъдро от твоя страна, си мисля аз, ако решиш, че е важно да прекараш възможно най-малко време в моята компания.

Патрик повдигна глава и се извърна да погледне към мъжа.

— Така е по-добре — каза другият.

Патрик не отговори, опитвайки се да не закрещи от ужас.

Това, което видя, представляваше висок слаб мъж, може би към два метра, облечен в бледозелена хирургическа престилка, върху която носеше бяла медицинска манта. Лицето му бе покрито с брашнено бял грим, имаше клоунски червен нос, нарисувани червени устни, а главата му бе увенчана с разноцветна, стърчаща на всички страни перука. В дясната си ръка държеше куфарче, а в лявата — яркосиня пластмасова хладилна чанта за охлаждане на безалкохолни напитки. И двете му ръце бяха облечени с латексови ръкавици.

— Както може би предполагаш — каза клоунът енергично, — аз имам няколко въпроса към теб.

— Кой си ти? — изтърси Патрик.

Клоунът разцъфна в усмивка, излагаща на показ два реда перфектно поддържани зъби:

— Веселият клоун. Или пък Скачащият Клоунчо. Смешният Уилкърс. Можеш да продължиш с изброяването по свое собствено усмотрение. Всяко подходящо цирково име би ми отивало.

— Но…

— Искаш да знаеш повече? — попита клоунът без неприязън. — Ами, нека просто да кажем, че съм от типа хора, които довеждат нещата до край. Обръщат се към мен, защото мога да сложа ред дори в най-забърканите проблеми. Аз оправям нещата. Или поне ги оправям по начина, по който се иска от мен. Аз съм този, който се справя с всичко, момче за всичко — човек, който разрешава конфликти от всякакъв род. Накратко, аз съм добър, ако съм на твоя страна, и лош, ако съм против теб. В работата си не се съобразявам с повечето норми и условности и не се придържам особено към закона. Това ми дава някои преимущества, Патрик. Аз съм като механик за всички екзотични и необичайни аварии по пътищата на живота. Аз съм човек, който изяснява мрачни загадки и разбулва мистерии. В тази връзка, притежавам много, ама много способности. Аз съм доста добре обучен, Патрик, и въпреки външния ми вид не е много забавно да си имаш работа с мен. Макар че съм установил, че при обстоятелства, в каквито се намираш ти сега, малко хумор помага нещата да протекат по-гладко. Затова са и тези аксесоари.

Клоунът посочи към носа си и добави:

— Би-биип.

Патрик усети как из вените му потече хлад, сякаш бе стъпил в ледено речно течение.

— Какво искаш от мен?

— Основателен въпрос — каза клоунът.

Той постави куфарчето си и пластмасовата хладилна чанта на пода, после коленичи и го отвори. Извади малка, сребриста зъболекарска машинка и я размаха пред Патрик.

— Безопасно ли е? — занастоява клоунът с дрезгав глас с немски акцент. — Кажи ми, моля, безопасно ли е?

Патрик усети как устата му пресъхва, а сърцето му заби силно.

— Моля — отвърна той, — не разбирам…

Клоунът се намръщи. Гримът, който носеше, сякаш изопачаваше всяко негово изражение. Като че ли усмивките му идваха в отговор на нещо наистина неудържимо смешно, а смръщванията бяха резултат от някакво огромно разочарование.

— Май не си филмов фен?

— Какво?

— Аз съм филмов фен. Не обичаш ли филми?

Патрик отвори уста да отговори, но не можа да намери никакви думи.

Клоунът поклати глава, което накара многоцветната му перука да се разхвърчи на всички страни.

— Надявах се, че си филмов фен. Кажи ми, не позна ли последната реплика на сър Лоурънс Оливие от „Маратонеца“? Където той имаше малка дискусия с Дъстин Хофман относно диамантите и зъболекарските грижи? Хайде, Патрик, всички помнят тази сцена. Незабравима е…

Клоунът размаха зъболекарската машинка пред устата на Патрик, за която той сметна, че в този момент е най-умно да си остане затворена.

Усмивката на клоуна се върна.

— Не? Уви! Започва да ми се струва, че в своята работа попадам на все повече необразовани типове. А аз хранех надежди за теб, Патрик. Смятах, че човек-вестникар — или поне с амбицията да бъде вестникар — трябва да е добре запознат с популярната култура, не мислиш ли?

Зъболекарската машинка проблесна, когато клоунът я заразмахва наоколо, и отрази светлината на единствената, висяща от тавана гола крушка. Тогава той внезапно спря насред един размах и неочаквано насочи машинката към устата на Патрик.

— Не бива да мълчиш, когато ти задавам въпрос. — Гласът му изведнъж бе станал студен и спокоен, ужасяващо рязък и безизразен. — Когато те питам, трябва да отговаряш. Това ще ускори нещата и ще намали и твоите, и моите затруднения. Отново ти напомням, че това ще е най-мъдрата философия, която можеш да възприемеш с оглед на близкото бъдеще. — Клоунът се наведе напред и допря машинката до устните на Патрик.

Той почувства как по врата му започва да се стича пот и да капе надолу по гърдите му. Същото беше положението и с подмишниците му.

— Какво искаш от мен?

— А, така е по-добре. Това, което искам, е истината. Дали ще се справиш?

Патрик кимна.

— Искам да чуя какво ще ми кажеш — каза клоунът напевно, а във всяка дума звучеше заплаха.

— Да. Разбира се. Каквото поискате, само ме пуснете да си ида.

Клоунът се усмихна.

— Може би — да, може би — не. Ще видим. Сътрудничество е ключовата дума тук, Патрик. Сътрудничество и съгласие. Две ключови думи. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Да. Моля ви. Какво мислите да ми правите?

Клоунът се усмихна отново.

— Как какво, Патрик? Каня се да те нараня. Не е ли очевидно?

Патрик изстена:

— Моля ви, ще направя каквото искате…

— Разбира се, че ще го направиш — каза клоунът, а гласът му издаваше пълна убеденост. — Я се погледни. Погледни и мен. Честно да ти кажа, май никак не си в позиция за преговори. Ти си в позиция да…

Той посочи към завързания мъж, като че ли го подтикваше да довърши изречението, което Патрик направи светкавично:

— … сътруднича.

— И?

— … да се съгласявам — добави бързо Патрик.

Клоунът погледна своята зъболекарска машинка, неочаквано тръсна отново глава и върна инструмента в куфарчето. Но моментното облекчение, което Патрик изпита при изчезването на въпросното устройство, се замени с нов ужас, когато клоунът измъкна малък, стоманен хирургически скалпел. Той го вдигна към светлината с израз на възхищение.

— Забележителни са тези неща. Толкова прецизни, че почти не можеш да усетиш разреза. Хей, не ти ли звучи като страхотен рекламен слоган. — Гласът на клоуна придоби сериозна интонация, имитирайки телевизионен говорител. — Върхът на скалпелите. Изборът на хирурзите от цял свят. Одобрени от бившите оперативни работници на КГБ, САВАК^[1] и картела Кали. Толкова прецизни, че едва усещаш разреза… — Той хвърли поглед към лицето на Патрик. — Или поне така ми казаха. Нали разбираш, нямам опит от първа ръка. — Клоунът приближи към стола. Положи острието на скалпела върху последната става на кутрето на лявата ръка на Патрик. Когато се отдръпна, на пръста остана малък разрез и оттам бликна тънка струйка кръв.

Болеше като порязано от хартия, но Патрик не помръдна.

— Смело момче — каза клоунът, наблюдавайки лицето на Патрик. — Няма как да е било приятно.

Той премести острието над дясната ръка на Патрик и направи същия разрез на палеца.

Патрик помисли, че ще припадне, и в този момент не можеше да каже дали безсъзнанието не беше за предпочитане.

Клоунът повдигна острието и го премести над чатала на Патрик. От устата на завързания мъж изскочи неволно изскимтяване.

— Да — каза клоунът, когато Патрик завъртя трескаво глава. — Това вече си е за страх, нали?

— Да — призна си Патрик. Ужасът му бе толкова силен, че той се изненада, че е в състояние въобще да издаде някакъв звук.

Клоунът закръжи над него, огромен и заплашителен.

— Така, а сега да преминем към въпросите. Кажи ми какво знаеш, Патрик. А също и как си го узнал…

— За какво? — започна Патрик, но клоунът само завъртя скалпела на светлината, така че да блесне, и го насочи към слабините му.

— Моля те, не обиждай моята интелигентност. Ти душеше наоколо, като се опитваше да докопаш някаква информация, която да ти помогне да получиш работа на истински вестникар. Беше толкова любопитен относно покойния мистър Хайтауър. И така, Патрик, тук не важи Първата поправка. Така че, моля, отговори. Незабавно.

Патрик кимна и започна да говори бързо:

— Зная, че Артър Хайтауър не е бил мъртъв тогава, когато смятат, че е бил, защото някой го е видял в хотел „Суини“ и знам също, че е трябвало да подпише и някакви документи, които не е подписал, и че адвокатът му познава някаква жена на име Корделия, която се среща с един тип, когото аз познавам и не е много стока… — Думите излизаха бясно от устата на Патрик. Порой от разпокъсана информация, от която той се надяваше, че поне някое парченце ще задоволи клоуна, който се бе навел над него и го слушаше внимателно.

— И… — продължи Патрик, но млъкна внезапно, когато клоунът спря да размахва скалпела.

— Патрик — каза той бавно, — ти си бил доста деен. По-деен, отколкото можеш да си представиш.

Клоунът като че ли се замисли за момент, сякаш смилаше това, което Патрик бе казал. Кандидат-репортерът затаи дъх в очакване на инструкции.

— Знаеш ли — каза клоунът бавно, но сетне ускори темпото, — учените смятат, че през следващите неколкостотин години човешката раса вече няма да се ражда с кутрета на краката? Те са генетичен и еволюционен анахронизъм, Патрик. Остатък от времената, когато сме се развявали по дърветата. Не ги използваме за нищо друго освен за мъничко баланс. Така че, като всичко останало, което Майката Природа е счела за отживелица, те бавно, но сигурно започват да отпадат от човешката анатомия. Знаеше ли го?

— Не — отвърна Патрик, като клатеше глава.

— Ами, сега вече го знаеш. И така, предполагам, че твоите няма да ти липсват…

Като каза това, клоунът внезапно се наведе и сграбчи десния крак на Патрик. Преди изненаданият бъдещ репортер да успее дори да извика, той взе скалпела и прецизно отряза кутрето му. В крака на Патрик избухна болка, пред очите му причерня, той изстена и почти изгуби съзнание.

Клоунът се надигна, като държеше малкото пръстче.

— Ще ти го запазя — каза той. Пресегна се и отвори малката синя хладилна чанта, която беше напълнена с лед, и пусна вътре кутрето. — Както сам можеш да видиш, Патрик, в тази чанта има място и за други пръстчета и израстъци.

Клоунът се бе втренчил твърдо в очите на Патрик.

— Недей да припадаш. Животът ти зависи от това.

Патрик никога не бе изпитвал такава болка. Но агонията отстъпи пред обзелия го страх. Той кимна.

— Микрохирургията прави чудеса, ако си искаш пръстчето обратно… — каза клоунът. — Помниш ли Джон Уейн Бобит? Чиято разгневена жена му отряза една, да я наречем, телесна част. Прикачиха му я отново. Това трябва да те накара да се позамислиш за възможностите, Патрик. — Той вдигна ръка, за да предотврати всякакъв отговор от негова страна, и се пресегна надолу към куфарчето. Изправи се с пластмасова бутилка дезинфектант в ръце, отвори я и я изля върху осакатения крак на Патрик.

— Сега — каза бавно клоунът — искам спокойно и внимателно да ми разкажеш всичко, което си направил и чул, като се започне с пристигането ти в хотел „Суини“. Не пропускай нищо. Искам да се постараеш особено много да предадеш извънредно точно това, което полупияният и изключително недискретен адвокат, мистър Келъг, така неуместно е споделил с теб в бара на хотела. Мисли за това като за първата си репортерска задача, Патрик. Кой, какво, къде, кога и как. Азбуката на новинарската професия. Сигурността ти е в детайлите, Патрик. Сигурността и малкият шанс да останеш жив през следващите пет минути. Разбра ли?

Патрик кимна. Той преглътна толкова от болката и страха, колкото можа, и започна внимателно да разказва всичко, което бе чул и направил и което го бе докарало толкова близо до смъртта в ръцете на един клоун.

 

 

— Морган?

Никакъв отговор.

— Морги-Уорги?

Отново никакъв отговор освен дълбоко, доволно хъркане.

Сиси Хайтауър стана гола от леглото, като остави съпруга си да спи. Тя пристъпи встрани и се обърна да хвърли един поглед към голите форми на художника Морган. Той имаше бяла кожа с нездрав вид (която я наведе на мисълта, че е добре да прекарва повече време навън) и неприятно отпуснат корем. Сиси погледна към ръцете, които я бяха прегръщали преди малко, и за момент се зачуди дали съпругът й някога бе вдигал нещо по-тежко от четка за рисуване. Добре беше, помисли си тя, че не бе настояла да се опита да я пренесе през прага по време на сватбената им нощ, защото тоя слабак сигурно щеше да получи удар. А вероятно същото щеше да го сполети и ако някога успееше да увеличи продължителността на любовните им съприкосновения над трийсет секунди.

Тя прекоси чевръсто спалнята, като спря само да вземе червената си копринена роба от смачканата купчина на пода, където нейният съпруг я бе захвърлил в изблик на сексуално въодушевление — част от цялостната грандиозна процедура от две минути, която той съумя да осъществи тази нощ. Обгърна плътно с робата своите почти перфектни форми, спирайки за миг, за да се огледа в заемащото цялата стена огледало, което не правеше нищо друго освен да й напомня, че всеки сантиметър от особата й е красив.

— Огледалце, огледалце от стената — зашепна тя, — кой е най-искрен от всички тях?

Сиси се усмихна и помисли: Не отговаряй на въпроса. Няма нужда.

На вратата на спалнята се обърна още веднъж да погледне съпруга си.

— Най-после си богат — каза тя на глас.

Отбеляза мимоходом празната конячена чаша, захвърлена настрани, и дебелия ориенталски килим, предотвратил счупването й. Морган Хайтауър издаде още едно дълго, неприятно изхъркване и смени позата си.

— Изгасна като крушка — рече Сиси. — Едно-две питиета, малко от старото вътре-вънка, изстрел в тъмното и отнасяш плувката за следващите десет, а може би и дванайсет часа.

Винаги я бе удивлявало колко дълго могат да спят богатите. Сякаш притежанието на толкова пари ги изморяваше. Хората, които имат амбиции, помисли си тя, се нуждаят от по-малко сън.

Затвори вратата след себе си и тръгна през ателието, като поспря само за миг, за да разгледа своя портрет, по който се трудеше Морган. „Никога не успява да нарисува циците ми свястно“ — рече си тя. Поклати глава и продължи нататък. Влезе в малка, неизползваема спалня надолу по коридора. Отправи се веднага към дрешника и извади от там износен, стар кожен куфар. Сложи го върху леглото и го отвори. Вътре имаше деветмилиметров полуавтоматичен „Рюгер“ с два резервни пълнителя; един лаптоп IBM — същинско произведение на изкуството; няколко дрехи за смяна, два паспорта (един американски и един венецуелски); приблизително десет хиляди щатски долара и същите суми в британски лири и руски рубли; няколко скъпоценни камъка; половин килограм кокаин, пакетиран в прозрачни пликчета; три книги с меки корици: „Кметът на Кастърбридж“ на Томас Харди, „Братя Карамазови“ на Достоевски и „Жената на френския лейтенант“ на Джон Фауъл.

Сиси извади компютъра и романа на Фауъл.

Постави лаптопа на едно малко бюро, пресегна се под него, включи модема в телефонната кутия и седна обратно, когато екранът просветна. Компютърът загря с леко бръмчене. Пръстите на Сиси полетяха по клавиатурата и след секунди тя вече беше в Интернет. Въведе паролата си и откри, че я очаква съобщение в електронната поща. Кликна с мишката на него и го прочете на глас:

Сдобих се с всички новини, които все още не могат да бъдат написани. Чакам инструкции. Отпада. Отпада с едно на ум. Не правя никакви препоръки. И двете решения имат положителни и отрицателни страни. Моля за съвет възможно най-скоро.

Сиси кимна и за момент се замисли усилено. Премести курсора на отговор и когато прозорецът за ново съобщение се появи, написа: „Нямам нищо против и двете решения, щом като смяташ, че ще можеш резултатно да неутрализираш проблема. Ще разчитам на професионализма ти при разрешаването на тези ситуации“.

Тя не подписа съобщението, но натисна бутона и го пусна да върви по електронния си път.

Облегна се в стола, полюлявайки се лениво, като се взираше в екрана. Усети, че е изпаднала в особено състояние, почти на ръба на нетърпението, виждайки как нещата се разгъват постепенно, подобно на японски оригами. Свикнала беше да чака, да бъде търпелива, понякога си мислеше, че това са най-силните й страни. Търпението и способността да остане в ролята, без да губи себе си. Мързеливо се зачуди защо няма награди за изпълнители като нея — такива, които успяват да играят успешно ролите си с месеци. Наградата, която тя очакваше обаче, вече идваше все по-близо.

Сиси въздъхна. Дълбоко незадоволителният секс, който получаваше от Морги-Уорги, я беше изнервил, чувстваше особено напрежение, като че ли електрически ток изгаряше кожата й. Тя зачука по клавиатурата на компютъра и без никакви усилия се вмъкна в един садо-мазо чат, където се включи в електронния разговор като Ирма Кучката. Прекара приятно около половин час, като закачаше и дразнеше няколко от другите членове на чата, накрая си уреди среща с някакъв дебил, който обеща да ближе кучешки изпражнения от подметките й. Каза му, че ще се срещнат на следващия ден в полунощ в рокерския бар в Ийст Вилидж и настоя раболепният й ухажор да носи розова копринена риза, боа от пера и прилепнали бели панталони. Представи си как, ако тоя нещастник се появи в такъв вид там, рокерите от клуба на „Усойницата“ ще го убият почти незабавно.

Тя излезе от садо-мазо чата и прекара още малко време в един уебсайт за математически разработки. Обикновено късно през нощта бъдещата генерация учени дискутираше там някои интересни теми, но това по-скоро уби времето й, отколкото да го изпълни с нещо съществено. Най-накрая изключи компютъра и го сложи отново в куфара. Взе романа на Фауъл и почете още един час, възхищавайки се на сложността на характерите и действието, както и на умението, с което авторът се плъзгаше от минало към настояще. Така премина полунощ.

Сиси се протегна като стара котка, събуждаща се от дрямка. Беше станало достатъчно късно за лягане, макар че нямаше голямо желание да се мушне под завивката до своя богат, бездарен, противен и непривлекателен съпруг.

Това са нещата, които едно момиче трябва да изтърпи, за да напредне, помисли си тя. При тази мисъл се разсмя вътрешно.

Въздъхна бавно. „Най-добре е да си лягам — реши. — На сутринта ще се нуждая от нови сили, за да се правя отново на тъпачка.“

Сиси остави романа обратно до компютъра, затвори ципа на куфара и го скри в дрешника. После тръгна с тихи стъпки надолу по коридора, като с всяка крачка се отдалечаваше от истинската си същност и навлизаше обратно в ролята си, така че, когато стигна до спалнята, която делеше с Морган Хайтауър, тя се чувстваше почти толкова глупава, колкото той така сляпо вярваше, че е.

 

 

От мястото си пред компютъра Трент Балард можеше да види, че снегът все още се сипе по манхатънските улици. Това го накара да потрепери и да се протегне през бюрото, за да вземе димящата чаша кафе. Отпи една голяма глътка, наслаждавайки се на горчивината на напитката. „Късно е — каза си. — Студено е. Влажно. Може би влюбените и текстописците смятат, че градът е красив под прясно навалелия сняг, но това си е просто една голяма неприятност и с дни всичко ще е кишаво, сиво и заледено.“ Той хвърли поглед към Бък, мегазаекът, който весело жвакаше един стрък целина в клетката си.

— Дори вълците предпочитат топлината, нали, Бък?

Заекът продължи да яде, хвърляйки към господаря си погледи, пълни с неприкрито презрение.

— Е, много скоро — каза прокурорът, — много скоро ще имаме възможност да се насладим на чудесната карибска топлина. — Той се ухили на заека. — Бък, споменавал ли съм ти някога колко обичам заешко задушено?

Звярът хвърли поглед назад, все още преживяйки, като че ли се опитваше да загатне, че той пък обича прясно човешко.

Балард се обърна и фиксира поглед в екрана на компютъра. За десети път четеше съобщението, което светеше пред него. Предупреди сам себе си да помисли добре, преди да напише отговора. Най-хубавото, което можеше да каже, е, че всичко по делото срещу Джулия Хайтауър върви добре и не би искал да направи нещо, което може да обърка плана. И, разбира се, нищо, което да загатне, че се занимава с нещо по-мащабно от просто най-нашумялото дело, с което се беше заемал. А може би и най-голямото дело, с което някога щеше да се заеме.

Особено ако всичко вършеше така, както го бе планирал.

Формулирайки отговора си внимателно, Трент Балард написа няколко думи, после ги пусна в тяхното електронно небитие.

Затвори компютъра, като си напомни, че бързо наближава денят, когато ще трябва да изхвърли тази машина и да я замени с нещо по-ново, чиято електронна памет няма да е натъпкана с всички тези странни и необикновени неща.

Зад него Бък привършваше стръка целина. Балард се надигна от бюрото, странно бодър, без да чувства никаква нужда от сън. Той извърна отново поглед към улиците зад прозореца на апартамента си. Каква киша, помисли си. Зачуди се дали въобще някой чиновник някога е бил „подготвен“ за буря като тази. Надали. Ню Йорк обичаше да реагира, а не да предвижда. Не така бе прекарал живота си той обаче. И със сигурност не възнамеряваше да прекара така остатъка от него, който, струваше му се, беше започнал да изглежда доста хубав.

Бленуването му бе прекъснато от острото иззвъняване на телефона.

Това моментално го върна на земята. „Късно е — каза си. — Пък и няма кой да ми се обажда у дома.“

Трент се пресегна към слушалката с чувство на безпокойство, което смачка самопоздравителния образ, който си беше сътворил.

— Да? — грубо отговори той.

Гласът от другата страна беше познат и го изненада. Той се усмихна.

— Не мислех, че ще разговаряме толкова скоро.