Уилям Бърнхарт, Лесли Глас, Джини Харцмарк, Джон Каценбах, Джон Лескроарт, Бони Макдъгъл, Филип Марголин, Брад Мелцър, Майкъл Палмър, Лайза Скоталайн, Лорънс Шеймс
Фатални подозрения (11)

Глава 11

— Страх ме е. — Ръцете на Мерилин Хайтауър трепереха, докато тършуваха в чантичката й за цигара. — Знам, че Морган ще бъде следващият. О, боже, не искам да умре… — Ровенето секна за момент, както и думите й.

— Морган, защо Морган? — Робърт Рътлидж беше объркан.

— Съжалявам, че те безпокоя по това време, но просто не знаех къде другаде да отида — изплака тя. — Мама избяга.

Мерилин се беше свлякла на коженото канапе в офиса на Рътлидж. Носеше измачкан сив костюм и бял пуловер с висока яка. За първи път в живота й красивото й тяло изглеждаше така, сякаш най-после е разбрало значението на думата „провал“. И то си беше провал. Измама след измама бяха срутили целия й свят. Първо, жестокото убийство на баща й, после обвинението срещу майка й, после горкият Джо Келъг, горкият верен Джо. Тя потреперваше при мисълта за начина, по който го бяха убили. И точно когато нещата по делото срещу Джулия започваха да взимат благоприятна насока, майка й беше избягала със „Сребърно момиче VI“ кой знае накъде. Всичко това й идваше твърде много.

— Защо не пийнеш малко и не ми разкажеш всичко? — предложи Рътлидж.

Мерилин тръсна глава и отвърна:

— О, не, благодаря. Не искам да пия. — Тя никога вече нямаше да пие. Опитваше се да събере мислите си. Защо някой би убил Джо? Всичко, което беше направил, бе да подготви онова глупаво завещание, което баща й никога нямаше да подпише. Той постоянно ги заплашваше, че ще ги лиши от наследство и всички знаеха, че никога няма да го направи. Това си беше семейно забавление от години. Точно затова никой не взе на сериозно заплахите му.

„Всички ще бъдете обезнаследени след Деня на благодарността.“ Артър обичаше да казва това доста редовно. Той винаги беше пред развод с мамчето и винаги отрязваше Мерилин и Морган от завещанието. Единственият, който наистина му повярва тази година, беше някой, който нямаше никакви акции от „Петрол Хайтауър“. Мерилин подсмръкна. Всичко беше толкова ненужно и жестоко.

— Разкажи ми за Морган — подтикна я Рътлидж.

— Той ме предаде, Робърт. — Най-лошото беше, че на Мерилин вече даже не й пукаше за това. Фактите най-после се избистриха в главата й. Баща й беше мъртъв. Вече не можеше да ги закриля. Нямаше ги старите семейни игрички. Игрите, които се играеха сега, бяха далеч по-смъртоносни.

След като провери в „Комодора“, Мерилин разбра, че Джулия наистина е отплавала със „Сребърно момиче VI“. Нуждаеше от майка си, но тя отново не беше до нея.

— Ние всички сме в опасност — измърмори напрегнато Мерилин.

Тя никак не беше в състояние да разисква брачните проблеми на Морган. Поднови търсенето на цигарата, а ръцете й не бяха по-спокойни от преди. За всичко беше виновен той. Не й се искаше да споделя с Робърт колко много се срамува от поведението на брат си, от всичките глупости, които беше натворил, включително и това, че реши да изхвърли тялото на бедния Джо в Ийст Ривър. Защо, за бога, се беше оставил да го подлъжат да извърши такова нещо? Той може и да беше глупак, но не беше убиец. Морган може и да беше единственият й брат, но не можеше да се отрече, че бе идиот.

— Малко е късно за това. Главата ми се върти. Цялата история съвсем излезе от контрол. Десет престъпни мозъка заплетоха тази объркана мрежа. Робърт, това е кошмар.

— Десет. Толкова много? Съжалявам, мила — измърмори той. — Моля те, нека ти помогна да излезеш от това затруднение.

Мерилин тръсна глава, вбесена от този любезен джентълмен. Кой би повярвал, че ще се стигне до тук? Това трябваше да е просто една шега — начин, по който тя, Морган и Джулия да разменят своето мъничко притежание — „Петрол Хайтауър“ — тази мощна компания, замесена напоследък не само в търговията с петрол — срещу малко сигурност и независимост. Това трябваше да бъде просто една бизнес сделка. Не биваше да се стига до смъртта на толкова хора. Не трябваше да се стига до поставянето на майка й на подсъдимата скамейка.

 

 

Рътлидж дъвчеше вътрешната страна на едната си буза. Мислеше си, че цял живот бе търсил жена, която да застане до него. Жена, която да разбира неговия свят. Жена, която може да бъде силна и нежна едновременно, която може да бъде твърда, но да е в състояние да изрази емоцията си, когато има нужда от това.

— И да ти кажа истината — продължи Мерилин, — за никой от нас нямаше да има голямо значение, ако татко се беше развел с мама. Ние невинаги сме били толкова безпомощни, знаеш ли. Морган има своето изкуство. Аз щях да започна работа. Не се смей. Новоизлюпените бедняци са добре приети във всички среди.

— Да ме виждаш да се смея? — отвърна сериозно Рътлидж.

— Е, аз наистина щях да работя. Винаги съм искала да го направя. Но татко не даваше. Той обичаше да държи семейството си в пълно подчинение. Ти не го познаваш, така както ние го познавахме.

— Аз го познавах като непреклонен човек — измърмори Рътлидж. — Съжалявам, че се е получило така, наистина. — Той съжали също и че бе подозирал Мерилин. Информаторите му бяха изказали подозрението, че тя е убийцата. Докато не се получи отрязаната ръка на Джо. Тогава разбра, че е замесено нещо по-голямо. Организацията. Хвърли поглед към часовника си. „Неговите хора“ се бяха обадили. Както винаги бяха сътворили страшна бъркотия. Почистването след тях без съмнение щеше да му струва скъпо. Тия типове просто не можеха да свършат нищо по нормалния начин. Тяхната съвсем проста задача трябваше да бъде така затруднена от ски маски и изстрели във въздуха. Толкова обичаха да трошат прозорци, да преследват хората по аварийните стълби и да ги измъкват от колите им! Мафиотски простотии. Пълни глупости. Той искаше единствено да говори с тях. Но както и да е, работата беше свършена и Трент и онази защитничка Дивайн, скоро щяха да бъдат тук. Рътлидж никак не съжаляваше, че Мерилин ще е с него, когато те дойдат.

— Мама невинаги е била такава — говореше Мерилин. — Тя беше добра майка, когато бяхме малки. Наистина. Интересуваше се от най-различни неща. От екология. От глобалното затопляне. Имаш ли нещо против да запаля? — Тя най-после беше локализирала цигарите на дъното на чантичката си и държеше пакета в ръка.

— Не, не, разбира се, че не — измърмори Рътлидж. Той побутна през масата с маникюрирания си пръст един голям кристален пепелник, който никога не беше оскверняван с пепел. До този момент Рътлидж не можеше да понася пушачите.

— Мама се грижеше за нас, преди да се озлоби. Повечето жени днес свършват по този начин. Мъжете могат да бъдат такива свини.

— Много съжалявам — измърмори отново Рътлидж, като си помисли, че той не е свиня.

— Мразех я заради това пиене. — Мерилин срещаше някои затруднения със запалката си, затова Рътлидж я взе от ръката й и се наведе напред в кожения си стол, за да запали „бенсън и хеджиса“, който трепереше между пръстите й. Коленете им се докоснаха и оплакването продължи:

— Чувствам се ужасно, че аз и Морган те подкрепихме за поглъщането. — Мерилин дръпна дълбоко, видя го как потрепва и веднага разкара цигарата.

И това беше много мъдро от нейна страна.

— Мерилин, няма за какво да се упрекваш. — Робърт се хвана, че я гледа с благоговение. Мерилин Хайтауър, изпаднала в ужас, съжаляваща за майка си и тормозеща се заради брат си — сега тя бе за него така неустоима, както не му се бе струвала никога преди. Мерилин Хайтауър, измачкана и ридаеща, идва при него за утеха и съвет. Момичето, за което беше смятал, че е направено от лед, което беше преспало с всички — от висините до утайката на обществото — само за да се позабавлява, сега съвсем се беше размекнало. Като студена и пресметлива курва, за него тя беше представлявала единствено обект на презрение. Но сега разбираше, че я е подценявал. Не беше познавал истинската жена.

— О, но аз наистина се упреквам. Направихме го заради бизнеса, както правеше и татко. Той постоянно нараняваше хората със своите бизнес номера. Фиксирани цени на петрола. Притискане на пазара или каквото и да беше там. Е, това си е доста кофти, като се замислиш, нали?

— Всичко зависи от контекста — измърмори Рътлидж.

— О? — Мерилин хвърли един изпълнен със съжаление поглед към смачканата цигара.

Той отново сви рамене.

— „AT & T“, „Бел Атлантик“, „Майкрософт“, „Ай Би Ем“, в миналото „Сотбис“. Железниците. Банките, железните находища. Хотелските вериги. Аеролиниите. „Монопол“ е любимата игра на Америка, както в приемните за гости, така и в истинския живот. Провалянето на „Петрол Хайтауър“ само ще даде възможност на другите да се организират. „Хайтауър“ и останалите петролни компании са нищо в сравнение с арабските интереси. Те държат цялата ни държава на въженце. Може би Държавният департамент ще има какво да каже по този въпрос. А, както знаеш, те не са заподозрени в убийство. — Той помръдна рамене. Бизнесът беше същински ад.

Сълзите на Мерилин потекоха отново.

— Никога не съм мислила, че Морган би убил някого. Никога не съм мислила, че мама може да бъде обвинена. — Тя замахна с кърпичката към красивите си очи.

Рътлидж се зачуди дали би могъл да я хване за ръката. Може би след малко.

— Трябваше да дойдеш веднага при мен — каза той.

— Мислех си, че си от лошите, Робърт. Ти беше наредил да ме следят. — Тя издуха носа си и му дари един от всезнаещите погледи на старата Мерилин.

Той отново се покашля и рече:

— Не бива да се подценяват играчите — каза й нежно.

— Значи си бил ти. — Проницателният й поглед го прониза. — Значи си ме изиграл? — изплака тя.

— Мерилин, кой уби баща ти?

— Сигурна съм, че смяташ, че аз съм го убила. А аз смятах, че ти си го направил. — Мерилин сложи ръка на челото си. — Перлите, които откриха в ръката на татко, бяха мои. Въобще не бяха на Джулия. — Тя преглътна трудно. — А Трент ме придума да ги оставя да обвинят мама, за да се разкрие истинският убиец.

Рътлидж кимна и каза:

— Добре, щом така казваш.

— Страх ме е — потрепери Мерилин. — Не знам защо се съгласих да изложа мама на такъв риск.

— Кой беше, Мерилин? Кажи ми.

— Сиси — прошепна най-накрая Мерилин и се озърна страхливо наоколо, като че ли стаята можеше да се подслушва.

— Сиси? Жената на Морган?

— Тя е истинска вещица, Робърт. Носи пистолет. — Очите на Мерилин обходиха още веднъж стаята. — И това поведение на тъпачка е само постановка.

Рътлидж кимна отново.

Това си беше постановка, която много жени използваха, включително и Мерилин. Беше научил някои неща от собствен опит. Беше чувал и за сексшопа на Сиси.

— А сега, след смъртта на татко и с твоето поглъщане на компанията, Сиси щеше да наследи заедно с Морган неколкостотин милиона долара. Проблемът е в това, че той смяташе да се разведе с нея.

— Той знае ли, че тя е убиецът?

Мерилин поклати глава.

— Не знам какво знае той. Но я чух да му крещи напълно вбесена.

— Защо?

— Морган имаше връзка с Корделия. Бяха заедно от години. Не бих се изненадала, ако се е оженил тайно за нея. Той извърши онази глупава церемония със Сиси само за да ядоса татко. Морган нямаше никаква представа коя всъщност е тя.

Тялото на Рътлидж се напрегна.

— За моята Корделия ли говориш? — попита той.

— Твоята ли? — изсмя се Сиси. — По-скоро общата Корделия. Първият път, когато я срещнах, тя го правеше с татко. На „Сребърно момиче V“, разбира се. Жените обичат водата.

— Същата Корделия, която работи за мен? — Рътлидж беше сащисан. Явно имаше някои неща, които не знаеше.

— Съвсем същата. Корделия е майка на детето на Морган.

— Корделия има дете? — Той зачеса главата си от удивление. А беше смятал, че е проучил добре служителите си. — Откъде разбра това? — попита той.

— Аз също обичам водата, Робърт. Хората от „Комодора“ са ми приятели. Знам, че мама е офейкала от там. Както и Морган. Вероятно никога вече няма да видя бедната си майка. Може би тя възнамерява да потопи яхтата. — Още сълзи бяха пролята в чест на Джулия.

— Защо не каза на полицията за това, Мерилин?

— Сиси е полицията. Тя уби баща ми. Ако не я спрем, сигурно ще убие и Морган, защото я прецака и няма да успее да се докопа до парите. Човекът, който уби Джо, също е към полицията. А някой принуди Морган да хвърли тялото му в реката, вероятно е била Корделия. Някакъв детектив с кука разследва случая. Не ти ли е направило впечатление колко зле се провежда разследването? Цялата полиция е забъркана. Трент Балард е на страната на Областната прокуратура. А ти вероятно си знаел това през цялото време. — Най-накрая Мерилин го обвини направо.

Но вече беше твърде късно, Рътлидж дишаше тежко. Беше доволен, че Мерилин най-накрая бе стигнала до него. Възхищаваше се на интелигентността й. Това момиче похабяваше талантите си във флиртуване с всеки срещнат. Тя би трябвало да е в неговата организация. Би трябвало да е негова съпруга. Беше по-добра в дедукцията от всичките му скъпоплатени детективи. Той бе във възхита от нея. Искаше му се да я прегърне и веднага да й направи предложение, но телефонът иззвъня преди да му се беше удал шанс за това.

Вдигна още при първия сигнал.

— Рътлидж — каза той, после се вслуша в гласа за момент и лицето му пребледня. — Кой се обажда? О, боже! — Затвори телефона и рече тихо: — Морган е мъртъв. Съжалявам.

И най-накрая му се падна честта да държи припадналата Мерилин в прегръдката си.

 

 

В болницата зъбите на Патрик се разтракаха отново. Може и да приличаше на пародия на страх, изобразяван от дървена кукла, но вече не се боеше. Сега беше мъж. Трябваше да се грижи за една жена, имаше работа за вършене и възнамеряваше да се справи с това. Съблякоха му дрехите и го натикаха в амбулаторията. Зъбите му дрънкаха ли, дрънкаха — а думите просто не можеха да излязат на свобода от устата му.

Само преди няколко кратки дни той имаше десет пръста на краката и някаква келява работа, която едва му позволяваше да свързва двата края. Жадуваше да бъде репортер. Не можеше да си спомни откога не беше излизал на среща. На тридесет и една години единствените удоволствия на Патрик Розуел бяха хамбургерите и питиетата в „Суини“. Признаваше си. Беше смотан и задръстен и се осмели да целуне момичето на мечтите си в тауруса само защото прикритието им щеше да се провали. А след целувката, тя го беше пратила в нощта като истински герой, какъвто всъщност си беше, за да се срещне със сигурната смърт и величието. Любовта е така мимолетна.

Той беше оживял, макар и без да постигне някакъв триумф. Все още нямаше работа и беше само с девет пръста на краката, но имаше късмет, че не му се губеха и други телесни части, предвид факта, че Джо Келъг беше изгубил както ръката, така и главата си, а останалото от него се беше превърнало в храна за рибите в Ийст Ривър. Ако в Ийст Ривър имаше някакви риби де. Може би го глозгаха змиорките. Беше чел някъде, че змиорките са единствените живи същества, които могат да оцелеят в такова замърсяване. Трябваше да проучи въпроса някой ден. Каква статия можеше да стане от това…

Патрик бе помислил, че никога няма да може да забрави усещането от целувката на Дивайн или гледката на излитащата от хладилния сандък глава на Джо Келъг. Но след това беше изстрадал на собствен гръб насилствената визита в мрачните дълбини. Водата на реката беше така студена по това време на годината, че сърцето му почти бе спряло да бие. Бе познал вкуса на мъчението и ужаса. Беше преживял предсмъртните мъки и сладката агония на завръщането към живота чрез прекрасната сила на страстната плътска любов. Неговата и на Джулия. Идеална със своето безумие и краткотрайност. Когато убеди Джулия да се върне в съда и да разкрие всичко онова, което дори не подозираше, че знае, той се почувства така, сякаш е спасил душата й. Подобни преживявания не се случваха всеки ден.

Не можеше да не разкаже историята на Дивайн и на света. Беше я разкрил във всичките й смъртоносни аспекти. Да умре и да оживее отново. Да види как жена от калибъра на Джулия губи сина си. Трупаха се история след история, които трябваше да разкаже.

Джулия му беше дала дрехи от своя мъртъв съпруг Артър. Той беше едър и пълен човек. Дрехите му — всичките от кашмир, лен и коприна, не ставаха на Патрик. Но го стоплиха, а сега си бяха отишли. Беше заврян в амбулаторията, трепереше и се тресеше, докато двама лекари, които изглеждаха към дванайсетгодишни, стояха около него и кършеха ръце над разнообразните му наранявания, включително и над липсващото кутре, което, изглежда, ги смайваше.

— Как си изгуби пръста? — попита по-високият от двамата.

Дрън, дрън, дрън, приказки, приказки, приказки. Патрик трябваше да се махне оттук и да намери Дивайн.

Опаковаха го в електрическо одеяло. Не беше така приятно, както в постелята на Джулия, но все пак беше топличко. Вкараха му една венозна инжекция. Клепачите му изпърхаха. С тия доктори, виснали така над него, настояващи за информация, си беше почти същото както с клоуна-резач на кутрета. Хрумна му, че може би не са истински лекари. Може би бяха други клоуни в лекарски престилки. Той халюцинираше. Къде беше Джулия? Къде беше Дивайн?

„Не ме докосвайте“, изпищя Патрик, но само наум.

— Тряя да въря — успя да изломоти. — Дайти ми дрехти.

Трябваше да каже на Дивайн за Морган и Корделия. За това как Морган бе изхвърлил останките на Джо в реката. А също и как самият той почти не умря преди да открие себе си и да напише книгата, която щеше да му спечели „Пулицър“. И, разбира се, преди да й каже, че тя е жената, която обича. Преди да й разкаже за… прекрасната жертва, която Джулия направи, за да го спаси! Патрик облещи очи. Той никога нямаше да каже на Дивайн или на когото и да било за онези кратки, прекрасни моменти с Джулия! Никога нямаше да каже, никога… очите му отново се склопиха и потъна в селенията на творчеството, задълбочен в съчиняването на историята, която щеше да му донесе успех.

* * *

Джулия Хайтауър седеше в един тюркоазносин пластмасов стол в чакалнята на спешното отделение на Лонгайлъндската болница, потънала в скръб. Бистрият ум, досега потискан от анестезията, която сама бе избрала като терапия през всичките тези години, се беше събудил. Патрик Розуел (това краткотрайно отклонение, което я беше отрезвило, както нищо досега) беше някъде там и го церяха както от хипотермия, така и от лудост. Той си мислеше, че е Труман Капоти. Колко тъжно.

Цял полк полицаи се бяха строили покрай задната стена на стаята, бяха фланкирали плъзгащите се врати и всички останали изходи. Те също трябваше да бъдат лекувани от лудост. Действаха сякаш тя беше Бони и Клайд едновременно и бе успяла да убие собствения си син, така както и собствения си съпруг, и всеки момент можеше да опита да се измъкне и да убие още някого. Потреперваше при всяка мисъл.

На телефонното й обаждане у Дивайн беше отговорил автоматичен секретар и тя все още не й се беше обадила. Бяха й казали, че дъщеря й е открита и идва. Нямаше какво друго да направи освен да чака. Джулия беше гладна, но не разпознаваше усещането като нужда от храна. Главата я болеше. Би дала всичко, което притежаваше, за шанса да се върне отново в деня на последната фатална семейна среща. Вдигна поглед в търсене на Мерилин, нейната едничка жива роднина, но видя само детективите. Те изглеждаха доста странно. Единият имаше кука вместо ръка. Вече се бе опитал да я разпита за смъртта на сина й, но тя повече нямаше намерение да бъде активен участник в собственото си унищожение. Сега Джулия беше достатъчно трезва и бясна, за да си държи устата затворена. Този път се нуждаеше от помощ. Нямаше да се раздрънка пред врага. Връхлетяха я вълни на скръб и гняв.

Харткорт беше умрял на път за болницата. Не можа да им каже нищо. Бил е долу във фоайето и да е отворил вратата на убиеца. Или пък убиецът вече е бил в къщата и го е повалил на излизане. Кой имаше мотив да убие Морган? Кой би се облагодетелствал от смъртта му? Само един човек. Не беше много трудно да се досетиш кой.

Джулия беше бясна на лошите момичета в тоя свят. Виж само как бяха провалили живота й! Жените, които се омъжваха за пари, като Сиси; жените, която спяха с чуждите съпрузи. Тя нямаше да плаща рекет на един от собствените си съдебни заседатели. Нямаше да говори с ченгетата, които бяха прекалено тъпи, за да видят, че е неспособна да убие дори мравка, а какво остава за човешко същество. Щеше да говори с Дивайн, със своя адвокат.

В синия пластмасов стол, заобиколен от полицаи, Джулия беше озарена от внезапно прозрение. Ще каже на Дивайн истината за своето завещание. Ще настоява тя да проучи законните положения относно изнудването, относно незаконния й арест. Относно всичко. Ще накара Мерилин и Дивайн да работят заедно по завещанието и бизнес документите. Беше дошло времето добрите момичета да заемат мястото си в света, да отстояват себе си и да бъдат полезни. Да надделеят.

Но и други мисли занимаваха Джулия, докато чакаше пристигането на своите момичета. Да бъдеш богат не беше така лесно, както си мислеха хората. Всички раболепничеха и прегъваха гръб пред тях, разбира се, но да си кажем истината — никой всъщност не харесваше богатите. Тя самата никога не ги беше харесвала. Може би беше заслепена и корумпирана от богатството. Беше се омъжила за неподходящ мъж и бе позволила това да я съсипе, точно както Артър беше изгубил досега със самия себе си в своята жажда за власт и пари. И двамата се бяха разочаровали, когато богатството не им донесе жадуваното щастие. Но пък и не бяха в състояние да направят нещо по въпроса. В училище нямаше дисциплина, която да учи как да бъдеш достоен богаташ. Парите ги бяха парализирали и сега всичко си бе отишло.

Джулия долови оживление извън чакалнята на спешното. Ченгетата се раздвижиха. Полицаите идваха да я отведат, за да я накажат за егоизма й, за пропуснатите шансове. Очите й бяха подпухнали. Сърцето й беше натежало. Имаше нужда да пийне, но никога вече нямаше да го направи. Искаше да каже на някого, че е добро момиче. Че е на страната на добрите. В нея се трупаше напрежение, докато не усети, че ще експлодира. Тогава вратите се плъзнаха встрани и Мерилин, Дивайн и Робърт Рътлидж връхлетяха в чакалнята. Мерилин я видя първа и, забравила за униформените ченгета, за детектива с куката, за сестрите и лекарите, за среднощните спешни случаи, извика:

— Мамо, дръж се. Обичам те.

Джулия, обаче, беше твърде шокирана, за да се държи, и се смъкна от стола си.